Сергей Есенин – Грубите получават радостта. На нежните дава се тъгата

magnifisonz.com /

Сергей Александрович Есенин (на руски Сергей Александрович Есенин) е руски поет. Ранната смърт, неодобрението на част от литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература.

Сергей Есенин е роден на 3 октомври (21 септември стар стил) 1895 г. в Константиново (днес Есенино), село в Рязанска област. Започва да пише от малък. През 1912 г. той се премества в Москва, където работи като коректор в печатница. Там се жени за колежката си Анна Изрядовна, от която има един син, умрял в трудов лагер през 1937 г. Известно време посещава Московския университет, но скоро го напуска.

През 1915 г. Есенин се премества в Санкт Петербург. Там се запознава с поетите Александър Блок, Сергей Городецки, Николай Клюев и Андрей Бели, които оказват влияние върху работите му и му помагат да започне литературната си кариера. През същата година издава първата си стихосбирка и скоро става един от най-популярните руски поети.

През 1916 г. Сергей Есенин е мобилизиран, но с излизането на Русия от Първата световна война е освободен от служба. През 1917 г. той се жени повторно, този път за Зинаида Райх, бъдеща съпруга на Всеволод Майерхолд, от която има дъщеря и син. През 1918 г. основава собствено издателство, наречено „Трудовая артель художников слова“.

През 1922 г. Есенин се жени за трети път за известната американска танцьорка Айседора Дънкан, с която пътува из Европа и Съединените щати. През този период алкохолизмът му се засилва и на следващата година двамата се разделят. След завръщането си в Русия през 1923 г. Есенин се влюбва в актрисата Августа Миклашевска, но чувствата му остават несподелени. По това време поетесата Надежда Волпин ражда от него син, Александър Есенин-Волпин, за когото поетът не научава никога.

Последните две години от живота си Есенин прекарва в постоянно пияно състояние, но тогава пише и някои от най-известните си стихотворения. В началото на 1925 г. се жени за четвърти път за София Толстая, внучка на Лев Толстой, но скоро се налага да бъде приет в болница. След изписването заминава за Санкт Петербург по Коледа. Отсяда в хотел „Англетер“ и там прерязва вените си, пише прощално стихотворение с кръвта си и го предава на приятел, който е бил с него в нощта преди края – Волф Ерлих. На следващия ден е намерен обесен. Според някои хипотези самоубийството му е инсценирано от тайната полиция.

Макар че е един от най-популярните поети в Русия и правителството му организира тържествено погребение, голяма част от произведенията на Есенин са забранени и са публикувани в Съветския съюз едва през 1966 г.

Явно, тъй е писано да бъде

Явно, тъй е писано да бъде —
аз на трийсет да се укротя,
като опитен сакат пристъпвам,
здраво за живота се крепя.

Мила, трийсет скоро ще почукат,
за земята жаля всеки ден.
И затуй сърцето ми сънува,
как във розов огън съм горен.

Че блестя, така блестя — изгарям,
не случайно в липовия цвят
аз измъкнах пръстена на папагала —
знак е туй, че двама ще горят.

Оня пръстен циганка ми сложи.
Аз свалих го, дадох го на теб,
и сега с латерната тъжовна
нито мисля, ни съм в страх обзет.

Във главата ми е блатна яма,
а в сърцето е мъгла и мраз:
ти на други може би си дала
този пръстен с лекомислен смях?

Може би до утрото с целувки
той разпитва те за мене сам,
как поета, смешния и глупав,
си разчувствала да пише с плам.

Е, какво? Ще мине тази рана.
Но да видиш своя край е жал,
че излъган беше хулигана
първи път от злобен папагал. 

Юли 1925

Ще тръгна, смирен като послушник 

Ще тръгна, смирен като послушник,
а може – белобрад бедняк,
в полето край брезите чудни,
белеещи като варак.

Земята цяла ще премина
с попътна призрачна звезда,
повярвал в щастие на ближен
и в звънкащата ръж в бразда.

А утринта, с ръката росна,
отбрулва ябълки в зори.
Сеното окосено нося
и слушам пеещи коси.

И гледайки наоколо в междите,
на себе си говоря пак:
щастлив е, който тук се скита
с тояга и с торбичка хляб.

