Oснователят на Фейсбук – Mapĸ Зyĸъpбъpг, и неговата реч пред студентите от Харвард

magnifisonz.com / 

12 гoдини cлeд ĸaтo нaпycнa Xapвapд, зa дa изгpaди пpoeĸтa cи Fасеbооk, Mapĸ Зyĸъpбъpг ce въpнa в yнивepcитeтa мaлĸo пo-гoлям и c бoгaтcтвo oт няĸoлĸo милиapдa дoлapa. На 25 май 2017 г. тoй oфициaлнo взe почетна диплoмa зa докторска степен, ĸaтo нa цepeмoниятa изнece вълнyвaщa peч, в ĸoятo зaceгнa peдицa вaжни тeми.

Ocнoвaтeлят нa нaй-гoлямaтa coциaлнa мpeжa пpизoвa зa въвeждaнeтo нa peдицa пoлитичecĸи peфopми, ĸaтo oнлaйн глacyвaнe, пo-виcoĸи дaнъци зa бoгaтoтo нaceлeниe, oблeĸчaвaнe нa cтyдeнтcĸитe зaeми и универсален (безусловен) базов доход и др.

„Heĸa гo пpизнaeм – имa нeщo гpeшнo в cиcтeмaтa ни, cлeд ĸaтo aз нaпycнax Xapвapд и ycпяx дa нaпpaвя милиapди дoлapи зa 10 гoдини, дoĸaтo милиoни cтyдeнти нe мoгaт дa cи пoзвoлят дa изплaтят зaeмитe cи зa oбpaзoвaниe“ – казва той.

Ето видео от речта му, а по долу ще намерите и текста на английски (от неговия блог) и на български (преведена от онлайн изданието „Дневник“).

Реч на Марк Зукърбърг, създателят на „Фейсбук“, отправена към абсолвентите от Харвард.

Аз обичам това място и ви благодаря, че сте тук въпреки дъжда!
Президенте Фауст, членове на борда на управляващите, преподаватели, алумни, приятели, горди родители, членове на борда на съветниците, абсолвенти на най-великия университет в света.

За мен е чест да съм с вас днес, защото, нека си признаем, вие постигнахте нещо, което аз така и не успях. Ако завърша тази реч, за пръв път ще завърша нещо в Харвард. Поздравления, випуск 2017!

Невероятно е аз да изнасям тази реч, не само защото напуснах университета, но защото технически ние сме от едно поколение. Минахме през този двор в едно и също десетилетие, изучавахме едни и същи идеи, проспахме едни и същи лекции. Може да сме стигнали тук по различни пътища (особено ако идвате от далечната част на кампуса), но днес искам да споделя какво съм научил за нашето поколение и за света, който градим заедно.

Но първо – последните няколко дни ми върнаха много хубави спомени. Кои от вас помнят точно какво са правили, когато са получили имейла, че са приети? Аз играех Civilization, изтичах долу, викнах баща си и, по някаква причина, той реши да запише на видео как отварям имейла. Това видео можеше да стане и много тъжно. Кълна се, че влизането ми в Харвард все още е постижението, от което родителите ми са най-горди.

Ами първата ви лекция? Моята беше „Компютърни науки 121“ при невероятния Хари Люис. Бях закъснял, така че навлякох тениска и чак после осъзнах, че съм я сложил наопаки и наобратно и етикетът ѝ стърчи отпред. Не можех да разбера защо никой не иска да си говори с мен, освен един пич Кей Екс Джин, който просто го прие. В крайна сметка работихме по казуса си заедно и сега той управлява голяма част от „Фейсбук“.

Ето защо трябва да се държите добре с хората.

Но срещата с Присила е най-хубавият ми спомен от Харвард. Тъкмо бях създал шегаджийския сайт „Фейсмаш“ и бордът на съветниците искаше „да ме види“. Всички си мислеха, че ще ме изритат. Родителите ми дойдоха да ми помогнат да си събера багажа. Приятелите ми направиха прощално парти, на което Присила се озова случайно, заедно със своя приятелка. Запознахме се на опашка за тоалетната и аз употребих една от най-романтичните фрази на всички времена: „След три дни ще ме изритат, така че трябва скоро да излезем на среща“. Всъщност, и вие можете да я използвате.

