Живот без принцип – Хенри Дейвид Торо (есе)

magnifisonz.com / 

Хенри Дейвид Торо е американски писател и философ, известен най-вече с автобиографичната си книга Уолдън(1854). В нея той разказва за доброволния си изгнанически живот в колиба край едноименното езеро. Книгата е възхвала на семплия живот сред природата. Торо е една от водещите фигури в движението трансцендентализъм, чиито идеи той не само изповядва на теория, но и доказва на практика чрез примера на собствения си живот:

„Бях се самоназначил за инспектор на дъждовните и снежни бури, и изпълнявах задълженията си добросъвестно, въпреки че не получавах нито цент за това.“

Живот без принцип – Хенри Дейвид Торо

Неотдавна, като слушах сказчика в една лектория, усетих, че е подбрал твърде далечна нему тема, поради което не успяваше да ме заинтригува тъй, както в друг случай навярно би могъл. Говореше за неща, които бяха близки не на сърцето, а на крайниците и епидермиса му. В тоя смисъл на лекцията му липсваше център, обединяваща мисъл. Бих предпочел да бе споделил най-съкровените си преживявания, както прави поетът. Най-голямата похвала, която изобщо може да ми бъде отправена, е някой да ме запита какво АЗ МИСЛЯ по даден въпрос и да се вслуша в отговора ми. Изненадан и очарован съм, щом това стане – тъй рядка е подобна употреба на личността ми, сякаш човекът знае с какво сечиво да си послужи. Най-често, когато хората искат да научат нещо от мен, то е на колко акра възлиза земята им – нали съм земемер, – или, най-много, с какво банални вести съм се натоварил. Решат ли някога да ме дават под съд, то ще е заради черупката ми, не заради ядката. Преди време дойде при мен един човек от много далеч да ме покани да изнеса лекция върху робството; но като се поразговорихме разбрах, че той и дружината му очакват седем осми от лекцията да бъде от тях и само една осма – от мен, така че отказах. Смятам за самопонятно, щом са ме поканили някъде да изнеса лекция – имам вече известен опит в това, – хората да се интересуват какво АЗ МИСЛЯ по даден въпрос, пък дори и да съм най-големият глупак в страната, а не да говоря само приятни неща или пък такива, с които слушателите ще са съгласни, та съответно решавам да им дам силна доза от своята личност. Те са ме поканили, поели са задължението да ми платят и аз съм категоричен, че ще ме получат, па макар и да ги отегча до непоносимост.

Та ще кажа сега нещо подобно и на вас, читатели мои. След като вие сте моите читатели, а пък аз не съм голям пътешественик, не ще говоря за хора, живеещи на хиляди мили оттук, а ще се доближа колкото мога повече до дома. Понеже времето е кратко, ще оставя настрана всякави лицеприятности и ще спестя всяка критика.

Нека преценим начина, по който прекарваме живота си.

Тоя свят е място за труд. Какво само непрекъснато суетене! Почти всяка нощ ме буди пуфтенето на локомотив. Прекъсва сънищата ми. Без почивка. Прекрасно би било поне веднъж да видя човечеството в бездейство. Всичко е работа, работа, работа. С мъка си набавям бележници с бели листове, в които да записвам мислите си – повечето са разчертани за нанасяне на долари и центове. Един ирландец, който ме видял да си отбелязвам нещо насред полето, решил, че си броя парите. Ако някой като дете падне от прозорец и осакатее за цял живот или пък, изплашен от индианци, загуби разсъдъка си, най-често го жалят, защото е станал негоден за… работа! Според мен нищо, та дори и престъплението, не противоречи до такава степен на поезията, на философията, на самия живот, както тоя неспирен труд.

В покрайнините на нашия град живее един груб и недодялан печалбар, който е решил да огради с каменен зид земята си под хълма. Втълпили му го властите, за да го предпазят от нашественици, та сега той иска да копая три седмици с него. Резултатът ще бъде, че навярно ще припечели малко повечко пари, които да остави на наследниците си да ги прахосват глупашки. Ако приема, всички ще ме похвалят като трудолюбив и усърден човек; реша ли обаче да се отдам на други занимания, които носят далеч по-голяма същинска облага, ала малко пари, най-вероятно ще започнат да гледат на мен като на безделник. Тъй или иначе, след като не се нуждая от напътствията на сторонниците на безсмисления труд и не виждам нищо истински стойностно нито в намерението на тоя човек, нито в голямата част от начинанията на нашето или на което и да било чуждо правителство, колкото и завладяващи да изглеждат, избирам да завърша образованието си в друго училище.

Ако от любов към горите човек прекарва половината от всеки ден в скитане из тях, грози го опасност да го обявят за нехранимайко; ако обаче от любов към парите по цял ден сече тия гори и без време оголва земята, смятат го за работлив и предприемчив гражданин. Сякаш единствената полза, която градът може да извлече от горите, е като ги изсече!

Повечето хора биха се обидили, ако им предложат да прехвърлят камъни през една стена и сетне обратно, само и само за да получат възнаграждение. Ала малцина днес имат по-смислено занятие. Ето пример: една лятна утрин непосредствено след изгрев-слънце видях един мой съсед да крачи до своя впряг, който бавно теглеше тежък каменен блок, вързан под оста – човекът цял излъчва усърдие, нали работният му ден е започнал, пот ще рукне всеки миг от челото му. Безмълвен укор към всички безделници и ленивци, той поспираше редом с воловете си или, когато поизостанеха, полуизвърнат размахваше своя правораздаващ камшик. Тогава си помислих: такъв е трудът, заради чиято закрила съществува американският конгрес – честен и черен мъжки труд, честен колкото денят е дълъг, труд, който прави хляба сладък и подслажда обществото, който всички хора почитат и са въздигнали в култ; и ето един от светите богоизбрани, отдаден на необходимото, ала тягостно хамалуване. Усетих, разбира се, лек упрек и към себе си, понеже наблюдавах през прозореца, а не бях вън, зает с някаква подобна дейност. Денят се изниза и вечерта минах край двора на друг един съсед, който държи много слуги и глупашки прахосва пари, без нищо да допринася за общото благо, и ето че там видях тазсутрешния камък, положен край някаква причудлива постройка, предназначена да краси владенията на тоя лорд Тимoти Декстър1, при което трудът на превозвача за миг загуби в очите ми всякакво достойнство. Слънцето според мен е създадено да огрява по-значими усилия от неговите. Към това ще добавя, че работодателят му, задлъжнял на почти целия град, скоро изчезна и след като лежа за кратко в Чансъри, се установи някъде другаде, та отново да стане покровител на изкуствата.

