Борис Димовски – Фактът, че се намират много загубени хора, доказва, че в природата нищо не се губи

magnifisonz.com / 

Борис Илиев Димовски е български художник – график и карикатурист. Един от най-известните български карикатуристи от своето поколение. Многократно награждаван за високи постижения в областта на карикатурата.

Роден е на 20 октомври 1925 г. в село Яврово. Завършва Художествената академия в София. Ученик на Илия Бешков.

Работи като художник във вестниците „Труд“ и „Стършел“, редактор и художник е в Българската национална телевизия. Рисува на живо в предаването „Всяка неделя“.

Съавтор на Радой Ралин в книгата „Люти чушки“, която предизвиква скандал през 1968 г.

Димовски илюстрира над 200 книги за деца и възрастни, сред които „Моля заповядайте“ – епиграми от Радой Ралин (1966), „Невчесани мисли“ от Станислав Йежи Лец (1968), „Мигове в кибритена кутийка“ от Олга Кръстева (1970), „Весели народни приказки“ (1974). Оформя театрални постановки като „Импровизация“ от Валери Петров и Радой Ралин (1961), „Божествена комедия“ от Исидор Щок (1967).

  • Трябва ли да бъда наречен художник, щом не мога да превърна калта в цветя, а ябълката в усмивка?
  • В нас едновременно живее доброто начало и злото.
  • Като погледна човек, знам, че той е мерзавец, лицемер. Нарисувал съм стотици хиляди типажи, и хората като ги погледна, знам какви са… Покровителите на хората, достойни за затвора, са в парламента. И коват такива закони, че ако вкарат неговия човек, който е престъпник, в затвора, той да е с много добри условия.

  • Да не слушате народоведите и социолозите. Те са чиновници и подмазвачи, най-много да установят, че народът обича бяло вино с пастърма или, че червеното върви с печено.
  • Любовта е като отиването на Луната — мислиш кой знае какво, а то и там — пръст и камъни.
  • Мъжът има нужда от девет жени, за да произвежда ток, да си търси реброто, да храни дявола, да заглавиква ангела и т.н.
  • Фактът, че се намират много загубени хора, доказва, че в природата нищо не се губи.

Aвтор : Петя АЛЕКСАНДРОВА

 
Когато отидох в “Труд” през 1976 г., бях стеснително провинциално момиче, убедено, че софиянци са студени, надменни и сметкаджии. Само в стаята на Борето на четвъртия етаж се чувствах добре и можех да проседя там с часове, наблюдавайки как той илюстрира материалите за броя, като в същото време коментира новините, шегува се със “съквартиранта” си Георги Мичев, говори по телефона, посреща и изпраща гости… И не бях единствената, която “забравяше” да си тръгне.

След работа винаги се намираха колеги, които тръгваха с него за компания, залисани в сладка приказка, и се озоваваха накрая на вечеря в Руския или в Чешкия клуб, а най-често в ресторанта на кинодейците – на негова сметка, разбира се. След което пак той вземаше такси и развеждаше всички по къщите им. Никога не съм го видяла да си брои рестото, което му връщат, или да остави дамите да плащат. В елитните ресторанти на София го посрещаха с усмивка, колкото и да му беше демоде костюмчето – знаеха, че дава щедри бакшиши. А колко “приятели” го завлякоха с пари назаем – никой не знае.

Работата му в “Труд” беше рутинна, но той не се оплакваше, не роптаеше, не гледаше на нея като на тегоба, макар че беше тъкмо такава – това му беше партийното наказание за знаменитото прасе с къдрава опашка от книгата на Радой Ралин. Нямам друг познат, който така да умее да омаловажава бедите в живота, да ги обезоръжава с щедра порция насмешка и аристократично презрение. Не се гневеше, не повишаваше тон, не бързаше и не се притесняваше никога и от никого. Казваше, че

на този свят всичко може да се отложи – освен смъртта

Исках да напиша за Борис Димовски това, което другите не знаеха или смятаха за маловажно: за неговия по спартански суров живот, за голямата любов към децата му, която не личеше външно, за великото му търпение, за странното му религиозно чувство, за детинската му вяра в младите хора, които винаги са по-прави от възрастните… За самоиронията, с която показваше винаги хлътналия си корем и оплешивялата си глава, за нежността, с която хранеше един куп бездомни котки и кучета край вилата си в Бояна (всъщност тя не беше негова). За примирението, с което ми разказа – година преди смъртта си – как някаква голяма автокъща му поискала карикатури за рекламен албум. И не му платила нито лев. Как журналисти, дошли за интервю, отмъкнали торби с оригинални карикатури. Как апартаментът на починалата му дъщеря е обсебен. Как дори гласуваната му от Народното събрание пенсия от 400 лв. все още не стига до ръцете му поради бюрократични спънки…

Исках да напиша за Борис Димовски, но не можах засега. Японците казвали, че седем неща трябва да се изтърпят. Най-трудните били омразата и загубата. С омразата се справям, но със загубата все още – не. Затова, вместо собствените си спомени, предлагам част от последния ни разговор през зимата на 2006 г.

