Дж. Д. Селинджър и непубликуваните му разкази – „Обичам да пиша, но пиша единствено за собствено удоволствие“

magnifisonz.com /Автор : Габи Ууд

„Обичам да пиша“, казва Селинджър през 1974, „но пиша единствено за собствено удоволствие. Има огромно спокойствие в това да не публикуваш.“ Това е девет години след като в списание Нюйоркър се е появил разказът му „Хапуърт 16, 1924“, който ще бъде – макар и никой да не го знае по онова време – последната публикувана творба на Селинджър. Той вече отдавна се е оттеглил в дома си в Корниш, Ню Хемпшър, където остана до смъртта си през 2010 година.

Потвържденията, че през цялото това време той е писал, обикновено бяха придружавани от доста драматизъм. Един от приятелите му твърди, че е видял Селинджър „да обработва два ръкописа пред очите ми“. Джойс Мейнард, която беше негова любовница през 1972, а по-късно продаде личната им кореспонденция на търг [1], писа в един мемоар, че е чувала „тракане по пишещата машина всеки ден“ – може би забравяйки, че при Джак Торънс от „Сиянието“ се дочуваше точно същото. Самият Селинджър беше казал много отдавна, че пише още епизоди от живота на семейство Глас[2] и че има „доста почтени, мономаниакални планове да ги довърша“. (Изглежда никой не е забелязал несъответствието между почтен и мономаниакален). В скорошната му биография-тухла, написана от Шейн Салерно и Дейвид Шийлдс, авторите разкриват, че макар и наследниците на Селинджър да са „отказали да потвърдят, че легендарните тайни ръкописи на Селинджър дори съществуват“, те разполагат с добра информация, че се планира публикуването на няколко посмъртни книги.

Може и да е така. Но трите разказа на Селинджър, които наскоро бяха „изпуснати“ в Интернет не бяха нито тайни, нито пък особено легендарни. Както биографът на Селинджър Кенет Славенски показва ясно на сайта си deadcaulfields.com, съществуват няколко непубликувани разказа на Селинджър, както и други, които са били публикувани, но не са събрани под формата на книга, и още други, които, доколкото е известно, са окончателно изгубени. Сегашните са непубликувани ръкописи, държани в университетски архиви, достъпни за всеки, който би си дал труда да ги посети. Селинджър не е желаел публикацията им или защото са недовършени, или защото в края на краищата е използвал материала по други начини. Така че реалният въпрос тук всъщност е как се е стигнало дотам, че митът Селинджър е до такава степен раздут, а гладът [за негови произведения] – толкова лудешки.

Мисля, че за това има три причини – отнасящи се, съответно, до автора, до читателите му и накрая до самото творчество. На първо място, нищо не приканва до такава степен към нарушаване на нечие лично пространство, както уединението. До каква степен Селинджър е осъзнавал, че примамва преследвачите си, е неясно. Според повечето свидетелства той е бил истински тих човек, притежаващ, по думите на един от редакторите му „почти египетска способност за резервираност“. Без съмнение той е бил наранен от преживяванията си през войната, по време на която е взел участие в десанта в Нормандия на D-Day и „освобождаването“ на принадлежащия към групата Дахау концентрационен лагер Кауферинг IV. А творчеството му е било отхвърляно от издатели и редактори толкова много пъти, че той би могъл, по собствените му думи, „да приема писмо за отхвърляне даже и с двете ръце, вързани зад гърба ми“.

Що се отнася до читателите му, повечето сериозни фенове на „Спасителя в ръжта“ вероятно биха казали, че са чели романа като тийнейджъри – във време на формиране, когато им се е струвало, че героят на романа, Холдън Колфийлд, говори от тяхно име – и, в собствената им фантазия, изключително на самите тях. Поетът и биограф Иън Хамилтън, който е съден от Селинджър, когато се опитал да напише книга за него, описва това чувство по следния начин: „Струваше ми се, че това е ‚моята книга‘. Беше доста голямо разочарование когато евентуално открих, че съм може би милионният юноша, който се е чувствал по този начин… Всеки беше откривал в книгата послание, отправяно към самия него.“ А сред милионите имаше и един малък брой хора, които бяха интерпретирали книгата с по-малко щастливи резултати – в продължение вече на години тя е неизличимо свързана с Марк Дейвид Чапман, който я нарече свой манифест след като беше убил Джон Ленън.

И накрая, самото творчество. Голяма част от писането на Селинджър е съставено от две многогласови, взаимно преплетени фамилни саги, разказващи за семействата Колфийлд и Глас. Така че е възможно от тях да се сглоби един вид сапунена опера, при което изгледът за още една серия е по неизбежност силно провокативен. Нещо повече, една от историите, пуснати в Интернет, „Океан, пълен с топки за боулинг“, е семейна история за Колфийлдови, която предшества (а всъщност представя предварително) „Спасителя в ръжта“. С други думи, това е предшестваща история (prequel) – еквивалент, в литературния свят, на феномена Междузвездни войни. Нищо чудно, че феновете подлудяха.

