Одисеас Елитис – Ще научиш много, ако изучаваш незначителното в дълбочина (поезия)

magnifisonz.com / 

Днес, 2 ноември, се навършват 106 години от рождението на гръцкия поет, преводач и критик Одисеас Елитис. Истинското му име е Одисеас Алепуделис. Той е носител на Нобелова награда за литература за 1979 г. Считан е за основна фигура на романтичния модернизъм в Европа. От него на български език са издавани книгите „Достойно ест“, „Открити карти“, „Тялото на лятото“. Започва да публикува през 30-те години на миналия век. По време на военната диктатура в Гърция през 60-те години заминава за Париж. Посещавал е и България. Впоследствие се връща в родината си. Умира през 1996 г. Представяме ви няколко цитата и поеми от Одисеас Елитис : 

„Ще научиш много, ако изучаваш незначителното в дълбочина.“

„Американците са склонни да подкрепят асистираното самоубийство и евтаназията, когато въпросът е абстрактен и хипотетичен.“

„Какво има един човек на науката? Качеството на неговата работа и достойнството, с което я върши.“

„Чувството за вина ми идва естествено.“

„Ние всички сме поели на едно продължително пътешествие за поправяне на нашите грешки и слабости.“

„Ако разглобиш Гърция, накрая ще видиш, че ти остават една маслина, едно лозе и един кораб. Което значи, че толкова ти трябва да я построиш отново“.

„Фантастичните истини умират бавно.“

„Блаженството не може да се измерва.“

„В живота има много неща, които хората гледат, но не виждат.“

„Ако имаше личен рай за всеки от нас, моят щеше да бъде засаден с дървета, на които растат думи, хората щяха да получават отнетата им справедливост, а птиците до последния си миг ще пеят на гръцки и ще повтарят: ерос, ерос, ерос.“

„Мирът изисква сила да го понесеш.“

Одисеас Елитис е роден на 2 ноември, 1911-та в Ираклио на остров Крит* и умира в Атина на 18 март, 1996-та. Последното от шест деца на Панайоти Алепудели и на Мария Врана, които произхождат от Митилини** – остров Лесбос. В много ранна възраст се установява в Атина, където се премества и седалището на компанията на баща му. През 1923-та пътуват в Италия, Швейцария, Германия и Югославия.

Първите лета от живота си прекарва на остров Крит, на Митилини и на Спецес***. Зимите прекарва в непрекъснато четене, като първо учи в частното училище Макри и след това в Трета Гимназия. От периодичното издание “Възпитание на децата”, като същото признава (много автобиографични бележки дават основа на Елитис в книгата „Открити карти“), първостепенно на новогръцката литература, този добре хранен със световни духовни трудове човек влага всичките си пари в купуването на книги и списания. Повече от поезията към която се доближава, училищните признания и преподавателските занимания му изглеждат трудни и безразлични. Получава място в планински екскурзии и се противопоставя на настроението за четене насочвайки се към атлетиката. Дори и книгите, които купува трябва да имат връзка със гръцката природа. Едно заболяване обаче го принуждава да се прикове на легло с единствената утеха – учене.

Поезията започва да го интересува, когато се запознава с трудовете на Кавафис и Калви, и подновява познанството си с древната лирическа поезия. В същата епоха (1927), прочита стиховете на двама модерни френски поети – Пол Елюар и Пиер Жан Жуве, които разширяват значително идеите в литературата, която същият признава: „… с необходимостта да се грижа и да приема възможностите, които се явяват в същността на свободните упражнения на лирическата поезия“ („Открити карти“)****. Обръщайки се към сюрреализма с магията на бляскавите, енергични и чудати нови поетични идеи, които употребявайки думите създават едно ново езиково възприятие, един свят който раздвижва веднага съня и реалността, истината и фантазията.

Тогава започват първите му съществени опити в изкуството. През 1930-та, в Юридическия факултет, пише едно свое успоредно изследване едновременно с гръцките поети: Кесарос Емануил „Παράφωνο αυλό“, Теодору Дору „Στου γλυτωμού το χάζι“ (1930), Йорго Сефери „Завой“ (1931) и Никита Ранду „Стихотворения“ (1933).

„ВЪЗРАСТТА НА ЛАЗУРНИЯ СПОМЕН“ – Одисеас Елитис

Превод: Стефан Гечев

Маслинови горички и лозя далеч, чак до морето 
Червени рибарски лодки по-нататък чак до спомена 
Златни платна на Август върху пладнешкия сън 
С водорасли и раковини. И онзи кораб 
Нов, новеничък, зелен, който още чете 
в спокойствието на водите на залива „Добър е Бог“.

Отминаха годините листа или чакъли 
Спомням си за дечицата, моряците които заминаваха 
С платната оцветени като сърцата им 
Те пееха за четирите точки на хоризонта 
В гърдите им бяха нарисувани северни ветрове.

