Откъс от романa на Милен Русков „Чамкория“

magnifisonz.com / 

Книгата „Чамкория“ на Милен Русков /издателство „Жанет 45″/ е написана на софийския говор от 20-те години, така както би приказвал един шофьор, какъвто е главният герой. Разказът се води от първо лице и това е основанието на автора да избере този език, каза неотдавна самият той пред Би ай ти. Милен Русков издаде „Джобна енциклопедия на мистериите“, „Захвърлен в природата“ и стана известен с „Възвишение“, който получи и литературни награди.

Миглена Николчина за „Възвишение“: Както и в другите си романи, той върви срещу течението на лесното и повърхностно писане. Като възкресява яркия, мощен, смешен, омагьосващ, покъртителен, първозданно свеж език на възрожденските ни писатели, Русков поднася темите, които създадоха България и българската литература, с нова сила и дълбочина, в диалог с Бога и фатума на историята. Глътка въздух в днешната задуха – онова литературно събитие, на което бяхме престанали да се надяваме.

Вижте откъс от новия роман на Милен Русков "Чамкория"

„Чамкория“

Аз познавам много добре един човек от охраната на Царя – ротмистър Стаматов. Па и той ме познава. „Мани мани, как си?” – вика. Или: „Мани мани, кога пътуваш днеска?” „Мани мани” той употребева като прекор. Понеже много съм я бил използувал тая дума, така разправя. Мани го и него! И не че не ми знае името – много добре го знае даже. Аз него съм го возил веднъж до София, и то когато беше в най-притеснено положение. Мислеше, че си е забравил газовата печка включена. А Лазар, шефьорчето на Особата, заминал с ловеца Котев и царския автомобил да търсят глухари некъде из Пирин, за да ходи после Царят на лов. И ротмистърът, който дошъл за наряд същия ден, баш тогава се сетил, че май си е забравил газовата печка включена. На домашните му не могат да позвънят, понеже те немат ключ за квартирата му – нали е охрана на Царя, не може да рискува да дава на некого дубликат. Хазяите му също немат – сменил бравата, като се нанесъл. Само той има ключ.

– Като се върна, полвината „Славянска” може да е литнала във въздуха – вика ротмистърът. Понеже квартирата му на „Славянска”. – Току-виж –  вика – ме арестували от Обществена безопасност. Гледай тогава панаир!

Царят даже беше звънел на шефа на Обществена безопасност полк. Начев да му каже да отцепят улицата, но така че много да не се набива на очи, понеже не знаят ротмистърът забравил ли е печката включена, или все пак не я е забравил. Това отоплителна печка, не готварска. Полк. Начев ги питал дали да евакуират сградата. А Царят отказал всекакви резки действия, както си му е на него обичаят: „Евакуацията е излишна, рекъл, времето е днес приятно, хората ще са излезли на разходка.” Тогава от Обществената го питали дали да не разбият вратата на ротмистъра да видят какво става с тая печка, сам ротмистърът се поколебал, но Царят казал: „Не, рекъл, не е нужно да разбивате вратата. Той ще намери транспорт и ще се върне след час-два в София. Просто, рекъл, отцепете района и не пипайте нищо.” Понеже сигурно си е помислил, че ако онези влезат в квартирата на ротмистъра, може да намерят там нещо, което го злепоставя – знае ли човек, -а оттам то би могло по некакъв си начин и самия Цар да злепостави. Царят е много хладнокръвен човек. Гледаш го един крехък такъв, един шушу-мушу, обаче той е много хладнокръвен човек. Хладнокръвен, братче! Хладна кръв има. Ако гръмне оная кооперация, много неприятно. Ако не гръмне, още по-добре. Той че поеме тоя риск. Още повече че не го поема той. Ако нещо стане, че замажат работата. Е, най-много ротмистърът да изгърми и да го уволнят от адютант. Царят че го премести в некой полк, нема да го остави така. Междувременно обаче той нема да позволи непознати хора да влизат в квартирата на адютанта му и кой знае какво да видят или намерят там. Изобщо нема да позволи никакви резки движения. Че изчека. Това си иска хладнокръвие. А той така и казал на ротмистъра: „Убеден съм, че не си забравил печката си включена. Влезла ти е муха в главата. Но за всеки случай се върни сам да се увериш в това, вместо да се притесняваш тука дни наред.” И аз така му викам на ротмистъра:

– Каква е – викам – печката?

– Merker AG, отоплителна – казва той.

– Щом е така – рекох, – и да сте я забравил включена, тя нали си има вътре постоянна свещ и предавателна клапа. Клапата че регулира количеството газ. А щом има постоянна свещ вътре, не може да изтече газ в стаята, понеже постоянната свещ че запали горелката и газта не може да изтече. Най-много да ви изгори газта в резервуара – викам.

– Абе то това е така – казва ротмистърът, – обаче въздухоотвода ми не работи много добре. Затова като съм вкъщи, гледам да я гася на всеки полвин час.

Това като го чух, вече и на мене ми се изправи косата! Тия печки вдигат 300 градуса за двайспет минути. И ако не ти работи добре въздушната тръба, кой знае какво може да стане! Викам:

– Дайте тогава да ходиме, господин ротмистър! Пак извадихте късмет, че тъкмо тръгвам на обратния курс.