Може би всичко това е било и част от самотата на Селинджър. Макар че това разбира се може да се каже за всеки писател, неговите объркани и силно разклонени семейни дървета бяха все пак доста особени. Нюйоркър е отхвърлил „Спасителят в ръжта“ на основание, че вероятността четири деца, толкова изключително надарени като Колфийлдови, да съществуват в едно и също семейство, „не е особено висока“. А децата-гении от семейство Глас (Франи, Зои, Сеймур, Бъди, Уолтър, Уейкър и Бу Бу) са дори още по-нереални. Джойс Мейнард разказва, че Селинджър събирал „цели купчини тетрадки“ за тях: „Трябваше да познава дори и онези части от животите им, за които можеше и да не пише. Попълваше фактите старателно като всеки родител, подновяващ записките си в съответствие със семейния албум.“

Ако умът му е бил препълнен с Колфийлдови и Гласови – чувствителни деца, цинични тийнейджъри, магьосници от различни викторини, уж-писатели, мъртви братя и сестри, водевилни родители, с отзвуците от войната – то колко ли нужда може да е изпитвал Селинджър от не-измислено общуване? Ако може да се съди по мемоара на дъщеря му Маргарет Селинджър, не особено много. В замяна на това пък тя разказа на света, че баща й пиел собствената си урина.

Какво могат да ни кажат за писането на Селинджър непубликуваните разкази, които изтекоха онлайн? Двете по-къси истории, копирани от колекцията на Селинджър в центъра Хари Рансъм в Остин, Тексас, са поразително мрачни. „Момчето-рожденик“, датирана от 1946, е страховит разказ, провеждан в клиника, където 22-годишен млад човек на име Рей се лекува от алкохолна зависимост и получава посещение от приятелката си Етел. Майчинският й опит да го развесели, както и неговият яростен отговор към света, карат човек да потръпва, а сардоничният подтон на заглавието запечатва мрачното настроение.

Историята, пусната като „Паула“ е, погледнато технически, ръкопис, за който се предполага, че е чернова на изгубен разказ, понякога наричан „Госпожа Хинчър“. Тя е видимо недовършена – с множество повторения и полунаписани изречения, както и внезапен поврат в атмосферата. Историята е ужасяваща, но разказана от гледната точка на един от програмните, чужди на света наивници на Селинджър. Жена се преструва пред съпруга си, че е бременна, след което… е добре, не искам да издавам края. В писмо, написано през 1941, Селинджър я нарича „история на ужасите (моята първа и последна)“.

Най-завършената история се разказва в „Океан, пълен с топки за боулинг“, която се съхранява в Принстънския университет и е защитена срещу публикуване 50 години след смъртта на Селинджър. Била е изпратена до различни списания през 1945, но отхвърлена – с различни обяснения, едно от които е, че е „прекалено песимистична“. Историята – чудесен, трагичен портрет на по-малкия брат на Холдън Колфийлд – се разказва от Винсънт Колфийлд, по-големия брат, който ще бъде преименуван на ДБ в „Спасителят в ръжта“, и съдържа прекрасно писмо, пълно с правописни грешки, изпратено до вкъщи от живеещия в кампуса Холдън.

Основният герой, представен в разказа, е Кенет – любопитно, мило момче с коса, червена като ново пени и такава преданост към литературата, че копира стихове от Браунинг на обратната страна на ръкавицата си за бейзбол. Той обича спорта, но престава да ходи на мачове когато преживява майсторството на голям играч. След като е прочел „Завъртането на винта“[3] на Хенри Джеймс, не разговаря с никого в продължение на седмица. Разпалено защищава отсъстващия си брат Холдън когато някакъв мъж в ресторанта го нарича нежно „малкият лудньо“. Страда от „най-тежък вид сърдечна недостатъчност“. От всички чувствителни души сред героите на Селинджър, Кенет Колфийлд е един от най-трогателните. За някои читатели той може би ще изглежда малко мекушав и старомоден, източник на прекалено много „ъхъ“ и „егати“. Но пък от него се очаква да бъде прекалено добър за този свят – жизнерадостният герой, засенчен от бруталното послание – а освен това той е и много схватлив. Тревожи се за Холдън, който „не може да прави никакви компромиси“. Съветва Винсент да се ожени за приятелката си, защото тя е много умна, а значи „няма да я обиждаш, когато ставаш саркастичен“. Накрая умира, внезапно, в един до известна степен недоизпипан емоционален финал.

