Ярослав Хашек – В лудницата, както и в парламента, всеки говори каквото му дойде наум

magnifisonz.com / 

Ярослав Хашек (1883–1923) е чешки писател. Автор е на много произведения – художествени и публицистични. Най-известната му творба е сатиричният роман „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“, в който главен герой е мобилизираният в Първата световна война Йозеф Швейк.

Роден е в Прага в семейството на беден учител. За участие в политическа демонстрация е изключен от гимназията. От 1903 г. се отдава изцяло на литературна дейност. Като юноша обича много да пътува и за няколко години обикаля Австро-Унгария (Словакия, Унгария, Галиция, Южна Полша), Балканския полуостров (през 1903 г. няколко седмици пребивава в България и написва фейлетон за пътуването си от Никопол до Русе), Венеция, Бавария.

През 1906 се присъединява към анархисткото движение. Води редовни лекции пред група работници и през 1907 става редактор на анархисткото списание „Комуна“.

До началото на Първата световна война Хашек написва над 1000 разказа. През войната е мобилизиран в Австро-унгарска армия, но през 1915 преминава фронтовата линия и се предава на руснаците. През 1918 г. постъпва в Червената армия, става член на ВКП (б).

В годините на Гражданската война редактира чешки, немски и унгарски списания. В края на 20-те години, поканен от чехословашка делегация, се връща в родината си. През 1921 г. започва да публикува своето най-значимо произведение „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“. Оригиналното издание на романа е богато илюстровано от чешкия график Йозеф Лада. С тези илюстрации Лада става световноизвестен. От романа излизат четири части, но той остава недовършен. На български романът е преведен великолепно от големия славист проф. Светомир Иванчев.

1. Скромността краси мъжа, но истинският мъж не носи украшения.

2. Правителство, което повиши цената на бирата, неминуемо пада от власт.

3. В лудницата, както и в парламента, всеки говори каквото му дойде наум.

4. След разврата и оргиите винаги идва моралният махмурлук.

5. Няма мръсни думи, има мръсни хора.

6. „Л..но“, каза той, колкото да завърже разговор.

7. Не е на добре, когато човек изведнъж започне да философства – това винаги намирисва на делириум тременс…

8. „От стените на полицейското управление се носеше духът на чуждата на народа власт“.

9. На всичко трябва да се гледа безпристрастно. Всеки може да сгреши, а ако започнеш прекалено дълго да мислиш за нещо, навярно вече грешиш.

10. Най-хубавото в този живот е да се правиш на идиот.

–––––––––––––––––––––––––––––––––-

РОМАНЪТ „ШВЕЙК“ НА ЯРОСЛАВ ХАШЕК – ЕДНА СТРАШНА КНИГА ?/!

Богдан Дичев

Нека е било, както и да е било, все е някак си било,
още никога не е било някак да не е било
.

Франтишек Шквор – въглищар, затворен за държавна измяна (ІІ, 3, с. 384)

Съществуването на литературата има, както между другото и всеки плод на мисълта (бил той амброзия или сушени дренки), твърде полярни и не твърде популярни обиталища. Две от тях, за които няма ни статистика, ни библиография, ни научен интерес, поради простата причина, че към тях често-често поглеждаме с киселата гримаса на презрителното снизхождение, са условният културен рефлекс на читателя и битовата митология на литературата. Породеното настроение обикновено е по-силно от мисълта, ето защо понявга едно впечатление може да се превърне в широко огласена девиза, в сигнална лампа, провокираща обилно наукообразно слюнкоотделяне. Така и литературата започва един кекав живот в недостойното си подчинение на домакинско-лелкаджийския патос. Той избуява като жилав пирей и често дан му плащат и люде и грамотни, и мислещи (защото аман от неграмотни мислители и от грамотни скудоумници!).

