Креативността и откритията се зараждат в болката – Ървин Ялом

magnifisonz.com  / Автор : Диляна Велева

Има личности, които царуват в света на думите. Те са в състояния с лекота да създават светове, които да оставят следа в съзнанието на хиляди хора. Един от тези съвременни магьосници е Ървин Ялом.

Той е роден на 13 юни 1931 година във Вашингтон и е американски психиатър, теоретик и практик, преподавател и автор на романи.

Родителите му емигрират от Русия в САЩ през 20-те години на ХХ век. Заселват се във Вашингтон, където отварят бакалски магазин и живеят над него. Ървин посещава местното училище, по-късно Университета „Джордж Вашингтон“, но се дипломира като медик в Бостънския университет. Академичната му кариера протича в Станфордския университет, където е щатен професор след 1968 г.

Заниманията му са посветени на екзистенциалната психология и груповата психотерапия.

Успоредно с научните си трудове от началото на 90-те години той издава и поредица романи – “Когато Ницше плака,” “Палач на любовта”, “Изцелението на Шопенхауер”, “Проблемът на Спиноза”, “Все по-близо всеки ден”, “ Лъжи на дивана”. Неговите романи са блестящ образец на способността да се прави художествена литература с помощта на компетентното знание и упорития биографично-исторически издирвателски труд. Той е не само професионалист в областта на психоанализата (неизменен източник на сюжети за него), но и дълбок познавач на модерната философия.

Почетен професор в Станфордския университет, автор на високо ценени от критиката бестселъри, изключително търсен терапевт, Ялом младее за своите 80 години.
Висок, с остър поглед и жив ум, с тих, но твърд глас, по време на разговора той ще стане само веднъж, за да ми покаже имейл на компютъра си – в писмо, изпратено от киберкафе, един бездомник му пише, че намерил в кофа за боклук негова книга и тя преобразила живота му.

Ървин Д. Ялом не скрива своето задоволство – сякаш някогашното момче, син на имигранти, насочило се към психологията чрез литературата, днес държи доказателството, че е успяло да примири двете си страсти – писането и терапията. Защото целта им е една и съща: да помогнат на хората по пътя към повече свобода и спокойствие.

Романът „Когато Ницше плака” (Колибри) е едно от емблематичните произведения на Ялом и съчетава философия и психотерапия – похват, който позволява да се намери златното сечение между привлекателното и дълбокомисленото в третирането на големите общочовешки и индивидуални проблеми.

Както казва самият автор, историята в „Когато Ницше плака“ би могла да се случи. Това е едно изключително историко-философско психотерапевтично пътуване в областта на несъзнаваното, на дълбоко потиснатото, на вечно тревожещото и преди всичко човешко, твърде човешко, в приключението, наречено живот.

Ницше е ексцентричен философ аскет, „бременен“ със своите философски идеи, които му причиняват толкова силни мозъчни „контракции“, че нито един изтъкнат за времето си лекар не успява да го облекчи. Ницше носи и любовна тежест в гърдите си, чиято диагноза е Отчаяние. Тази болест може да излекува само един лекар и това е д-р Бройер – близък приятел и ментор на стажанта по медицина Зигмунд Фройд. Но за да бъде успешна терапията в схемата лекар–пациент, някой трябва да се откаже от своята роля…

По романа „Когато Ницше плака“ у нас е заснет магнетичният американско-български едноименен филм на режисьора Пинкас Пери с участието на Арманд Асанте, Бен Крос и Катрин Уиник.

ЦИТАТИ И ИНТЕРВЮ:

