Напусна ни големият поет Николай Гюлев – „И не ща да знам какво ме чака – гибелен или възраждащ миг“

magnifisonz.com / 

Напусна ни големият поет Николай Гюлев. Роден в Гюмюрджина, Беломорска Тракия, израснал в Кърджали, където прави първите си поетически опити, той живее в Пловдив от 1970 година. Дългогодишен редактор е на вестникана Комбината за цветни метали “Трибуна на металурга” (1962–1981), в зрелите си години ръководи литературния клуб “Младост”.

„Лятна есен“

И мене ме обгаря до болка знойно лято,
но есента намира пролука към душата.
Тя стихва, уморена от страстите си летни,
опадат гнили листи – нещата мимолетни.
Около мен е тихо и някак си просторно,
и вятърът ми свири с невидима валдхорна
мелодията чиста на мъдрата природа.
Не търся вече смисъл, не чакам и изгода,
и злобата безсилна в нозете ми се кротва,
а Любовта във мене отново спуска котва.
Любов към всяко стръкче, към всяка живинка.
И чувствам – вече мога на глас да изрека,
макар да ви се струва съвсем невероятно:

дървото е зелено, но аз го виждам златно!

Статия на Владимир Янев :

Още първите му поетически опити получават признанието на изтъкнатите български поети Атанас Далчев, Александър Геров, Андрей Германов. (За Николай Гюлев хубави думи са казвали и Атанас Свиленов, Минко Бенчев, Деньо Денев.) По свой начин и тримата подчертават и одобряват простотата на лирическия израз, представяща чаровете на естествеността.


Своеобразна програмна творба на Николай Гюлев е „Позиция”. Тук в свойствения си прям маниер поетът сентенциозно отбелязва: „това, че нямам късмет, е всъщност голям късмет!”, за да се мотивира:

В житейските битки и драми
разчитам
на себе си само.
И всичките клетки във мене
до дъно са заредени
да устояват
на болка, беди и слава,
на пошлост и на лъжи.

Навярно затова се чувствам
до изнемога жив!

Простички стихове, които представят характерната изповедна тоналност на този автор. Той е чужд на заиграванията със словото, на многопластовата философичност на изказа, не предприема авантюри, в които да ни среща с разноликостта на героя си. Владеят го и го интересуват естествените човешки изживявания – емоциите на любовта, на човешката взаимност, осмислянето на красотата в живота и в изкуството, на житейското предназначение. Следвайки тази своя линия, поетът се чувства по своему горд и в своята „листопадна възраст”, както е озаглавил едно от стихотворенията си. Тук поантата е малко дидактична и себепоказна:

И мисля – ненапразно до днеска съм живял,
щом честно и без фалш Живота съм възпял!

Ако заемем естетската позиция, бихме могли да упрекнем автора в декларативност и в липса на оригиналност, но аз някак не съм склонен да го упреквам. Просто човекът е такъв – защо да заема други пози, защо да играе други роли, след като позьорството му е чуждо. Затова и той се идентифицира посредством уважението и преклонението пред сходни му по дух поети. Това е и причината стихотворението „Среднощно видение” не просто да е посветено на Андрей Германов, а и този поет да е тук със средищна баладична роля:

…Усетихме във полунощ
как Германов разкърши свойте
корави селски рамене,
разчупи мраморната плоча,
премина през Коджабалкан,
проми си раните във Камчия
и пак през Лонгоза премина
все тай – без суета и шум.

Поантата на това видение е – „…И стига много надалече неизвървеният му друм!” Това естествено стихотворение сякаш ни връща Германов – един поет, който не може да бъде забравен и чийто друм наистина продължава. Достойно стихотворение за достоен поет.
Не ми се вярва Гюлев да остане „сам – сред предателската тишина” (нека отдадем това на хиперболизма на усетите и изказа на всеки поет), но оразличаването на чувствителния човек от онези – бездуховните и наглите, е характерна черта на поезията. В края на краищата тя е ако не всякога апология, то винаги макар и крехка защита на добрия човек! Земен и небесен, този човек присъства – самото битие на поезията е доказателство за необходимостта от неговото съществуване. И нека не приемаме, че пошлостта, която ни заобикаля, че нейните крясъци и нейните чалгаджийски претенции за всеобхватност и единствено възможна модерност, са важното и характерното за този свят. В него има още и ще има винаги чистота на поривите, естественост на изразяването им, поетическо извисяване, чуждо на децибелната дебилност. В този смисъл преобладаващият брой интимни стихотворения на Николай Гюлев са в индиректна опозиция на тържествуващото омаскаряване на човешкото. Своеобразен връх в тази тематична поредица стихотворения е „Ето: с гола душа по жарава”:

Ето: с гола душа по жарава
аз пристъпвам пак.
Лесната любов ме отвращава
като бутафорен сняг.
Огънят дали ще пламне
в мене?
Есенният дим
сега горчи.
Но през разстояния смрачени
пак ми светят твоите очи!
Сините им светлинки
ме викат в мрака.
И аз тръгвам
като лунатик.
И не ща да знам
какво ме чака –
гибелен или възраждащ миг.

