Апостол Карамитев – Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта

magnifisonz.com / 

Апостол Карамитев е роден на 17 октомври 1923 г. в Бургас в семейство на пристанищен работник. Още от ранна възраст е обичал киното и театъра. Дори е носил кофата с лепилото на човека, който лепи афишите, чистил е киносалона за да могат да го пуснат да гледа прожекцията на филма. 

Във ВИТИЗ постъпва в класа на Стефан Сърчаджиев, в двугодишната театрална школа. Втората година класът се ръководи от Боян Дановски. В дипломния им спектакъл: „Както ви се харесва” от Уилям Шекспир, постановка Б. Дановски, Апостол Карамитев изпълнява ролите на Орландо и Жак. Специализира режисура в Москва, Санкт Петербург, Прага и Варшава (1966-1967). От 1969 г. е доцент по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ „Кр. Сарафов”. 

На 16 август 1947 г. е назначен за стажант артист в Народния театър, където работи до 1973 г. Актьорският му дебют е в ролята на Сергей Левашов в „Млада гвардия” от А. Фадаеев на сцената на НТ „Иван Вазов”. Става особено популярен сред младото поколение след ролите си на Ромео в „Ромео и Жулиета” от Уилям Шекспир, Гвидо от „Херцогинята на Падуа” на Оскар Уайлд, а след няколкото успешни филма, окончателно завладява сърцата на младата публика.

В своята книга „Игрите” Леон Даниел казва : „Чочо беше красив, много красив, но неговата красота тогава не беше на мода, в живота се харесваше, но в театъра се предпочитаха по-ръбестите или по-лиричните, а неговата хубост беше по-буйна, по-„апашка”, италианска, и затова едва завършил школата, той премина в категорията на актьорите с отрицателно обаяние. Прочу се не с Орландо, а с полицейския инспектор Могилански в някаква антифашистка пиеса на Стрелков. Играеше с едри маски, „характерно”, преувеличено, мнозина не го харесваха, по едно време беше решил да се отказва, за да учи режисура в Съветския съюз, но нещо го спрели и Дановски го утешил. Казал му бил: „Твоето време скоро ще дойде.” Чочо му повярва.


След две-три години стана първата българска звезда. С всички плюсове и минуси на това звание.
Разбира се, това стана чрез киното. Петдесетте години имаха нужда от един особен герой – симпатичния „хашлак”, който се „поправя”. Двадесет-двадесет и пет годишните (тогава това беше възрастта, в която момчетата ставаха мъже). И когато на екрана се появи Чочо с ъгловатата си подтичваща походка, с вечно питащите горящи очи, с беладжийския си нрав и героичния жест накрая – цялото младо поколение го призна за свой.”

Днес е останал само споменът за театралния чародей Апостол Карамитев, избелелите снимки, лентите с великолепните му ексцентрични и трагикомични завоевания на малкия и големия екран, както и ролите му от радиото. Не е много, но се оказва, че за талант като Карамитев и това е достатъчно, за да остане сред най-големите фигури в националната ни култура и изкуство.

Смъртта застига Карамитев по време на снимките на филма „Сватбите на Йоан-Асен“ и ролята се доиграва от Коста Цонев. Великият актьор, участвал във филмите „Това се случи на улицата“, „Рицар без броня“, „Любимец 13“, „Бялата стая“, издъхва на 9 ноември 1973 г., покосен от рак на черния дроб.  

Апостол Карамитев за себе си

„Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетен човек или що? Само суетните, празни хора пишат спомени на млади години!“

„Аз най-добре зная за мълчаливата борба между режисьор и актьор, тъй като съм живял с нея в продължение на 25 години. Завърших и режисура, а се захванах само с актьорска работа. И често пъти, когато трябваше да надхитрям режисьорите, за да прокарам актьорската си концепция, се проклинах, че станах актьор. А сега, когато гледам как моите студенти се опитват да ме надхитрят, ми става и приятно, и болно, че не съм успял докрай да ги убедя в моя замисъл, че той не е станал наш общ замисъл. Но мога много добре да ги разбера“.

„Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите…

Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено на човеку от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци. И е предназначено за хора, предназначено е за човеци. Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти около мене. Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее. И може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на младини, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде, може би, само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре.Може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка – но и това е живот, това е, може би, предназначението ни: това, което сме взели, да дадем, да върнем; това, което сме взели, от хората, да го върнем на хората… Както е казал поетът: „за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори…““

Facebook Comments