Марион Котияр – Една актриса, която събира цялото великолепие на Франция в себе си

magnifisonz.com /
Марион Котияр е родена на 30 септември 1975 година в Париж. Тя е страстна природозащитничка и деятелка на „Грийнпийс“. През 2006 година Марион е обявена за национална забележителност на Франция, след като е избрана за най-чаровната актриса на своята страна
 –––––––––––––
За ролята си в “Два дни, една нощ” на братя Дарден тя е номинирана за “Оскар” и за “Сезар”. Пред обектива на Алекс Праже тя позира за „Мадам Фигаро“ като Жана д’Арк, чиято роля ще изпълни следващия месец във Филхармонията в Париж. Най-прочутата френска актриса в света разкрива своите предизвикателства.

 

Марион Котияр позира като Жана д’Арк пред обектива на Алекс Праже, Мадам Фигаро

 

Тази сутрин тя ни посреща в дома си в Париж, някъде на левия бряг на Сена. “Не живея в Лос Анджелис”, подчертава хитро. Коледното дърво в салона е пощадено по желание на сина й, почти четиригодишния Марсел, който се прибира от джудо и отива в стаята си, за да си играе с плюшените играчки.

Марион Котияр свяла своите екологично коректни кецове Veja и сяда на сивото канапе. Спираме се на това тъй изразително лице, омагьосало Джеймс Грей или Кристофър Нолан, меланхолична красота с опалов тен и очи, които изглеждат морскосини срещу прозореца. 

Днес дневният ред на актрисата е по-пълен отколкото този на посланик на велика сила: след седмица ще измине разстоянието от Париж до Холивуд, двата й притегателни полюса. Тя е номинирана едновременно за “Сезар” и за “Оскар” за “Два дни, една нощ”, белгийския филм на братя Дарден, който започна пътуването си на последния кинофестивал в Кан. Вече нищо не е учудващо в предначертания път на Марион Котияр. В САЩ я боготворят – думата не е прекалено силна. Тя успя да направи невъзможното: накара да забрават, че е французойка и да претендира за роли, които обикновено се дават на американски звезди от А списъка.

Изглежда, че днес нищо не я плаши. Тя бе лейди Макбет редом с Майкъл Фасбендер (“Макбет” на Джъстин Курцел, който вероятно ще бъде представен на следващия фестивал в Кан), а от юли започва снимките на Mal de pierres на Никол Гарсия. Междувременно ще бъде Жана д’Арк в “Жана д’Арк на кладата”, оратория на Артур Онегер) в сценична версия, която ще бъде представена на 4 и 5 март във Филхармонията в Париж, преди да отпътува за Линкълн център в Ню Йорк.

– Снимките на Алекс Праже за “Мадам Фигаро” разкриват нова страна от красотата ви. Каква е връзката ви с тази Марион Котияр, която е обект на изкуството и на красотата?

– Имам много подвижно, много променливо лице. То е отлично за киното, но аз не съм канон на красотата, не е толкова трудно да ме направят грозна. Изобщо не зная как да говоря за красота, или за предполагаемата красота, която ми приписват. Никой, който ме среща, не си мисли: “Тя е великолепна”. Физиката ми не ме определя. Аз не съм Моника Белучи, чиято красота е толкова удивителна, че неизбежно е обусловила живота й и нейните отношения с другите.

В актрисите аз харесвам своеобразната и сияйна външност. Тази на Ани Жирардо. На Мерил Стрийп. Намирам Пенелопе Крус за превъзходна, Джесика Частейн също: обожавам червенокосите. Анджелина Джоли, с която съм се срещала, е великолепна, но това е прекалено впечатляваща красота. Тази, която намирам за чудесна, е Шарлот Казираги. Първият път, когато вечерях с нея, не можех да откъсна очи от лицето й. Разбира се, има и други неща: интелигентността, простотата, изразителността, любезността. Всичко това надхвърля и засилва красотата.

– Американците смятат, че излъчвате фотогеничността на звездите от златната епоха на Холивуд…

– По-точно е да се каже, че никога досега не са ми предлагали роля, в която да съм лишена от каквато и да била изкусност. Може би в “Имигрантът” на Джеймс Грей, където имах съвсем малко грим, но там е малко по-особено, това бе филм с костюми. Обратното, в “Два дни, една нощ” героинята ми Сандра посреща живота с оголено лице. Това е едно от най-хубавия ми преживявания. Уникален опит. С братя Дарден бях отвъд доверието: между нас имаше общност, сливане дори. Много се харесах в друг жанр, в “Ръжда и кости” на Жак Одиар. Това е най-сексапилната, най-чувствената ми роля. Сияйно момиче, каквито харесвам.

