Нуждая се от болката, причинена от самотата, за да накарам въображението си да работи – Орхан Памук

magnifisonz.com / 

“Аз пиша, защото имам вродена нужда да пиша. Аз пиша, защото не мога да върша, каквото вършат всички останали. Аз пиша, защото искам да чета книги като тези, които аз пиша. Аз пиша, защото съм ядосан на всички. Аз пиша, защото обичам по цял ден да стоя в една стая и да пиша.

Аз пиша, защото мога да се възползвам от живота само като го променям. Аз пиша, защото обичам миризмата на хартията и мастилото. Аз пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече от колкото вярвам в нещо друго. Аз пиша, защото за мен това е навик, това е страст. Аз пиша, защото се страхувам да не изпадна в забвение.” Орхан Памук

Писателите подобно на ловци на сънища разпъват и хвърлят своите ловни мрежи в дълбокото и после издърпват уловеното. Те не знаят на какво ще попаднат, какви парчета ще им се паднат да сглобят. Дали стари, плесенясали артефакти или по-нови, но разгадаването на техния случаен ред, на заложения код, смисъл и дори послание е оставено на писателската игра с езика. Дума след дума, изречение след изречение, те пренареждат света, придавайки му причудливи форми, огъвайки всеки ъгъл на реалността, оформяйки остри като игли идеи, които се забиват в съзнанието ни. Добрият писател използва думите като невидими ключове с които отваря едни и затваря други шлюзове на мисълта ни, като насочва случването на живота и действителността в друга посока. Силата му не е в пасторалните описания, а в магията на малкото думи, които като хипнотичен ключ отприщват верижната реакция от асоциации, която те отвежда с бързи крачки към съвсем ново измерение на живота.

Роденият през 1952г. в Истанбул Орхан е бил предопределен да стане архитект, за което учи по волята на родителите си, но съдбата избира за него пътя на писателя, въпреки че така разбива очакванията им да печели достатъчно, че да издържа семейство. Но след 20 годишна писателска кариера и 10 книги зад гърба си на Орхан все пак му присъждат Нобеловата награда за литература през 2006г. Изключителната техника на разказвач, която той използва в книгите си му носи това призвание. Орхан не е “паркетен писател”, нито е класическият турски писател, заради което привлича все повече читатели, а и аплаузите на критиката, която го сочи за първия модерен турски писател, който разбива формата на популярната “village novel” — пасторална, сантиментална новела любима в анадолската част на страната.



Памук е благословен защото е роден в страна, чийто основи лежат дълбоко под пластовете на няколко цивилизации и е истинската допирна точка между Изтока и Запада, където отоманският турски се е отказал от арабското писмо и е приел латиницата, където исляма и християнството са се срещали многократно, където светското и теологичното начало на държавата водят непрестанна борба, където патината на историята може да бъде докосната. Място, където всеки камък, парапет, улица, къща, гледка, глас, мирис са проводник на нескончаеми истории, е златна мина за всеки талантлив писател. Орхан е духовно огледало на целия този свят, той не претендира да е нещо повече, и подобно на суфите, чието крайно духовно пътешествие ги отвежда в състоянието на фана и бака, където те изгубвайки човешките си черти стават съвършено полираното огледало в което Бог слиза, за да се огледа, така и Орхан полира своето езиково огледало, за да предаде невъобразимо детайлната и шарена картина на един неизчерпаем свят.

В един модерен свят, поизгубил доста от аристократичния си блясък, подобни писатели са призвани да бъдат паметта на времето и техния път обикновено ги отвежда от родината им до Щатите, където имат спокойствието да виждат света си отвън и да пишат за него със страст и носталгия. Огромната част от успеха на Орхан се дължи именно на тази особеност. Харуки Мураками е другият модерен автор, чийто литературен фурор го води със сигурност към скорошна Нобелова награда за литература. Мураками е японец, но живее в САЩ, пише всичките си книги на японски, чийто превод поверява единствено на Джей Рубин, един от най-изявените съвременни японисти. Писатели като Орхан и Харуки са тесните мостчета, връзки, които свързват миналата история със съвремието, те просто осигуряват непрекъсваемост на времевата нишка, подсказват посоката на корените върху които се крепи настоящето. Те са един ум и едно сърце обърнати с едното си лице към океана на миналото, а с другото към морето на нашия живот и разказват “истории от вододела”, там където двете води се допират, но никога не се срещат.

