Луис Бунюел и магията на неговите филми

Автор : Георги Марков

„Ненавиждам тълпата. Наричам „тълпа” всяко сборище, в което има повече от шест човека.” Луис Бунюел

„Тук не става въпрос за злото, причинено от социалната несправедливост, а за злото, заложено вътре в човека, злото, което ражда разрушителните импулси по силата на необяснима необходимост.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в.

Ако за шепа дейци на българската кинематография името на Луис Бунюел е свързано с върховете на съвременното световно киноизкуство, то за всички български кинозрители, за българската интелигенция и учеща младеж, то не значи нищо. Преградила пътя на много световни културни ценности и достижения на изкуството, партийната идеология не допусна у нас и филмите на този невероятен, изумителен майстор на екрана. Цели поколения любители на киното не са видели и не ще видят нито „Виридиана“, нито „Земя без хляб“, нито „Златният век“, нито „Забравените“, нито „Ангелът унищожител“, нито последния му филм, който тези дни излезе на екрана, „Дискретният чар на буржоазията“. Не мога да упрекна партийната линия в непоследователност. Тя винаги е била линия на посредствеността, линия, усърдно налагана с цел да обезпечи интелектуалното затъпяване на една нация, с цел да превърне една страна в дълбоко провинциално селище, напълно откъснато от света. Идеологически погледнато, Бунюел не би трябвало да плаши стадото на Тодор Павлов — той е крайно ляв интелектуалец, остър критик на недъзите на буржоазното общество. „Земя без хляб“ е може би един от най-острите социални протести на екрана. И песимизмът на Бунюел би могъл да се припише на сметката на капиталистическото общество, в което той живее. Плюс атеизма му. Но очевидно въпросът не е за политическите убеждения на Бунюел, а за бръснаро-фризьорския естетически вкус на българските идеолози, които не могат да смелят никаква форма на изкуството, която мирише на интелектуализъм, а камо ли експресионизма на Бунюел. И какво може да се иска от хора, за които Пикасо не е нищо друго, освен сивото гълъбче на мира, което той нарисува преди години. За същите хора Луис Бунюел е може би част от идеологическата диверсия, чрез която Западът иска да развали щастието на пъдарите. Идеологията у нас преследва една-единствена заветна цел — да не позволи на хората да мислят, да ограничи и спре процесът, наречен мислене. Затова на тях не им трябват никакви Бунюеловци. Макар че нека само припомня, никой в цялата човешка история не е успял в борбата си срещу мисленето.

Завчера, след прожекцията на „Дискретният чар на буржоазията“, имах чувството, че, гаврейки се с ненаситната жажда на богатата днешна буржоазия да се наживее, Бунюел е отразил, без да иска, и ненаситната жажда на съвременната богата партийна буржоазия да се наживее, което значи, да получи повече и по-големи удоволствия, пиене, ядене, забавления. Шест души, трима елегантни мъже и три хубави жени, тичат през целия филм по едно пусто поле, всред житните нивя, тичат, устремени към някаква вечеря, обяд или легло, тичат, за да запълнят време, което животът им е дал, да не пропуснат нито миг удоволствие. Българският зрител би могъл без усилие да открие стотици тичащи подир същите цели партийни и безпартийни буржоа, с прострени напред ръце, с просташка алчност да докопат повече от живота. Един филм за нашето време, за нашето днес — смесица от сънища и действителност. Сънищата са по-реални от действителността, а действителността е по-илюзорна от сънищата. Не сънуваме ли, че живеем?