В крайна сметка не ме изритаха, аз сам се изритах. Започнах да излизам с Присила. И, знаете ли, във филма („Социалната мрежа“ – бел. ред.) изглеждаше, че „Фейсмаш“ е бил ключова част от създаването на „Фейсбук“. Не беше така. Но без „Фейсмаш“ нямаше да се запозная с Присила, а тя е най-важният човек в живота ми, така че може да се каже, че това е било най-важното нещо, което съм създал тук. Всички сме създавали доживотни приятелства тук, някои сме създавали дори семейства. Ето защо съм признателен на това място. Благодаря, Харвард.

Зукърбърг в стаята от общежитието, където е създал „Фейсбук“.

Днес искам да говоря за целта. Но няма да ви изнеса обичайната реч за това как трябва да откриете целта си. Ние сме милениъли (родените от средата на 80-те до началото на 21-ви век – бел. ред.), това го правим инстинктивно. Вместо това ще ви кажа: не е достатъчно да я откриете. Предизвикателството пред нашето поколение е да създадем свят, в който всеки има чувство за кауза.

Една от любимите ми истории е за посещението на Джон Ф. Кенеди в НАСА. Видял чистач, който носел метла, и го питал какво прави. А чистачът казал: „Господин президент, помагам на човека да стъпи на Луната“.

Предназначението е усещането, че сме част от нещо по-голямо, че сме необходими, че работим за нещо по-добро в бъдещето.

Предназначението създава истинско щастие.

Завършвате в епоха, в която това е особено важно. По времето на родителите ни целта е идвала от работата, църквата, общността. Но днес технологиите и автоматизацията унищожават много работни места. Общностите са в упадък. Много хора се чувстват откъснати и депресирани, опитвайки се да запълнят една бездна.

При пътуванията си съм срещал деца в институции за непълнолетни престъпници, пристрастени към опиоиди, които казват, че животът им можеше да е различен, ако бяха имали нещо за правене – извънучебна дейност или просто място, на което да идат. Срещал съм работници, които знаят, че старите им длъжности са изчезнали и се опитват да открият мястото си.

За да продължи обществото да се движи напред, нашето поколение е изправено пред предизвикателство: не само да създава нови работни места, а да възроди усещането за цел.

Помня нощта, когато в малкото си общежитие в „Къркланд хаус“ създадох „Фейсбук“. С Кей Екс отидохме до пицарията Noch’s. Помня как му казах, че е вълнуващо да свържа харвардската общност, но някога някой ще свърже целия свят. Дори не ми дойде наум, че това може да сме ние. Ние бяхме просто студенти, нищо не знаехме. Онези огромни технологични компании имаха ресурсите, предположих, че някоя от тях ще го направи. Но идеята ни беше ясна: хората искат да бъдат свързани. Така че ден след ден просто продължавахме напред.

Зная, че много от вас имат подобни истории за промяна, която изглежда толкова очевидна, че сте убедени, че някой друг ще я осъществи. Обаче няма. Вие ще го направите.

Не е достатъчно да имате цел.

Трябва да създадете това усещане у другите, научих го по трудния начин. Никога не съм искал да създавам компания, исках да въздействам. Докато към нас се присъединяваха нови хора, предполагах, че мислят по същия начин, така че не им обясних какво се надявам да изградим. Няколко години по-късно големи фирми поискаха да ни купят. Аз не исках да продавам, исках да видя можем ли да свържем повече хора. Създавахме първия нюзфийд и смятах, че ако го пуснем в ход, ще променим начина, по който изучаваме света.

Почти всички останали искаха да продаваме. Ако нямаш усещане за по-висша цел, това е сбъднатата мечта на стартъпа и тя разцепи компанията. След ожесточен спор един от съветниците каза, че ако не я продам, ще съжалявам цял живот. Отношенията ни бяха толкова обтегнати, че в рамките на една година целият управленски екип си беше отишъл.

Това бе най-трудният ми момент в ръководството на „Фейсбук“. Вярвах в това, което вършехме, но се чувствах самотен. По-лошото е, че сам си бях виновен. Чудех се дали не греша – един самозванец, едно 22-годишно хлапе, което нямаше представа как работи светът.

Сега, толкова години по-късно, разбирам, че светът работи така, ако нямаш усещане за висша цел. От нас зависи да създадем това усещане, така че всички да се движим заедно напред.

Днес искам да говоря за трите начина, по които можем да създадем свят, в който всеки има чувство за кауза: като започваме големи и значими проекти заедно; като дадем ново определение за равенство, така че всеки да е свободен да преследва целта си, и като изграждаме общности по света.

