Херта Мюлер – Всяка дума знае нещо за дяволския кръг (Реч при получаване на Нобелова награда)

magnifisonz.com / 
 
Херта Мюлер (родена през 1953 г. в Нитцкидорф, Румъния), е немска писателка, носителка на Нобеловата награда за литература за 2009 г. След отпътуването си от Румъния през 1987 г. тя живее в Берлин.
 
Реч на Херта Мюлер при получаването на Нобеловата награда, 7.12.2009 :
 

ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА, питаше Майката всяка сутрин на вратата, преди да изляза на улицата. Аз нямах. И защото нямах, се връщах отново в стаята и си вземах носна кърпа. Всяка сутрин нямах, защото всяка сутрин очаквах въпроса. Носната кърпа беше доказателство за това, че Майката ще ме закриля сутринта. През по-късните часове и неща на деня трябваше да разчитам на себе си. Въпросът ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА беше една непряка милувка. Една директна би била неловка, такива неща при селяните нямаше. Любовта беше се преоблякла като въпрос. Само по този начин тя можеше да бъде изказана сухо, със заповеден тон като похватите на работата. Това, че гласът беше рязък, дори подчертаваше нежността. Всяка сутрин аз бях на вратата веднъж без носна кърпа и втори път с носна кърпа. Едва тогава излизах на улицата, сякаш с носната кърпа с мен щеше да бъде и Майката.

А двадесет години по-късно вече отдавна бях сама със себе си в града, преводачка в една машиностроителна фабрика. В пет часа сутринта ставах, в шест и половина започваше работата. Сутрин от високоговорителите във фабричния двор гърмеше химнът. По време на обедната почивка – работнически хорове. Но работниците, седнали по време на ядене, имаха очи, празни като поцинкована ламарина, омазани с масло ръце, яденето им беше завито във вестникарска хартия. Преди да изядат парчето сланинка, те остъргваха с ножа печатарското мастило от сланинката си. Две години изминаха в ежедневното еднообразие, всеки ден приличаше на другия.

През третата година еднообразието на дните приключи. Три пъти в течение на една седмица, рано сутринта, в канцеларията ми идваше един огромен, кокалест мъж с блестящи кафяви очи, един колос на тайните служби.

Първият път той ме наруга изправен и си отиде.

Вторият път той съблече анорака си, окачи го на ключа на шкафа и седна. Онази сутрин аз бях донесла от къщи лалета и ги подреждах във вазата. Той ме гледаше и ме хвалеше за необичайните ми познания за хората. Гласът му беше хлъзгав. Караше ме да се чувствам неспокойно. Отхвърлих похвалите и го уверих, че разбирам единствено от лалета, не и от хора. Тогава той каза ехидно, че ме познава по-добре, отколкото аз познавам лалетата. След това прехвърли анорака си през лакът и си отиде.

На третия път той седна, а аз останах да стоя, защото беше сложил кожената си чанта на стола ми. Не се осмелих да я сложа на пода. Той ме наруга, че съм била ужасно тъпа, мързелива, леконравна, покварена като бездомна кучка. Лалетата избута на ръба на масата, по средата положи празен лист хартия и писалка. После изрева: пиши. Писах стоешком онова, което той ми диктуваше – име, рождена дата, адрес. А след това, че независимо от близост и роднинство не трябва да казвам на никого, че … тук се появи ужасната дума: colaborez, че ще сътруднича. Тази дума аз не написах. Оставих писалката и отидох до прозореца, погледнах навън към прашната улица. Тя не беше асфалтирана, с дупки и прегърбени къщи. Тази съсипана улица се казваше на всичко отгоре Strada Gloriei, улица на славата. На улицата на славата една котка седеше на голото черничево дърво. Беше котката на фабриката, с разкъсаното ухо. Над нея ранно слънце като жълт барабан. Казах: N-am caracterul, нямам този характер. Думата ХАРАКТЕР направи човека от тайните служби истеричен. Той разкъса листа и хвърли парчетата на пода. Вероятно му хрумна, че ще трябва да представи на шефа си опита за вербуване, защото се наведе, събра всички парчета в ръка и ги хвърли в чантата си. След това въздъхна дълбоко и в поражението си захвърли вазата с лалетата срещу стената. Тя се разби и изскърца, сякаш във въздуха имаше зъби. С чанта под ръка той каза тихо: ще съжаляваш за това, ние ще те удавим в реката. Аз казах сякаш на самата себе си: ако подпиша това, няма да мога да живея повече със себе си, тогава ще трябва да го направя сама. По-добре да го направите вие. Но вратата на канцеларията вече беше отворена и той си отиде. А навън, на улицата на славата, котката беше скочила от дървото на покрива на сградата. Един клон пружинираше като трамплин.