Орхан пише в особена реч, накъсана, фрагментарна като непрекъснато сменя лицето на разказвача, карайки ни да влизаме в образа не само на хора, но и на предмети, субективизира неодушевеното и опредметява душата, пише енигматично, на изискан турски език, влагайки богати езикови архаични конструкции, думи, изрази, идиоми, почерпени от отоманската литература. Той е труден за четене в оригинал дори за самите турци, текстовете му изискват компетенция и езикова рафинираност и са истинско предизвикателство за усилията на всеки преводач заел се с нелеката задача да преведе текстовете му на друг език. Орхан дълбае не само през историческите пластове, но и вади от тях истински съкровища, почиства ги и ги излага за света в техния автентичен вид. От историите му лъха на вечност, времето е хем застинало, хем тече, но тече в един далечен минал момент, чийто край едва достига до настоящето и застъпвайки го прелива в него. Разбира се, писателското поприще не е винаги толкова безоблачно. През 2005г. две турски асоциации завеждат наказателно дело срещу Орхан Памук заради негови противоречащи на турското законодателство изявления във връзка с Арменския геноцид през 1915-1917г., както и избиването на 30 000 кюрди от турското правителство. В началото на 2006г. обвиненията са отхвърлени.

През 2006г. на церемонията по връчването му на Нобеловата награда за литература, Орхан Памук чете своята реч Куфарът на баща ми”:

Две години преди смъртта си, баща ми ми даде малък куфар, пълен с негови писания, ръкописи и бележки. С присъщото му чувство за хумор и насмешка ми каза, че иска да ги прочета след като си отиде, имаше предвид след като умре.

„Просто ги разгледай“, каза ми той, изглеждайки малко притеснен. „Виж дали сред тях има нещо, което можеш да използваш. Може би след като си отида можеш да подбереш нещо и да го публикуваш.“

Бяхме в кабинета ми, заобиколени от книги. Баща ми търсеше място да остави куфара си, ходеше напред-назад като човек, който искаше да се отърве от болезнен товар. В крайна сметка тихо го остави в един незабележим ъгъл. Беше един срамен момент, който нито един от нас никога не забрави, но щом премина и се бяхме върнали към обичайните си роли да приемаме живота леко, шеговитите ни и осмиващи личности отново надделяха и се отпуснахме. Поговорихме си, както винаги, за дребните неща от ежедневието, за безконечните политически проблеми на Турция и за предимно провалените бизнес начинания на баща ми, без да се натъжаваме много.

Спомням си, че след като баща ми си тръгна, в продължение на няколко дни преминавах покрай куфара, без да го докосна и веднъж. Вече познавах този малък черен кожен куфар, неговата ключалка и заоблени ъгли. Баща ми го носеше със себе си, когато заминаваше на кратки пътувания, а понякога го ползваше, за да носи документи в работата си. Спомням си, че когато бях дете и баща ми се връщаше от някакво пътуване, отварях малкия куфар и ровех из нещата му, поглъщайки аромата на одеколона му и на чуждите страни. Този куфар беше познат приятел, силно напомнящ за детството ми, за миналото ми, но сега даже не можех да го докосна. Защо? Несъмнено заради тайнственото тегло на съдържанието му.

Сега ще поговоря за значението на това тегло. То е това, което човек създава, когато се затвори в една стая, седне на масата и се оттегли в някой ъгъл да изрази мислите си – т.е. значението на литературата.