Пътищата за печелене на пари почти без изключение водят надолу. Да извършиш нещо, което ще ти донесе САМО пари, означава да си безделничил или дори по-лошо. Ако трудещият се не получава нищо повече от заплатата, която му дава неговият работодател, той е излъган, той лъже самия себе си. Искаш ли като писател или лектор да печелиш пари, трябва да си общодостъпен, което значи да се сринеш из основи. Трудът, който обществото заплаща с най-голяма готовност, е най-неприятният за извършване. Плащат ти, за да бъдеш нещо по-малко от човек. Обикновено и държавата не възнаграждава по-мъдро гения. Дори увенчаният с лаври поет би предпочел да не възхвалява с повод и без повод кралските особи. Подкупват го с бъчонка вино; а навярно и други поети биха зарязали музата си, за да оценяват достойнствата на същата тая бъчонка. Колкото до собствения ми труд, на моите работодатели не допада тъкмо оня вид земемерство, който ми доставя най-голямо удовлетворение. Те биха предпочели да си гледам работата през пръсти – не особено добре или поне не достатъчно добре. Забележа ли, че съществуват различни начини за измерване на земята, работодателят ми обикновено пита кой ще му донесе повече площ, а не кой е по-точен. Преди време бях измислил способ за мерене на трупи и се опитах да го предложа в Бостън, ала тамошният измервач ми каза, че продавачите не искали трупите им да бъдат премерени точно и дори той бил твърде прецизен според тях, та най-често премервали трупите в Чарлстаун, преди да са минали моста.

Целта на трудещия се не трябва да бъде да изкарва прехраната си, да получи „добра работа“, а да извършва работата си добре; тогава, дори що се отнася до паричната страна на нещата, за един град ще бъде изгодно да плаща на своите трудещи се тъй добре, че те да нямат чувството, че работят за нищожна цел като свързването на двата края, а че преследват научни или направо нравствени цели. Не вземайте човек, който ще ви работи за пари, а оня, който ще се труди с любов.

Удивително е, че малцината люде с подходяща, напълно прилягаща им професия може лесно с малко пари или слава да бъдат отклонени от същинските им занимания. Чета съобщения за ДЕЙНИ млади хора, като че ли с деятелността се изчерпват достойнствата на един млад човек. Изненадах се все пак, когато един вече зрял мъж най-самонадеяно ми предложи да се включа в някакво негово начинание, сякаш изобщо нямах с какво да се занимавам и целият ми досегашен живот е бил пълен провал. Доста съмнителна чест! Като че ли ме бе срещнал насред океана, гребящ срещу вятъра в неопределена посока, та ми предлагаше да тръгна с него! Ако бях приел, какво, мислите, биха казали застрахователите? Не и не! На тоя етап от пътешествието аз съвсем не съм без работа. Право да си кажа, разхождайки се веднъж като момче из пристанището, видях съобщение, че се търсят моряци, та веднага, като навърших години, отплавах.

Обществото не разполага с подкуп, който би изкушил мъдрия човек. Може да натрупате достатъчно пари, за да прокопаете тунел в планината, ала не ще натрупате достатъчно пари, за да наемете човек, посветил се на СОБСТВЕНИТЕ си занимания. Способният и стойностен човек върши това, което умее, независимо дали обществото му плаща или не. Неспособните предоставят своята неспособност срещу най-високата предлагаема цена и все очакват да ги повишат. Може да се предположи, че рядко биват разочаровани.

Навярно съм по-ревнив към свободата си от обичайното. Усещам се по крайно слаб и неустойчив начин обвързан и задължен към обществото. Незначителният труд, който ми осигурява препитание и благодарение на който се приема, че все донякъде съм полезен на съвременниците си, винаги ми е доставял удоволствие, та рядко съм гледал на него като на необходимост. Досега все съм успявал. Предчувствам обаче, че ако потребностите ми значително нараснат, трудът, необходим за задоволяването им, ще се превърне в тегоба. Ако ще трябва като повечето хора да продавам и сутрините, и следобедите си на обществото, то сигурен съм, че за мен не би останало нищо, за което си струва да живея. Вярвам, че не бих продал правата си по рождение за паница леща2. Ще подхвърля тук, че човек може да е много трудолюбив и пак да не оползотворява добре времето си. Никой не прави по-съдбоносна грешка от оня, който отдава голямата част от живота си за изкарване на прехраната. Всяко велико начинание се самоиздържа. Поетът например трябва да подкрепя тялото си със своята поезия, тъй както парната рендосвачка подгрява котлите си със стърготините, който отдялва. Препитанието трябва да се печели с обич3. Но както за търговците се казва, че деветдесет и седем от сто се провалят, тъй и човешкият живот е в същата мяра провал, та крахът може със сигурност да се предвиди.

За да дойде на бял свят, наследникът на едно богатство не трябва да е роден, а по-скоро – мъртвороден. Да се издържаш от подаяния на приятели, с държавна пенсия или наречете го с каквито още искате синоними, означава, стига още да дишаш, да стигнеш до приюта за бедни. В неделя бедният длъжник отива на черква, за да тегли калема и разбере, че е изразходвал повече, отколкото е добил. А католическата църква устройва съд за длъжници, където те се изповядват, отричат се от миналото си и решават да започнат всичко отначало. Тъй хората лягат по гръб, мълвят за грехопадението и изобщо не правят опит да се надигнат.

