Исабел Алиенде на 75 години – Хората със здрав разум не стават интересни герои. Те стават само бивши съпрузи

magnifisonz.com /

Исабел Алиенде е чилийска писателка, родена на 2 август 1942 г. в Лима, Перу и е една от най-известните съвременни романистки. През деветдесетте години на миналия век, всяко ново заглавие я поставя в топ десет на най-продаваните автори в света. „Момиче, остави журналистиката, по-добре седни да пишеш художествена литература с тази развита фантазия, която притежаваш“, й казал някога самият Пабло Неруда. Днес тя не маха томовете му изпод компютъра си, всеки нов роман започва точно на датата осми януари и целият й живот върви в стила „магически реализъм“.

isabel_allende-01

Нейната биография предлага много интересни подробности. Племенница е на Салвадор Алиенде, който още от детските й години оставя трайна следа в нейните спомени и е неин кумир. Другата ярка личност оставила своя отпечатък е найната майка. „Когато бях на възраст, на която момичетата си играят на кукли, тя ми даде специална тетрадка, за да си направя дневник, и ми разреши на една от стените в стаята ми да рисувам желани от мен неща“, спомня си Исабел Алиенде.

Детските мечти и фантазия изрисуват цялата „стена на желанията“ в пъстри и ярки цветове. На седемнадесет Исабел Алиенде се опитва да пробие професионално и да се утвърди, но това определено се оказва огромно предизвикатество в буржоазна Латинска Америка. Тя търси своето място, но се отказва да остане под крилото на на своето семейство и иска да се утвърди като професионалист, при това сатирик. И успява. В Чили през изпъстреното със събития седмо десетилетие на миналия век тя публикува стотици хумористични статии.

През 1970 година обрисува всеобщата народна радост от победата на блока на Народното единство, оглавяван от Салвадор Алиенде. Предлагат й редица подиуми за изява, но тя гордо отказва, защото стремежът й е към утвърждаване без постове. Търси своето кътче в онази къща на разбудени духове, в която се превръща Чили по онова време.

„Ние дори не осъзнаваме колко сме силни, докато не се изправим пред една трагедия. Човешкия капацитет за оцеляване е неизчерпаем.“

След преврата на 11 септември 1973 година животът на Исабел Алиенде се обръща на 360 градуса и поема в нова посока. Чили аленее от пролятата кръв на Президента, отсечените ръце на народния бард Виктор Хара, а Пабло Неруда е психически сринат.

Тя е последната Алиенде, напуснала трагично окървавено Чили. И в този момент Венесуела се превръща в неин нов дом. „Венесуела стана моя втора родина. Когато си приготвях куфара да отпътувам от Сантяго, сложих в една торбичка няколко шепи пръст от градината ни. В Каракас я прехвърлих в една саксия и посадих в чилийската пръст незабравка. През всичките тези години тя все растеше ли, растеше. Като моята носталгия.“ – споделя писателката.

isabel_aliende_2

Цитати и биография :

„Онова, от което се страхувам най-много е безнаказаността на властта и властта на безнаказаността.“

 „Корените на един човек не се крият в пейзажи, държави или нации, те са вътре в него.“

 „Интересуват ме само сходствата в хората, а не техните различия.“

„Ние дори не осъзнаваме колко сме силни, докато не се изправим пред една трагедия. Човешкият капацитет за оцеляване е неизчерпаем.“

„Този свят винаги ще има нужда от отцепници, дисиденти, авантюристи, аутсайдери и бунтовници, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове.“

„Само сърцето е това, което ни движи и определя ходовете на съдбата ни.“

„Впечатляват ме маргиналите. Хора, които трябва да преодоляват препятствия, хора, които не са защитени от чадъра на тесногръдието си.“

„Най-бедните и най-изостаналите общества са винаги тези, които потискат жените си.“

„Искам да изживея един епичен живот. Такъв, който да изпиша с големи прилагателни, да задраскам скучните абзаци и да подчертая правописните си грешки!“

„Историите ни може и да са различни, но емоционално всички сме еднакви!“

„Какъв е смисълът от таланта, опита и знанията ти, ако не ги раздаваш? Какъв е смисълът от житейските ти истории, ако не ги разказваш? Какъв е смисълът от богатството, ако не го споделяш? Раздавайте! Няма да бъдете кремирани с нито едно от тези неща!“