На следващия ден започна дърпаницата. Трябваше да се махам от фабриката. Всяка сутрин в шест и половина трябваше да се представям на директора. С него всяка сутрин седяха шефът на профсъюзите и партийният секретар. Както на времето Майката, така сега директорът питаше всяка сутрин: намери ли си друга работа? Всеки път аз отговарях едно и също: не съм търсила, харесва ми тук във фабриката, искам да остана до пенсия.

Една сутрин дойдох на работа и дебелите ми речници лежаха до вратата, на пода в коридора. Отворих, на работното ми място седеше един инженер. Той каза: тук се чука преди да се влезе. Тук седя аз, ти няма какво да търсиш тук. Не можех да отида в къщи, тогава щяха да получат претекст да ме уволнят заради неизвинено отсъствие. Вече нямах бюро, именно сега трябваше да идвам абсолютно всеки ден на работа, в никакъв случай не трябваше да отсъствам.

Приятелката ми, на която всеки ден разказвах всичко по пътя към къщи през жалката Strada Gloriei, ми освободи на първо време един ъгъл на работното си място. Но една сутрин тя беше застанала пред вратата на канцеларията, за да ми каже: Не бива да те пускам повече вътре. Всички казват, че ти си агентка. Тормозът беше препратен надолу, слухът беше разпространен сред колегите. Това беше най-лошото. Човек може да се защищава срещу нападения; срещу клеветата ние сме безсилни. Всеки ден очаквах всичко възможно, включително и смъртта. Но с това вероломство не можах да се справя. Никакви сметки не можеха да я направят поносима: Клеветата натъпква човека с боклуци, човек се задушава, защото не може да се съпротивява. В очите на колегите аз бях именно това, на което бях отказала. Ако бях ги шпионирала, те щяха да ми се доверяват без да подозират нищо. По принцип те ме наказваха за това, че бях ги пощадила.

И тъй като сега пък изобщо не можех да отсъствам, но нямах канцелария, а приятелката ми не биваше да ме пуска в нейната, аз останах на стълбището, без да знам какво да правя. Изкачих се няколко пъти нагоре-надолу по стълбите – и изведнъж отново бях детето на майка си, защото ИМАХ НОСНА КЪРПА. Положих я на едно от стъпалата между първия и втория етаж, изгладих я, за да изглежда наред, и седнах върху нея. Дебелите си речници положих на коляно и запревеждах описанията на хидравлични машини. Аз бях един виц от стълбището, а канцеларията ми – една носна кърпа. Приятелката ми сядаше до мен по време на обедната почивка. Ядяхме както по-рано в нейната, а още по-рано – в моята канцелария. Откъм високоговорителите на двора както винаги работническите хорове пееха за щастието на народа. Тя ядеше и плачеше заради мен. Аз не плачех. Аз трябваше да остана твърда. Още дълго време. Няколко вечни седмици, докато ме уволниха.

