Няколко великолепни поеми на Елисавета Багряна

magnifisonz.com /

Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева, известна сред приятели като Лиза Багряна ) е българска поетеса, автор на детски книги и преводач .

Елисавета Багряна е родена на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове (1907 – 1908). Завършва гимназиалното си образование в София през 1910 г., след което за една година е учителка в село Афтане (днес Недялско), където получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена.

Лични вещи на Елисавета Багряна. Експонати на НИМ

През 1911 – 1915 г. Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Г. Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. През 1915 г. в списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“. През 1915 – 1919 г. е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил.

През 1921 г. се връща в София и се включва в литературния живот. Сътрудничи във „Вестник на жената“, в. „Лик“, в списанията „Съвременник“, „Златорог“ и други. Окончателно се утвърждава след издаването на първата ѝ книга „Вечната и святата“ (1927). По-късно сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др. От 1952 г. е член на редакционната колегия на списание „Септември“.

ългият творчески път на Елисавета Багряна преминава през различни идейнохудожествени търсения и очертава няколко нейни преображения. Това проличава твърде ясно още при стихосбирките ѝ от 1930-те години „Звезда на моряка“ и „Сърце човешко“, където някогашното жизнерадостно лирично опиянение, намерило израз в характерна широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията на интелектуалността, която започва да чупи класическите стихотворни размери. През 1950-те години Багряна се увлича по характерната за този литературен период декларативна тезисност (стихосбирката „Пет звезди“), но след 1960-те години отново се връща към характерния си стил (стихосбирките „Контрапункти“, „Светлосенки“ и „На брега на времето“).

ЮГ
 
Небесата чисти, ведросини,
трепетна омара над полето,
а в леса, сред кестени, смокини,
наровете яркоалени
са запалени
сякаш полилеи от небето.
 
Ниви мак, оризища просторни
дишат в леки благодатни пари.
А Беласица и Пирин морни
са чела над тях надвесили
във невесели
спомени за битки и пожари:
 
Неведнъж над родните предели
се развихри огненосно стреме.
Неведнъж и нивите презрели
се изрониха забравени –
изоставени
от прокуденото родно племе.
 
Но сега, стаили всички грижи
благославят златните поляни,
бялогславят срутените хижи,
балгославят и профилите
на могилите
с кръстове самотни увенчани.
 
А когато нявга лесовете
обновят посечените стволи
и утеха сложат вековете,
ще дапеят пак усоите
за героите –
за живота приказен и волен.
 
СНЯГ
 
Тази бяла, небивала зима
в паметта ще остане запазена
като приказка бяла – без име,
нито писана, нито разказана.
 
Този чужди град, смътно обикнат,
с островърхите къщи и замъци,
дето вечер фенерите никнат
с бледожълти, безтрепетни пламъци.
 
И безкрайните улици, сплели
дълги сенки и клони данетелени.
И ний, първите стъпки поели –
от съня и покоя извели ни…
 
Ще се нижат дни, черни и бели,
с неотменния знак отбелязани.
За което сме вчера живели,
днес сами може би ще погазим ний.
 
Но през някоя коледна вечер,
с две въздишки, несетно отломени,
ще потеглят на път отдалече
двете сенки на нашите спомени.
 
И ще спрат в този гред, и ще идат
в остарялата черквица бляснала,
да отслужат една панахида
– на нашата младост угаснала.
 
ЗОВ
 
Аз съм тук зад три врати заключена
и прозореца ми е с решетка,
а душата волна, волна птица в клетка,
е на слънце и простор научена.
 
Пролетни са ветровете полъхнали,
чувам гласове призивно ясни.
Моя плам непламнал ще угасне
в здрача на покоето заглъхнали.
 
Рзатроши ключалките ръждясали!
Дай ми път през тъмни коридори!
Не веднъж в огрените простори
моите крила са ме понасяли.
 
И ще бликнат звукове ликуващи
от сърцето трепетно тогава…
– Но зад тези три врати, сподавен,
моя пламнал зов дали дочуваш ти?
 
 
ДНИ МОИ
 
Летете – радостни или омразни,
И делници и празници.
Летете, няма да ви смятам,
Дни мои на земята –
Вий, сиви гълъби и бели, –
Излитнали от моите ръце
И някъде в безкрая отлетели
Като към предначална цел…
 
На шийките ви малките писма,
Привързани от мен самата,
Сърдечен ли и близък ще ги вземе?
Или ще паднете без време –
достигнали едва сред път?
Или стрела ще ви прониже
И чужди погледи ще спрат
Над земните ми радости и грижи?
 
Летете – няма да ви смятам,
Дни мои на земята,
Разкъсали трептящото сърце
И литнали навеки от ръцете ми –
Които нямат сила да ви спрат,
Когато пожелаят страстно –
Или веднага, бърже да ви тласнат,
Когато часовете ги морят.
 
АПРИЛ
 
Слънчев сноп от прозореца влиза,
цветен сняг е земята покрил
като с брачна, данетелена риза –
дойде неусетно април.
 
Бог е мъдър и благ и прощава
всяка пролет на грешния свят.
А печлите сега опрашават
медоносния ябълков цвят.
 
Вечер лъха презморския вятър,
който всичките пъпки разви.
Аз обичам безумно и свято –
бог сърцето ми благослови.
 
Но е моята страст негасима
и безмълвен е жадния зов –
че той няма ни образ, ни име:
аз обичам самата любов.
 