Що се отнася до принципа на сравнението, който хората налагат в живота, важно е онова различие между двама, при което единият е удовлетворяван от редови успех, всичките му мишени се улучват от прав изстрел, докато другият, колкото и мизерен и неудачен да е животът му, постоянно извисява своята цел, па макар и само с много малък ъгъл спрямо хоризонта. Себе си без колебание причислявам към втория тип, въпреки че, както казват на Изток: „Величието не застига оногова, който вечно гледа надолу, а пък всички, които се взират във висините, с време обедняват.“

Удивително е колко малко е написано, всъщност нищо значително, по въпроса как да изкарваме хляба си; как да изкарваме хляба си не просто честно и достойно, но и с желание и наслада – че инак хлябът за живот не дава живот. Човек би помислил, надзърне ли в литературата, че тоя въпрос нивга не е смущавал самотните размишления на индивида. Нима хората са дотолкова отвратени от истината, та не желаят да говорят за нея? Урока за ценностите, на който ни учат парите, на който Създателят на Вселената тъй много се е постарал да ни научи, ние напълно пренебрегваме. Колкото до средствата за осигуряване на препитание, направо изумително е как безразлични към въпроса са хората от всички класи, включая дори тъй наречените реформатори – дали ще се наследяват, печелят или крадат, все едно. Според мен обществото нищо не е направило в това отношение или поне е развалило каквото вече е било сторено. Студът и гладът са сякаш по-близки до моята същност от способите, възприети от хората за избягването им.

Прозвището МЪДРЕЦ най-често се дава погрешно. Как може някой да е мъдрец, щом не знае по-добре от останалите как да живее? Щом е само по-хитър и по-буден от тях? Да не би Мъдростта да върши каторжен труд? Да не би да учи как се преуспява по НЕЙНИЯ ПРИМЕР? Нима съществува мъдрост, неизползвана в живота? Нима тя е просто мелничарят, смилащ най-фината логика? Би ли запитала тя дали Платон е изкарвал хляба си по-добре и по-успешно от своите съвременници или се е огъвал пред житейските трудности като останалите хора? Дали е създавал впечатление за превъзходство над много от тях чрез безразличие или горделивост или пък просто животът му е бил лек, понеже леля му го е споменала в завещанието си? Повечето хора изкарват хляба си, сиреч живеят, по начин, равносилен на заместване, на изплъзване от действителната същност на живота – главно защото не го съзнават, ала отчасти и защото не се стремят към нещо по-добро.

Тази треска за Калифорния4 например, както и отношението към нея не само на търговците, но и на философи и тъй наречени поборници, е проява на най-голямо човешко падение. Толкова много хора да са готови да заживеят наслука и тъй да се сдобият с основанието да ръководят труда на по-малко късметлиите от тях, без да са допринесли нищо стойностно за обществото! И това се нарича предприемчивост! Не зная по-поразяващ пример за увеличаването на безнравствеността в търговията и изобщо в начините за изкарване на препитанието. Философията, поезията и религията на подобни люде не струват и колкото праха на пърхутката. Свинята, която изкарва прехраната си, разравяйки земята със зурла, би се срамувала от такова обкръжение. Дори да можех с едно само вдигане на пръста да придобия всички световни богатства, пак не бих си направил труда. Дори Мохамед е знаел, че Бог е създал света не без усилие. Като че ли Бог е някакъв състоятелен джентълмен, който пръска пари с шепи, само за да види как людете ще се втурнат да ги събират. Мирската надпревара! Във владенията на Природата средствата за препитание да се постигат с лотарийна надпревара! Какво разобличение, каква ирония за обществената ни уредба! Следва изводът, че човечеството накрай ще се обеси на някое дърво. Нима от всички напътствия във всички свещени книги човекът е научил само това? И нима последното и най-възхитително изобретение на човешкото племе е само едно подобрено пособие за ровене в пръстта? И на тая ли основа са допирните точки между Изтока и Запада? Нима Бог ни е напътил да изкарваме прехраната си, ровейки там, където никога не сме сели, та току виж ни възнаградил с купища злато?

Бог е сподобил праведния човек с документ, даващ му право на храна и одеяние, ала неправедният намерил в божиите ракли копие от същия тоя документ, присвоил го и също започнал да получава храна и одежди. Това е една от най-големите фалшификации, които светът е виждал. Не знаех, че човечеството страдало от липса на злато. Виждал съм малко злато. Зная, че е много ковко, ала не толкова, колкото мъдростта. Грам злато покрива голяма повърхност, ала не толкова голяма, колкото покрива грам мъдрост.

Златотърсачът в планинските клисури е точно толкова комарджия, колкото и играчът в кръчмите на Сан Франциско. Дали ще хвърляш пръст или ще хвърляш зарове – къде е разликата? Спечелиш ли, обществото губи. Златотърсачът е враг на честния трудещ се, независимо от усилията и отплатата. Не ми е достатъчно, ако някой ми каже, че е работил къртовски за своето злато. И Сатаната работи къртовски. На грешниците често може да се наложи да полагат къртовски труд. И най-непридирчивият човек, отишъл в златните мини, сетне разказва от наблюдения, че копаенето на злато напомняло лотария; така спечеленото злато съвсем не било същото като изработената с честен труд заплата. Ала става тъй, че той бързо забравя видяното, понеже е видял само факта, но не и принципа, та скоро се впуска в някаква търговия, сиреч купува си билет за нещо, което най-често се оказва друг вид лотария, при която фактът не е тъй очебиен.