Няколко месеца по-късно Борето Димовски си отиде.

Един от най-известните български карикатуристи,

бивш депутат от Великото народно събрание, илюстрирал повече от 300 книги, автор на хиляди карикатури и шаржове, живееше в панелна кутийка-ателие

Всеки можеше да го види сутрин да закусва в скромна пицария на бул. “Стамболийски”. Рядка гъбена супа с тъничка питка. И неизменния айрян. Сервитьорките му пазеха любимата маса, помагаха му да си облече и съблече вехтото якенце, подаваха му бастуна, а понякога, в поледица, го придружаваха до кооперацията. Тук, в пицарията, беше посрещал и разговарял и с министри, и с депутати, тук го намират журналисти и приятели. Всички харесват, казваше той, тези попрегорели, прясно изпечени питки, чийто аромат ми напомня за детството и родното ми село. Но не всички харесват и одобряват приказките му, защото той, също в като рисунките си, не отстъпва от позициите си, от стила си – винаги е присмехулно скептичен, насмешливо изобличителен, невъзмутимо категоричен. И сега, както и вчера, вярва в Бога (но бърза да каже, че не ходи по черкви, че неговият Господ не иска да му се кланяш доземи и да целуваш иконите), твърди, че сме недъгава държава, че сред бедните хора има повече морални хора, отколкото сред богатите. Обича историческите книги, нeдолюбва политиците, питае гореща любов към жените и не се отказва от монархизма. Както тялото му не понася грам тлъстина, така и мисленето му, и рисуването му не признават излишества, украси и двусмислия. Оголено, опростено до символ, но богато на подтекст, едновременно ясно и многозначително.

– Какво би казал за българския мъж днес?
– За българския мъж може да се говори в минало време. Като не можем с друго да се похвалим, все повтаряме, че сме страхотни в леглото, ама и това май не е вярно. Всъщност още в митологията мъжът е ощетен. Жените му бягат, изневеряват му, налага се Зевс, за да ги прикотка, да се престорва на дъжд, на лебед… Сиромашията прави мъжа почти безполов. Едно време в моето село спираха момченцата от училище, за да помагат вкъщи – да пасат овцете, козите… Ставаха от малки – мъже, неволята ги правеше решителни. Сега, изпадайки в неволя, мъжът лежи по цял ден пред телевизора – ако не се е хванал за бутилката.

– Карикатура ли е българският мъж?
– Като се каже “карикатура”, се разбира подигравка, нещо уродливо. А карикатурата е метафора. Българският мъж не е карикатура, а креатура – в библейския смисъл. Да не забравяме, че Адам е по-стар от Ева и че е трябвало да се оперира – да му се махне ребро, за да се появи и жената. Трябва да го пожалим, да му напомним за най-важното: без неговото участие не може да има деца. Нашите прадеди имаха по 6-7 деца, а ние днеска хленчим, че не ни стигат парите, да не би те да са били по-богати?

– Има ли все още надежда?
– Ние сме ненастрадали се, ненаробували се, ненацарували се, недокръстени… оттам идва нашата недостатъчност. Как стана така, че дори люлки да се направят днес за децата, трябва да реши Народното събрание! Да вземем столицата – какво искаш от столица с един фонтан и с един кмет, който при това не си седи в кметството, а играе карате. (Бойко Борисов по време на интервюто! – бел.ред.) Той не се тревожи, че детските площадки ги взеха за бизнес центрове и гаражи.

– Какво влагаш в понятието “мъжка постъпка”?
– Да напуснеш една високопоставена длъжност, която е недостойна за мъж. Но за такава постъпка трябва да имаш зад гърба си една достойна жена. Мъжът и жените са свързани като в картите за игра, не могат един без друг. Без жена мъжът е “сам воин”. Ненапразно не са пускали жена на борда, уж било проклятие. Всъщност е толкова просто – мъжът без жена озверява. И като има на борда само една жена, а мъжете са сто, те почват да се избиват за нея…


– Къде все пак могат да се открият истинските мъже?
– Само останки от мъже могат да се открият – в някои кръчми и барове. Тези, дето се стрелят по улиците, не са мъже, а наркотрафиканти. Светът повтаря от едно време “шерше ла фам”, не казва “шерше льо мъж…”

magnifisonz.com – към главната страница >>>

Facebook Comments