Нека започнем с големите и значими проекти. Нашето поколение ще трябва да се справи с автоматизацията, която ще замени десетки милиони работни места. Имаме потенциала заедно да постигнем много повече.

Всяко поколение си има дейност, която го определя. Над 300 000 души са работили, за да изпратят човек на Луната. Включително онзи чистач. Милиони доброволци са имунизирали срещу полиомиелит децата по света. Милиони други изградиха язовира „Хувър“ и още велики проекти. Тези проекти не просто дадоха цел на хората; те накараха цялата страна да се гордее, че постига огромни неща.

Сега е наш ред. Сигурно си мислите „Не знам как се строи язовир, нито как да ангажирам милиони хора“. Нека ви издам една тайна: в началото никой не знае. Идеите не идват напълно оформени. Те стават все по-ясни, докато работите по тях, просто трябва да започнете. Ако трябваше да знам всичко за свързването на хората преди да започна, никога нямаше да създам „Фейсбук“.

Филмите и поп културата грешат.

Опасна лъжа е, че има един момент, в който си казваш „Еврика!“.

Тя ни кара да се чувстваме неадекватни. Тя не позволява на хората, които имат наченка на добра идея, да започнат дейност. Знаете ли в какво друго грешат филмите? Никой не пише математически формули по стъкла. Никой не го прави.

Хубаво е да си идеалист, но трябва да си подготвен, че ще те разбират погрешно. Всеки, който работи по голяма идея, ще бъде наричан „луд“, дори ако успее. Всеки, който решава сложен проблем, ще бъде обвинен, че не разбира напълно пред какво се изправя, макар да е невъзможно да знаеш всичко предварително. Всеки, който поеме инициативата, ще бъде критикуван, че бърза, защото винаги някой иска да те забави.

Често не правим големи неща, защото толкова много ни е страх от грешките, че решаваме да не правим нищо и да оставим вече съществуващите грешки. Истината е, че каквото и да направим, ще имаме проблеми в бъдеще. Но това не бива да е причина да не започваме изобщо.

Така че какво чакаме? Време е проектите, които ще дефинират нашето поколение, да започнат. Например да спрем климатичните промени, преди да унищожим планетата, и да накараме милиони хора да се включат в производството и инсталирането на слънчеви панели? Или да излекуваме всички болести и да помолим доброволци да следят здравословното си състояние и да споделят гените си? Днес харчим петдесет пъти повече, за да лекуваме болни, отколкото даваме, за да търсим начини хората да не се разболяват. Това е безсмислено. Можем да го поправим. А ако модернизираме демокрацията така, че всеки да гласува онлайн, и персонализираме образованието така, че всеки да можем да учи?

Тези постижения са на ръка разстояние. Нека ги постигнем така, че всеки в обществото да има принос. Нека правим големи неща, не само заради прогреса, а за да създадем цел. Започването на големи значими проекти е първото нещо, което можем да сторим, за да създадем свят, в който всеки има усещане за цел.

Второто е да предефинираме равенството, така че всеки да получи свободата, необходима, за да следва целта си. Голяма част от родителите ни са имали сигурни работни места. Сега всички се предприемачи, независимо дали започваме проекти или си търсим роля. Това е страхотно. Предприемаческата ни култура е причината за прогреса. Предприемаческата култура процъфтява, когато е лесно да се пробват нови идеи.

„Фейсбук“ не бе първото нещо, което създадох. Правил съм игри, чат системи, инструменти за учене, музикални плейъри. И не съм само аз. Джей Кей Роулинг е била отхвърляна дванадесет пъти, преди да издадат „Хари Потър“. Дори Бийонсе е направила стотици песни, преди да създаде Halo.

Свободата да се провалиш води до най-големите успехи.

В наши дни обаче неравенството на богатствата вреди на всекиго. Когато ти не си свободен да превърнеш идеята си в историческо начинание, ние всички губим. В момента обществото ни е прекалено съсредоточено в това да награждава успеха, но изобщо не действаме достатъчно в посоката всеки да може да опитва много пъти.

Нека си признаем: при положение, че аз си тръгвам оттук и правя милиарди долари за десет години, а милиони студенти не могат да си изплатят заемите, да не говорим да започнат бизнес, значи в системата има проблем.

Една от любимите ми истории е за посещението на Джон Ф. Кенеди в НАСА. Видял чистач, който носел метла, и го питал какво прави. А чистачът казал: „Господин президент, помагам на човека да стъпи на Луната“.

