167 години от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов

magnifisonz.com / 

Иван Минчов Вазов е български поет, писател и драматург, наричан често „патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е академик на Българската академия на науките и министър на народното просвещение от 7 септември 1897 г. до 30 януари1899 г. от Народната партия.

 

Иван Вазов
български писател
През 1914 година

През 1914 година

Роден
9 юли 1850 г.
Сопот, Османска империя
Починал
22 септември 1921 г. (71 г.)
София, Царство България

Автобиография  : 

Родих се в Сопот на 1850 година.

Свърших трикласното училище там; следвах на 1867 година в четвърти клас на Пловдивската гимназия. По-горе не отидох… Чрез постоянно и безсистемно четене книги довърших – тъй да се рече – моето самообразование. Но в него останаха големи празнини…

Записах стихове – зачиракувах в поезията – от 18-та си година. От 20-годишната ми възраст се захвана периода на моите безконечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другаря: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха цели 25 години из Румъния, Турция, Русия, Гърция, Швейцария, Франция, Италия и пр., винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни.

От 1895 година, по-честит от Скитника евреин – аз видях края на моите странствания, познах вече мирен живот в София.

Но пак не патасах… творческият демон постоянно ми нашепваше: „Работи!“ И аз работих и изливах съдържанието на моята душа в песен. Дадох всичко добро, каквото можах да дам на отечеството. Малко бе, но толкова имах.

През моя дълъг писателски живот имах и радости, и страдания. Първите бяха къси, скоропреходни, вторите бяха по-големи: аз понесох неизчислими удари, изтърпях болежки от немилостиви бодове на честолюбието и на вярата ми.

Но аз не клюмнах, все вървях напред, защото Стара планина, под чиито борове се родих и чист въздух дишах предаде на духа ми твърдостта на своите скали.

Но да не хуля Бога: 24 октомври т.г. чрез най-величавия начин ме обезщети, той освети с лучезарно слънце облачното небе на моята късна есен.

Аз съм българче

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.
Аз съм българче. Обичам

наште планини зелени,
българин да се наричам –
първа радост е за мене.Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

из „Панагюрските въстаници“ (1875)

от стихосбирката „Пряпорец и гусла“

Боят настава, тупат сърца ни,
ето ги близо наште душмани.
Кураж, дружина вярна, сговорна.
Ний не сме веке рая покорна!
Нека с тоз удар врага да смажем,

нека му гордо, братя, докажем,
че сме строшили мръсни окови,
че сме свободни, а не робове.

из „Де е България?“ (1876)

от стихосбирката „Пряпорец и гусла“

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът.
Тамо, аз ще отговоря,

де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина,там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата
и при Охридски вълни.

из „Радецки“ (1876)

от стихосбирката „Пряпорец и гусла“

Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми
и „Радецки“ гордо плува
над златни вълни.
Но кога се там съзирва

Козлодуйский бряг,
в парахода рог изсвирва,
рàзвя се байряк.Млади български юнаци
я́вяват се там,
на чела им левски знаци,
в òчите им плам.Горд отпреде им застана
младият им вожд –
па казà на капитана
с гол в ръката нож:

– Аз съм български войвода,
мòмци ми са тез,
ний летиме за свобòда
кръв да лейме днес.

Ний летим на Българѝя
помощ да дадем
и от тежка тирания
да я отървем.

из „На България“ (1876)

от стихосбирката „Тъгите на България“

На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.

из „Левски“ (1882)

от стихосбирката „Епопея на забравените“

Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и Господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.
Мисля, че вратата на небесний рай

на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на Господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно – хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за гибелта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта – пиянство,
че равни сме всички в големия час –
той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.

из „Раковски“ (1882)

от стихосбирката „Епопея на забравените“

Природата веща беше се сбъркàла:
тя от теб да стори гений бе искàла,
затова в глава ти като в една пещ
хвърли толкоз пламък и възторг горещ,
но друг, таен демон, се намеси тамо:
ти стана създанье от крайности само,
елемент от страсти, от жлъчка и мощ,
душа пълна с буря, с блясък и с нощ.
Твойта вражда беше вражда сатанинска,
твойта любов беше любов исполинска,
любов без съмненье, без сяст, без предел,
що кат кръс огромен ти беше понел.

