Карл Сандбърг – Един ден ще обявят война и никой няма да отиде (стихове)

magnifisonz.com / 

Карл Сандбърг  е американски поет, есеист, историк и журналист. Лауреат на наградата „Пулицър“ (1940, 1951) за събраните си стихотворения и за шесттомната биография на Абрахам Линкълн.

Карл Сандбърг е роден в семейството на шведски емигранти. Баща му е ковач и железничар. На 13 години Сандбърг напуска училище и опитва различни професии. Работи в бръснарница, на строежи, разнася мляко, става бояджия и жъне пшеница в Канзас.

По време на Испано-американската война (1898) постъпва доброволец в армията. През 1908-1912 г. е активист на Социалдемократическата партия на САЩ в Милуоки и става секретар на кмета от същата партия. Там се запознава с бъдещата си съпруга, с която сключва брак през 1908 година и имат три дъщери. През Първата световна война е военен кореспондент.

Творчески години

 

Орсън Уелс и Карл Сандбърг през 1942 г.

През 1912 година Сандбърг се установява в Чикаго като репортер на „Чикаго дейли нюз“ и „Дей Бук“. Там си създава име на поет още с първите си стихосбирки „В безразсъден екстаз“ (1904) и най-вече с „Чикагски поеми“ (1916). Откриват в него последовател на Уолт Уитман. Смятат го за един от най-важните творци на „Чикагския Ренесанс“ от началото на 20 век. Известност му спечелват и книгите му за деца „Приказки за страната Алабашия“ (1920, 1923). Сандбърг събира американски народни песни, които публикува през 1927 и 1950 г. В Чикаго започва да пише и прочутата си биография на президента Абрахам Линкълн.

Карл Сандбърг е известен с изказването си:

Един ден ще обявят война и никой няма да отиде. (Sometime they’ll give a war and nobody will come

Молитвите на стоманата

 
На наковалня сложи ме, о Боже.
Удряй, лост изкови от мене.
Дай ми да срутвам стари стени,
да разбивам стари основи.
 
На наковалня сложи ме, о Боже.
Удряй, стълб изкови от мене.
Забий ме в подпорите на небостъргача.
С нажежени нитове ме скрепи със устоите.
Нека вдигам небостъргача в сини нощи към бели звезди.
 
–––––––––-
 
Палачът в своя дом
 
Какво мисли палачът, когато
се прибира след работа в къщи?
Когато с жена си, с децата
край масата сяда, пие чаша кафе,
яде своя омлет? Ще го питат ли те
как е минал денят и дали
е работил добре? Може би
тази тема отбягват, говорят
за бейзбол, за времето, за политика,
за романа в картини от вестника
и за новия филм? Те ръцете му гледат ли,
когато кафето си взема или реже омлета?
Ако малките кажат му: „Татко,
да играем на конче, ето въжето.“ —
отговаря ли той на шега:
„Май за днес на въже се наситих.“
Или светва лицето му, сякаш
озарено от радост, и казва:
„В хубав свят, в чуден свят ний живеем.“
Ако белият лик на луната
в тиха стая надникне, ако лунни лъчи
се вплетат във косите на спящо дете —
палачът, какво прави палачът тогава?
Може би му е лесно. Може би
за палачите всичко е лесно.
 
––––––––––
 
Залези
 
Има залези, дето прошепват „довиждане“.
Кратък сумрак е то и път за звездите.
Те обхождат степта и морето, снишени и равни,
и лек е сънят.
 
Има залези, дето танцуват за сбогом.
Нависоко развяват те своите шарфове —
до дъгата и после отвъд.
Във косите си с панделки, с ленти на хълбока,
те танцуват за сбогом. И в люлка от сънища
ни подхвърлят съня.
 
––––––––
Срещу течението
 
Силните хора прииждат.
Падат прострелвани, бесени, болни, сломени.
Пак се сражават и пеят — на тях им върви.
Силните майки ги теглят напред…
Силните майки ги теглят от тъмни морета, планински вериги и прерии.
Пейте за тях алилуя, амин, благодарствени химни.
Силните хора прииждат.
 
–––––––––––––
 
Троици
 
Когато бях дете, чух три червени думи —
по улиците падали французите за тях:
Братство, Равенство и Свобода. Попитах
защо за думи хората загиват.
 
Пораснах. Мъже брадати с люляк на реверите
ме учеха, че няма по-възвишени от тези златни думи:
Небе, Семейство, Майка. Други пък, по-стари,
припяваха протяжно с глас, дълбоко от гърдите им извиращ,
три други думи: Бог, Безсмъртие и Дълг.
 
Всевечните часовници тиктакаха от алфа до омега,
вещаеха и гибел, и проклятие, а времето словата си менеше.
Проблясваха комети в небесата. А от великата Русия долетяха
три непреклонни думи, за които падаха
работниците с пушки във ръце: Хляб, Мир, Земя.
 
Накрая срещнах аз един моряк от Щатите
с момиче върху коленете си — за спомен от световните пристанища —
и тъй ми рече той: „Щом искаш ти по цялата земя
да бъдеш у дома си, три неща да казваш научи:
«Обичаш ли ме? — Шунка със яйца! — и — Плаща, моля!»“
 
–––––––––––––––––
Ръждясала пушка ще виси на стената…
 
Ръждясала пушка ще виси на стената, любима.
Каналите й ще бъдат накъдрени от ръждата.
Един паяк ще свие гнездо от сребро в нейния най-тъмен
и най-топъл ъгъл.
Спусъкът, мерникът също ще бъдат ръждясали.
Никой не ще лъсне пушката и тя ще виси на стената.
Показалци и палци ще я сочат разсеяно и небрежно.
Ще говорят за нея като за нещо, което не щат да си спомнят.
И ще кажат на паяка: „Продължавай. Твоето дело е хубаво.“
––––––––––––––
Урок от буквара
 
Бъди нащрек със гордите слова.
Когато пуснеш гордите слова, е трудно да ги върнеш.
Високи са ботушите им, тежки са ботушите им; гордо
отминават те, не чуват твоя зов.
Бъди нащрек със гордите слова.
–––––––––––
Ветерани
 
Аз съм вечен войник по принуда.
 
В кухненските фургони на Ксеркс бях мияч на казани.
 
В Милтиадовите фаланги марширувах с пика в ръката —
имах остра и бляскаща пика.
 
Червеноглавият Цезар ме взе за коняр.
Каза: „Ей, тоскански безделнико, хайде на работа.
На Рим трябва човек, който може да кара коне.“
 
Помнят ме и рицарите на Карл XII,
и капризните Наполеонови колони —
аз подковавах жребците им.
 
Аз стегнах нозете на белия кон, с който в нощта
Бонапарт помете звездите,
 
Линколн рече: „Влизай в играта. Вика те твоята нация.“
И аз карах фургона и край град Спотсилвейния
шрапнел ми отнесе ръката.
 
Аз съм вечен войник по принуда.
 
Facebook Comments