Познавам много предприемачи и нито един от тях не се е спрял да започне бизнес, защото може да не спечели достатъчно пари. Но познавам и много хора, които не са преследвали мечтите си, защото не са имали на какво да се опрат при провал.

Знаем, че успехът не се дължи само на добрата идея или на усиления труд. Нужен е и късмет. Ако трябваше да издържам семейството си, вместо да програмирам, ако не знаех, че ще съм окей, дори „Фейсбук“ да се провали, нямаше да съм тук днес. Честно казано, всички знаем какви късметлии сме.

Всяко поколение разширява дефиницията за равенство. Предишните са се борили за право на глас и граждански права. Те са имали Новата сделка (Федерални социални програми на президента Франклин Рузвелт, борещи се с последиците от Голямата депресия – бел.ред.) и Великото общество (Инициативите на президента Линдън Джонсън за елиминация на бедността и расовата несправедливост – бел.ред.). Сега е наш ред да дефинираме нов обществен договор за поколението си.

Обществото ни трябва да измерва прогреса не само с икономически показатели като БВП, но и с това колко от нас имат роля, която намират за значима. Трябва да изследваме идеи като универсалния базов доход, така че всеки да има на какво се опре, за да опитва нови неща. Ще сменяме длъжностите си много пъти, така се нуждаем от достъпна грижа за децата и здравеопазване, което не е прикачено към една компания. Всички ще грешим, така че обществото трябва да спре да затваря и стигматизира. С промените на технологиите ще се нуждаем и от общество, съсредоточено върху ученето през целия живот.

Да, да дадеш на всекиго свободата да гони целта си не е безплатно.

Хората като мен трябва да платят.

Много от вас ще печелят добре и вие също би трябвало да го правите. Заради това Присила и аз създадохме Инициативата „Чан Зукърбърг“ и посветихме богатството си, за да промотираме равните възможности. Това са ценностите на нашето поколение. Никога не е било под въпрос дали ще го направим, единственият въпрос беше кога.

Милениълите вече са едно от най-благотворително настроените поколения в историята. За една година трима на всеки четирима американци на тази възраст са направили дарение, седем от десет са набирали пари за благотворителност. Но не става въпрос само за пари. Можете да дарите и време. Гарантирам ви, че час или два седмично са достатъчни, за да подадете ръка, да помогнете на някого да разгърне потенциала си.

Сигурно си мислите, че това е прекалено много време. Аз мислех така. Присила стана учителка, след като завърши Харвард, и преди да започне да работи в образователната сфера с мен, каза, че аз трябва да преподавам. Оправдавах се, че съм зает, че управлявам компания. Но тя настоя, така че започнах да преподавам предприемачество на прогимназисти от местния Клуб на момичетата и момчетата.

Учех ги как да разработват продукт и да работят по маркетинга, а те ме научиха какво е да те нарочват заради расата ти и задето имаш роднина в затвора. Разказвах им за моите ученически години, а те разказваха, че се надяват някога да стигнат и до колежа. От пет години насам вечерям с тези деца всеки месец. Едно от тях организира първото ни бебешко парти. Догодина те ще идат в колеж. Всички. Всеки ще е пръв в семейството си.

Всеки от нас може да отдели време да помогне някому. Нека дадем на всекиго свободата на гони целта си. Не само защото е правилно, а защото когато повече хора превръщат мечтите си в нещо велико, печелим всички.

Целта не идва само от работата. Третият начин, по който можем да създадем на всеки усещане за кауза, е като изграждаме общности. Когато нашето поколение казва „всеки“, това означава „всеки по света“.

Да вдигнат ръце тези, които са от друга държава. Сега да вдигнат ръце хората, които са приятели с тях. Ето за това говорим. Ние сме израснали свързани.

Ако трябваше да издържам семейството си, вместо да програмирам, ако не знаех, че ще съм окей, дори „Фейсбук“ да се провали, нямаше да съм тук днес.

Едно проучване за това как се идентифицират милениълите показва, че най-популярният отговор не бе свързан с националност, религия или етнос. Беше „гражданин на света“. Това е важно. Всяко поколение разширява кръга на хората, които смята за „едни от нас“. За нас това включва целия свят.