  • Имах предвид само, че за да може един човек изцяло да се свърже с друг, първо трябва да се е свързал със себе си. Ако не можем да приемем собственото си усамотение, то тогава щеизползваме другия като щит срещу самотата си.
  • Всяко дихание отразява непрестанно нападащата смърт, с чийто образ ежесекундно се борим.
  • Всичко отминава. Такава е природата на познанието. Нищо не живее вечно. Неизменността е илюзорна, и ще дойде ден, когато от Слънчевата система ще останат само руини.
  • За да остареете красиво, е нужно да се смирите с това, че вашите възможности са ограничени.
  • В шахмата, както и в живота, когато партията е завършила, всички фигури – пешки, царици и царе се оказват в една кутия.
  • Само нараненият лечител може наистина да лекува.
  • Бракът е свещен. Но по-добре е да разрушите бракът, от колкото да позволите той да ви разруши!
  • Духът на човекът е съставен от неговите избори.
  • Знаете ли тази стара шега – операцията мина успешно, но пациента умря.
  • Рано или късно трябва да изостави надеждата за по-добро минало.
  • Зрялата любов е да обичаш, а не да бъдеш обичан.
  • За да израсте високо и гордо, дървото се нуждае от бури.
  • Любовната обсесия служи за разсейване, затова индивидът да се вгледа в болезненостите в себе си.
  • Първо трябва да стана Аз, преди да стана Ние.
  • Идеални отношения в брака са възможно само тогава, когато те не се явяват необходимо условие за оцеляване на човек.
  • До степента, в която някой е отговорен за своя живот, той е самотен.
  • За да разчита човек напълно на другите, първо трябва да може да рзчита напълно на себе си.
  • Четири важни екзистенциални притеснения играят основна роля в живота на всеки един от нас – смъртта, смисъла на живота, изолацията и свободата.
  • Страхът от смъртта е всъщност страх от крайната форма на изолация.
  • Основно правило в живота – колкото по-слабо е усещането за себереализация, толкова по-силен е страхът от смъртта.
  • Понякога виждам по-добре със затворени очи.
  • Всяко „да“ има свое “не“.
  • Аз не вярвам, че страховете се раждат от тъмнината, те са като звездите – винаги там, но замъглени от дневната светлина.
  • Всеки един човек всъщност е фундаментално сам и рано или късно се изправя пред тази реалност.
  • Да си присвоявам чужди отговорности, е точно начинът, по който впримчвам както себе си, така и другите.
  • Няма роза без тръни, но много тръни без рози.
  • Креативността и откритията се зараждат в болката.
  • Аз гледам за мен в теб, тази моя погълнатост прави невъзможно да идентифицирам моите нужди и потребности.
  • Имайте смелост да променяте убежденията си!
  • От време на време мъжът се нуждае от жена точно както и от домашно приготвена храна.
  • Един от големите парадокси в живота е, че високата себеосъзнатост носи със себе си тревожност.
  • Отговорността ни към живота е да създадем нещо по-възвишено, не да развъждаме по-низшето. Нищо не трябва да спира развитието на героя в теб…
  • Най-желаната жена е най-плашещата. И, разбира се, не заради това, което е, а заради това, което ние си въобразяваме за нея.
  • Вие искате да летите, но не можете да започнете летеното с летене. Първо трябва да ви науча да вървите, а първата стъпка ще направите, като разберете, че този, който не се подчинява на себе си, се подчинява на другите. По-лесно, далеч по-лесно е да се оставиш друг да те управлява, отколкото сам да се управляваш.
  • Мечтая за любов, която е повече от това двама души да изпитват нужда да се притежават… Мечтая за любов, в която двама души споделят една обща страст в търсенето на по-висшата истина. Може би не трябва да го наричам любов. Може би истинското му име е приятелство.
  • Направете по-дълбока дисекция на мотивите си! Ще откриете, че никой никога не прави нещо изцяло в името на другите. Всичките ни действия са насочени към нас самите, с всички услуги целим да обслужим себе си, всяка любов е любов към собствения ни аз.
  • Отчаянието е цената, която всеки плаща за самопознанието. Загледате ли се внимателно в живота, винаги ще попаднете на отчаяние.
  • Чувствеността е кучка, която хапе петите ни! И колко добре знае как да изпроси частица от нашата душа, когато й е отказана частица от плътта ни.
  • Животът е изпит, в който няма правилни отговори. Ако трябваше да започна отново, смятам, че бих живял по същия начин, бих направил същите грешки.
  • Имах предвид само, че за да може един човек изцяло да се свърже с друг, първо трябва да се е свързал със себе си. Ако не можем да приемем собственото си усамотение, то тогава щеизползваме другия като щит срещу самотата си. Единствено когато човек съумява да живее като орел, без свидетели, той може да се обърне към другия с любов; само тогава човек е в състояние да се грижи за израстването на другия.
  • Той ми напомня на тухлена стена. Много умна тухлена стена.

 

ИНТЕРВЮ:

– Разкажете за детството си.

