Шест великолепни поеми на Еудженио Монтале – „За да намерим, щастие, към теб пролука, човек би трябвало по острие да тича“

magnifisonz.com / 

Еудженио Монтале (на италиански: Eugenio Montale) е един от великите италиански поети на 20 век, носител на Нобелова награда за литература за 1975 година.

Последен син в многодетно семейство, Монтале посещава военно училище в гр. Парма и участва в Първата световна война.

Голямата, несбъдната младежка амбиция на Монтале е да стане оперен певец, предпочитанията му в литературата са насочени главно към италианските класици и някои философи. От 1927 година заживява във Флоренция, работи за издателства, периодични издания и библиотеки.

Проявява се като противник на фашисткия режим и е принуден да заживее в социална изолация: от 1938 година се отдава на преводи: Уилям Шекспир, ТС Елиът, Юджийн О’Нийл, Херман Мелвил.

След края на Втората световна война Монтале се премества в Милано и започва дълготрайно сътрудничество с вестник Кориере дела сера. През 1967-а е избран за пожизнен член на италианския сенат.

Еудженио Монтале
Eugenio Montale
италиански поет

Роден
12 октомври 1896 г.
Генуа, Италия
Починал
12 септември 1981 г. (84 г.)
Милано, Италия
Националност Флаг на Италия Италия
Професия поет
 
Литература
Жанрове стихотворение, пътепис, есе
Награди Нобелова награда Нобелова (1975)

БЛЕД, ДА ПЛАДНУВАШ…

Блед, да пладнуваш, в сянката укрит
на някой нажежен градински зид,
да слушаш между тръни изсушени
свирни на кос, на змии шумолене.

Да дебнеш върволиците на мравча челяд
в напуканата почва как пълзят,
червени – ту се сплитата, ту разделят
на малките ръкойки по върхът.

Да гледаш през листата още свеж
как трепка нейде люспесто морето,
додето на жътваарки острият цвъртеж
се носи като удар на чукчета.

И тръгнал в ослепителната светлина,
с почуда тъжна да усещаш във сърцето
как целия живот със свойта тежина
е в следването на една стена,
набучена с парчета отстри от шишета.

ЗА ДА НАМЕРИМ

За да намерим, щастие, към теб пролука,
човек би трябвало по острие да тича.
Ти си светлик, що пред очите ни мъждука,
прояден лед, що под нозете ни се пука:
затуй не те достига, който те обича.

Споходиш ли и проясниш ли ти душите,
от скръб обзети, твойто утро за сърцето
е сладостно като гнездата под стрехите…
Но нищо не теши едно дете, чието
балонче между къщите отлита.

ДОНЕС МИ СЛЪНЧОГЛЕДА

Донес ми слънчогледа, да го посадя
във моята от сол изпогорена почва,
та той на синевата цял ден над зида
тревогата на жълтия си образ да посочва.

Към яснота стремят се тъмните неща,
в поток от багри изтощават си телата,
а багрите във музика. Така нещата
изчезват и това е връх на радостта.

И нека този стрък ме води към страна,
където русите прозрачности изгряват
и като същност се животът изпарява;
донеси ми слънчогледа, луд от светлина.

КЪЩАТА НА МИТНИЧАРЯ

Нима не помниш къщата на митничаря,
увиснала стремглаво над подводните скали?
Тя тъжно те очаква от оная вечер,
когато в нея влезе неспокойният рояк
на твойте мисли.

Години вече вятърът либийски шиба
стените, а смехът ти не е весел;
компасът се завърта полудял, наслуки,
и сметката на заровете не излиза.
Нима не помниш? Трудни времена
отвличат паметта. И нишката се размотава.

Началото й още е в ръцете ми. Но къщата
все по-далеч остава, върху покрива
ръждясалият ветропоказател скърца.
Началото й още е в ръцете ми;
но ти си днес самичка и не дишаш
край мене в тъмнината.

О, тоя бягащ хоризонт, където
понякога се появява светлината
на някой петролоносач. Ала къде е проливът?
Не, ти не помниш къщата на тая моя вечер.
А аз не зная вече нито кой замина
и нито кой от двама ни е изоставен.

© Превод от италиански: Драгомир Петров

БЛЕД, ДА ПЛАДНУВАШ...

Блед, да пладнуваш, в сянката укрит
на някой нажежен градински зид,
да слушаш между тръни изсушени
свирни на кос, на змии шумолене.

Да дебнеш върволиците на мравча челяд
в напуканата почва как пълзят,
червени – ту се сплитата, ту разделят
на малките ръкойки по върхът.

Да гледаш през листата още свеж
как трепка нейде люспесто морето,
додето на жътваарки острият цвъртеж
се носи като удар на чукчета.

И тръгнал в ослепителната светлина,
с почуда тъжна да усещаш във сърцето
как целия живот със свойта тежина
е в следването на една стена,
набучена с парчета отстри от шишета.

 

ЗА ДА НАМЕРИМ

За да намерим, щастие, към теб пролука,
човек би трябвало по острие да тича.
Ти си светлик, що пред очите ни мъждука,
прояден лед, що под нозете ни се пука:
затуй не те достига, който те обича.

Споходиш ли и проясниш ли ти душите,
от скръб обзети, твойто утро за сърцето
е сладостно като гнездата под стрехите…
Но нищо не теши едно дете, чието
балонче между къщите отлита.

© Превод от италиански: Атанас Далчев и Александър Муратов

 

Facebook Comments