„Обичам белетристиката, защото чрез нея влизаш в мислите и живота на малките хора, хората, които са били победени, бедните, жените, децата, тези, които никога не са в учебниците по история.“

„Хората със здрав разум не стават интересни герои. Те стават само бивши съпрузи.“

„Може би идваме на този свят, за да търсим любовта, за да я намерим и после да я изгубим, и после отново и отново все същото. С всяка нова любов се раждаме повторно и с всяка любов, която приключва, в сърцата ни се отваря рана. Аз съм покрита с горди белези.“

„Била съм разказвач на истории през целия си живот, но го осъзнах едва наскоро.“

„Само сърцето е това, което ни движи и определя ходовете на съдбата ни.“

isabel-aliende-3

Исабел Аленде споделя в едно свое интервю как създава всяка своя книга. Животът й има две лица – едното е мълчаливо и интимно, а другото е пренаселено и изпълнено с емоции.

Тя започва всяка своя книга на точно определена дата – 8 януари, защото това е датата, ня която всяка година е пишела писма до своя дядо, който умира през 1982 година. Тези писма са събрани в нейната първа книга „Къщата на духовете“, която е преведена на над 40 езика и се е превърнала в световен бестселър.

Ритуалът започва като се затваря в малка къщичка в градината и пише по десет часа на ден. Зимата е нейното време да се съсредоточи. Отделя остатъка от времето си за семейството си и за това да чете и проучва. През лятото картината коренно се променя. Домът й се изпълва със смеха на приятели, дошли да се позабавляват край басейна.

Лятото е и време, което Исабел Алиенде прекарва време със своите внуци и заедно пътуват до екзотични места като остров Галапагос. А когато дойде есента, книгите й виждат бял свят. След това предстоят редица промоционални турнета и лекции. И така до следващият 8 януари, когато цикълът се затваря.

По този начин са създадени десетки световни бестселъри, сред които са „Къщата на духовете“ (1982 г.), „За любовта и сянката“ (1985 г.), „Ева Луна“ (1987 г.), „Приказки за Ева Луна“ (1989 г.), „Безкрайният план“ (1991 г.), „Паула“ (1995 г.), „Афродита“ (1998 г.), „Дъщеря на съдбата“ (1999 г.), „Портрет в сепия“ (2000 г.), „Градът на зверовете“ (2002 г.), „Моя измислена страна“ (2003 г.), „Зоро/Легендата започва“ (2005 г. ), „Инес, моя душа“ (2006 г.), „Островът под морето“ (2010 г.) и много други. В книгите й се преплитат реализам и магични елементи.

Неслучайно тя печели и редица награди през годините, сред които са: Автор на годината (Германия, 1984), Книга на годината (Германия, 1984), Литературната наградата на Ханс Кристиан Андерсен (Дания, 2012 ) и др.
Освен да твори Исабел Алиенде обожава да чете и да се изненадва с нови автори и творби. Любимият й жанр е художествената проза. За четенето тя споделя: „Четенето на добър роман или разказ е като да правиш любов на чисти и изгладени чаршафи: тотално удоволствие.“ В личната й библиотека има освен много книги и изненадващо много речници.

Ако би имала тази възможност, Алиенде споделя, че би искала да се срещне с Марк Твен, който според нея е велика личност. „Представям си го много колоритен, секси, красив, пълен с енергия, грандиозен разказвач, изкусен лъжец и в същото време мъж с принципи – държащ на думата си.“ – казва писателката.

Исабел Алиенде преодолява едно от най-големите препятствия и предизвикателства в живота си – смъртта на дъщеря си Паула. Паула страдала от тежко наследствено заболяване на кръвта, довело до изпадането й в кома. През 1992 г. тя умира едва 28-годишна. Четири години по-късно писателката създава Фондация „Исабел Алиенде“, за да отдаде почит на дъщеря си.
В основата си фондацията има за цел „подпомагане на програми, които насърчават и запазват основните права на жените и децата, за да се чувстват защитени.“

Дейността й я среща с много прояви на ужасяващо насилие, което я кара да се пита как е възможно човешко същество да се превърне в чудовище, което да се обезчовечи до крайна степен. Алиенде се замисля за посоката, която е поело човечеството, за епидемията от насилие и безредие, която не може да бъде спряна, докато не се появи наистина мощна и силна намеса. Чрез фондацията тя вижда и екстремна бедност и неравенство по целия свят, което я кара да се посвети безрезервно на тази кауза.

