Лафонтен – И хитрината най-добре скорена жестоко може да си отмъсти. Най-често черната измена на своя автор пакости

magnifisonz.com / 

Роден е на 8 юли 1621 г. във френския град Шато Тиери в областта Шампан. Следва богословие и право в Париж, но повече се интересува от литература. Литературната му дейност започва късно, на 37 години.

Първите му произведения са „Приказки и новели в стихове”, а първите му басни са събрани в сборника „Басни, избрани и предадени в стихове от Господин Лафонтен”.

Жан дьо Лафонтен
Jean de La Fontaine
Jean de La Fontaine.PNG
Роден 8 юли 1621 г.

Шато Тиери, Шампан,Франция
Починал 13 април 1695 г. (73 г.)

Ньой сюр Сен, Париж,Франция

 

Запазена е преписката с жена му, в която дьо Лафонтен съвсем открито й разказва за множеството си любовни романи със столични дами. На децата си също не обръща внимание. До толкова е отчужден от тях, че веднъж, докато е на гости у свой почитател се среща със сина си, но не го познава.

В Париж Лафонтен постига бляскав успех. Никола Фуке, придворният финансист на Луи XIV, му урежда стабилна рента, както и богато му заплаща за поне едно стихотворение месечно. Цялата аристокрация го покровителства, а той съумява да остане независим и изящно надсмиващ се, даже и в най-пиперливите си творби, с които засипва благодетелите си.

Първите стихове, които превръщат дьо Лафонтен от салонен стихотворец в първокласен поет, са написани през 1661 година. Повод за тях става нерадостната съдба, която сполетява Никола Фуке. „Елегия към нимфите от Во“, в която той горещо се застъпва пред Луи XIV за изпадналия в немилост Фуке, изстрелват кариерата му към върховете.

В началото Жан дьо Лафонтен живее у херцогиня Булонска, а после – над 20 години – пребивава в хотела на мадам де Саблиер. Когато тя почива, Лафонтен се мести да живее у приятеля си д’Ервар.

Между 1659 и 1665 година Лафонтен е част от кръга на „петимата приятели“ – Молиер, Буало, Расин и Шапел. С всички тях запазва поотделно приятелството си, независимо, че настъпва момент, в който заедно на едно място не могат да се търпят.

Сред приятелите му са и Конде, Ларошфуко, мадам дьо Севини. Но не е допуснат до френския двор – Луи XIV не обича лекомисленият, непризнаващ никакви отговорности поет. Това забавя и приемането на дьо Лафонтен за член на академията. Това се случва едва през 1684 година.

Под влиянието на мадам дьо Саблиер Лафонтен през последните години от живота си става вярващ, но все така оставайки си лекомислен и разсеян поет, за когото сериозна си остава само поезията.

Всъщност, голямата заслуга на Жан дьо Лафонтен за историята на литературата се състои в новият жанр, който той, заимствайки от древните автори, възражда. Новото, което внася, е външната фабула в басните. Създаването на новия жанр от полулирични, полуфилософски басни е плод на самия характер на Лафонтен, който търси нова свободна форма за изява на твоорческата си натура.

Търсенията му не се увенчават с успех от първия път. Първото му произведение в жанра е „Джоконда“ (Joconde, 1666г.) – едно лекомислено и остроумно подражание на стила на Ариосто. Следват още редица „приказки“, но всички са крайно вяли. През 1668 г. се появяват първите шест книги под скромното заглавие „Басните на Езоп, пренаписани в стихове от Лафонтен“. Второто им издаване е 10 години по-късно, а книгите вече са 11.

Жан дьо Лафонтен обаче в никакъв случай не е моралист. Поученията му са не толкова от към висок морал, а по-скоро учат на трезв поглед върху живота, умението да се възползва човек от обстоятелствата. В басните му ловките и хитрите винаги тържествуват над простоватите и наивни добряци – в това отношение няма никаква сантименталност и героите са онези, които умеят да насочват съдбата си.

Жан дьо Лафонтен почива на 13 април 1695 година в Париж.