По времето, в което бях виц от стълбището, прегледах в един лексикон какво точно носи със себе си думата СТЪЛБИЩЕ. Първото стъпало на стълбището се нарича ВСТЪПВАНЕ, а последното – НАПУСКАНЕ. Вертикалните стъпала, на които се стъпва, са положени отстрани в СТЪЛБИЩНИТЕ СТРАНИ. А свободните пространства между отделните стъпала се наричат дори СТЪЛБИЩНИ ОЧИ. От частите на хидравличните, оплескани с масло машини вече познавах хубавите думи: ЛАСТОВИЧА ОПАШКА, ЛЕБЕДОВА ШИЙКА, задържащата част на болтовете се наричаше ГАЙКА. И също толкова силно ме поразиха поетичните названия на стълбищните части, красотата на техническия език. СТЪЛБИЩНИ СТРАНИ, СТЪЛБИЩНИ ОЧИ – значи стълбището има лице. Дали от дърво или камък, от бетон или желязо – защо хората вграждат дори и в най-грамадните неща на този свят собствения си лик, дават на мъртвия материал имена от собствената си плът, персонифицират го в телесни части? Дали грубата работа става поносима за техническите специалисти едва чрез скритата нежност? И дали всяка работа, във всяка професия, протича по същия принцип, както и въпросът на майка ми за носната кърпа.

В къщи, в детството ми, имаше едно чекмедже за носни кърпи. В него лежаха в две редици, подредени едни след други, три различни купчета:

Вляво мъжките носни кърпи за Бащата и Дядото.

Вдясно женските носни кърпи за Майката и Бабата.

По средата детските носни кърпи за мен.

Чекмеджето беше образът на нашето семейство във формат на носна кърпа. Мъжките носни кърпи бяха най-големите, те имаха тъмни ръбове в кафяво, сиво или бордо. Женските носни кърпи бяха по-малки, ръбовете им светлосини, червени или зелени. Детските носни кърпи бяха най-малките, без ръб, но с нарисувани цветя или животни върху белия квадрат. От всичките три сорта имаше делнични носни кърпи, в предната редица, и неделни носни кърпи, в задната. В неделя носната кърпа, дори и ако не се виждаше, трябваше да подхожда към цвета на облеклото.

Никои други вещи в къщата, нито дори самите ние, не бяха толкова важни колкото носните кърпи. Те бяха универсално полезни за: хрема, кръв от носа, наранена ръка, лакът или коляно, плач или захапване, за да се подтисне плача. Една мокра, студена носна кърпа върху челото беше против главоболие. С четири възела по ъглите тя беше шапка против слънчево изгаряне или дъжд. Когато човек искаше да си припомни нещо, правеше се възел в носната кърпа, за напомняне. При носене на тежки чанти тя се увиваше около дланта. Когато се вееше, тя се превръщаше в прощално помахване, когато влакът напускаше гарата. И защото на румънски влакът се казва TREN, а на банатски диалект сълзата се нарича TRÄN, скърцането на влаковете по железопътните релси винаги се свързваше в главата ми с плача. Когато на село някой умираше вкъщи, то веднага превързваха челюстта му с носна кърпа, за да остане устата затворена докато настъпи вкочаняването. Когато някой паднеше покрай пътя в града, винаги се намираше по някой минувач, който да покрие лицето на мъртвия с носната си кърпа – и така носната кърпа беше неговият първи мъртвешки покой.

В горещите летни дни родителите изпращаха децата си късно вечерта да поливат цветята на гробищата. По двама или по трима, ние се притискахме заедно от един гроб до друг, поливахме бързо. След това сядахме сгушени едни до други на стъпалата на параклиса и гледахме как от някои гробове се надигат бели парчета омара. Те политаха мъничко в черния въздух и изчезваха. За нас те бяха душите на мъртвите: животински фигури, очила, шишенца и чаши, ръкавици и чорапи. И между другото, тук-там по някоя носна кърпа с черния ръб на нощта.