Но нека започна отначало. Кой е Луис Бунюел? Един испанец, роден на 22 февруари 1900 година в село Каланда, в провинцията Сарагоса. Не е възможно да се обясни и приеме изкуството на Бунюел без испанската земя. Въпреки че той е смятан за френски режисьор, въпреки че френският език е творческото му оръжие, в основата на цялото му творчество стои Испания. Той получава своето образование в йезуитски колеж в Сарагоса, а на 19 години отива в Мадрид, за да следва агроинженерство. Интересите му го прехвърлят в университета, където той учи философия. Може би тъкмо йезуитското образование на Бунюел слага дълбок отпечатък върху бъдещото му изкуство. Тъкмо испанският католицизъм, по-краен от който и да е друг, вероятно е привлякъл вниманието на младия човек върху сюрреалистичния антагонизъм между идеалите на духа и неотменимите нужди на тялото. Във всички свои филми Бунюел се връща към религиозната тема и като че тя е лайтмотив на цялото му творчество, плюс силната му декларация: „Благодаря на Бога, аз съм все още атеист.“ От църквата Бунюел научава за съществуването и силата на Злото, което той по-късно поставя в центъра на филмите си, което сюрреалистите наричат „вътрешните рушителни сили на човека“ и което Фройд категоризира като неуправляемия „ад“.

Тук не става въпрос за злото, причинено от социалната несправедливост, а за злото, заложено вътре в човека, присъщо на човешката природа, злото, което ражда разрушителните импулси по силата на необяснима необходимост. Злото, чиято вроденост винаги е проповядвана от християнската религия, Дяволът живеещ във всяко човешко същество и вечната борба, която няма нищо общо с наивните първолачески обяснения на Маркс; потенциалните бесове на човека, които Достоевски пресъздаде върху страниците на романите си и които вдъхновиха цялото течение на сюрреализма, станаха основа на философията на Луис Бунюел. Бунюел отхвърли метафизическите отношения на християнството, но прие значението на ритуала в борбата за побеждаване на злите сили, ритуал, който той възпроизведе многократно във филмите си, и на който даде символично значение. В последна сметка не можем да не свържем дългогодишното собствено изгнание на Бунюел, неговото отшелничество и самота, с наследството на йезуитите.

Като студент Бунюел попада в средата на прогресивно испанско младежко движение и става близък приятел на прочути днес личности като Лорка, Дали, Ортега и Гасет и други. Точно това е времето, когато той взема дейно участие като актьор и режисьор в представления заедно с Лорка. Получил великолепна диплома, той се премества да живее в Париж, където скоро получава работа като асистент на единствения интелектуален френски режисьор на времето Жан Епщайн. Може да се каже, че Бунюел е щастлив да работи с такъв силен творец като Епщайн. Той асистира в няколко филма, докато назрява желанието му да прави свое произведение. Несигурен с френската обстановка, той търси бъдещия си сюжет на испанска основа. Заема пари и със Салвадор Дали написват сюрреалистичен сценарий. Когато този филм се прожектира в Париж през 1928 година, публиката получава шок. Това е филм на жестокостта и френските сюрреалисти празнуват премиерата. Когато запитват Андре Бретон, папата на сюрреализма, дали филмът на Бунюел-Дали е истински сюрреалистичен, той отговаря: „Да, този филм е такъв.“ Точно жестокостта на филма предизвиква огромен шум, изписват се купища страници, някои от които провъзгласяват Бунюел за новия гений на киното, а други го виждат като садист, звяр и нещо подобно. Обяснението на самия Бунюел за този филм е, че той искал да покани публиката да вкуси от престъплението, а не да преживява артистично удоволствие. Най-общо този филм представлява твърде сложната история на двама любовници, при която ние виждаме разрязването на окото (с бръснач) на момичето. Филмът е твърде труден за разбиране. Мнозина смятат, че той не е нищо друго, освен свободен израз на подсъзнателния свят на своя създател, едно материализиране на фройдистки сънища. Видял филма, самият д-р Фройд казал, че много го е заинтересувал. Но филмът, който утвърждава името на Бунюел, е „Златният век“. Бих казал, че това е изумителна сюрреалистична симфония, израз на свръхчувствителност на човек спрямо живота. Нека вземем самото начало, което е чисто документално въведение и където виждаме борещи се скорпиони. Очевидна е авторската декларация, че животът е основан на агресията, че онова, което става в света на скорпионите е същото, което става в света на човека. Сюжетът ни показва бандити, живеещи на Майорка като на остров без закон. Внезапно обществото нахлува там — попове, монахини, военни стават притежатели и формират общество, чиято първа работа е да прекъсне една любеща се двойка. Но мъжът принадлежи към висшето общество, полицията го освобождава, той пребива от бой един просяк, който минава насреща му, отива на приема у Баронесата и се влюбва в дъщеря й. Самият прием е най-пищното и грандиозно зрелище показано някога в киното. Мъжът, Гастон Модо, играе ролята на разгневен, чувствителен човек, обзет от сексуални желания, преградите към които го вбесяват. Гостите пристигат с техните коли и приемат светото причастие. В същото време работници кръстосват с техните каруци, запалва се кухнята и една слугиня изгаря, градинарят убива бебето си, но никой не забелязва тези дреболии, защото всеки е зает с пиене и развлечение. Накрая един оркестър от калугери изпълнява Вагнеровата „Тристан и Изолда“, любовниците изчезват в градината, но докато се мотаят, един прислужник известява, че министърът ги чака. После се самоубива, започва гражданска война, хиляди жени и деца са убити, следват осем минути ужасен барабанен грохот, ритуал за изгонване на злото, и се появява Маркиз дьо Сад с лицето на Христос, който завършва оргията на злото като напуска замъка.