Какво очаквах когато дойде от изгрева на 
Слънцето осветена 
В очите с възрастта на морето 
Със здравето на слънцето, в тялото – какво очаквах 
Дълбоко в морските пещери, в обширните сънища 
Дето вятърът разпенваше своите чувства 
Непознат и син, който дъблаеше в гърдите ми 
Морския си знак 
С пясък в пръстите затворих пръсти 
С пясък по очите стисках пръстите си 
То беше мъката – 
Помня, беше Април когато за пръв път 
Усетих твоята човешка тежест 
Човешкото си тяло пръст и грях

Като през първия ни ден тук на земята

Празнуваха амарилите – помня ти страдаше 
Дълбоко хапене на устните 
Дълбоко драскане с нокти в кожата натам където 
Времето вдълбава своята вечност.

Тогава те оставих

Виещ полъх вдигна белите къщи 
Белите чувства прясно изпрани вдига 
Чак до небето и то блесна в усмивка.

Сега до мен ще има стомна жива вода 
И образът на свободата на клонестия вятър 
И твоите ръце, онези които ще измъчва любовта 
И онази твоя раковина в която ще ехти Егейското море.

 

МЕЛАНХОЛИЯТА НА ЕГЕЯ
Одисеас Елитис
Превод: Стефан Гечев

 

 

Какъв химн за душата във полета на чайките след обед днес! 
Какво безкрайно спокойствие във гласовете, 
които идват тук от сушата далечна! 
и кукувицата в зелената забрадка на дърветата, 
и тайната вечеря на рибарите, 
морето, дето свири на фисхармоника, 
и мъката далечна на жената, 
красивата, която свойта гръд оголи 
когато споменът се върна във гнездата 
и люляците поръсиха със огън залеза!

 

Със ладията и платната на Богородица 
поеха по добрия път на ветровете 
онези влюбени в чужбината, 
на криновете, където се преселиха. 
А как ромонеше в съня нощта 
с коси прозрачни и вълнисти по лунните й рамене, 
или по белите и дълги брегове. 
как Орион със златния си меч 
разпръсна и високо разпиля 
праха от сънищата на момичетата, 
които дъхат на босилек и на здравец! 
На кръстопътя, дето древната магьосница се спря, 
да прикади със суха сяра ветровете, 
стройните сенки минаха със лека стъпка 
със стомна, пълна с мълчаната вода* 
тъй лесно, сякаш влизаха във рая. 
А заедно с молитвата на хиляди щурци 
която над полето трептеше като пяна, 
се появиха хубавиците със лунна кожа 
и на хоро се уловиха в среднощния харман.

О, вий, нишани, които преминавате 
в дълбочината на водата; държи тя огледало – 
знайте това вий, седем крина, със чаровен блясък.

Когато ще се върне мечът на Орион 
той ще намери хляб бедняшки под светилника. 
Ала душата в звездната жарава 
ръце огромни ще намери в безкрая разклонени, 
и сухи водорасли – последните чеда на пясъка, 
годините отминали – зелени камъчета.

Зелено камъче, кой ли гадател по бурите те е видял 
когато при раждането на деня спря светлината 
и пак я спря при раждането на очите на света!

* Народен обичай, подобен на нашето ладуване, при който
водата трябва да се донесе от девица в пълно мълчание. – Б. пр.

ИЗ „СЕДЕМ НОЩНИ СЕДМОСТИШИЯ“
Превод: Стефан Гечев

 

I

 

Сънища сънища дойдоха 
На рождения ден на жасмините 
Нощи и нощи в белите 
Безсъници на лебедите

Прохладата се ражда в листата 
Както в безкрайното небе 
Звездното самосъзнание.

II

Добри звездни лъчи донесоха мълчание 
А след мълчанието една мелодия промъкната 
Влюбена 
На някогашни отгласи магьосница

Сега остана сянката и тя безсилна 
И пропуканото й доверие 
И неизличимия й световъртеж – там.

III

Всички кипариси показват полунощ 
Всички пръст 
Мълчание

Отвъд прозореца отворен на съня 
Полека-лека се раздипля 
Признанието 
И като поглед лъкатушно се отправя 
Към звездите!

IV

Едно голо рамо 
Като истина 
Заплаща ценността си 
На крайчеца на тази вечер 
Която свети тъй самотна 
Под тайнствения полумесец 
На моята носталгия.

V

Нощта незащитена превзеха спомени 
Червени 
Теменужени 
Жълти

Напълниха със сън отворените й прегръдки 
Неуморимата й коса – със вятър 
Очите й с мълчание.

VII

Диадемата на месеца върху челото на нощта 
Когато си поделят сенките повърхността 
На изгледа 
И мъката отмерена от опитно ухо 
Изтича без да ще 
В мисълта напълно обезсмислена 
от меланхоличната тръба вечерна.

Facebook Comments