Завладяващите мисли на един манипулатор – Карлос Кастанеда

Автор : Венко Коларовски / magnifisonz.com / 

Наркоман, лъжец, прелъстител – всички тези определения се отнасят за Карлос Кастанеда, въпреки че повечето хора трудно биха го свързали с тях. За хилядите си читатели той е духовен учител и писател, чийто книги са разгръщани с голямо нетърпение и интерес. Но ето че истината излиза наяве: оказва се, че соченият за пример мислител е криел в себе си много лица, някои от които съвсем не безобидни.

 Разбира се, у нас има тъмна страна. Ние убиваме безразборно, не е ли така? Изгаряме хора в името на Бога. Самоунищожаваме се, заличаваме живота на тази планета, разрушаваме Земята. После се покайваме и разговаряме с Всевишния. И какво ни казва той? Казва ни, че трябва да бъдем добри, иначе ще ни накаже. Всевишният ни е заплашвал векове наред, но това не е променило нищо. Не защото сме зли, а защото сме тъпи. У човека има тъмна страна, да, и тя се нарича глупост.“ Карлос Кастандеда

Самият Кастанеда цял живот е отказвал да споделя конкретни факти за миналото си и дори самата му смърт през 1998 г. е обвита в мистерия. Фалшификациите започват още от рождената му дата : той самият споменавал ту 1935, ту 1936 г. Оказва се, че точната година е 1926 и воден вероятно от суета, писателят спестил 10 г. от възрастта си. По същия начин „забравил“ и коя е родината му. Споменавал Бразилия и Аржентина, а веднъж дори заявил, че е италианец, който заминал съвсем млад за Южна Америка. В действителност Кастанеда е роден в малкото градче Кахамарка в Перу, намиращо се на цели 856 км от столицата Лима.

Там от малък потънал в атмосферата на легенди и предания, свързани с Империята на инките и със специалните ритуални заклинания на техните наследници – чародейците курандероси. Никой обаче не поощрявал интереса му към тях, тъй като родителите му били трезвомислещи и здраво стъпили на земята хора. Кастанеда послъгвал и за тях: представял баща си за университетски преподавател.

Срамът от истинската му професия е необясним. Сесар Кастанеда бил неуспял художник, който притежавал бижутериен магазин. Той не само подкрепял сина си във всичко, но почти всеки ден го вземал със себе си, за да си играе сред скъпите накити. „Амнезията“ на писателя спрямо майка му също е необяснима. В един от разказите си („Сърцераздирателна реалност“) той жалостиво признава: „Останах сираче на 6 годинки…“ Истината е, че майка му била жива и здрава до 22-годишната му възраст и двамата били много привързани един към друг.

Детството на Кастанеда било спокойно, но и той, както повечето си познати, страдал от изключителната отдалеченост на града от цивилизацията. Влакът не достигал до Кахамарка, а най-близката гара била натри дни път върху муле.

Затова решението на семейството да се пресели в Лима било напълно логично. Карлос се записал в Академията за изящни изкуства и се впуснал в бохемския живот. Неговият състудент Хосе Бракамонте го описва като „хитрец, неизчерпаем на номера, който се издържа основно от комар (карти, коне, зарове)“. Заедно с това Кастанеда се проявявал и като първокласен Дон Жуан. Въпреки ниския си ръст, четинеста коса и мрачен поглед той бил много харесван от жените. „Спомням си – продължава колегата му – че момичетата по цели сутрини го чакаха в академията“.

Една единствена негова позната отклонила ухажванията му – студентката от китайско-перуански произход Долорес дел Росарио. За да я съблазни, Карлос се заклел, че ще се ожени за нея и дори публикувал съобщение във вестниците. Сватбата била подготвена, гостите – поканени, но самият годеник – изчезнал. Както може да се предполага, това не се дължало на нещастен случай.

Разбрал, че ще става баща, Кастанеда просто избягал от Перу, качил се на кораб за Сан Франциско и повече никога не се обадил на Долорес. Тя станала за посмешище пред целия град и била принудена да даде детето си в манастир. А самият Кастанеда, поел по пътя на волния живот, се отдал на нови забавления.

Така дребничкият лукав емигрант вече нямал никакви скрупули. Той най-нагло лъжел за произхода си и се представял за роднина на Освалдо Араня – един от най-известните политици в Бразилия. Когато се запознал с бъдещата си съпруга обаче, той измислил друга сърцераздирателна история: че всъщност бил италианец, роден извънбрачно от 16-годишна девойка. И, разбира се, само и единствено от любов към изкуството искал да я нарисува гола.