По-късно, когато водех разговори с Оскар Пастиор, за да пиша за депортацията му в съветския пленнически лагер, той разказваше, че получил от една стара руска майка носна кърпа от бяла батиста. Може би ще имате късмет, ти и моят син – и ще можете скоро да се върнете вкъщи, казала рускинята. Синът и бил на същата възраст като Оскар Пастиор и също толкова далеч от къщи, но в обратната посока, казала тя, в един наказателен батальон. Като полумъртъв от глад просяк почукал Оскар на вратата й, искал да размени парче въглища срещу малко ядене. Тя го пуснала вкъщи, дала му гореща супа. А когато носът му започнал да капе в чинията – и бялата носна кърпа от батиста, която още никой не бил използвал. С ръб от дантела, с акуратно изплетени пръчици и розетки от копринена прежда, носната кърпа била красавица, която прегърнала и наранила просяка. Една смесица, от една страна утешение от батиста, от друга – метър с единици от коприна, с бели чертички върху скалата на неговата окаяност. Самият Оскар Пастиор също бил за тази жена някаква смесица: напълно непознат просяк вкъщи, но и изгубено дете в света. В тези две личности той бил ощастливен и поставен пред прекомерно голямо изпитание от жеста на една жена, която била за него едновременно две личности: чужда рускиня и загрижена майка, задаваща въпроса: ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА?

Самата аз, откак знам тази история, също имам един въпрос: дали ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА е нещо, валидно навсякъде и разпростряно върху целия свят в снежния блясък между замръзване и топене? Преминава ли то между планините и степите над всички граници, чак до една огромна, застлана с наказателни и затворнически лагери империя? И наистина ли въпросът ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА не може да бъде убит дори и от чука и сърпа, нито дори от сталинизма на превъзпитанието?

И макар че говоря румънски от десетилетия насам, в разговора с Оскар Пастиор за пръв път ми хрумна, че на румънски език носна кърпа се казва BATISTA. Отново сетивният румънски език, който напъхва своите думи принудително-просто в сърцето на нещата. Материалът не прави никакви заобикалки, обозначава се като готова носна кърпа, като BATISTA. Сякаш всяка носна кърпа, по всяко време и навсякъде, е била от батиста.

Оскар Пастиор е запазил в куфара си носната кърпа като реликва от една двойна майка с един двоен син. И я взел вкъщи след петте лагерни години. Защо? Бялата носна кърпа от батиста била надежда и страх. А когато човек изпусне от ръка надеждата и страха, той умира.

След разговора за бялата носна кърпа, половината нощ лепих за Оскар Пастиор един колаж върху бяла картичка:

Тук танцуват точки казва Беа
ти идваш в чаша за мляко с дълга дръжка
бельо в бяло сивозелена цинкова вана
при наложен платеж са достатъчни
почти всички материали
гледай тук
аз съм пътуването с влака и
черешата в сапунената паничка
никога не разговаряй с непознати мъже и
за централата

Когато на следващата седмица отново отидох при него, за да му подаря колажа, той каза: трябва да залепиш още: НА ОСКАР. Аз казах: каквото ти давам, то ти принадлежи. Ти го знаеш. А той каза: трябва да го залепиш, може би картичката не го знае. Взех я отново вкъщи и залепих отгоре: На Оскар. И на следващата седмица му я подарих отново, сякаш за пръв път бях се върнала от вратата без носна кърпа, а сега за втори път на вратата с носна кърпа.

С носна кърпа завършва и една друга история:

Синът на дядо и баба ми се казвал Матц. През 30-те години той бил изпратен да учи за търговец в Тимишоара, за да поеме след това семейния магазин за зърно и бакалски стоки. В училището преподавали учители от Немския Райх, истински нацисти. След учението Матц бил образован между другото може би и като търговец, но преди всичко като нацист – промиване на мозъци по план. След учението Матц бил пламенен нацист, напълно променен човек. Той ревял антисемитски лозунги, бил недостижим като умствено изостанал човек. Дядо ми го смъмрял многократно: той създал цялото си състояние благодарение на кредитите на еврейски приятели. И когато това не помагало, той го зашлевявал многократно. Но разумът бил изличен. Матц бил идеологът на селото, тормозел връстниците си, които клинчели от фронта. Имал писарско място в румънската армия. Но от теорията го потеглило към практиката, той се записал доброволно в СС, искал да отиде на фронта. След няколко месеца се завърнал вкъщи, за да се ожени. Поучен от престъпленията на фронта, той използвал една валидна вълшебна формула, за да избяга от войната за няколко дни. Тази вълшебна формула се казвала: отпуска за женитба.

