Милен Русков : Чамкория е символ на изчезналата България

magnifisonz.com / 

Отне ми около две години, за да събера материал за книгата, разказва писателят.
 –––––––––––––––-
Автор: Интервю на Мария ЛУЦОВА / Марица.бг
 –––––––––––––––-

Очакваният с голям читателски интерес нов роман на Милен Русков „Чамкория“ излиза от печат в два тома на 4 май. Издава го ИК „Жанет 45“. Един човек, по силата на професията си, се оказва въвлечен в някои от най-мрачните тайни на своето време.

Това са 20-те години на миналия век, когато в България се борят две големи военнополитически групировки: Военният съюз, Демократическият сговор и ВМРО от една страна, и Единният фронт от друга. Нашият герой не е партизанин на никоя от тях, което му позволява да ги види сравнително безпристрастно.

Същевременно той се бори с живота като обикновен човек и разказът му за градския бит възкресява неистовата атмосфера на 20-те години. Той би могъл да продължи да живее така, но характерът му го подхлъзва малко по-дълбоко в сенките.

Милен Русков (1966) е автор на още три романа: „Възвишение” (2011), „Захвърлен в природата” (2008) и „Джобна енциклопедия на мистериите” (2004). Той е носител на повечето големи български литературни награди, както и на Европейска награда за литература. През февруари излезе и трейлърът на филма „Възвишение“ по едноименния роман на автора.


– Г-н Русков, новият ви роман вече е факт и предстои да излезе на книжния пазар. Очакванията на публиката са за поредната хубава книга. Защо кръстихте романа си „Чамкория”? 

– Чамкория е символ на изчезналата България. Всеки знае какво е Чамкория и същевременно нея я няма никъде. Така е и с България от времето между двете световни войни. И в единия, и в другия случай е оцеляло името, мястото, останали са много следи, но все пак това нещо го няма, изчезнало е. Хем е тук, хем го няма. Голяма рядкост е нещо, за което всеки знае какво е и същевременно него го няма никъде. Чамкория е такова нещо. И България от междувоенния период е такова нещо. Затова първото е символ на второто. Такъв е смисълът на заглавието. 

– Какво е посланието на романа, каква история разказва? 

– Вторият въпрос е по-лесен: един човек укрива друг, преследван от закона. Посланието е много сложно и не може да се формулира в едно изречение. По-точно казано, то е многопосочно и противоречиво, може би всъщност има много послания. А може би няма никакво. Това е като да питате един 70-годишен човек какво е посланието на живота му. Той едва ли ще може да ви отговори, освен като ви разкаже историята си. Големите истории нямат ясно послание.

Те са твърде сложни за тази цел. Има някакви частични послания, които могат да се изведат от тях и които, съпоставени с цялата история, са всъщност толкова безинтересни, толкова банални, че никой, който познава добре тази сложна и дълга история, няма да иска да ги прави, понеже ще изпитва известно неудобство от опростяването на разказа и свеждането му до едно-две еднопосочни и еднопланови изречения. Тази книга описва един сравнително дълъг и сложен отрязък от живота.

Какви точно са посланията на дългите и сложни отрязъци от живота? Послание навярно има, но формулировката му би била много дълга, би отнела много време, а отгоре на всичко може да се окаже и изпъстрена с противоречия. Животът не е нещо, което лесно се подчинява на поуката. Езикът също е твърде еднозначен за него. Затова разказът съдържа много повече неща от който и да е извод върху него.  

– Колко време ви отне събирането на материала, свързан с историческата и социалната картина на времето, и откъде черпехте
информация?
 

– Отне ми около две години. Черпех знания от историческите книги за 1920-те години, от тогавашните вестници и от сайтовете със стари снимки. Особено ценни за мен книги бяха „Атентатът в „Света Неделя” и терористите” на Андрея Илиев, спомените на Димо Казасов, Цола Драгойчева, Александър Цанков и Георги Башикаров, както и „Надвечерието на атентата” на Пане Бичев, и „Корона от тръни” на Стефан Груев.

В по-малка степен спомените на Иван Михайлов и Коста Тодоров, а също и архивите на Кимон Георгиев. Някои от тези хора предполагам биха се застреляли при среща, но на мен като писател, който иска да разбере какво точно се е случило тогава от дистанцията на времето, всички те ми бяха добри помощници. Особено искам да изтъкна „Кървавият Велики четвъртък”, където са събрани протоколите от делото против атентаторите в „Св. Неделя” – там можете да научите нещата от извора.

За същото нещо са изключително полезни и старите вестници, най-вече „Пряпорец” от онези години, както и – малко неочаквано -сливенският вестник „Правда”, където са публикувани протоколите от процеса срещу сливенската анархическа чета на Стефан Иванов – много рядко и трудно за намиране нещо, което хвърля светлина върху начина на живот и манталитета на определен тип хора, важни за моята книга.