Своето истинско призвание Лафонтен намира като баснописец. През периода 1665-1685 г. излизат няколко тома от неговите „Приказки“. Сюжетите в повечето случаи не са оригинални, а заети от други автори. Лафонтен им дава оригинална поетична обработка и идейно-естетически смисъл, в който се оглежда неговата съвременност. Той се придържа към националните традиции и ги изразява лаконично, сатирично, с иронично-шеговита изобличителност. Жан дьо Лафонтен пише истории за животни, в които се казват много истини за хората – за техните недостатъци и честолюбиви желания, за глупавите положения, в които нерядко изпадат. Чрез басните той разкрива порочните нрави на своята съвременност: лицемерието, ласкателството, егоизма, глупостта, страхливостта, гордостта.

lafonten

По тази причина духовенството забранява приказките на Лафонтен да се публикуват във Франция, но за сметка на това те са отпечатани в Холандия. Кралят също не е доволен от него и му казва, че ще върне благосклонността си, ако той промени начина си на писане. Поетът избира баснята с цел за обучаването на престолонаследника.Неговите басни са събрани в дванадесет книги, писани в продължение на повече от двадесет години. През 1684 г. става член на Френската академия. Известно време Лафонтен се интересува от философия, но през последните години от живота си отново се обръща към религията. Под влияние на свой свещеник дори изгаря своя пиеса.

До нас са стигнали романът „Любовта на Психея и Купидон”, комедиите „Евнух” и „Раготен”, оди, както и безсмъртните му басни, събрани в 12 тома. По негово изказване той взел стари басни и им придал „новост и веселие”. Действително в басните му са използвани идеи от Езоп и Федър и от френското народно творчество: „Аз уча от делата на всички майстори в поезията свята и като тях стремя се тя да дава винаги храна на мисълта”. На първите си книги той дори слага заглавие „Басните на Езоп” − стъкмени стихове от Лафонтен. Но творбите му не са така наставнически, както у Езоп, и са написани в мерена реч. Те са мъдри приказки, чрез които поетът се противопоставя на онова, което не харесва край себе си. На 13 април 1695, на 74 години, Жан дьо Лафонтен завършва земния си път. Днес, три столетия след неговата смърт, басните му са преведени на много езици и разнасят славата му по целия свят.

„Кон и магаре“

Да си помагаме е нужно в тоя свят.
Умре ли твоят ближен или брат,
помни, ще падне върху теб товара.
 
Магаре креташе със кон един надут.
Вървеше леко той със своя стар хамут,
а всичко мъкнеше нещастното магаре.
За помощ коня горд помоли то с тъга —
че инак ще умре, преди в града да влезне. —
Молбата ми не е — каза то — — нелюбезна;
половината товар за теб ще е шега.
 
Отказа конят, безучастно пръхна;
но щом под бремето другарят му издъхна,
разбра, че сбърка конската глава.
Принуден бе да мъкне той товара
на клетото ослякнало магаре
и кожата му заедно с това.
 