Баба ми имаше две снимки от сина си Матц, най-отзад в едно чекмедже – една сватбена и една мъртвешка снимка. На сватбената снимка се вижда булка в бяло, една ръка по-висока от него, тънка и сериозна, една гипсова мадона. На главата й восъчен венец като посипана от сняг шума. До нея Матц в нацистка униформа. Вместо да бъде младоженец, той е войник. Един женещ се войник и свой собствен последен войник у дома. Едва завърнал се на фронта, дошла мъртвешката снимка. На нея се вижда един най-последен, разкъсан от мина войник. Мъртвешката снимка е с големината на длан – черна нива, по средата й бяла кърпа със сива човешка купчина върху нея. Сред черното бялата кърпа лежи малка като детска носна кърпа, чийто бял квадрат е бил изрисуван по средата с някаква причудлива рисунка. За баба ми тази снимка също си имаше своята смесица: върху бялата носна кърпа се виждаше мъртъв нацист, а в паметта й един жив син. Баба ми носеше тази двойна картина през всичките години в своя молитвеник. Тя се молеше всеки ден. Вероятно и молитвите й бяха с двойно дъно. Вероятно те следваха пукнатината от обичания син до вманиачения нацист и измолваха даже и от Бога онзи шпагат, чрез който да се обича този син и да се прости на нациста.

Дядо ми е бил войник в Първата световна война. Той знаеше за какво говори, когато често и с огорчение казваше за сина си: Да, когато заплющят знамената, разумът се изплъзва в тромпета. Това предупреждение подхождаше и за следващата диктатура, в която живеех самата аз. Всеки ден се виждаше как разумът на малките и големи използвачи се изплъзва в тромпета. Аз реших да не надувам тромпета.

Но като дете против волята си трябваше да се уча да свиря на акордеон. Защото вкъщи лежеше червеният акордеон на мъртвия войник Матц. Ремъците на акордеона ми бяха прекалено дълги. И за да не се изплъзват от раменете ми, учителят по акордеон ги връзваше зад гърба ми с една носна кърпа.

Може да се каже, че именно най-дребните вещи, пък били те тромпет, акордеон или носна кърпа, свързват едни с други най-противоположните неща в живота. Че предметите се въртят и в отклоненията си имат нещо, което принадлежи на повторенията – на дяволския кръг. Това може да се вярва, но не и да се каже. Но онова, което не може да се каже, може да се напише. Защото писането е нямо занимание, една работа от главата към ръката. Устата бива подминавана. По време на диктатурата говорех много, най-вече защото бях решила да не надувам тромпета. Най-често говоренето имаше непоносими последствия. Но писането започна в мълчанието, там на фабричното стълбище, където трябваше да уговоря със самата себе си много повече неща, отколкото можеше да се кажат. Случващото се вече не можеше да бъде артикулирано в речта. Най-много външните допълнения, но не и техните измерения. Тези последните аз можех единствено да произнасям нямо, буква по буква в главата си, в дяволския кръг на думите при писането. Реагирах на смъртния страх с глад за живот. Той беше глад за думи. Само вихрушката от думи можеше да обхване състоянието ми. Тя изговаряше буква по буква онова, което не можеше да се каже с устата. Бягах подир преживяното в дяволския кръг на думите, докато се появеше нещо, което преди това не бях познавала. Паралелно с действителността се задейства и пантомимата на думите. Тя не зачита никакви реални измерения, тя свива главното и раздува второстепенното. Дяволският кръг на думите научава преживяното на един вид прокълната логика, през глава. Пантомимата е яростна и същевременно страхлива, също толкова пристрастена, колкото и преситена. Темата диктатура е автоматично присъстваща, защото онова, което се подразбира от само себе си, не може да се върне никога обратно, щом сàмо то е било отнето някому почти напълно. Темата е имплицитно присъстваща, но онова, което ме запленява, са думите. Те завличат темата там, където си поискат. Вече нищо не е истина и всичко е вярно.