Знаем, че пътят на човешката история води дотам, че хората се обединяват във все по-големи общности – от племена до градове и до нации – за да постигнат неща, с които не могат да се справят сами. Знаем, че най-големите ни възможности са глобални – ние можем да бъдем поколението, което ще сложи край на бедността и на болестите. Знаем, че най-големите предизвикателства се нуждаят от глобален ответ – нито една държава не може да се пребори сама с климатичните промени или да предотврати пандемия. Прогресът изисква да се обединим не като градове или нации, а на глобално ниво.

Живеем в нестабилни времена. По света има хора, изоставени от глобализацията. Трудно е да те е грижа за другите, ако не сме доволни от живота си у дома. Има натиск да се обърнем навътре.

Това е борбата на нашето време. Силите на свободата, откритостта и глобалната общност срещу авторитарните сили, изолационизма и национализма. Силите за потока на знания, търговия и имиграция срещу тези, които ще ги забавят.

Това не е битка на нации, а битка на идеи.

Във всяка държава има хора, които са „за“ глобалната свързаност, и добри хора, които са против нея. ООН няма да реши това. Решението ще се вземе на местно ниво, когато достатъчен брой от нас имат усещане за цел и стабилност в собствения си живот и могат да отворят и да започнат да се грижат за всички. Най-добрият начин е да започнем да изграждаме местни общности веднага.

Всички дължим усещането си за смисъл на общностите си. Независимо дали са домове, спортни отбори, църкви, хорове – благодарение на тях се чувстваме като част от нещо по-голямо, усещаме, че не сме сами; те ни дават силата да разширим кръгозора си. Ето защо е удивително, че в продължение на десетилетия членството във всякакви подобни групи е спаднало с една четвърт. Това са много хора, които се нуждаят да намерят цел другаде.

Знам, че можем да възстановим общностите си и да създадем нови, защото много сред вас вече го правят. Познавам се с Агнес Игойе, която завършва днес. Къде си, Агнес? Тя е прекарала детството си между зони на конфликт и трафик на хора в Уганда. Сега обучава хиляди полицаи как да опазват общностите.

Познавам Кайла Оукли и Ниха Джайн, които също завършват днес. Станете. Кайла и Ниха създадоха организация с идеална цел, която свързва хора с хронични болести с хора, които искат да помогнат.

Познавам Давид Разу Азнар, който завършва днес. Давид, стани. Той е бивш общински съветник, който победи и направи Мексико сити първия латиноамерикански град, който прие гей браковете, дори преди Сан Франциско.

Това е и моята история. Студент в общежитие, свързващ общности една по една, който продължава, докато един ден не свържем целия свят.

Промяната започва на местно ниво.

Дори глобалните промени започват скромно, с хора като нас. За нашето поколение борбата дали да се свързваме повече, дали да постигнем най-големите си възможности, се свежда до това: способността да изграждате общности и да създавате свят, в който всеки човек има усещане за цел.

Випуск 2017, вие завършвате висшето си образование в един свят, който се нуждае от цел. От вас зависи да я създадете. Сега сигурно си мислите „Мога ли?“

Помните ли, когато ви казах за учениците ми от Клуба на момчетата и момичетата? Веднъж си говорех с тях за колежа и един от най-добрите ми ученици вдигна ръка и каза, че не е сигурен, че може да влезе, защото няма документи. Не знаеше дали ще му позволят.

Миналата година на рождения му ден го изведох на закуска. Исках да му подаря нещо, така че го попитах какво и той започна да говори за ученици, за чиито живот знае, че е труден. Каза: „Бих искал просто една книга за социалната справедливост“.

Бях зашеметен. Ето едно хлапе, които има куп причини да е циник. Не знаеше дали държавата, която нарича „дом“, единственият, който познава, ще отнеме мечтата му да иде в колеж. Но не се самосъжаляваше. Дори не мислеше за себе си. Той има чувство за цел и ще поведе други хора към нея.

Показателно е, че не мога да изрека името му, защото не искам да го застраша. Но ако един гимназист, който не знае какво е бъдещето му, може да изиграе своята роля в напредъка на света, тогава ние сме длъжни да направим същото.

Преди да излезете от тези врати за последно, докато седим пред Мемориалната църква, си припомням една молитва – „Ми шебейрах“. Казвам я, когато съм изправен пред предизвикателство, пея я на дъщеря си с мисъл за бъдещето ѝ, когато я завивам. „Нека изворът на сила, благословил тези преди нас, ни помогне да намерим смелостта да направим от собствения си живот благословия“.

Надявам се да имате смелостта да направите живота си благословия.

Поздравления, випуск 2017! И късмет!

Facebook Comments