След като една вечер прочетох описанията на Хауит за златотърсачите в Австралия, през цялата нощ виждах във въображението си безчетните речни долини, целите зейнали в отвратителни ями, дълбоки от десет до сто фута и по шест фута широки, прокопани възможно най-близо една до друга, и частично запълнени с вода – така изглеждат местата, където хората трескаво се втурват да изпробват късмета си, без да знаят къде да изровят земята, неподозиращи, че златото е под самия им лагер, навремени прокопаващи до сто и шестдесет фута, докато стигнат жилата или за един фут се разминат с нея, обърнали се на демони, в своята жажда за богатство нехаещи за правата на другия; цели долини от по тридесет и повече мили, станали изведнъж на решето от ямите, в които стотици копачи намират смъртта си – нагазили във вода, покрити целите с кал и тиня, те ден и нощ работят и гинат от болести и продължително излагане на слънце и студ. Бях прочел и позабравил всичко това, когато веднъж и аз като всички останали се замислих над собствения си неудовлетворителен живот; имайки все още на ум картината на тия изкопи, запитах се дали всеки ден да не започна да промивам злато, па макар и да отсея само прашинки, сиреч дали да не изкопая шахта към златото в самия себе и тая именно мина да разработя. Защото ТАМ е твоят Баларат, твоят Бендиго – какво ако има повечко кал и мръсотия? Във всеки случай бих потърсил някоя пътечка, колкото и самотна, тясна и крива да е тя, по която да мога да вървя с любов и благоговение. За да се откъсне от множеството и поеме по свой собствен път, човек, разбира се, застава пред разклон, където обикновеният пътник не вижда нищо повече от пролука в оградата. Неговата самотна пътека през необятната шир ще се окаже ПО-ВИСОКИЯТ ПЪТ.

Хората трескаво се втурват към Калифорния и Австралия, сякаш там ще намерят истинското злато, а всъщност поемат точно в обратната посока. Те все повече и повече се отдалечават от същинската жила и когато се чувстват преуспели, в действителност са най-злочести. А нима нашата РОДНА земя не крие злато? Нима поток, извиращ от златните планини, не минава през родната ни долина и не носи от хилядолетия насам сияйните частици, образувайки при нас цели златни късове? Невероятно е наистина, но ако някой тръгне да разкопава девствената пустош наоколо, за да достигне до това същинско злато, няма опасност друг да последва стъпките му и да се опита да го измести. Ще може цял живот преспокойно да копае из долината, както в обработените, тъй и в необработените участъци, и никой няма да отвори дума за това. Никой няма да обръща внимание на изкопите и разхвърляните корита. Той не ще бъде ограничен, както в Баларат, в парцел от дванадесет квадратни фута, а ще може да копае, където си поиска, и да промие целия широк свят.

Хауит пише за човек, изкопал в Бендиго, Австралия, голям златен къс с тегло двадесет и осем фунта: „Не след дълго започна да пие; купи си кон и взе да язди в пълен галоп, а когато срещнеше хора, питаше ги на висок глас дали знаят кой е, след което с готовност ги осведомяваше, че бил проклетият тип, дето намерил златния къс. Накрая с все сила връхлетя с коня си връз едно дърво и едва не си разби главата.“ Мисля обаче, че съвсем не е имало такава опасност, тъй като вече е разбил главата си о златния къс. Хауит добавя: „Той е един безнадеждно съсипан човек.“ Ала той е представител на определен човешки тип. Хората като него все бързат. Ето някои от названията на местата, където копаят – „Магарешкия мочур“, „Овчеглавото дере“, „Пясъците на убиеца“ и пр. Няма ли скрита ирония в тия названия? Където и да отнесат своето неправедно придобито богатство, според мен те винаги ще живеят в „Магарешки мочур“, ако ли не и в „Пясъците на убиеца“.

Последното средоточие на енергията ни е разравянето на гробове в Панамския провлак – деятелност, която, както изглежда, преживява още детските си години, щом според най-нови сведения закон, регулиращ тоя вид разкопки, едва неотдавна е минал на второ четене в парламента на Нова Гранада5; а кореспондент на „Трибюн“ отбелязва: „През сухия сезон, когато времето ще предостави възможност за щателни огледи из цялата страна, несъмнено ще бъдат открити още богати gaucas (сиреч гробници).“ И додава за емигрантите: „Не отивайте преди декември; минете през Провлака, а не откъм Бока дел Торо; не носете излишен багаж и не се товарете с палатки; одеялата обаче са безусловно необходими; кирка, лопата и доброкачествена брадва са почти всичко, което ви е нужно“ – съветът най-вероятно е взет от наръчника на Бъркър6. Статията завършва със следното изречение, изписано в курсив и с главни букви накрая: „Ако ви е добре у дома, ОСТАНЕТЕ СИ ТАМ“, което спокойно би могло да се тълкува така: „Ако печелите добре, като разравяте гробове у дома, останете си там.“

Ала какъв смисъл има да ходим до Калифорния заради едно поучение? Та нали тя е дете на Нова Англия, възпитавана е в нейното училище и в нейната църква.

Удивително е, че сред толкова много проповедници тъй малко са духовните наставници. Задачата на проповедниците е да оправдават човешкото поведение. Най-издигнати люде, бих ги нарекъл illuminati7 на нашето време, с блага, обърната към миналото усмивка, изпускайки въздишка и повдигайки рамене, ми казват да не се вълнувам прекалено от всичко това, ами да го преглътна – сиреч да го обърна на къс злато8. Най-възвишеното напътствие, което чух по тоя въпрос, бе да клекна. Гласеше тъй: „Няма смисъл тъкмо заради това да се заемаш да промениш света. Не питай откъде идва маслото върху хляба ти, защото ще ти се догади.“ И тям подобни. По-добре направо да си гладуваш, отколкото да загубиш наивността си при изкарването на хляба. Ако обиграният човек престане да таи в себе си наивника, то той е пратеник на Сатаната. С възрастта животът ни загрубява, поохлабваме досегашния порядък и постепенно преставаме да се вслушваме в повика на най-фините си пориви. Но трябва да сме чувствителни до крайните предели на здравия разум – независимо от насмешките на по-несполучилите от нас.