Да видиш тогава как добре ми знаел синковецът името! Вика:

– Давай по-бърже бе, бае Славе, не може ли?

– Как да не може! – викам. – Всичко може!

Че после гледай! Мамка му и шоссе, и омнибус, и всичко живо, кое ми излезе на пътя! Газим, ти казвам, и трепем наред! Кокошки, гълъби, котки – мани ги! Където минем, едни ме псуват отзад, че съм щел да им сгазим кокошките. Гледай ги па тия, селените простосмъртни! Аз летим бе, ей! Какви кокошки? Летим, ти казвам, с якия омнибус – „Шевролет”, удължено шаси, модел ’25 година, айде бегай!, – свистим, цепим просторите, дето се вика, и свирим през целото време, да се пазят хората, да бегат! А омнибусът се тресе, още малко че се разпадне, братче. Хората в него само дето не се събраха в единия ъгъл, метат се насам-натам като при морски прибой: напред – назад, напред – назад, налево – надесно; налево – надесно, напред – назад; нагоре – надоле. Оная стрина, коя работи там в резиденцията, вика: „Славе, че повърнеме бе, човек!” – „А, не, викам! Само нема да ми цапате колата!” А ротмистърът разправя: „Господа, извинявам се, господа, но жена ми ражда! Влезте ми в положението!” И те млъкнаха. Продължават да се лашкат като картофи, но си мълчат. Оставих ротмистъра на „Славянска беседа”. И като скачаше той от колата, една жена му вика: „Хайде късмет! Момченце ли искате да е, или момиченце?” А той махна с ръка: „Момченце, момченце.” Викам му: „Ела при мене, аз че ти дам едно.” Но той вече се беше затичал надоле по улицата… После един ден го видех горе пред хотела в Чамкория и го питах: „Какво стана с печката?” А той ми вика: „А, угасил съм я бил. Само дето си изкарах акъла.”

Щом се прибрал вкъщи, гледа – печката студена като зимната пързалка. Той така се ядосал, че я взел и я хвърил от прозореца на втория етаж. „Добре, казва, че се сетих първо да отлея газта от резервоара, че иначе можеше да взривя полвината първи етаж. Бум бум!” – вика, и маха така с юмрук. Понеже той карал на оная непреработената газ, второ качество, дето е с бая примеси, особни сътресения не требва да правиш. Иначе че пострадаш! Че гръмнеш! А той прочее откъде я е взел тая газ? Според мене тя не се продава легално. С нея всеко пишлеме може да стане Коста Янков. Че взривява, квот’ му хрумне. Така му викам. А той ми намига: „При военните има всичко, казва. В Арсенала… Много мощно гори. И е на полвин цена.” Братче, аз почнах да разбирам защо той толкоз се беше притеснил… И значи като изхвърлил печката, не щеш ли видел ония цигани, дето прибират боклука от Парламента, извикал ги да я отнесат, дал им и газта. „С каручката, разправя, тупур-тупур… Айде, отнесоха я. Махна ми се от главата.” Обаче нали ония от Обществена безопасност биле там, явно са го видели, понеже после му позвънили едни стражари на вратата и го глобили 100 лева, с акт и всичко. Нарушава обществения ред. Първия път 100 лева, втория 300, третия 500. Знам, на мене Колето пристава от Шести участък ми брои второ нарушение вече неколко пъти, понеже нали през годините се трупат, главно покрай шефьорската ми работа. Тая работа непрекъснато те вкарва в некакво нарушение на обществения ред. Такава е професията просто… Но мене мисълта ми беше друга… Да, ротмистъра. „Кой ги знае къде са били тия копои – вика, в смисъл за агентите от О.Б.-то, – аз не видех никой, но те явно са били там и са ме държали под око. Иначе как ще дойде после полицията на вратата ми?” Сигурно тъй е било. Сетне Царят, като го видел, му казал: „Чувам, че си бил хвърлял от прозореца си покъщнина.” – „Да не мислиш – разправя ми ротмистърът – да не мислиш, вика, че от полицията са звънели на Царя да се оплакват от мене? Ами! Други птички са пели тука, по-високи” – и вдига така вежди нагоре, в смисъл: Обществена безопасност! А аз му викам: „Хич даже не се притесневайте, господин ротмистър! Мамка им и агенти! Сложили едни сиви филцови шапки като плъхове некои и си мислят, че са хванали Господ за оная работа! Че отидем да си купим и аз една сива филцова шапка и шлифер че си купим и че станем агент и аз, техната мамица! Кога цъфнат налъмите, тогава и те че сменят филцовите шапки с цилиндри!” А ротмистърът шушне: „По-тихо бе, бае Славе! Ще вземе да те чуе некой… После и аз не мога те изкара. Пък и докато те изкарам… Сега за обида на длъжностно лице те вкарват в затвора, не е като навремето… Ще требва чак Негово Величество да занимавам с тебе!” Мене бая ми се вдигнаха акциите, като чух това. Викам си: „Мани мани! Чак Негово Величество да се занимава с мене! Издигнал се е в живота бае ти Славе, сам Негово Величество Царят би се застъпил за него!” Абе не е лош Царят. Добро момче. Фино.

Но все едно де. Важното е, че се размина работата тогава и нищо особено не се случи. Само дето ротмистърът си изкара акъла. И вече нема газова печка.

Facebook Comments