Твоя живот целий беше един блян!
Ти гледаше бледен в бъдеще скрито.
Ти се вреше дръзко в миналото укрито
и оттам влечеше кат победен знак
векове от слава, затулени в мрак,
за царе, юнаци, вълшебни преданья,
обраснали с плесен старинни сказанья;
твоят орлов поглед виждаше навред
от българска слава останки безчет
и в тъмна ни древност, бездънна провала,
ти вкарваше смело вселената цяла.
Нищо невъзможно за теб не остà,

Ти даваше образ на всяка мечта.
На неми загадки, сфинкси безответни,
предлагаше твойте въпроси заветни;
исторйята, мракът, времето, редът
не значеха много в големий ти път;
ти искà да бутнеш, о, дух, безпокоен,
нещастен мечтател, апостол и воин,
в един час делото на пет векове.

И ту с перо остро, ту с гореща реч
надеждите сейше наблиз и далеч.
Един само буден сред толкова спящи,
ти един за всички като демон бдящи
работѝ, борѝ се, стрескà, вълнувà,
тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.

из „Паисий“ (1882)

от стихосбирката „Епопея на забравените“

Сто и двайсет годин… Тъмнини дълбоки!

И кат някой древен библейски пророк
ил’ на Патмос дивний пестинника строг,
кога разкривал е въз гладката кожа
тайните на мрака и волята божа,
той фърли очи си разтреперан, бляд
към хаоса тъмний, към звездния свят,
към Бялото море, заспало дълбоко,
и вдигна тез листи, и викна високо:
„От днеска нататък българският род
история има и става народ!“

Нека всякой брат наш да чете, да помни, (…)
и че сме имàли царствà и столици,
и от нашта родà светци и патрици;
че и ний сме дали нещо на светът
и на вси Словене книга да четът;

и кога му викат:“Българину!“ бесно,
той да се гордее с това име честно.

Четете да знайте, що в стари години
по тез земи славни вършили деди ни,
как със много кралства имали са бран
и била велика българската държава;
как свети Борис се покръстил в Преслава, …

из „Кочо“ (1882)

от стихосбирката „Епопея на забравените“

O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!

из „Опълченците на Шипка“ (1883)

от стихосбирката „Епопея на забравените“

… Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

„Средството да нямаш врагове“ (1882)

от стихосбирката „Сатира“

„Преклонената главичка
остра сабя не сече“ –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?
Както всички умни хора,

аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.На богатий шапка клата
и на силний казвам: да!
И затуй ми е душата
мирна, весела всегда.Сè е харно за челяка
да е скромен и разбран:
не пречупва се гръбнака
от един учтив метан.

За начàла, убежденья
в препирня не влазам аз,
нито ме е много еня
кой що мисли тоя час.

Що е бяло, черно, сиво,
аз не знам – не ща да знам,
и готов съм услужливо
право всекиму да дам.

Интереса си обаче
нивга ази не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.

Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.

Завчерà една плесница
аз изядох напримèр
от един простак – бъбрица.
Ах! Какъв постъпък чер!

Що вий мислите, че сторих?
Че предложих там дуел?
Не, аз хитро се престорих,
нищо че не съм видèл.

По туй светът има право
тих човек да ме зове
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.

из „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ (1882)

от стихосбирката „Поля и гори“

I
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!
II
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

из „Към природата“ (1882)

от стихосбирката „Поля и гори“

Поклон на теб, природо, създание необятно,
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат Бога, велико и безкрайно
и равно с вечността.

из „По райските долини“ (1883)

от стихосбирката „Поля и гори“

По райските долини
пътувам фърковат.
Навред картини чудни
и божа благодат
Обичам те, обичам,

о родино света,
обичам те любовно
над всички във света!И нека бляскат други
земи с велик успех —
аз бъдещето твое
не давам го за тех.

из „Българският език“ (1883)

от стихосбирката „Поля и гори“

Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тази, дето ни роди
за радост не — за ядове отровни.
Език прекрасен, кой не те руга

и кой те пощади от хули гадки?
Вслушàл ли се е някой досега
в мелодйята на твойте звуци сладки?Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива —
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Facebook Comments