Нито науката, нито дори философията ни успяват да дадат вярна и общовалидна представа за нещата. Дух на сектантство и тесногръдие е ударил копитото си сред звездите. Трябва само да се позамислите над въпроса има ли живот на звездите или не – и ще го съзрете. Не ни ли стига Земята, та и Небето трябва да цапаме? Неприятно ми бе да разбера, че и д-р Кейн, и Джон Франклин били масони. Ала още по-чудовищно ми се видя предположението, че тъкмо това е било причината единият да тръгне да търси другия. Няма популярно списание в тая страна, което би се решило да публикува разсъжденията на едно дете по важни въпроси без коментар. Трябвало да минат през Д.Б.9 – през дебилите, бих разтълкувал това аз.

Така от свидетел на погребението на човечеството ти се превръщаш в свидетел на природно явление. Малко разсъждения стигат да се погребе целият свят.

Не познавам УМЕН човек, който да е с толкова широки и истински освободени разбирания, та в негово присъствие да можеш да мислиш на глас. Повечето хора, с които се впускате в разговор, бързо започват да отстояват позиции срещу някаква институция, на която изглежда отдават значение – сиреч възприемат съобразена със случая, а не общовалидна гледна точка за тълкуване на нещата. Те неспирно изпречват помежду вас и небето собствения си нисък покрив с тясно прозорче отгоре, докато вие искате погледът ви безпрепятствено да стига висинето. Махнете паяжините, измийте прозорците си – веднага! Чувам, че в някои лектории гласували за изключването на религията като тема. Но как да разбера за каква религия става дума и дали съм близо или далеч от нея? И аз съм излизал на подобна арена и с все сили съм се старал да излея от душа религията, която познавам, без слушателите ми изобщо да са подозирали накъде всъщност клоня. Лекциите ми винаги са бивали тъй безвредни за тях, както лунната светлина. Така, дори да им прочетях биографията на най-големия негодник в историята, те биха помислили, че им разказвам житието на някой църковен настоятел. Обичайните въпроси биват: „Откъде сте?“, „Закъде сте тръгнали?“ Веднъж чух един от слушателите ми да задава на друг по-уместния въпрос „За какво говори той?“ Бях потресен.

Казано безпристрастно, и най-добрите сред людете, които познавам, не представляват сами по себе си уталожени, цялостни светове. Повечето от тях улягат в установените форми, владеят ласкателството и познават въздействието му просто по-тънко от останалите. Подбираме гранит за основи на къщите и хамбарите си, издигаме огради от камък, ала самите не сме стъпили на основи от гранитна истина, от най-дълбинната първозданна скала. Олюляваме се връз грехове. Що за направа има човекът, когото не свързваме в мислите си с най-чистата и свята истина? Често упреквам особено изисканите си познати в безкрайно лекомислие; защото, когато добрите обноски и любезности не ни прилягат, ние не преподаваме един на друг уроците на честността и откритостта, както правят това зверовете, или пък тия на твърдостта и непоклатимостта, според както постъпват скалите. Вината обаче най-често е споделена, тъй като нямаме навика да изискваме повече един от друг.

Цялото това прехласване по Кошут10 – помислете само колко показателно, ала и колко неестествено бе то! Все едно нова политика или пък някакъв нов танц. Из цялата страна се произнасяха речи за него, ала всеки оратор изразяваше само мислите – или необходимостта от мисли – на тълпата. Ни един човек не бе стъпил на истината. Просто хората се бяха обединили и както става обикновено в такива случаи, всеки се бе опрял на другия, а всички като цяло – на нищо: тъй индусите си представяли света, положен връз слон, слона – връз костенурка, костенурката – връз змия, ала не знаели какво да сложат под змията. Плод на всичкото това вълнение бе модата на Кошутовата шапка.

Също тъй празни и невъздействени в голямата си част са и нашите разговори. Когато от живота ни изчезне задушевното и личното, разговорите ни се израждат в най-обикновен брътвеж. Рядко попадаме на човек, способен да ни каже нещо, което не е прочел във вестника или не е чул от съседа си; едничкото, по което двама души се различават помежду си, най-често е това, че единият е чел вестника или е бил поканен на чай, докато другият не е. Колкото повече се проваля вътрешният ни живот, толкова по-настойчиво и отчаяно ходим до пощата. Видите ли някой окаяник да излиза оттам с цял куп писма, възгорд с голямата си кореспонденция, може да сте сигурни, че отдавна няма вести от самия себе си.

Не знам, но ми изглежда твърде много да се прочита един вестник седмично. Опитах неотдавна и сетне ми се струваше, че дълго не съм пребивавал по родните си места. Слънцето, облаците, снегът и дърветата не ме заливат с толкова приказки. Не можеш да служиш на двама господари. Изисква се повече от еднодневно отдаване, за да опознаеш и обемеш в себе си богатството на един ден.

Има какво да ни срами в прочетеното или чутото за един ден. Не зная защо новините ни са тъй безсолни, защо при мечтите и очакванията, които имаме, продължението им в живота е тъй незадоволително. Новините, които слушаме, в голямата си част не са новини за духа ни. Просто най-безинтересни повторения. Нерядко се изкушавам да запитам защо се отдава такова голямо значение на някаква си случка – представете си само, че след двадесет и пет години срещнете на тротоара някой Хобинс, регистратор на човешките деяния: „Та толкова ли не сте помръднали и на инч!“ Такива са ни всекидневните новини. Сякаш техните факти, безстойностни като гъбични спори, се носят из въздуха, додето паднат връз някой неразвит THALLUS11, сиреч връз повърхността на мозъците ни, където намират почва и начеват паразитния си растеж. Трябва да се очистим от такива новини. Какво от това, че планетата експлодирала, след като участници в експлозията няма? Всъщност подобни събития изобщо не ни засягат. Не живеем за едното празно развлечение. Не бих кривнал от пътя си, за да видя как ще експлодира светът.