Ще кажа, че в тези стихове се провижда голямата българска традиция от ХХ век на интимната изповедност, която обединява иначе толкова различни поети – символистите, твърде често отричащите ги млади поети от 20-те години като Багряна, Разцветников, Фурнаджиев, по-късно – Вапцаров, а от относително по-ново време – създаденото от лирици като Давид Овадия, Павел Матев, Добри Жотев, Димитър Данаилов, Иван Николов, Андрей Германов… Да не продължавам „списъка”, който естествено няма да обхване представителите на разрушителната постмодерност, но в него влизат и доста от връстниците на Николай Гюлев – представители на класическата школа в пловдивската поезия от 60-те години до днес.
А ако трябва да избера „моето” стихотворение сред създаденото от Гюлев, изборът ми ще падне върху неозаглавеното „Бяла чапла в Марица”. (В скоби казано – аз съм против липсата на заглавия, струва ми се, че един автор винаги, или почти винаги, може да намери подходящ надслов на творбата си, но това е друга тема.) Ето го това стихотворение:

Бяла чапла в Марица!
Сънувам ли!
Или мойта душа изтерзана
я повика в отчаян миг?
Бяла чапла!
Да не смееш дори и със поглед
да докоснеш перата й чисти.
Тя полека пристъпва
и потъва,
потъва,
потъва
в жабуняка, наречен река.
Дългонога, изящно отметнала
към небето глава,
не разбира – наивница мила,
че за нея ТУК няма живот.
Аз крещя мълчаливо:
Отлитай!
И уплашено шепна:
Постой!
Бяла чапла – сестра на душата ми…
Колко много тресавища още!

Мисля, че онези, които ценят непресторената притчовост в лириката, ще запомнят това стихотворение. Родено от внезапен поглед към това наоколо, от мигновеното впечатление от един „нередови” факт, то съхранява естествеността на учудването от него, ала достига до лирическо изумление с художествена стойност. Колебателността на възприемащия е деликатно пресъздадена – фактът и фикцията се сплавят в поетическото цяло, където мотивът за необичайното и красивото съжителства с мотива за ужаса от обичайно грозното, от затъването в тресавищата му. Отличителната пастелност на визионерството тук отвежда към лирически размисъл за стойността на битийното – размисъл, предизвикан не от отегчаващите конструкции на претенциозното философстване, а, да си послужим с предложението на заглавието на една от стихосбирките му – от човек „и земен, и небесен”.
Николай Гюлев е останал през десетилетията верен на поезията, което означава – верен на себе си! Не се е поддал на изкушенията на всеобещаващите сирени, не си е и помислял за живот без поезия. Той ще остане завинаги в територията на поезията. Там, където е мястото на всеки истински мъж и творец! Останалото, ако перифразираме Шекспир, е крясък! Останалото е, ако припомним Верлен, литература! (Лоша литература, разбира се.) Останалото е, да повярваме на Вапцаров – измама! А Николай Гюлев вероятно многократно е бил измамван, но никога не е бил сред измамниците!

СТИХОВЕ : 

***

Съседката -вдовица на смъртното легло
умира като птица с пречупено крило.

И само зимен вятър из къщата снове.
Къде ги днес любимите петима синове?

Но тя не ги проклина, но тя не ги кори –
дълбоко във очите й пламъче гори.

Живяла-преживяла горчивите си дни –
на майчиното чувство не ще да измени.

Дори с безкръвни устни изрича благослов.
…А аз да те проклинам, Животе, бях готов!


***

В сърцето ти – до вчера селско,
прекрасно е, че не угасва
мелодията на щурците!
Мелодията на щурците –
къделя от трева, в която
все тъй задъхано пулсира
неизтребимия живот!
Разпридай я със умни пръсти
и вплитай крехките й нишки
във градските си дни.
…Навярно после
ще се чудиш
как тъй в панелните ти стаи
едно щурче ще се обади
в сърцето ти – довчера селско…


***

И все по-слабо пърха във гърдите ми
птицата на младостта.
И нежният бриз на илюзиите
не ме облъхва повече.
И падам по гръб на тревата,
разпънат на кръст.