Иде реч за оценъчните клишета от типа „Швейк“ е книга на ужаса и цинизма“. Срещали сме се многократно с такива – и за автори, и за творби. Правдиви или не, те принадлежат на литературата не само по логиката и принципите на рецептивистичната теория, но и в социалното осъществяване на литературата, в нейните анали, в еволюцията или атрофията й. Следва да обърнем малко внимание и на тази нейна болнава форма на живот, при която тя се появява като тематично своеволие на разгулни езици, разпростиращи риторичното си кресчендо в широкия диапазон от глупостта, през необмисленото волнодумство, та чак до солидно аргументираната и интелектуално защитена неправда. И тъй като тук не ще бъде възможно подробното разглеждане на проблема, ще ми се поне да се опитам да разоблича един закоравял мит и да го прогоня. Но не с пъдарското нахокване, че „Швейк“ не е женска книга“, затова и нейната емоционална и естетическа линия е бая по-различна от корицата на журнал за „светски“ хроники. За разделението на изкуството на женско и мъжко по подобие на обществените санитарни помещения, за самозваните витии с глас от тенеке и за талашената мъдрост на недодяланите им умозаключения, времето насетне ще додяла тежката си гьостерица. Това, че казармено-военната и кръчмарската съдържателност не са любимото сюжетно градиво на нежния пол в погледа му към литературата, е основание, което силно намирисва на социопатия, но няма нищо общо с осезанието за литературата, нито с истините за творбата на Ярослав Хашек.

И така, породеният мит за грубостта на световноизвестния роман и за неговата жестокост се превръща в папагалска парола на културно подражателство – мнозина са готови да се подчинят имитативно на това наложило се становище, без дори да се замислят защо то е вярно или не. Учудващо е, но дори в дилетантските преценки за литературата има мода и позьорщина. И макар да са далеч по-безопасни от превземките на автори или критици, те са също така дълбоко обидни.

Припомням, че ориентациите на този диалог не са насочени към любителите, а към съдниците на добрия войник, макар че някои от позициите на опонентите могат да провокират чувствителни колебания и у най-възторжените почитатели на Швейк. Налице, като зловонна аура, отколе битуват две аматьорско канонизирани твърдения – творбата на Хашек е груба и творбата на Хашек е жестока. Дали е хуморът на този роман безогледен и вулгарен, е далеч по-сложен въпрос, защото възражението е насочено срещу самата природа на комичното, структурната му вариативност и трансформационните принципи на безкрайните му семантични преображения. Но нека да проследим накратко по-уязвимата идея – за неговата бруталност, за струящото от редовете му насилие, за манифестната му агресия и натуралистичната му садистичност, а накрая и за ужаса. Тъй е то – понякога блуждаещият мит се нуждае от свое словесно отелеснение, за да има отпосле и своята ахилесова пета.

Повод да се замисля върху този дискусионен аспект относно романа на Хашек не ми даде синдромът на кречеталото в панаирската гълчава около тази книга, която вече трето поколение се шири като задочен спор било между половете („Швейк“ е мъжка книга“), било между различни натури (срамежливи теменужки и потни червендалести хулигани), било между различен тип възприемателски нагласи (другото проклятие на тази творба в противовес на обвинението й в жестокост е, че твърде често бива възприемана само като клоунадна акробатика и евтина шутовщина). Повод станаха две авторитетни мнения, които за разлика от лаическите шаблони имаха и научната задълбоченост на аналитичната преценка, и изстраданото познание на дълголетното общуване със света на тази книга. Останах смутен от аспектите на другите възможни диалози със стария ми познайник Йозеф Швейк, които ми представиха доктор Фани Цуракова – психиатър и писателка, и доцент Маргарита Младенова – преподавател по чешки език в Софийския университет, мой учител. Смутен, но не за дълго.

Истините за това произведение, които ми споделиха, са безспорни и неопровержими, още повече защото са органически свързани с фактологията и имплицитната философска тъкан на творбата, добре маскирана с обилния грим на гротескния карнавал. Доктор Цуракова е автор на твърде любопитна статия, в която е представен обширен и конкретен материал за гибелта и насилието в романа „Швейк“, материал, поразителен със статистическата си подробност и с богатата си съдържателна разнородност. На редовия читател и през ум не му минава колко е грозен и зловещ резултатът от сумарното описание на видовете смърт и начините на умиране в любимата му книга. На свой ред доцент Младенова ми сподели, че у нея тази творба провокира преди всичко екзистенциален ужас, но не от кървавата месомелачка на войната, а от зловещата безизходица на живота, от жестокия пръстен на историята, от абсурда на окованото битие, в което човекът се мята „като скот в скотобойна“. Срещу това не може да се възрази – романът има както своя предметен свят, който представя ужаса на телесното разчленение, така и своята апелова структура, която призовава интерпретационния код на злощастно предопределеното съществование в безнадеждност и страх.