Идеята на този най-показателен Бунюелов филм е чисто анархистическа. Това е не само гавра с буржоазията, а гавра с двата основни института — Църквата и Държавата, които формират общественото устройство и всеки гражданин е уловен в капан от това общество, и дори бунтуването му срещу него не го води извън конвенцията, защото завършва с неизбежно поражение. Цялата мизерия и нищета на многовековното обществено устройство е концентрирана тук с изумително майсторство, което Бунюел ще се опита да повтори по-късно във „Виридиана“. Следващият филм на Бунюел от онова време, преди той да изчезне за дълго от екрана, е „Земя без хляб“. Смятан за връх на филмовата документалистика, този филм ни отвежда в обратна посока на „Златният век“. Бих казал, че това е една анкета на пълната безнадеждност. Късометражен, с великолепен коментар, филмът ни разкрива живота на жителите от група махали пръснати из планините, които живеят в абсолютна мизерия и най-примитивни условия, почти на границата на гладната смърт. Цялата атмосфера на безумно, непреодолимо нещастие, което поставя под въпрос цялото съществуване, се свързва със словото на свещеника в училище, който учи децата да не приемат жестоката реалност другояче освен като израз на Божията доброта. Филмът има такова потресаващо въздействие, че беше забранен от испанското правителство, докато „Златният век“ е все още забравен почти навсякъде из страните на католицизма.

Испанската гражданска война заставя Бунюел да работи в Париж, след което той се прехвърля в Америка, където по време на войната работи в Холивуд и като че нищо не ни подсказва, че майсторът на сюрреалистичното поетично кино има сили да направи нещо ново. Двата му следващи филма „Голямото казино“ и „Празноглавецът“ са далеч от „Златният век“, макар някои кадри да ни показват истинската мощ на създателя им. През 1950 година, против желанието на Бунюел, е показан третият филм от мексиканския период на режисьора „Забравените“. Филмът печели наградата за най-добра режисура и наградата на критиците. Вестниците пишат, че умрелият през 1930 година Бунюел е възкръснал. „Забравените“ е най-популярният му филм. Според мен той съдържа онази необходима, ненаситена доза от компромис между създател и публика, в смисъл, че, лишен от сложната гама на вътрешни противоречия, филмът е по-ясен и разбираем. Това е една история с жестокост, но доста поносима, прилича ми на боксов мач, спечелен по точки, без решителния удар на нокаута. Един остър протест срещу несправедливостта и бездушието. В град на мизерията и неграмотността, група зли деца мъчат слепи и сакати нещастници, бият и убиват животни, убиват едного от групата, като хвърлят тухла върху главата му, и всичко това идва като резултат на пълното бездушие на света.