Цяло лято, та чак до късна есен несъзнателно си избягвал всякакви новини и вестници и сега разбираш, че е било тъй, защото утрините и вечерите за теб са били наситени с новини. Разходките ти са били изпълнени със случки. Съпричастен си бил не на събитията в Европа, а на събитията в просторите на Масачусетс. Ако живееш, движиш се и съществуваш12 в оня тънък слой, в който се случват събитията, правещи новините, в оня по-тънък от вестникарската хартия слой, тогава тия именно събития ще представляват света за теб; ала издигнеш ли се над тоя слой или гмурнеш ли се под него, изобщо няма да се сещаш за тях. Истински да виждаш как всеки ден слънцето изгрява и залязва и тъй да обвържеш съществото си с вселенско събитие – ето как завинаги ще съхраниш здравомислието си. Народи! Какво са народите? Татари, хуни, китайци. Роят се като насекоми. Историците напразно се мъчат да ги увековечат. Поради недостиг на човеци има толкова много хора. А индивидите са, които населяват света. Всеки мислещ човек би могъл да каже заедно с поета:

    • „От мойта висота народите гледам

 

    • И те се обръщат на прах пред очите ми;

 

    • Тиха е мойта обител сред облаци,

 

    Отморно е ширинето на моя покой.“

Нека нека не живеем като ескимосите, които препускат по планини и долини с впрягове, теглени от кучета, хапещи си едно на друго ушите.

Не без леко потръпване пред опасността често и аз се улавям, че съм допуснал да доближи съзнанието ми някоя свръхбезинтересна новина, та за пореден път с удивление отбелязвам охотата, с която хората затрупват съзнанието си с подобен боклук, оставят празни приказки и възможно най-незначителни случки да се стелят там, където трябва да е SANCTUM SANCTORUM13 на мисълта. Бива ли съзнанието да се превръща в арена, открита за историите от улицата и клюките на чаша чай? Не трябва ли да е част от самото небе, открит към висинето храм, осветен за служба на боговете? Изключително трудно ми е да се справям с малобройните факти, които са за мен стойностни, та не бих претоварвал вниманието си с незначителните, в които само божествен ум би открил смисъл. Такива са в по-голямата си част новините от вестниците и всекидневните разговори. Важно е съзнанието да се опазва чисто от тях. Да допуснем сведенията по едно-едничко наказателно дело до мислите си означава цял час – не, часове наред! – да скверним тяхното светилище, да превърнем най-съкровената им обител в същинска адвокатска кантора, оставяйки да нахлуе там задушливият уличен прахоляк, самата улица с цялата й суматоха, бъркотия, мръсотия да премине през техния параклис! Та нима това не е духовно и морално самоубийство? Когато по принуда и за броени часове съм бивал зрител и слушател в съдебна зала, наблюдавал съм как моите ближни, с умити лица и ръце, без всякаква принуда навремени се вмъкват на пръсти и съм си представял, че щом си свалят шапките, ушите им мигновено израстват до огромни звукопоглъщащи фунии, които приплескват маломерните им глави. Като крилата на вятърна мелница те улавят широкия, ала плитък звуков поток, който след няколко гъделичкащи преобръщания из зъбчатите им мозъци излиза от другата страна. Питал съм се дали, като се приберат вкъщи, тия хора проявяват същото старание да умият ушите си, с каквото вече бяха умили ръцете и лицата си. Струвало ми се е в такива моменти, че слушателите, свидетелите, съдът, съдебните заседатели, съдията и престъпникът на подсъдимата скамейки – ако приемем, че е виновен, преди да е произнесена присъдата – са в еднаква степен престъпници, та няма да е чудно да падне гръм и да ги изтреби всичките.

Използвайте всевъзможни капани, както и табели, заплашващи с най-тежко наказание според божия закон, за да държите такива бракониери далеч от земята, която е свята за вас. Толкова трудно се забравят ненужните неща, които за беда си запомнил! Ако ще ставам улей, избирам да съм на планински потоци, на парнаски ручеи, а не на градски отходни канали. От едната страна окрилящо откровение, долетяло до зоркия ум от небесните съдници. От другата страна скверни и безстойностни улики, бълвани от адвокатите в наказателните съдилища. Едни и същи са ушите, пригодени да получават послания от двете места. Само моралът на слушащия определя кое да чуят и за кое да останат глухи. Убеден съм, че навикът да обръщаме внимание на незначителното постепенно осквернява съзнанието ни дотам, че накрай всяка наша мисъл бива белязана от незначителност. Самият ни мозък сякаш се обръща на макадам, устоите му се раздробяват на късчета, по които вече спокойно могат да се движат коли; искате ли да узнаете коя е най-трайната настилка, превъзхождаща чакъла, паветата и асфалта, достатъчно е да надникнете в нечие съзнание, което продължително е било подложено на такава обработка.