34-годишната Маргарет Раниън не чакала дълго да я убеждават. Тя не обръщала внимание на другите му авантюри и освен физическото привличане тях ги свързвали и общите им духовни интереси. Това било времето, когато на гребена на вълната били писатели като Джак Керуак, Алън Гинзбърг, Уилям Бъроуз и други. Всички те били боготворени от Кастанеда. Той бил маниакален почитател на Хрушчов и съветската държава. Ппренебрегвайки нашумелите политици и рокзвезди.

Успехът дал стимул на писателя и той завършил „Сказание за силата“ – неговата вероятно най-съдържателна книга. В нея подробно обяснява смисъла на два непознати до тогава термина тонал и нагуал. Най-общо казано, първото е битието, което ни заобикаля, както и нашето осъзнаване за него. Докато нагуалът е подсъзнанието, невидимата страна на света. „Сказание за силата“ отново предизвикало критиката и споровете дали това е литература, антропология или мистификация се разгорели с пълна сила. Но те не попречили на успеха на следващите му творби – „Изкуството на сънуването“, „Дарът на орела“, „Една отделна реалност“, „Силата на мълчанието“, „Вторият пръстен на силата“, „Огънят отвътре“, както и последната, издадена малко преди смъртта му „Активната страна на реалността“. Въпреки огромната популярност, която спечелил, Кастанеда не се отделял от дома си в Уестууд, Калифорния, където починал на 27 април 1998 г. Десетина години преди това името му бе замесено в колективни самоубийства.

Междувременно се занимавал и с поезия и различни религиозни течения. Записал се на курсове по журналистика и художествено писане. Не пропускал възможността и да се занимава със скулптура и живопис. За роднините си, които са му помогнали, почти не се сещал. Без колебание съборил всички мостове между себе си и тях.

На почетната 33-годишна възраст, решил да се запише студент. Постъпил в Калифорнийския университет, където учил антропология. Именно преподавателят му по етнография Клемънт Миан му подсказал идеята да отиде в пустинята, за да се запознае с индианските традиции на племето яки. Карлос и без това се интересувал от психотропните растения, използвани от тях. По време на тези проучвания той се запознал с митичния Дон Хуан, превърнал се в герой на неговите книги. Съществувал ли е наистина такъв човек? Намерените документи са противоречиви. Според някои от тях Дон Хуан е роден през 1891 г. и успял въпреки тежката си младост да изучи тайните на шаманизма. Кастанеда започнал уроците си при него на 23 юни 1961 г. „Една година след първата ни среща дон Хуан ми откри, че притежава тайно познание за лечебните растения. Заяви, че е брухо – испанска дума, която може да се преведе като чародеец, врач, лечител. От този момент аз станах негов чирак.“ Следващите няколко години до 1965 той се посветил предимно на медитиране, социология, изпробване на различни халюцогенни растения.

Не се поколебал дори да намаже тялото си с татул и да премине гол през пустинята, за да се убеди лично какъв е ефектът. Непрекъснато обогатявал дисертацията си, посветена на антропологическото изследване за индианците. Книгата „Учението на Дон Хуан“ била отпечатана през април 1968 година, но тревогите, свързани с нея, се отразали на Кастанеда. Някои от тогавашните му познати го определят като човек, който има вид на шизофреник. Но успехът бил неописуем. В годината, когато „Доорс“ препълвали стадионите, а Калифорния била обявена за център на ъндърграунда, творбата била посрещната с възторг. За кратко време тя се превърнала в своеобразен манифест на хипи-поколението. Въпреки че сериозните специалисти отричат научните й качества, книгата се продавала изключително добре. Това подтикнало Карлос към написването на втората част: „Една отделна реалност“, публикувана през 1971 г. Година по-късно се появила и най-известната му творба – „Пътуване към Икстлан“ (отпечатана за първи път у нас през 1984 г. от „Народна култура“). Кастанеда ставал все по-популярен и дори престижното списание „Тайм“ му посветило корица.

Според някои разследвания, той е организирал създаването на чародейски движения, чийто последователи са били обхванати от фанатизъм и масова лудост. Истината за тях и неговото участие и до днес не е ясна. Сигурно е обаче, че Кастанеда доста често се изкушавал от плътските удоволствия, въпреки твърденията си, че един истински воин не трябва да се поддава на тях и да хаби напразно семето си. Неговите безбройни авантюри давали повод за чести вражди и сцени на ревност между последователките му. Това ставало особено явно на семинарите, които той организирал. На първия ред местата били винаги запазвани за фаворитките на деня, а на по-задните редове с омраза се гледали вече бившите любовници на писателя.