Край
  • Че чуждия съвет сами не тачим често
    и в злото ний се уверяваме едва когато е дошло.
— „Лястовицата и птичките“
  • Уви, така е! От край време малките в света
    си патят на големите от глупостта.
— „Двата бика и жабата“
  • Ний каем се за туй, що даваме на злия,
    и да го приберем от него, ние
    понякога достигаме до бой –
    безсилни са и сопата и съдията.
    Ти злия пуснеш ли в дома си, той
    веднага ти се качва на главата.
— „Хрътката и нейната хазайка“
  • …Сред всичките врази
    ти от най-малките най-много се пази;
    избягнал не едно премеждие зловещо,
    загива си човек от нищо-нещо.
— „Лъв и комар“
  • Размисляше в леговището заек
    (какво би правил там, освен да мисли той?).
    Привиждаха му се премеждия безброй:
    страхът и ден, и нощ това зверче терзае.
— „Заек и жаби“
  • Страхливият по нрав до днес
    е бивал винаги злочест…
— „Заек и жаби“
  • Не съществува май страхливец на земята,
    да не намери друг страхливец по-голям.
— „Заек и жаби“
  • Вълк си остава винаги вълкът;
    това отдавна е разбрал светът.
— „Вълкът–овчар“
  • Добре е да заключим от това,
    че трябва с лошите война да водим ние.
    Голямо благо е мирът,
    съгласен съм, но той опасност крие,
    кога коварен е врагът.
— „Вълци и овце“
  • Тоз, който иска друг в капан да улови,
    най-често сам попада във капана.
    И съжалявам аз, че и до днес, уви,
    таз стара истина остава неразбрана.
— „Жаба и плъх“
  • И хитрината най-добре скорена
    жестоко може да си отмъсти;
    най-често черната измена
    на своя автор пакости.
— „Жаба и плъх“
  • Със равни само ний ще трябва да дружим
    и да се съюзяваме, така че
    съдбата на гърнето, пукнатото, да не споделим.
— „Котлето и гърнето“
  • Иди и че се оправи: каквото и да кажеш,
    ще бъде лудост и брътвеж.
— „Ушите на заека“
  • Големи обещания, но що създаде той със своя ум?
    Единствено и само шум.
— „Планината ражда“
  • На съдия неук
    одеждата се тачи.
— „Магарето, което носи светини“
  • Разумният монарх умей веднага
    на всеки поданик задача да възлага
    и дарбите на всички знай.
    За мъдрия полезно всичко е комай.
— „Лъвът отива на война“
  • По-много с кротост се постига.
— „Феб и Борей“
  • Мнозина вдигат шум във Франция безспир
    и баснята затуй ний всички знаем:
    дължи се само на един мундир
    три-четвърти от храбростта им.
— „Магарето, облечено в лъвска кожа“
  • Според това могъщ ли си или нищожен,
    ти за придворните си черен или бял.
— „Животните, болни от чума“
  • Не пренебрегвай нищо ти,
    ако изгодно е на всичкото отгоре.
— „Чаплата, момата“
  • От тайната товар не виждам по-голям
    и мъчно дамите го носят май, горките,
    дори в такива случаи аз знам
    безброй мъже приличат на жените.
— „Жените и тайната.“
  • Ах, верният другар е много скъпо нещо!
    Той знае да чете в сърцето ти дори:
    не става нужда да му казваш ти
    какво желаеш и какво си патил.
    Нà, може сън един да го смути,
    когато се отнася до приятел.
— „Двамата приятели“
  • От люде тихи бой се всеки път,
    а другите не са опасни.
— „Порой и река“
  • По-малко хора около гърнето с мед –
    такваз е била винаги играта.
— „До господин дук Дьо Ларошфуко“
  • Сто примера ви бих посочил може би;
    ала най-късните творби
    остават най-добри. Аз уча от делата
    на всички майстори в поезията свята
    и като тях стремя се тя
    да дава винаги храна на мисълта:
    с това завършвам си речта.
— „До господин дук Дьо Ларошфуко“
  • О, дни, о, нрави! – напразно викаш ти,
    днес всеки иска да му се плати.
— „Болният елен“
  • Не бива хората да съдим по вида им.
    Съветът е добър, но всички ний го знаем.
— „Дунавският селянин“
  • Кога ли ще освободим
    завинаги дворците от такива:
    за работа не става ни един,
    ала за приказки – добре ги бива.
— „Съветът на плъховете“
  • Когато нечестивеца осъждаш, не грешиш:
    дори да е невинен – пак право ще решиш.
— „Вълкът, ищец против лисицата, пред маймуната съдия“
  • Но нека бъде с мярка и шегата.
— „Прилепът и двете невестулки“
  • Да, има ги такива, боята си менят
    според каквото трябва им в момента.
    И в дявола, и в Бога се кълнат,
    за краля си, а после и за президента.
— „Прилепът и двете невестулки“
  • Да смята всеки, че е длъжен да помага!
    Понякога джудже помага на гигант.
— „Лъвът и мишката“
  • Две басни има за това и аз ги знам,
    със доста примери животът разполага.
— „Лъвът и мишката“
  • С търпение и време постига се това,
    което само сила не успява да постига.
— „Лъвът и мишката“
  • Доброто пак се слави, но примера сега друг.
— „Гълъбът и мравката“
  • …За малкото добро отвръща се с голямо.
— „Гълъбът и мравката“
  • Измамник да измамиш, си два пъти хитрец.