Щастлив е с радостта бедняшка,
без враг останал, без другар
върви по пътищата прашни
с молитва пред кръстци*-олтар. 

1914

„Черният човек“

Приятел,
аз много и много съм болен.
Сам не знам откъде тази болка дойде.
Ветрове ли свистят
над полето пусто и голо
или – вàлог в септември –
в мозъка спиртът лудей.

Главата ми маха с уши,
както птица с крилата.
Да стърчи еднокрака,
няма повече мощ.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
сяда до мен на кревата,
черен човек
ми пречи да спя цяла нощ.

Черният 
пръста си плъзга по мазна хартия
и, гъгнещ над мене
като над тяло монах,
ми чете живота
на някакъв негодник и гуляйджия
и в душата навява мъка и страх.
Черен човек си,
черен, черен!

„Чуй това, чуй –
ми мели с уста, –
тук има великолепни 
мисли и планове.
Този човечец 
е живял в страна
на ужасяващи
бандити и шарлатани.

През декември снегът там 
е дяволски чист
и веявици весели
вихри разнасят.
Този човек бил авантюрист,
но от голяма,
от висша класа.

Той бил изтънчен,
при това поет,
е, с неголяма,
но сграбчваща сила,
и женица някаква
над четирийсетте
зовял уличница
и своя мила.“

„Щастието – казвал –
е ловкост на ум и ръце.
Всички свити души
със нещастия са известни.
Остави,
че е мъка всеки концерт
от лъжливи
и келяви жестове.

В бури, в грохот,
в живота нерад,
при загуби тежки 
и тъжни предчувствия
да бъдеш усмихнат и простоват –
е най-високото на света изкуство.“

„Черен човеко!
Как си нахален!
Не си на служба –
в мен да пролазваш.
Какво ме засяга
поетът скандален?
Моля, на други
чети и разказвай.“

Черният човек
в мен е забил гледец.
И в очите засяда
синкава гадост:
сякаш иска да каже,
че мошеник съм и крадец,
най-безсрамно и нагло
човек ограбил.

Приятелю,
много и много съм болен.
Сам не знам откъде тази болка дойде.
Ветрове ли свистят
над полето пусто и голо
или – вàлог в септември –
в мозъка спиртът лудей.

Нощ скована.
На ъгъла спи тишината.
Зад прозорчето сам съм,
не чакам ни чужд, нито свой.
Като пухкава вар
е изсипана вън равнината,
дървеса като конници
сбрали се в нашия двор.

В мрака птица проплаква,
зловеща, самотна.
Сеят дървени конници
див от копитата звук.
Ето пак онзи черният
сяда при мен на креслото,
приповдигнал цилиндър
и свойски разтворил сюртук.

„Чуй де, слушай! –
хрипти право в мойто лице;
и скъсява,
скъсява дистанцията. –
Не съм виждал да страда
друг някой подлец
тъй ненужно и тъпо без сън – 
гаранция.

Ах, да кажем, греша!
Днеска има луна.
И какво още трябва 
на спящия свят – не разбирам?
Може би, с тлъстите бутове,
тайно ще дойде „оназ“
и ще й зачетеш
свойта мижава, лигава лирика?

Ех, обичам поетите!
Смешен народ.
В тях аз вечно намирам
историйка, все за сърцето –
на пъпчива студентка
плувнал в коса идиот
преоткрива света,
с премаляваща мъка в нозете.

Не знам аз, не помня,
в едно селце –
може в Калуга,
а може в Рязан да е –
в прост селски дом 
син живял; със челце
под жълти коси
и с очи лъчезарни…

И ето, пораснал,
при това поет,
е, с неголяма,
но сграбчваща сила,

и женица някаква
над четирийсетте
зовял уличница
и своя мила.“

„Черен човеко!
Ти, прескверен гост.
Тази слава отдавна 
за теб е позната.“
Аз беснея и в мутрата,
в гадния нос
разярено бастуна си мятам…

…Няма месец.
Сивее в прозорчето ден.
Ах ти, нощ!
Ти какво, нощ, ми струпа?
Със цилиндър стоя.
Няма никой край мен.
Аз съм сам…
С огледалото счупено…

Още стихове на Сергей Есенин тук >>>

Facebook Comments