Но хилядите му последователи били в неведение относно вакханалиите му. Той спазвал пълна дискретност, а по-бъбривите любовници били заплашени от изгонване от приближения му кръг. Те запазват мълчание дори когато смъртта отнася техния кумир. Кончината на писателя е оповестена едва два месеца по-късно. Малко след това започват и скандалите относно наследството му. В суматохата никой не забелязва, че най-любимите му последователки изчезват. Не се знае какво е станало с тях. Но през февруари 2003 г. в Долината на смъртта в Калифорния са открити човешки кости. Въпреки че са оглозгани от животните, сред тях е запазен един амулет, който е принадлежал на една от неговите последователки. Фактът, че 5 г. преди това до мястото е намерена празна изоставена кола дава основание на полицията да заключи, че останките са на неговите най-верни жени, които са предпочели смъртта пред живота без него.

 

Ето цитати на Карлос Кастанеда :

1. Безполезно е да губиш целия си живот в един, единствен път, особено ако той няма сърце. За мен има само пътуване по пътища, които имат сърце.

2. Знаем, че нищо не може да кали духа на воина така, както предизвикателството да си има работа с не­възможни хора, имащи власт.

3. Не обяснявай прекалено много. Във всяко обяснение се крие извинение за собствени недостатъци и надеждата, че тези, които те слушат, ще бъдат добри и ще ти простят.

4. За да извлече максимално всичко от живота, човек трябва да умее да се променя. За съжаление, това е много трудно и промените стават много бавно. На мнозина им отнема години. Но най-трудното е да пожелаеш истински да се промениш.

5. Всички ние обичаме или мразим онези, които в някаква степен са отражение на самите нас.

6. Никога и на никого не се сърдя. Нито един човек не би могъл да направи каквото и да е, заслужаващо такава реакция от моя страна. Сърдиш се на хората, когато чувстваш, че постъпките им са важни. Отдавна не чувствам нищо подобно.

7. Винаги си длъжен да помниш, че пътят е само път. Ако сърцето ти казва, че не трябва да вървиш по него, то не бива да се задържаш там при никакви обстоятелства.

8. За да осъзнаеш реалността, която е типична за друг, първо трябва да се освободиш от собствената си реалност.

9. Постъпвай като в сън. Действай смело и не търси оправдания.

10. Главното препяствие за повечето хора е вътрешният диалог. Това е ключът към всичко. Когато човек се научи да му затваря устата, всичко става възможно. И най-невероятното е постижимо.

11. Нещастието на хората е контрапункт между глупостта и невежеството.

12. Хората по правило не си дават сметка, че във всеки момент могат да изхвърлят от живота си всичко, което поискат. По всяко време. Мигновено.

13. Всички ние обичаме или мразим онези, които в някаква степен са отражение на самите нас.

14. Нямаш никакво време и все пак си обгърнат от вечността! Какъв парадокс за твоя разум!

15. Единственният, истински мъдър съветник, който имаме е смъртта. Всеки път, когато чувстваш, че си на ръба на пропастта, попитай смъртта си така ли е. И твоята смърт ще ти отговори, че грешиш, че освен нейното докосване, нищо друго няма значение. Твоята смърт ще ти каже: „Но, нали аз все още не съм те докоснала!”

16. Ти би ли се осмелил да навлезеш в непознатото от алчност? Едва ли! Алчността действа само в света на ежедневните дела. За да се осмели да навлезе в онази ужасяваща самота, човек трябва да притежава нещо по-силно от алчност – обич! Човек има нужда от обич към живота, към тръпката, към тайната. Има нужда от непресъхващо любопитство и кураж в изобилие. Така, че изобщо не ми ги разправяй тези глупости, че си бил отвратен! Срамота е!

17. Трудността идва от нежеланието ни да приемем идеята, че знанието може да съществува без слова, които да го обясняват.

18. Егоманията е истински тиранин. Трябва да полагаме непрестанни усилия, за да я свалим от трона й.

19. Да не се погрижиш за своя дух, значи да дириш смъртта, а това е все едно да търсиш нищото, тъй като смъртта без друго ще ни настигне.

20. Разбира се, у нас има тъмна страна. Ние убиваме безразборно, не е ли така? Изгаряме хора в името на Бога. Самоунищожаваме се, заличаваме живота на тази планета, разрушаваме Земята. После се покайваме и разговаряме с Всевишния. И какво ни казва той? Казва ни, че трябва да бъдем добри, иначе ще ни накаже. Всевишният ни е заплашвал векове наред, но това не е променило нищо. Не защото сме зли, а защото сме тъпи. У човека има тъмна страна, да, и тя се нарича глупост.

Facebook Comments