– Роден съм във Вашингтон и всъщност нямах детство. Бяхме единствените евреи в квартал на чернокожи и не можех много да излизам, беше опасно. Вкъщи също не беше лесно – родителите ми бяха от друг свят, обърнат към миналото, не разбираха много американската култура, нямаха време да се занимават с мен и сестра ми, работеха по дванайсет часа шест дни от седмицата.

– Чувствахте ли се на мястото си в тази среда?

– Всичките ми приятели бяха чернокожи. И много бързо възникна въпросът за еврейството ми. Родителите ми бяха избягали от погромите в Русия, понякога казваха Полша. Всъщност от малко село на границата между двете. Разбрах точно откъде, когато веднъж ядох борш в Русия – имаше същия вкус като майчиния. В училищната ми среда цареше антисемитизъм и се чувствах наистина зле. Много бързо започнах да търся убежище в литературата. Толстой и Достоевски ме формираха психологически, философски и социологически. Благодарение на тях открих дълбините и страховете на човешката душа.

– Присъствали сте на инфаркта на баща си, когато сте били на 10 години. Това ли определи призванието Ви?

– Да, но има и друга причина. По онова време медицината беше „класическа“ кариера и към нея се ориентираха най-добрите еврейски ученици. Всъщност или вземахте занаята на баща си, или ставахте лекар. Ако знаех, че ще стана писател, може би нещата щяха да се развият другояче. Но не познавах нито един писател. Сигурното е, че решението ми да специализирам психиатрия идва от прочита на големите руски писатели. Аз съм литератор. Впрочем научната част на образованието ми никога не ме е интересувала особено и ми струваше много усилия. В началото на висшето си образование се чувствах интелектуално „недоразвит“ в сравнение със състудентите ми. Но бях обсебен от мисълта да успея. Освен това трябваше да завърша за 4 вместо за 5 години. Бях влюбен в жена си Мерилин, исках да се оженя за нея и ме беше страх да не я изгубя.

– Едно от есетата Ви се нарича „Екзистенциална терапия“. Бихте ли обяснили какво значи това?

– Сама по себе си екзистенциалната терапия не съществува. За да я практикува, терапевтът трябва да владее няколко техники и да бъде чувствителен към екзистенциалните въпроси, а именно: какво означава да се живее? Как да приемем смъртта? Как да намерим смисъл на живота си? Как да приемем идеята, че дори да сте в двойка с някого, винаги умирате сам, така както сам сте дошли на този свят? Екзистенциалната терапия се занимава точно с тези въпроси. Винаги ме е интересувала философията, тази, която е насочена към смисъла на живота. И не виждам защо трябва да се противопоставят философия и психотерапия. Двете се занимават с едни и същи проблеми.

– Давате ли много съвети и препоръки по време на терапията?

– Не искам да изглеждам всезнаещ. Мисля, че не такава е ролята на добрия терапевт. Говоря за това, което знам и ми се случва да говоря и за себе си. С Джини, пациентката от „Тайната на огледалото“, терапията протече преди повече от 40 години. Моята по онова време революционна идея беше следната: какво ще стане, ако Джини знае какво мисля и чувствам по време на сесиите? Давах й да чете онова, което бях записал, и това беше невиждан експеримент. Оттогава насетне винаги когато съм постъпвал по този начин, резултатите са били отлични.

– Но какво става тогава с добронамерената неутралност, предписвана от Фройд?

– Мисля, че този принцип е архаичен. Впрочем сигурен съм, че Фройд е се е намесвал в живота на пациентите си, че много им е говорел.

– Как протичат сесиите?

– Обикновено те траят от петдесет минути до един час два пъти седмично. Често започвам с някой сън. Това е чудесен начин за достъп до несъзнаваното. Ако пациентите не си спомнят сънищата си, ги моля да заспиват с лист и молив до главата си и да се опитат да запомнят какво са сънували. Понякога една дума е достатъчна, за да задвижи паметта. Вълнуващо е, защото сънищата са пълни с енергия.

– Използвате ли дивана зад себе си?

– Много малко. Предпочитам да работя лице в лице с пациента. Предлагам дивана на много стеснителните хора, които ги е срам да ме гледат в очите, или на уморените. А и диванът е прекалено свързан с класическата психоанализа, а аз практикувам психотерапия.

magnifisonz.com / Към главната страница >>>

Facebook Comments