Като виц от стълбището аз бях също толкова самотна, колкото и тогава в детството, в речната долина при пазенето на кравите. Ядях листа и цветове, за да мога да принадлежа към тях, защото те знаеха как се живее, а аз не. Заговарях ги с имената им. Името млечна паламида трябваше наистина да бъде бодливото растение с млякото в стеблата. Но растението не отговаряше на името млечна паламида. Опитвах се с измислени имена, в които не се появяваше нито мляко, нито паламида: ТРЪНЕНО РЕБРО, ИГЛЕН ВРАТ. В измамата на фалшивите имена пред истинското растение се открехна отворът към празното. Срамът, че говоря със самата себе си, а не с растението. Но срамът ми действаше добре. Аз пазех кравите, а звукът на думите предпазваше мен. Аз чувствах:

Всяка дума в лицето
знае нещо за дяволския кръг
и не го казва

Звукът на думите знае, че трябва да мами, защото обектите подлъгват със своя материал, а чувствата – със своите жестове. В точката, при която се срещат измамите на материалите и жестовете, се вгнездява звукът на думите с неговата измислена истина. При писането не може да става дума за доверие, а по-скоро за почтеност на измамата.

Тогава във фабриката, когато аз бях стълбищен виц, а носната ми кърпа – моя канцелария – намерих в лексикона и красивата дума СТЪПАЛОВИДНА ЛИХВА. Това означава стъпаловидно нарастващи лихви на някакъв заем. Нарастващите лихви са за един разходи, а за друг приходи. При писането те стават и двете, колкото повече се задълбочавам в текста. Колкото повече ме ограбва написаното, толкова повече то показва на изживяното какво не е имало в преживяното. Само думите го откриват, защото преди това не са го знаели. Там където те изненадват изживяното, те го отразяват най-добре. Те стават толкова принудителни, че изживяното трябва да се вкопчва в тях, за да не се разпадне.

Струва ми се, че предметите не познават материала си, жестовете не познават чувствата си, а думите – устата, която говори. Но за да сме сигурни в собственото си съществуване, ние се нуждаем от предметите, жестовете и думите. Колкото повече думи можем да си вземем, толкова по-свободни сме обаче. Когато ни бива забранена устата, ние опитваме да се утвърдим чрез жестове, дори чрез предмети. Те са по-трудни за тълкуване, за известно време те не предизвикват подозрение. И така те могат да ни помогнат да преобразим унижението в достойнство, което за известно време може би няма да предизвиква подозрение.

Малко преди емигрирането ми от Румъния майка ми била отведена една ранна утрин от селския полицай. Тя била вече на вратата, когато внезапно се сетила, ИМАШ ЛИ НОСНА КЪРПА? Не, нямала. И макар че полицаят бил нетърпелив, тя се върнала още веднъж вкъщи и си взела носна кърпа. В управлението полицаят се разбеснял. Румънският език на майка ми не бил достатъчен, за да го разбере. Тогава той напуснал канцеларията и заключил вратата отвън. Целият ден майка ми останала заключена там. В първите часове седяла на бюрото му и плачела. След това започнала да се разхожда и да бърше с мократа от сълзи носна кърпа праха по мебелите. След това взела кофата от ъгъла и парцала от гвоздея и измила пода. Бях ужасена, когато тя ми разказваше това. Как може да чистиш канцеларията на тоя, попитах я. А тя ми отговори, без да се смущава, търсех си работа, за да минава времето. А канцеларията беше толкова мръсна. Добре, че бях взела една от големите мъжки носни кърпи.

Едва сега разбрах, че чрез едно допълнително, но доброволно унижение тя беше си доставила достойнство в този арест. В един колаж аз потърсих думи за това:

Мислех си за стегнатата роза в сърцето
за безполезната душа като сито
притежателят обаче попита:
кой печели надмощие
аз казах: спасението на кожата
той изкрещя: кожата е
само едно петно обидена батиста
без разсъдък

Бих искала да мога да кажа едно изречение за всички, на които се отнема достойнството при диктатури – пък било то и едно изречение с думата носна кърпа. Пък било то и въпроса: ИМАТЕ ЛИ НОСНА КЪРПА?

А дали е възможно въпросът за носната кърпа открай време да е имал пред вид не самата носна кърпа, а острата самота на човека?

Facebook Comments