…Над мен по ръба на хълма
невидимо някой тласка
луната – сизифов камък.
Протътва далечен гръм.
И се изправям. И тръгвам.
Към своя камък. И хълм.


***

Понеже мразя стил високопарен,
най-простичко сега ще ви река:
– Повярвайте, почти съм благодарен,
че вий не ми протягате ръка,

че вече не съзирам във очите ви
приятелска, съчувствена звезда,
че бързате да се отдалечите
от огъня на моята беда.

И във живота, който ми остава,
сам – сред предателската тишина –
благодаря ви аз, че проумявам
и своята, и вашата цена!


***

Море и хълм.
И вик на гларуси.
И плясък от криле
на диви гълъби.
И пламъче от мак.
И
трябваше
с очи
да те целуна!
А аз избързах –
със ръце на варварин.

…Сега тежат
в студената ми длан
листенцата
на мъртва нежност.

***

Стари римски мостчета,
остри скални зъбери
и кънтящи пропасти
бурята размесваше
в дяволски пейзаж.
Във колата стенеща –
не със думи клетвени,
само с пръсти сплетени
имахме кураж.
Там навярно още
бурята разпенва
снежните въртопи
и се вие пътят
редом със смъртта.
А за теб и мен
храбър еделвайс е
върху ръб на пропаст
любовта!


***

Щъркел сред потока газеше.
И мечкар с гъдулка свиреше,
а пък мечката показваше
как хоро играят бабите.
Хитра циганка предсказа ни
дълги и щастливи пътища
и чешми, от чиито чучури
мед и мляко ще текат.
После екнаха флигорните.
После тъпани задумкаха.
После сплетохме телата си
под преплетените клони…
После свърши се магията,
но отблясъкът от нея
вече цели сто години
свети в градския ни дом.

***

В средата на живота
тръпни пръсти
протягам –
проста песен
да ти дам.
Замесена е тя
от твоя пръст и
дъхти на хляба,
който в тебе ям.


***

Звънят трамваи. Гърмят мотори.
Градът се задъхва от скоростта.
Но слава богу – до твоя прозорец
една топола трепка с листа.

Тя е за тебе ласка зелена
посред бетона и пушека гъст.
И ти припомня, че сътворен е
светът от огън, вода и пръст.


***

Предсмъртно светка в остър клюн на гларус
сребриста риба в утринния час.
Морето има своя тъмна ярост.
Морето има своя светла страст.

И като хубав символ на сърцето –
по-ясен от най-ясните слова:
върху отломка от скала в морето
трепти зелено кичурче трева!


***

На Калин Донков

…А ти избра сълзата. Вече знаеш,
че тя не носи почест и права.
Когато се усмихнеш най-накрая
като дъга
след дъжд
ще е това!


ПОЗИЦИЯ

И тъй,
сред фокусничеството словесно,
аз отстоявам
думите си тихи.
Не пиша често,
ала пиша честно
и целият съм
в кратките си стихове.
Животът днешен,
утрешен и древен
дълбоко в мен
завинаги
е вбит.
Добър и лош,
успокоен и гневен –
сърцето е
едничкия ми щит.


***

Щом е кръвта успокоена,
щом няма в мен загадка –
дори солта не е солена
и захарта не ми е сладка.


МУЗИКА

В един звук да се слеят
усмивка и сълза.
И дъб снага да люшне,
да прозвъни бреза.

Да пее сред полето
размахана коса.
И вятърът да брули
от клоните роса.

Морето да избухва
в крайбрежните скали.
И да свистят крилете
на Ботевски орли.

И мълния да екне,
да плисне синева.
… А крехката цигулка
да изрази това.


***

Гларуси връхлитат хищно
върху мървия делфин.
Всяка дума е излишна.
По-добре да помълчим.

По-добре да си припомним
всички сторени злини.
…Идват срещу нас огромни
гневно кипнали вълни.


***

Все по-дълбоко,
упорито слизай,
но спастряй чисти своите води.
Сърцето ти да си остане извор,
а ти река стремителна бъди.
На дъното не стихвай примирен –
корито свое
яростно
дълбай.
И нека мислят,
че си победен –
дай боже всекиму
подобен край.


***

Под върхове, над каменни клисури
вървял съм със напукани пети.
И там, все още, грабнато от бури,
хвърчилото на детството лети.

Сподирям го с очите и сърцето.
Сподирям го със подмладена кръв.
Аз, българинът от Резбарци, дето
държа небето, вързано на връв.


***

Под громол
на железни колела,
обливана със нажежена
пара:
в чакъла –
между релсите,
расте
неистова,
негинеща,
трагическа
трева.
…Срамувам се
пред нея
за лесните
слова.

ОЩЕ СТИХОВЕ – ТУК

Facebook Comments