— „Петелът и лисугерът“
  • Със мярка всичко бива, това ни е познато:
    не става от хайдуче изведнъж крадец.
— „Гарванът, който поиска да подражава на орела“
  • Гърнето с време всмуква какви не миризми…
— „Котката, превърната в жена“
  • Човек на навика се подчинява
    и как от него да се отървеш?
    Робуваш му – къде каквото прави,
    не можеш го преправи както щеш.
    Със бич го пердаши, боди го с вила,
    той, навикът запазва свойта сила,
    дори и с меч не ще го разсечеш.
    С което свикнеш – господар ти става,
    гони го през вратата, ако щеш,
    ще влезе през прозореца тогава.
— „Котката, превърната в жена“
  • Когато нещо почваш, за края му мисли.
— „Лисугерът и козелът“
  • Когато нещо страшно в живота ни се случи,
    не е без полза хубавият глас.
— „Лебедът и готвачът“
  • …Рече ли нежен да е грубиянът,
    с галантността си ще напакости.
— „Магарето и кученцето“
  • …И бе осмяна тя – за щурата си суета.
— „Сойката, украсена с перата на пауна“
  • Та значи колкото и сладко да е да си отмъстиш,
    не струва то прескъпо да платиш.
— „Конят, който отмъщава на елена“
  • А две проверки двойно струват –
    и хубаво, че хрумва ви така.
— „Вълкът, козата и козлето“
  • Повярвал си, че нещо ще то дам?!
    Глупак си ти и то голям.
— „Вълкът, майката и детето“
  • Когато е задружна, е мощна всяка сила –
    Езоп това отдавна бил открил е.
— „Старецът и неговите деца“
  • Пословицата казва: „На себе си разчитай!“
    Да видим как Езоп
    доказал е това.
— „Чучулигата и нейните малки с господаря на една нива“
  • Понякога речеш да се спасиш
    от нещо лошо, а пък се получи –
    та още пò на лошо връхлетиш.
— „Старицата и двете й слугини“
  • С нещастниците никога недей се подиграва:
    та кой е сигурен, че ще е все щастлив?
— „Заекът и яребицата“
  • Езоп във свойте басни пример дава
    и винаги във тях е справедлив.
    С това, що в тия стихове предавам,
    със него, все едно, се съгласих.
— „Заекът и яребицата“
  • На мечка кожата не се продава,
    дордето е в гората жива–здрава.
— „Мечката и двамата приятели“
  • А смелостта излиза на открито,
    когато във лицето ти дъхти опасността.
— „Лъвът и ловецът“
  • А всеки трябва да избира,
    с кого да бъде милостив.
    До сетния си миг злоблив
    неблагодарникът така си и отива.
— „Селянинът и змията“
  • А за да те щадят, и ти щади –
    това закон е, който повелява.
— „Птицеловецът и геракът“
  • Та… да не бъдем много придирчиви.
    Непридирчивият до свойта цел отива.
    Които най-пробират, не хващат нищо те –
    пазете се такива да не сте.
— „Рибарят“
  • Че то за песен ли е време при толкоз грижи и шетня?
— „Дилижансът и мухата“
  • Да – има ги такива – така се суетят,
    където работа и грижи има,
    за да изглеждат още по-необходими –
    а всъщност само са досадни… що ли ги търпят?
— „Дилижансът и мухата“
  • Ала сънят не се продава на пазар,
    тъй както хлябът се продава.
— „Кърпачът на ботуши“
  • Самотен, недодялан, навъсен, мълчалив,
    живееше мечок в планинските дъбрави.
    От хората далеч, той беше станал див –
    при самота това и със човека става.
— „Мечокът и любителят градинар“
  • Не се задържа дълго в самотника умът.
    Говориш ли, мълчиш ли, помни: не прекалявай!
    Които имат ум със мяра – си мълчат.
— „Мечокът и любителят градинар“
  • Където Мечо обитава,
    не се вестява никой там.
— „Мечокът и любителят градинар“
  • Опасно нещо е приятелят глупак –
    за предпочитане е умен враг.
— „Мечокът и любителят градинар“
  • Във Франция на всеки сякаш подобава
    за важна личност да минава,
    дори когае буржоа едва –
    та чисто френска болест е това.
— „Плъхът и слонът“
  • У тях пък, струва ми се, гордостта
    понякога граничи с лудостта.
— „Плъхът и слонът“
  • …Съюзът е съюз тогава,
    когато е необходим.
— „Котаракът и плъхът“
  • Но нека не оставяме Съдбата или Бог
    да уредят обърканите хорски сметки.
— „Двата папагала, кралят и неговият син“
  • Далече от очите – далече от сърцето;
    така е и при любовта.
— „Двата папагала, кралят и неговият син“
  • Не се сърди на другите, загдето ти си спал,
    а междувременно е станала беля.
— „Фермерът, кучето и лисугерът“
  • Недей оставя никому това, което само теб засяга,
    за него друг не би милял.
— „Фермерът, кучето и лисугерът“
  • И нашият, и вашият живот е краткотраен,
    кой повече ще гледа към небето – не се знае.
    Мигът не гарантира с нищо следващия миг.
    И все пак вярно е: животът е велик.
— „Старецът и тримата младежи“
  • Ти от безумния как би се отървал?
    Със бой? Но ако слаб си, май не бива.
    С друг силен гледай да го спречкаш ти,
    той вместо тебе ще го усмири.
— „Един луд и един мъдър“
Facebook Comments