Не останах задълго смутен, защото, след един пореден и вече целенасочен прочит, бързо се убедих, че двата аспекта на ужаса наистина присъстват в романа, но с безкрайно ограничени функции и проявление. Тази идея, както бе речено по-горе, е чувствително уязвима и то защото в противовес на злото в художествената организация на този роман стои карикатурата, пародията, присмехът – като цяло комиката. Не бива да се отрича очевидното, но все пак истината за ужаса в „Швейк“ е малко по-различна.

Всяка, за да бъдем по-точни – почти всяка – естетическа или емоционална линия в творбата е успоредена „със“, подчинена „на“ и дори асимилирана „от“ мощната и вездесъща преобразувателна енергия на смешното. Сенсуалността на романа е твърде различна от естествената сетивност на тялото и от праволинейното културно възприятие на човека за света и себе си. Да бъде търсен в творбата същият ужас, който съществува в скромната история на деня и в многотомните писания на вековете, означава тя да не бъде комплексно възприета. Комиката на Хашек безусловно трансформира всяка художествена реалия… или почти всяка. Можем работно да изведем няколко основни принципа на структурно-семантичното осъществяване на тоталната карнавализация, след което да се съсредоточим предимно върху дескриптивния подход в аргументацията на постановената проблематика, с обещанието, че някога ще назрее часът и на нейната анализационна подкрепа.

Наративът на романа често десемантизира ужаса, като прозаизира и прагматизира неговата зловеща монументалност, полага го речево в рамките на всекидневната комуникативност с безразличието на обръгнал в практиката хирург. Да наречем този похват „принцип на тематичната прагматизация“ – Швейк съветва Балоун да не се тъпче преди битка, защото, ако го улучат в корема, храната ще му изтече в червата и ще умре от перитонит (ІІІ част, 4 глава, с. 7222). Друг познат принцип за размиване фокуса на злощастието е паралелът с някакво друго събитие – най-често с някоя историйка от безконечния репертоар на Швейк, която в своето абсурдно развитие, шокиращи преходи и фантасмагорични аналогии, редом с отчайващо подробната си несистемност, измества акцента от емоционалното възприятие на страховитото и го успоредява с формално незначителното. С основание можем да назовем похвата „принцип на комуникативната редундантност“ – типичен е разказът на Швейк за вдовицата на горския с нецензурната фамилия. В края си тази история не буди ужас, а смях, тъй като нейната прекомерна трагика вече е буфонадна и твърде отдалечена от правдоподобността (І част, 1 глава, с. 17). И последната от най-често проявяваните стратегии на смисловата и емоционална трансформация на ужаса е „принцип на окарикатурената злощастност“ – трагичното е сюжетно преплетено с абсурдно фикционалното, което аналогично го отъждествява с анекдотично невероятното, с карикатурно уподобяващото. Обикнат пример от романа е историйката с поручик Бергер, прекарал скрит от врага две седмици на един висок бор, чийто връх огризал от глад, и накрая от изтощение паднал и се претрепал в ръцете на своите (ІІ, 2, с. 291). Всички изброени трансформационни механизми на комичното са добре познати от така наречения „черен хумор“, към който някои хора не хранят особена симпатия, но който все пак още не е бил провъзгласен за ужасен. И това е естествено, защото черният хумор е чисто фикционален, но в „Швейк“ се прокрадват понякога микросюжетни елементи с поразителна реалистична острота – видимо реплики на биографични фрагменти, свидетелски наблюдения или на документалистика. Любопитно е, а и малцина знаят, че сравнително дълга мемоаристична ретардация в романа има и от страна на иначе твърде скромния и пределно редуциран повествователен „аз“ (не винаги формалното проявление на наратива в „Швейк“ е третоличната форма).