Да не забравя и „Илюстрована седмица”, която толкова добре предава духа на времето. И в тази връзка – сайтове като lostbulgaria.com и stara-sofia.com, където можете да намерите безброй снимки от онези години и да разберете как са изглеждали улиците и други интересуващи ви места. 

– Има ли прототип главният герой? 

– Не. Главният герой е шофьорът от корицата на книгата. Но аз не знам нищо за него, освен как изглежда. 

– Кое надделява – документът или художествената измислица? 

– Двете са смесени и общо-взето са смесени неотличимо. Ако искате да разберете какво точно се е случило, трябва да четете исторически книги, а не романи. От моята книга ще научите безброй неща, но винаги трябва да имате предвид, че аз съм преди всичко романист, т.е. преследвам художествени цели, а не научни.

Ако трябва да променя леко някакъв исторически факт, за да стане той художествено по-целесъобразен с оглед на естетическите ми цели, можете да сте сигурна, че ще го направя.

Тъй като това е преди всичко роман, художествена книга, а не историческо изследване. Неговите залози са в сферата на естетическото, а не в сферата на историческото. Второто е само инструмент на първото, то има подчинена роля.

Същевременно аз се стремя винаги да оставам честен, т.е. да оставам верен на историческата истина, на факта, винаги когато това е възможно и не противоречи на художествените ми цели. В огромния брой случаи това е възможно.

Но има и други случаи, при които аз съвсем умишлено съм променял оттук-оттам факта, за да изградя по-успешно героя си, да речем, или за да свържа две ситуации, между които в действителност няма връзка, но аз трябва да прокарам такава с оглед на сюжета. Никога не забравяйте, че четете роман!

В него може да има страшно много верни неща, подробности, ситуации, действителни лица, но те са залегнали в него само като основа на художествената измислица, която се надгражда върху тях и ги използва в подчинена роля – като пиедестал, като база, върху която стъпва. Те никога не са цел сами по себе си, а само средство. 

– От какво е вдъхновена книгата, кой конкретен научен от вас детайл ви насочи към това историческо време? 

– Вдъхновена е от една снимка, която видях в сайта lostbulgaria.com и която излиза сега на корицата на книгата ми. Когато видях тази снимка, ми хрумна изведнъж душевният облик на главния герой – шофьора от снимката, – както и един негов страшно забавен вътрешен монолог.

Това се наложи върху моя отдавнашен интерес към 1920-те години и се превърна в непосредствения повод да напиша тази книга. А интересът ми към 20-те години беше подсилен преди това от едно обстоятелство, на което попаднах още докато пишех книгата си „Възвишение”.

Тогава, докато проучвах нещата около Арабаконашкия проход, попаднах на историята с нападението срещу царя през 1925 г. и си казах: „А, тези хора са интересни, ще се върна към тях след време”. И точно така и направих, след като завърших книгата си за Възраждането.

Това затвърди убеждението ми, че 20-те г. са изключително интересен период, може би най-интересният, след Възраждането, в новата българска история. Той е интересен, защото е драматичен – имате две страни, със сравнително изравнени сили, които си разменят удари, като в боксов мач. Това вече е сюжет. 

– Сякаш царят е интересен за вас образ – означава ли това, че бихте го превърнали в централен герой на някой свой бъдещ роман? 

– В централен не, но в един от главните второстепенни – да. Има една много вълнуваща любовна история между Иван Багрянов и княгиня Евдокия, от която може да стане хубава книга. Това е от началото на 1920-те години. Капитан Багрянов, тогава млад адютант на царя, е бил влюбен в княгиня Евдокия.

Тя отговаря на чувствата му. Майор Скутунов, друг адютант на царя, пише в спомените си нещо от рода на „пред всички нас в двореца се разигра трагедията на тяхната любов”. Любовта им е била безнадеждна, тъй като не е можело да има щастлив изход чрез брак – това би представлявало т.нар. „морганатичен брак”, т.е. брак между аристократ и неаристократ.

Борис впрочем, който е обичал и сестра си, и адютанта си, си е затварял очите за любовта им и може би в крайна сметка е щял да се съгласи с такъв брак, но Фердинанд им праща едно опустошително писмо, в което ги прави на нищо, нарича ги с какви ли не думи и изобщо дава веднъж завинаги да се разбере, че това нещо няма да го бъде никога. Общо взето с това си решение той е провалил живота на дъщеря си. 

– Кои са предимствата на „Възвишение” пред „Чамкория” и на „Чамкория” пред „Възвишение”? 

– „Чамкория” има малко по-добър главен герой и малко по-интересен сюжет, а „Възвишение” има по-хубав език. Неговото предимство откъм езика е по-лесно забележимо, но малките предимства на „Чамкория” по отношение на героя и сюжета според мен в крайна сметка го наваксват. Много е трудно, поне за мен, да кажа коя от двете книги е по-хубава. Времето ще покаже.

Източник  – Марица.бг

Facebook Comments