Когато най-накрая докоснах куфара на баща ми, все още не можех да се реша да го отворя, но знаех какво съдържат някои от тетрадките му. Бях го виждал да пише разни неща в няколко от тях. Не за пръв път чувах за тежкия товар в куфара. Баща ми имаше богата библиотека; в младините си, в края на 40-те е искал да бъде поет в Истанбул и е превел Валери на турски, но не е искал да живее живота, присъщ на пишещите поезия в бедна страна с малко читатели. Бащата на баща ми, моят дядо, е бил заможен бизнесмен. Баща ми е живял спокойно като дете и юноша и не е имал желание да понася трудности в името на литературата, на писането. Той харесваше живота с всичките му красоти – това го разбирах.

КРИТИКУВАН, НО ОБИЧАН

В Турция всеки роман на Орхан Памук става бестселър, въпреки недоволството на ислямските фундаменталисти. За международната публика извън родината му, книгите му са новост и разпалват нарастващ интерес. Орхан е новатор, който използва “старите тухли”, за да съгради съвсем нов тип литература. Нетипичните му постмодернистични езикови похвати, придават особена реч на романите му. Още повече, че той засяга смело теми-табу, които се подминават на пръсти, полета на които са се водили много нескончаеми спорове, които само са довели до втвърдяването на позициите и периодично нажежават атмосферата между гражданските и фундаменталистки групи.

Орхан е критикуван от някои за тежкия символизъм на романите му, протяжните и повтарящи се фабули и изкуствените и подправени описания. Английски критици характеризират и част от преводите на книгите на Орхан – основно тези правени от Гюнели Гюн – като “препълнени” с разговорни американски идиоми. Американските критици се противопоставят на тези твърдения, твърдейки, че британските отзиви са само възражения срещу използването на американска, вместо британска терминология. В своята собствена оценка за творчеството на Орхан, преводачката му Гюнели Гюн казва: “Памук е шампион сред образованите нови турци, които копнеят за законно място в света на идеите. Творбите му достигат Запада използвайки неговия език, вибрирайки на една честота с философските и естетически възгледи, които отиват далече отвъд националните граници.”

  • Въпросът, който ние писателите най-често си задаваме, любимият ни въпрос, е: „Защо пиша?“ Аз пиша, защото имам вродена нужда да пиша. Аз пиша, защото не мога да върша, каквото вършат всички останали. Аз пиша, защото искам да чета книги като тези, които аз пиша. Аз пиша, защото съм ядосан на всички. Аз пиша, защото обичам по цял ден да стоя в една стая и да пиша. Аз пиша, защото мога да се възползвам от живота само като го променям. Аз пиша, защото искам другите, целият свят, да разбере как сме живели и как продължаваме да живеем в Истанбул, в Турция. Аз пиша, защото обичам миризмата на хартията и мастилото. Аз пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече от колкото вярвам в нещо друго. Аз пиша, защото за мен това е навик, това е страст. Аз пиша, защото се страхувам да не изпадна в забвение. Аз пиша, защото харесвам известността и интереса на хората, които писането ми носи. Аз пиша, за да бъда сам. Може би пиша, защото се надявам да разбера защо съм толкова ядосан на всички. Аз пиша, защото искам хората да четат. Аз пиша, защото след като съм започнал роман, есе, страница, искам да я завърша. Аз пиша, защото всички очакват от мен да пиша. Аз пиша, защото имам детинска вяра в безсмъртието на библиотеките и в начина, по който книгите стоят на рафта. Аз пиша, защото е вълнуващо да вземеш всички богатства и прелести на живота и да ги превърнеш в думи. Аз пиша, не за да разкажа една история, а за да изградя една история. Аз пиша, защото искам да избягам от предусещането, че има място, където трябва да отида, но както в съня, не мога напълно да го достигна. Аз пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив. Аз пиша, за да съм щастлив.7 декември 2006

Източник : dreamshall.com

Facebook Comments