Но защо Селинджър не е желаел историята му да види бял свят? Ами, от една страна, той е преработил материала по-късно. В „Спасителят“ Кенет се превръща в Ели – момче, което е умряло четири години преди началото на книгата. В романа той умира от левкемия в щата Мейн, а не от сърдечна недостатъчност на Кейп Код, и пише по бейзболната си ръкавица със зелено, а не с черно мастило. Но това е същото момче и когато Холдън ни го представя, ние научаваме, че в нощта, в която то е умряло, той е спал в гаража и е „потрошил тъпите прозорци с юмруци, ей така, за кеф“ Ръката все още го боли в резултат от това, а родителите му са се опитали да го пратят на психоанализа. В разказа Кенет казва, че ако евентуално умре, ще „се повъртя още малко наоколо“. След което Винсент обяснява, че пише за Кенет, за да може душата му да намери мир. „Не мога да издържам повече. Не трябва да продължава се върти наоколо.“ В „Спасителя“ това призрачно присъствие може би обяснява всичко.

По-късно през живота си, разказвайки за непубликуваните работи във връзка с героите от семейство Глас, Селинджър описва историите си като „разрастващи, разширяващи се – всяка по свой собствен начин“. Това е чудесен образ, а и много полезен, когато се мисли за преработените писания. Те са призраци на по-късни истории; фрагменти, първи опити, експериментални мисли. В известен смисъл публикуването на „Океан, пълен с топки за боулинг“ е ненужно, защото „Спасителят в ръжта“ вече съществува: влиянието, което смъртта на брат му има върху Колдън, е по-полезно като разказен похват от директното представяне на самата смърт. Но като фон то въпреки това е пленително четиво.

Макар и да е бил изпратен за публикуване през 1945, работата по „Океан, пълен с топки за боулинг“ може би се е намирала сред онези шест глави от „Спасителят в ръжта“, които Селинджър е носел със себе си по време на десанта на D-Day. В биографична бележка, публикувана заедно с един от разказите му през 1944, той казва, че е писал „когато намерех време и някоя незаета лисича дупка“.

Във всеки случай, два други разказа за Колфийлд са публикувани от списанието Колиър през декември 1945, само няколко месеца след като Селинджър излиза от една психиатрична клиника в Нюрнберг, където (както пише в писмо до Хемингуей), се е настанил сам.

Трябва ли да имаме достъп до тези разкази? Човекът или хората, които са ги направили достъпни, са го направили без разрешение, поне това изглежда ясно, но не е ли това акт на литературна щедрост от вида, в който Интернет ни окуражава да вярваме?

Въпросите на пиратството и личното пространство, сами по себе си не нови, станаха експлозивни чрез съществуването на световната мрежа.

От друга страна, ако тези архиви биха дигитализирали фондовете си – както много други правят в момента – такива документи щяха така или иначе да станат достъпни. От друга страна, Селинджър никога не е искал да ги публикува. Миналата седмица, докато аз и колегите ми се опитвахме да открием продавача в eBay, от когото бяха тръгнали частно публикуваните истории, биографът на Селинджър, Кенет Славенски, непрекъснато подчертаваше, че „аз не съм съгласен с изтичането и публикуването на тези разкази онлайн. Те попадат ясно в областта на авторското право на Селинджър и решението дали да бъдат направени публично достъпни или не принадлежи на наследниците на Селинджър, а не на фенове, независимо от това колко оправдани могат да се чувстват те.“

Но дори и след като продавачът в eBay беше минал в нелегалност и променил потребителското си име на „гладнагъсеница“, аз не можех да престана да се удивявам на предаността към Селинджър, която контрабандната му постъпка вероятно представлява. Той наричаше себе си „Сеймурпомътеностъкло“, по името на измъчения Сеймур Глас, който се появява в няколко от историите на Селинджър и се самоубива в „Перфектен ден за лов на рибка-бананка“, на края на идиличен следобед на плажа, в компанията на четиригодишно момиченце. „Сий мор глас“[4], повтаря малкото момиченце от онази история, „сий мор глас“. Дали поуката от живота на Селинджър не е, че опитът за прикриване на нещата води единствено до още по-засилено желание да се види повече?

Източник

 


[1] По онова време Мейнард е на 18 години, а Селинджър – на 53. Кореспонденцията, изкупена от калифорнийския милионер Питър Нортън (същия, на чието име са наречени известните компютърни антивирусни продукти), е върната обратно на Селинджър. Бел. пр.

[2] Принципните герои от произведенията на Селинджър обхващат основно две семейства – Колфийлд (герои от „Спасителят в ръжта“) и Глас (герои от кратките му разкази, събрани в няколко книги). Бел. пр.

[3] Преведена на български език под заглавие „Примката на призрака“. Бел. Пр.

[4] На английски (букв.): „виж повече стъкло“. Бел. пр.

ГАБИ УУД
Габи Ууд
Габи Ууд е редовен сътрудник на лондонския The Observer. Освен това тя пише за Guardian и London Review of Books. Тя е автор на документалното изследване The Smallest of All Persons Mentioned in the Records of Littleness.
Facebook Comments