Трудно е за един самостоятелен творец, дори от световната класа на Бунюел, да запази своята независимост. Един филм струва много пари, които пък трябва да донесат пари. Ако „Златният век“, въпреки брилянтните си качества, беше тотален банкрут за самия Бунюел, то той не би намерил никой друг да финансира обречено на търговски неуспех начинание. В този смисъл „търговското“ производство на някои филми от страна на майстори като Бунюел или Джон Форд е оправдано, тъй като кредитът на успеха води към по-големи възможности да се направи риска. Бунюел произвежда няколко такива филма, които аз дори няма да изброя, и чието оправдание виждам в осигуряването на средства за снимането на шедьовъра „Виридиана“. Филмът печели голямата награда на фестивала в Кан през 1961 година. Главната героиня е младо, скромно момиче. Извикана от манастира, където се намира, за да се грижи за своя чичо, тя се озовава всред безнравственост и корупция. Чичото се влюбва във Виридиана, прави опит да се ожени за нея, тя отказва, той я изнасилва, когато тя упоена спи, и като последен опит да я задържи се обесва, като оставя Виридиана и сина си за наследници. Загубила своята девственост, Виридиана не може да се върне в манастира. Игуменката пристига, за да разбере причините, при което Виридиана казва, че ще търси Бога сама. Братовчед й е момче на живота, заобиколено от лесни жени, той опитва с Виридиана и когато тя му отказва, се задоволява с прислужницата. Един ден господарите и слугите трябва да отидат в града и къщата е предоставена на група просяци. Доброто им желание да пазят къщата скоро се изпарява, просяците нахлуват в нея и започват най-разюздана оргия, те лапат каквото им попадне, напиват се, богохулстват и развратничат. Слепецът, водач на просяците, им говори за обиране на църкви, за сладостта на предателството и доносничеството. Върхът на тази сцена е когато се нареждат на масата точно както на Тайната вечеря, а грамофонът свири „И той ще царува во веки веков“. Когато двамата господари се завръщат, един от просяците изнасилва Виридиана. Полицията пристига. Финалът на филма е, братовчедът играе карти с прислужницата, Виридиана идва, за да намери компания. „Аз знаех, че братовчедка ми един ден ще играе карти с мен“ — казва той. И това доказва мисълта, че Виридиана е разбрала как да живее, че животът не е даден, за да се подарява на измислени идеи и богове, че никой не е задължен да дава себе си като подарък, било на богове, било на хора.

„Виридиана“ е силно шокиращ филм, който, както всички други филми на Бунюел, задава куп въпроси, без да отговаря — или както сам Бунюел казва: „Ако смисълът на филма ми е ясен, то няма за какво да го правя.“ Би могло часове да се говори за този филм, поразителен с изобразителността си, с концентрираната алегоричност на картина и текст, които превръщат сюрреалистичния карнавал в апокалиптичен синтез на живота на планетата Земя. Както казах в началото, един критик трябва да е доста набеден в професията си, за да разглежда Бунюел само като отрицател на съществуващото общество. Неволно, отново го свързвам с Достоевски, колкото и произволно да изглежда това — мъчителното и безпощадно проникновение в човешката даденост, или по-скоро обреченост, и драмата на човека, който съществува не в светлината и не в мрака, а в полумрака.

И накрая, нека само спомена, че в следващия си филм „Ангелът унищожител“ и в най-новия му филм, който сега излиза на екраните –„Дискретният чар на буржоазията“, Луис Бунюел си остава същият силен и като че вечно млад сюрреалист, който бе казал: „Ако Христос отново дойде, те пак ще го разпънат.“

На пръв поглед това изглежда философия на отчаянието. Може би от морализаторска гледна точка да е така. Но в действителност това е художествено припознаване на истината за злото, припознаване на нещо съществуващо, присъщо на човека и човешкото общество, факт, който не ни праща в ароматната лимонада на сълзливия сантиментализъм, а в реалността, където кръвта е вино или виното е кръв.

 

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга „Анкета“ и сборникът с разкази „Между деня и нощта“. През следващата 1962 г., излиза „Мъже“, която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите „Победителите на Аякс“, „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман „Покривът“. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат „Есета“ и „Задочни репортажи за България“. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Facebook Comments