Книгата, посветена на Паула, започва силно и разтърсващо: „Чуй ме, Паула. Ще ти разкажа една история, та като се събудиш, да не се чувстваш изгубена.
Къде си, Паула? Каква ще бъдеш, когато се събудиш? Ще бъдеш ли отново ти, или ще трябва да се опознаваме като две непознати? Ще имаш ли спомени, или аз ще трябва търпеливо да ти разказвам за твоите двайсет и осем години живот и за моите четирийсет и девет?“

Книгата пленява със силата на една майка, която въпреки че усеща изхода от възникналата ситуация има силата и куража да е до дъщеря си във всеки възможен момент, разказвайки целия си съзнателен четиридесет и девет годишен живот. И препрочитайки книгата отново и отново читателят таи надежда, че краят ще е различен, но уви …

„Усетих, че се потапям в студената вода и разбрах, че пътешествието през болката завършва в абсолютна празнота. Разтворих се във водата и прозрях, че тази празнота е пълна с всичко онова, което се съдържа във вселената. Тя е нищо и всичко едновременно. Свещенодейна светлина и неизгребна тъмнина. Аз съм празнотата, аз съм всичко съществуващо, аз съм във всеки лист в гората, във всяка капка роса, във всяка частица пепел, понесена от водата, аз съм Паула и заедно с това съм аз самата, аз съм нищо и всичко останало в този живот и в други животи — безсмъртна.
Сбогом, Паула жена.
Добре дошла, Паула дух.“

isabelwillie4

Исабел Алиенде среща своя първи съпруг, Мигел Фриас, още като тинейджър. Омъжва се за него през 1962 година. С него те имат две деца – Паула, която се ражда през 1963 г. и Николас, който се появява на бял свят три години по-късно. Бракът й завършва с развод.

Омъжва се повторно през 1988 година за Уилям Гордън, който е адвокат и писател на криминални романи. И въпреки, че с настоящия й съпруг, имат щастлив семеен живот, преживяват и много тежки мигове. След смъртта на двама от синовете си, които умират от свръхдоза в интервал от една година, Уилям Гордън изпада в много тежка депресия, която тегне над семейния дом като черен буреносен облак. И това го повлича спираловидно надолу. Но силният дух на Исабел Алиенде му помага да излезе от това състояние и да прегърне отново живота.

Исабел Алиенде описва всеки от двамата си съпрузи като абсолютни противоположности. В едно интервю тя споделя: „Тези двама мъже не могат да бъдат по-различни. Уили е наперен американски адвокат, силен, първият ми съпруг е много тих, пасивен човек, много добър човек, който не заслужаваше да се омъжи за човек като мен. Живеехме заедно в продължение на 29 години и в момента имаме чудесна връзка. Всеки път, когато отида в Чили, той и съпругата му са там, на първия ред на всяко събитие, което организирам. „

През годините Исабел Алиенде прави много смели крачки в името на любовта. На 35 години тя изоставя своето семейство, за да последва в Испания своя любовник. Налага й се да живее в бедност и мизерия, които понася не леко, като се има предвид буржоазния й произход. Въпреки бедността и препятствията, тя е решена да изживее тази любов. За тази разтърсваща и в същото време отрезвяваща любов тя пише в „Паула“: „Излязох от мъртвешката зима на Монтевидео и се приземих на следващия ден в августовската жега на Мадрид, решена да изживея любовта си с всичките й последствия. От романтичните илюзии, които си бях изградила през тайните срещи и нетърпеливи писма, затънах в мрачната действителност на бедността, която дните и нощите на безкрайни прегръдки не можеха да потулят.“

„Може би идваме на този свят, за да търсим любовта, за да я намерим и после да я изгубим, и после отново и отново все същото. С всяка нова любов се раждаме повторно и с всяка любов, която приключва, в сърцата ни се отваря рана. Аз съм покрита с горди белези.“


Магнифисонз.com  – Всеки ден нови статии за култура и изкуство. Потърсете още на главната страницa и в категориите.

Facebook Comments