За начало ще синтезираме накратко няколко илюстративни примера, които ще бъдат апликирани към тезиса за трансформационните принципи на комичното в романа „Швейк“, които десемантизират ужаса, преобразяват го, подчиняват го на карикатурата, нелепостта или на абсурда на формално-деловото му префункционализиране, с други думи – правят го смешен.

Разказът на добрия войник за учителя от гарнизонния затвор, който се преструвал на наследствено обременен, за да отърве въжето за дезертьорство, е изпъстрен със „страхотии“ – дядо му се подпалва с газ, втората му баба се отравя в затвора с кибрит, братовчед му си прерязва вратните жили със стъкло и т.н. Ужасът на тази кръвожадна статистика е фарсово хиперболичен, в неговото комично преображение структурно и смислово са активни и комуникативната редундантност, и окарикатурената злощастност (ІІ, 4, с. 437). Целият батальонен дневник на фелдфебел-школника Марек е конструиран съобразно тази логика. Предварително описвайки геройската гибел на своите още живи другари, любопитно скупчени околовръст, за да научат как ще влязат в историята, Марек пародира и смъртта, и историята, и абсурда на агитационната героична летопис, с чиито фантасмагорични сюжети австроунгарските власти вдъхват на подвластните си народи верноподаничество към империята. В тези епистоларни писания например подофицерът Хоуска от дванайсета рота загива от снаряд, който му отнася главата, но тялото му прави още няколко крачки, прицелва се и сваля още един противников самолет (ІІІ, 3, с. 656). В по-нататъшните обсъждания на тайнствената забуленост на бъдещето Швейковите съратници стигат до идеята за регенерацията на човешкото тяло – анатомичната деструкция е осмяна посредством своята противоположност – налудничавата идея за анатомичната реструкция: „[…] към всеки откъснат крак би се развивал нов и свеж пехотинец“ (ІІІ, 3, с. 661).

Предугаждайки справедливото възражение, се спирам да поясня, че смъртта и ужасът са осмени, не защото това е единственият начин да бъдат безболезнено осмислени в безизходната кланица на световния ход. Не – повествователят, макар и рядко, има своите трибуни в текста, от които говори открито и сурово – без усмивка и грим. Каквото иска да каже, книгата го казва неприкрито и за това ще стане дума на раздяла с тези редове, но всевластната сила на смеха не е опиум, притъпяващ болката на непроменимото, а художествен закон на смисловата организация на романа, художествен закон на смисловата дезорганизация на всички реалии, престъпили прага на романовия свят на „Швейк“.

Принципът на прагматизацията има по-сложен цикъл на комична пресемантизация, отколкото на пръв поглед изглежда. Ненаситният чревоугодник майор Сойка отива да си свари един говежди дроб високо на скалите, та да си го изяде после сам. Ориентирана по дима от кулинарното му огнище, противниковата артилерия изпраща натам един осемнайсетсантиметров снаряд. Разказът за непоправимия гастроном завършва така: „Когато отидохме да видим, не можахме да познаем дали това по скалите беше говеждият дроб, или дробът на господин майора“ (ІІІ, 2, с. 599). Единствената действителна смърт, настъпила в „реалното“ време на сюжета, а не в периферията на неговата безкрайна преизказност, е нещастният случай с пияния и войнствен немски подофицер, който пада от влака и се набучва на железопътната стрелка. Коментарите на добрия войник, застанал над трупа, са все в духа на прагматично принизяващото: „отбил си е службата“, „поне всички знаят къде е погребан […] няма да стане нужда да събират костите му по бойните полета“, „чиста работа се е намушил […] червата са му изтекли в гащите“, „че не е ли все едно […] дали ще му излязат червата за кайзера тук или там. Така или иначе той е изпълнил дълга си“ (ІІІ, 1, с. 545-546). Формалното паралелизиране на два художествени елемента води до тяхната семантична съпоставимост и дори заменяемост – дробът на майор Сойка е интегриран с готварската рецептурност на говеждото месо и създава алюзивния код на комизма с паролен надслов „лакомо говедо беше – от лакомия пукна по говеждому“. Разпраният корем на злополучния униформен пияница не е само предметна ос, около която ротират присмехулно прагматичните констатации на ординареца, но и средоточие на комично смешение между помпозно високия патос („за кайзера“), натуралистично опошлената кончина („червата в гащите“) и хитроумния силогизъм с оксиморонен характер, че излезлите вътрешности са изпълненият дълг на войника пред короната (да си припомним една блестяща Ботева метафора на деспотизма, вероятно покарала корен от фолклорно-песенната образност: „…босфорският пилафчия […] яде червата на раята “ – „Политическа зима“). Според терминологията на Бахтин това е травестия на духовната горница буквално „в гащите“ на телесната долница.

