Шест великолепни поеми на Александрина Валенти – И ние стоим, стоим, между два континента сред едрото минало и животът застинал

magnifisonz.com / 

Утро

морето се буди от лошия сън, 
разтърква очи, избърсва солта, 
протяга ръце към перваза, 
опипва прозорците ни,
събаря саксиите и се извинява

колко е смешно морето
сякаш някой може да му се сърди

Колко е хубаво

Колко е хубаво небето над Панама –
цветовете горят, хоризонтът бърза напред главоломно.
Светът влиза-излиза по моята кожа,
въздухът, сякаш притулил се в себе си, ням пътник.
Желанията ни – сънища задушени – къкрят
под капака на ръждивия сърп там горе.

И в този мирен крясък виждам покривът рухва,
вещите, сред които били сме, се свиват
Ние мълчим, мълчим, споразумели отдавна
цветята в канавката, камъните в душата.
Препускам далеч, далеч, догдето споменът екне,
пъхне ключа и бавно завърта забрава.

И ние стоим, стоим, между два континента
сред едрото минало и животът застинал,
с въздишка притеглили надолу клепачи.

––––––

едно момиче обикаля слънчевия часовник
върти се върти се като земята
оста му е сладоледена пръчка
царевицата пука по-бавно
а то бърза бърза,
казвам му имаш време

но какво ли разбирам,
когато едно момиче бърза не чува
вглежда се в своята сграда
смехът й се стича от нея, по обувките лепне
и влиза влиза без страх 
в прегръдката на стените пазачи – 
стискат усмивката й,
докогато израсне

докогато се срасне
с цялото време
с целият слух

––––––

(с)помен

дядо ми на двора
под асмата заразказва
за морето и за мен,
как през пръстите минава
пяната и бирата от него
знам да пия;
неуморно жабче, казва,
закачено за врата му,
не познавала съм бряг,
вълните безкомпромисно
съм била,

а чушкопека пука
и намига дяволито
за това, че всеки

по подобие на разказ е устроен,

неотменно влачещ своя край.

Партер

живееше в къса стая на четвърти етаж,
с общи баня и кухня, които делеше
с непознати вселени;
в една априлска нощ, вероятно рождена,
се обобщихме няколко глави
около тази стая, обещаваща
обичане безгласно, но звукът бе някак
като до края на света, всички ни накуп
и поотделно,
приемахме го лично,
излязох в общия коридор,
плавно се придвижих към електрическата паст,
а в главата ми бучеше Аеросмит – Любов в асансьор,
натиснах П,
натиснах изхода от това обичане на килограм,

някои приказни същества
трябва да бъдат изоставяни твърде овреме,
преди да свършиш в устата на ламята.

Моят последен дъх

моят последен дъх,
прицелва се към твоя.

призрачни шепоти мълвят
как портокалите спят редом
до картините,
как добре е да се плаче
с друг ум, а при допира е светлина,

спусни ми купичка сушени розови листа,
покрий очите ми,
разцъфни върху писалището ми,

аз отлитам като миг,
който никой не е виждал,
литературата ми беше фарс,
но твоят камък вляво
остава вечния градеж,
и суетата стори ми се възвишение далечно,
щом случих на единствения факт,
че човек се отпечатва
от отсрещния човек.

Facebook Comments