– Имате ли някакво съжаление по своя изключителен път?

– Че не можах да снимам с Патрис Шеро. Неговата смърт разби сърцето ми на актриса, почувствах огромна мъка. Толкова бях мечтала да работя с него, преживяване, което никога няма да ми се случи. Той беше един от най-великите. Филмът му “Интимност”, който ми е любим, е шедьовър. 

 

Марион Котияр като Жана д’Арк Снимка: Алекс Праже, „Мадам Фигаро“

 

– Ето ви в надпреварата за втори “Оскар”, което е премиера за френска актриса.

– Лудост е, че съм номинирана за белгийски филм. Това наистина е изненада, не съм правила кампания, дори не мислех, че ме разглеждат като аутсайдер. Сигурна съм, че ще спечели Джулиан Мур – това е петата й номинация и тя е забележителна във “Все още Алис” -, но съм толкова щастлива да заведа филма на Дарден в Холивуд! Освен това ми доставя удоволствие, че членовете на Академията ценят моята работа. Уикендът на 20 февруари се очертава динамичен, има Сезари в Париж, след това Оскари в Лос Анджелис, а между двете церемонии – Independent Spirit Awards, където съм номинирана за “Имигрантът”. Трябва да се подготвя в самолета и да се отбия в хотелската стая, за да си изгладя роклята…

– Как ви въздействат тези многобройни номинации?

– Дори и да не го преживявам така, чисто и просто става дума за състезание. Но, за разлика от едно спортно състезание, при състезанието на артисти няма особен смисъл. Как например да сравниш Деньов и Бинош, две прекрасни актриси, и двете номинирани за “Сезар”? Как да обясниш, че Селин Салет, която е изумителна в “Джеронимо”, не е селектирана? Разбира се, такава е играта, напълно парадоксална игра, от една страна, със състезание между актриси, които имат малко общи неща помежду си, от друга – с прекрасно признание за тях. Аз съм горда и щастлива, че се оказвам заедно с тези красиви актриси.

– Как се справяте с водовъртежа на успеха и принудите, които налага?

– Опитвам се да направя най-доброто, на което съм способна. Водя доста особен живот, но имам късмета да изпитвам много радост в него. От нищо не мога да се оплача.

– Достигнахте ли пълнота като жена?

– Все още не. Една актриса е доста особено животно! Когато започвах в тази професия, не понасях нуждата от признание и желанието да бъдеш харесвана. Днес живея по-добре, но все още съм далеч от това. 

– Не е ли естествено да имаш желание да те харесват?

– Да бъдеш харесвана, сигурно, но мисля, че нуждата от признание е патология, която е невъзможо да бъде удовлетворена напълно. А аз винаги се страхувам да не разочаровам. Тази несигурност, характерна за повечето актриси, създава понякога напрежение. Получила съм много признание, повече отколкото съм си представяла. Но, в действителност, никоя награда не може истински да удовлетвори тази нужда, да речем, че дава мимолетна увереност. Единствено работата върху себе си, за да намериш източника на тази нужда, може да стигне докрай.

– Какво ви успокоява?

– Близките ми. И хора като Пиер Раби, един алтруист, една от най-прекрасните личности, които съм срещала в живота си. 

– И творчеството несъмнено. Актриса, музикант, четец в оратория… Изкушава ли ви режисурата, както мнозина ваши посестрими?

– Имам нужда да се изразявам. Режисурата позволява да бъдеш напълно господар на един творчески процес и обект. Това не е напълно възможно, когато си актриса. Бях сърежисьор заедно с Елиът Блис на последния клип от кампанията на “Диор”. Много ми хареса. Резултатът ми прилича. Да, имам желание да режисирам, да правя филми, да ръководя актрисите и актьорите. Един ден ще го направя. Разговарях с Робин Райт, която е режисирала няколко епизода от “Къща от карти”, тя говореше толкова пламенно за това.

– Преди това ще снимате с Никол Гарсия…

– Винаги съм харесвала тази жена. Въпреки това, когато получих сценария на филма (Mal de pierres), се възпротивих. Беше по време на снимките на “Макбет” и когато филмът бе завършен, не исках да бъда обладана от друг персонаж. Ролите нахлуват в мен и ми пречат да живея пълноценно живота си. Още повече, че рядко избирам повърхностни истории. А “Макбет” беше толкова мрачна. Така че реших да поема контрола над живота си, да принадлежа само на себе си за известно време. След това прочетох две страници от сценария и вече се бях качила на борда. В главата ми работата вече бе започнала, отвъд моето желание…

Facebook Comments