Ако сме извършили такова светотатство над себе си – а кой ли не го е правил? – нашият лек би бил чрез будност и съсредоточеност да си възвърнем святостта, да съградим наново храм за мислите си. На своето съзнание, сиреч на самите себе си, трябва да гледаме като на невинно и простодушно дете, чиито настойници сме ние, и да подбираме какво предлагаме на вниманието му. Не четете „Таймс“, четете Вечността.14 Клишетата в последна сметка са също толкова лошо нещо, колкото и мръсотата. Дори и научните факти могат да задръстят съзнанието със сухостта си, ако не бъдат в някакъв смисъл изличавани всяка сутрин или по-скоро оплодявани с росата на свежа, животворна истина. Знанието не идва при нас чрез подробностите, а в снопове небесна светлина. Да, всяка мисъл, прекосила съзнанието, допринася за неговата проходимост и разклоненост, за удълбаването на мозъчните гънки, свидетелстващи като улиците на Помпей доколко е било използвано. Как много са нещата, за които ясно можем да си дадем сметка, че щеше да е по-добре, ако ги познавахме, ако бяхме пропуснали талигите им, па макар и пълзешком, пъплейки, да преминат по величавия свод на оня мост, за който вярваме, че свързва най-отдалечената брънка време с най-близкия бряг на вечността! Нима сме лишени от всякаква култура, изтънченост и ни бива единствено за груб живот и служба на Дявола, за малко богатство, земна слава и свобода, с които неподобаващо се пъчим, сякаш сме само черупки, раковини, лишени от всякаква нежна, животръпна сърцевина? Трябва ли порядките ни да напомнят обрулен кестен със закърняла ядка, подходящ само да ни боде пръстите?

За Америка се смята, че е арената, на която се води битката за свобода, ала със сигурност не става дума за свобода единствено в политически смисъл. Дори да приемем, че американецът се е освободил от политическата тирания, той все още робува на икономическа и морална тирания. Сега, когато вече имаме установена република – res-publica, – крайно време е да се погрижим и за res-privata – личното дело, – да се погрижим, тъй както римският сенат задължавал своите консули, „ne quid res-PRIVATA detrimenti caperet“, да не се допуска накърняването на ЛИЧНОТО дело.

Това ли наричаме Страната на свободните люде? Какво като сме се освободили от крал Джордж, след като продължаваме да служим на крал Предразсъдък? Какво като сме се родили свободни, след като не живеем свободно? Каква полза от политическа свобода, която не води до личностна свобода? Със свобода на роби ли се перчим, или със свобода на свободни хора? Ние сме нация от политици, отдадени всячески да бранят просто свободата. Едва децата на децата ни може би ще бъдат истински свободни. Облагаме се с данъци несправедливо. Нещо от нас остава непредставено. Това е облагане без представителност. Плащаме за войска, за луди, за всякакъв добитък. Стоварваме натежалите си тела връз бедните си души, додето душите ни бъдат смазани без остатък.

Спрямо същинската култура и човечност ние си оставаме дълбоко провинциални – прости Джонатановци, непознаващи големия град. Провинциалисти сме, защото не мерим със собствен аршин, защото не тачим истината, а отражението й, защото сме се свили и изкривили от прекомерна отдаденост на търговия, промишленост, селско стопанство и тям подобни, които са само средства, а не цел.

Английският парламент е също тъй провинциален. Прости селски нескопосници, депутатите му мигом почват да се надлъгват, възникне ли някой важен въпрос за решаване, като например ирландският – а защо да не кажем направо английският? Природата им е подвластна на това, с което се занимават. Тяхното „добро възпитание“ признава само маловажното. И най-префинените обноски на света изглеждат тромави и нелепи пред една по-изтънчена духовност. Напомнят маниерите на миналото – само реверанси, жартиери с токи и маломерни одежди, изживели епохата си. Заради тяхната порочност, а не заради изискаността им, те биват тъй често пренебрегвани от людете на духа и свеждани до ненужни одеяния или раковини, претендиращи за уважението, което се полага на живия човек. Виждаш раковини наместо плът и не е никакво оправдание, че при някои водни обитатели раковините са по-ценни от месото. Налага ли ми някой обноските си, той постъпва като човек, настояващ да ми покаже своята сбирка от редки екземпляри, докато аз искам да видя самия него. И не в тоя смисъл поетът Декър нарича Христос „първия истински джентълмен, дишал на нашата твърд“. Повтарям, че в тоя смисъл и най-великолепното християнско богослужение е провинциално, доколкото се извършва извън, а не в самия Рим. Един претор или проконсул преспокойно би се справил с въпросите, които поглъщат вниманието на английския парламент и на американския конгрес.

Някога трябва да е било престижно занятие да си държавник или законодател. Знаем от световната история за свишеодарени люде като Нума, Ликург, Солон, чийто ИМЕНА са най-малкото синоними на съвършени законодатели – ала помислете за законодателството, РЕГУЛИРАЩО размножаването на робите или пък износа на тютюн! Какво общо имат небесните законодатели с вноса и износа на тютюн, а човешките – с размножаването на робите? Да предположим, че отнесете въпроса до който и да било син божи – та няма ли Той деца в деветнадесети век, та нима родът му е изчезнал? Как ли ще му се види такъв един въпрос? Какво ли би казал в своя защита пред Страшния съд един щат като Вирджиния, където тютюнът и робите са основните, най-важни суровини? На какво да се опре патриотизмът в такъв щат? Фактите, на които се позовавам, съм извлякъл от статистиките, издадени от същия този щат.

Търговията – тя прекосява всички морета, за да осигурява ядки и стафиди, като за тая цел превръща моряците в роби! Оня ден видях останките от корабокрушение, покосило не един живот – по брега бяха пръснати дрипи, хвойна, горчиви бадеми бе. Едва ли си е струвало да се рискува сред опасностите на океана от Легхорн до Ню Йорк само заради товар от хвойна и горчиви бадеми. Какво си доставя Америка от Стария свят – горчивини! Не е ли морската вода, не са ли корабокрушенията достатъчно горчиви, за да отровят чашата на живота ни? Ала такава е в голямата си част прехвалената ни търговия; имаме си при това и люде, зовящи себе си държавници и философи, чиято слепота ги кара да мислят, че прогресът и цивилизацията зависят от именно такава обменна дейност – кръжене на мухи над буре с меласа! Много добра дейност, ако хората бяха стриди, ще отбележи някой. По-скоро комари, ще уточня аз.