И последно – една историйка за несправедливо осъдения циганин Янечек с непомръкващия Кандитов оптимизъм, която, вместо да предизвиква ужас от неумолимата репресия на австроунгарската бюрократична машина, провокира неудържимите пориви на смеха със своята разточителност и комично ситуационна несъстоятелност. Той бил осъден, но помилван за един ден отсрочка, тъкмо когато му слагали примката, защото се сетили, че е днес е рожденият ден на императора, а Янечек вярвал, че всичко ще бъде добре, ама на другия ден си го обесили, но после се разбрало, че убиецът е друг Янечек, изровили го от гробницата на затвора и го „реабилитирали“ в католическите гробища, ала насетне станало ясно, че е евангелист, та затова… (ІІ, 4, с. 432). Романът има невероятно чувство за мярка и винаги я нарушава, когато иска да размие ужаса на реално правдоподобното с карнавалността на фикционално карикатурното. Ужасът в „Швейк“ рядко е самостойна единица с естествените си и добре познати еквиваленти на въздействие. Много по-често той е съставка на сложна амалгама, с прост резултат – присмех и деканонизация на изконни авторитети – властта, историята и смъртта.

Накрая в строго синтезиран вид ще си позволя да припомня онези най-типични сюжетни топоси, в които гласът на романа неприкрито говори за кошмарите на войната, на имперската тирания и горестта на изгубения живот. Натурализмът на този глас е вече изчистен от модулациите на комичното. Той е печален, суров, покъртителен, сътрисащ и нихилистичен. В този именно глас прозвучават интонациите на безнадеждността, и злият кикот на екзистенциалния абсурд.

В началото на трета част Хашек използва една емблематична за духа на своето време метафора – ешелоните откарват в Галиция „нов контингент човешки материал, предназначен за кланицата“ (ІІІ, 1, с. 501). На два пъти са описани пейзажи с пресни войнишки гробове, набързо заровените гниещи тела издават противен дъх на мърша (ІІІ, 4, с. 675-676, и ІІІ, 4, с. 748). Но дори и в тази угнетителна сцена несекващият импулс на присмеха, така характерен за природата на романа, подава дръзко ухилената си морда – добрият войник констатира, че барем тая година по тия места селяните няма да дават пари, за да купуват костна пепел за наторяване на нивите си. Смрадта на тлееща плът и картината на войнишките гробове са поразителни с пределната си детайлност и в главата „От Хатаван към границата на Галиция“. На една борика виси обувка на австрийски пехотинец с парче пищял в нея (ІІІ, 3, с. 668). Немските войници притихват поразени пред гледката на белите кръстове с австрийски фуражки на тях – един от извънредно редките моменти на психологизация изобщо за целия роман. На страница 378 (ІІ, 3) в едно изречение се споменава следният, вероятно истински случай: „Разправят, че сега бесят и разстрелват маса хора […], наскоро на плаца ни четоха една заповед, че в Мотол бил разстрелян запаснякът Кудърна, задето се ядосал, че един капитан ударил със сабя момченцето му, което жена му носела на ръце, когато дошла да се прости с мъжа си в Бенешов“. За капитан Загнер става ясно, че докато е бил в Сърбия в желанието си да се отличи пред началството е пращал съвсем безсмислено пехотинци срещу картечния огън на места, където още отначало е било ясно, че само артилерията може да свърши работа (ІІ, 5, с. 453). Когато школникът Марек отказва да чисти нужниците, в желанието си да го сплаши полковникът му разказва как в Сърбия наскоро били екзекутирани трима школници – единият, дюстабанлия, тъй като не можел да върви повече с отекли ходила, бил разстрелян; другите двама били обесени, защото не се решавали „да промушат жената и момчето на един шумкар при Шабац“ (ІІ, 4, с. 436). Накрая сам сапьорът Водичка разказва на Швейк как край Дрина той и другарите му собственоръчно екзекутирали един циганин от тяхната рота, в раницата на когото намерили „три кутии от по сто спортни“ (австрийските военно-командни власти давали по десет цигари за обесен сърбин, а за жена и дете – по пет). Душата на циганина не искала лесно да напусне тялото му и, след като не успели да го удушат, сапьорите му скъсали гръбнака „като на котка“. Цигарите изхвърлили заедно с трупа. „Кой ще ти пуши такива цигари“… (ІІ, 4, с. 439-440).