Лейтенант Хърндън, когото нашето правителство изпрати да проучва долината на Амазонка, а според мнозина, и да разшири пределите на робовладелството, отбелязва, че по тия места имало нужда „от предприемчиво и дейно население, което познава житейските удобства и изпитва изтънчената потребност да извлече огромните богатства на страната“. Ала какво означава „изтънчената потребност“, която заслужава да се поощрява? Със сигурност не изгодата от тютюна и робите на родната му Вирджиния или от леда, гранита и другите материални блага на родната ни Нова Англия; както и под „огромните богатства на страната“ не трябва да се разбира дали е плодородна или не земята, от която иде всичко това. Основната потребност във всеки щат, където съм отсядал, е извисената и съсредоточена целеустременост на жителите му. Само такава целеустременост може да извлече „огромните богатства“ на Природата, та дори и още повече да изтръгне, наместо по обичайному човекът да умира отделен от нея. Когато повече желаем култура, отколкото картофи, и просветление – повече от захаросани сливи, тогава огромните богатства на света биват така изтръгвани, извличани, че полученият добив е не от роби или черноработници, а от хора – от ония редки плодове, наричани герои, светци, поети, философи и спасители.

С две думи, както при стихване на вятъра натрупва дебел сняг, тъй и при стихване на истината изниква институция. Ала истината моментално задухва върху й, додето накрай я отвее съвсем.

Това, което наричат политика, е нещо тъй повърхностно и обезчовечено, та всъщност не е имало случай да усетя, че по някакъв начин ме засяга. Допускам, че вестниците безвъзмездно отделят част от колоните си специално за правителствени въпроси, сиреч за политика, което единствено я крепи, ала тъй като обичам литературата и до известна степен също тъй истината, никога не чета тия колони. Не бих искал тъй много да притъпявам чувството си за справедливост. Не мога да бъда упрекнат, че съм прочел и едничко президентско послание. Странна епоха за света е тая, в която империи, кралства и републики стигнат дотам да просят пред портата на частното лице и да бръщолевят жалбите си, хванали го за лакътя. Не е било да взема вестник в ръце и да не установя как едно или друго окаяно правителство, едва държащо се връз отмалелите си нозе, увещава мен, читателя, да гласувам за него, при това по-натрапливо и от италиански просяк. Ако пък река да надзърна в неговия сертификат, изготвен навярно от някой благосклонен търговски служител или пък от капитана на кораба, превозил го дотук, понеже то самото не може и дума английски да изрече, положително ще прочета как изригнал някой Везувий или преляла някоя По – било то истински или предизвикано, – та причинили сегашното му състояние. В такъв случай без колебание ще му предложа да си избере между работата и приют за бедни; или пък защо да не обгърне замъка си в мълчание, както обикновено правя аз? Горкият президент15 съвсем се е сбъркал от старанието да опазва популярност и да изпълнява дълг. Вестниците са управляващата сила. Всяко правителство е сведено само до няколко корабчета пред Форт Независимост. Ако човек пропусне да прочете „Дейли Таймс“, правителството пада на колене пред него, та да не върши тая едничка измяна, останала в наши дни.

Неща като политиката и всекидневните навици, които преимуществено поглъщат вниманието на хората, са наистина жизнени функции на човешкото общество, ала трябва да протичат безсъзнателно, също както телесните функции. Те са ИНФРАчовешки, един вид вегетация. Случвало ми се е полусъзнателно да ги долавям край себе си, както човек осъзнава някои храносмилателни процеси, когато му е зле, додето накрая получи диспепсия, според както се казва. Все едно че някой мислител е предоставил себе си да го преобръща гигантският стомах на съзиданието. Политиката е стомахът на обществото, пълен с пясъци и камънаци, а двете политически партии са двете му половини – навремени разделени на четвъртини, които една друга се мелят. Не само отделни хора, но и цели държави страдат от такава нелечима диспепсия, която се изразява в – имате представа – какви словоизлияния. Така животът ни съвсем не е забрава, а – уви! – до голяма степен увековечаване на това, което никога не е трябвало да осъзнаваме, особено пък когато сме будни. Как не започнем да се срещаме вече не като диспептици, които си разказват кошмарите, а навремени и като евпептици16, та взаимно да се приветстваме с непреходното великолепие на утринта? Желанието ми със сигурност не е прекомерно.

1863

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Тимоти Декстър – ексцентричен богат търговец от Нюбърипорт, Масачусетс, чийто „палат“ и градина били декорирани с десетки дървени скулптури на известни люде в естествен ръст. 

2. Битие, 25:34. 

3. Игра на думи: „living“ – „живеене“, „loving“ – „обичане“.

4. Става дума за т.н. „треска за злато“, започнала в 1849 г.

5. Колумбия.

6. „Наръчник на убиеца“ от Уилям Бъркър (1792-1829), крадец на трупове от гробове, прибягнал и до убийства, за да задоволи медицинските нужди от трупове за дисекция. 

7. Illuminati (лат.) – просветлени, озарени хора.

8. Игра на думи: „lump“ означава „преглъщам обида“, но и „буца, къс“. 

9. Д.Б. – съкращение за „доктор по богословие“. В средата на XIX в. тези духовни лица в Нова Англия налагали всеобща, макар и неофициална литературна цензура. 

10. След триумфалното посещение на унгарския поет и революционер Лайош Кошут в САЩ през декември 1851 г. американските вестници седмици наред пишели почти само за него, което го превърнало в модна фигура. 

11. Thallus (лат.) – в ботаниката низша форма на растително тяло. 

12. Деянията на апостолите, 17:18.

13. Sanctum sanctorum (лат.) – светая светих. 

14. Игра на думи с названието на популярния вестник „Times“ – „Времена“. 

15. Франклин Пиърс – четиринадесети президент на САЩ от 1853 до 1857 г. 

16. В противоположност на „диспепсия“ (разстройство) Торо изковава думата „евпепсия“, т.е. цялостност, хармоничност, и оттук – „евпептици“. 

Facebook Comments