Е, само смешен ли е Швейк? Нима местата, които скицирахме, не са живи въглени от неизтлелите пожарища на историята? Нима в тях не прозират факти от публицистичните хроники, документалност и автобиографизъм? Истината не е еднозначна – ще повторим реченото по-горе: романът „Швейк“ казва това, което иска да каже, ако са му необходими ужасът и сълзите на времето, той ще ги представи кърваво пулсиращи, изчистени от преобразяващата стихия на смеха. Там, където романът иска да се смее, злото и страданието не съществуват в естествената си среда и не функционират като агресия и болка, а като бутафория, карикатурна декорация, карнавална маска. Такива са просто художествените закони на изобразителните и смисловите пространства в микрокосмоса на това произведение. Не съм нито първият, нито последният, който се изкушава да ги назове раблезиански. Дори името на Рабле присъства в романа на Хашек именно в културния поглед на повествователя към първородните литературни интерпретации върху игровия аспект на грубия физиологичен апломб (епизода с пробуждането на фелдкурат Лацина – ІІ, 3, с. 387). Но на Рабле днешният читател ще прости дори вулгарния натурализъм, който е много по-изобилен от Хашековия. Епохата е далечна, че и тематиката е чужда и „приказно“ недействителна. Но нека на раздяла приведем пример за раблезианския смях на Хашек, който ведно смесва и пацифизма, и презрителния му нихилизъм към собственото му съвремие, и разрушителния му присмех над всичко.

Сапьорът Водичка споменава как по Дрина навеки примирени са плавали подутите трупове на убития сърбин и австрийския войник. Сякаш да затвори една междутекстова верига, която на базата на формалното подобие съпоставя и ситуационно унифицира, а съответно и смислово приравнява трагично зловещото и нищожно погнусяващото, Хашек разработва един описателен фрагмент, базиран на изобразителната карикатурност на фекализма. Похватът е твърде характерен за комичния инструментариум и репертоар на романа и ако се спираме на него за довиждане, то е поради причината, че може би това е единственото място в книгата, където фекализмът е парадоксално съчетан, сякаш по подобие на светоусещането на античните циници, с някаква язвителна, саморазяждащата се „мъдрост“. С позволението на читателите, ще се решим на грубия произвол да цитираме Хашек евфемистично: крайните продукти на храносмилателния процес „…на войниците от всички народи и вероизповедания се намираха едно до друго или се трупаха едно върху друго, без да се счепкат помежду си“ (ІІІ, 3, с. 676).

Дали има ужас в романа на Ярослав Хашек – да, но не там, където почти всички го търсят и намират. Каква е комиката на Хашек – засега можем да отговорим само: „вездесъща и тотално преобразяваща“. Дали е груба, или не – надяваме се да отговорим в бъдеще. Засега бе хвърлена умишлено ръкавицата на дискусионното предизвикателство в последния цитиран текст. А който иска да научи повече – да иде да попита „При чашата“. Кръчмарят Паливец го няма, не точат голямопоповишка, но адресът е същият. Има едно сепаре, в което, разправят, едно време Хашек идвал понякога с тефтерите и пишел „Швейк“, а на стената с въглен е нарисувано…

Доскоро!

Facebook Comments