ОТПЛАТА
 
 
Защо си днес ти блед и мълчалив,
защо не се посмееш, пошегуваш?
Какво, ревнуваш ли? Нима боли,
нима, загубвайки ме, ти тъгуваш?
 
Край огъня се грееше и ти,
но мъките ми бяха ли известни?
За тебе плаках и се причестих,
и пях молитвено смирени песни.
 
Сега – свободен си. Върни се там
и ако можеш – забрави веднага
и мен, и моя сън – горчив и ням,
на който днес самичка се полагам.
 
Иди при нея, мене прокълни –
аз даже, както трябва, не обичам:
мен и снегът валящ ме пияни,
и всяка нова песен ме развлича.
 
ЛЮБОВ
 
 
Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил –
Мефистотел ли, или Кръстител?
 
А сърцето мое доверчиво
пее – птичка в разцъфнала градина,
пее – и нарича те: Любими.
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса – Магдалина:
– Ето моите ръце – води ме!
 
СЪДБА
 
През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити –
усещам, че ме чакаш – ликуващ и смутен.
 
Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.
 
И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.
 
 
УТРИННА
 
Ето брезите сребристи и борове тъмни.
Ето и двете високи черковни кубета.
Скоро и долу в града и в полето ще съмне –
ведро поглежда окото ти синьо – небето.
 
– Ти, който виждаш и който четеш в сърцата,
както в отдавна позната, разтворена книга,
бдиш над цветя и над птички, и пазиш децата,
боже, към тебе очите си молещи вдигам.
 
Пълно с любов и сърцето ми слабо, човешко,
пълно със земна любов и с възторг, и с умора,
както лозница, отрупана с гроздове тежки,
както и причастие чаша, налята догоре.
 
Трябваше жертва – и аз я принесох, и ето –
още треперят ръцете ми в първите тръпки.
Само да знам, че е жертвата моя приета,
моя тамян че достига до твоите стъпки.
 
 
УНЕС
 
Говори, говори, говори! –
аз притварям очи и те слушам:
– Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша. . .
 
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
 
Там ли, дато свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
 
– Ти не знаеш? Аз също не знам –
но води ме, води ме натам!
 
 
СРЕЩА
 
Открих стъпките ти в пясъка и за да стигна по-бързо,
тичах и затъвах до колене, падах от умора,
а като се изкачих на хълма – извиках удивена,
сякаш пръв път те видях в тази вечер назебвенна:
 
Изпълваше целия хоризонт, тъй голям ми се стори,
стъпил на брега, а косите в облаците горе.
И когато ме съзря и вдигна ръцете си към мене –
искаше да обгърнеш сякаш цялата вселена. . .
 
Чуй биенето на сърцето ми, виж сълзите в очите
и знай – никой досега не ме е прегърнал така,
никого до днес и аз не съм прегърнала – така.
 
И ако радостта ми в този миг натегне на везните
и бог поиска да скъси нишката на дните ми,
като за висша милост ще простра към него ръка.
 
 
ТИ ИСКАШЕ
 
Ти искаше да бъдеш волна и сама,
да нямаш родни връзки, свиден кът,
да скиташ с вятъра по цялата земя,
да не поглеждаш минатия път.
 
Ти искаше от недостигнат връх
света да видиш долу – дребен, уморен, –
да вкусиш острия, пронизващ лъх
на най-далечното, неминато море.
 
Ти искаше живота ти да бъде сън,
родина – целия разтворен свят,
а вложи всичко – свят, живот и сън –
в две топли устни, в две очи с променлив цвят.
 
 
ТИХИЯТ ГЛАС
 
Отделно от моето, твоето време затече.
По него понесе се твоята ладия бяла.
А моите кораби спряха недвижни, далече,
в мъгливата шир, дето фар не е никога пален.
 
Какво съм за тебе? Какво е любов? И измама?
Попътния вятър отвя мисълта ти за мене.
От дните, които над мене стовариха камък,
ти бягаш, ти дириш утеха, покой, развлечение. . .
 
Не те обвинявам. И няма какво да прощавам.
Аз стигнах до оня велик океан баснословен –
онуй равнодушие, – дето се всичко удавя:
всяко вълнение, всяко страдание ново
 
 
КЪСНА СРЕЩА
 
Докоснаха се чашите и звъннаха,
очите ни се вгледаха бездънно
и всичко на света забравили, отречени,
заклехме се и двама тази вечер.
 
Изчезна някъде шумът и залата,
и даже улицата бе заспала.
Не знам. Не знам дали ще бъде на добро
и тази късна среща, и оброкът.
 
Над нас тежи предречена разлъка,
ний знаем пътищата си и мъката.
Не затова ли пием днес до капка виното
и хапката делим наполовина?
 
И може би не ще се видим вече,
от ветровете бог знай къде завлечени.
И само – знамето след битки и разгроми –
в сърцето си ще свием – този спомен. . .
 
 
ДЪЖД
 
Мълчим като на тайната вечеря.
Стрелката бяга, времето изтича.
Какво ми каза? Устните трепереха,
едва чух: – Колко много те обичам. . .
 
Събудих се, като че век съм спала,
а помежду ни мили се простираха.
Кому бе нужна нашата раздяла?
Не знаех нищо, нищо не разбирах.
 
Седя сега и всичко си припомням.
Навън вали. Под есенния ромон
се чувствувам самотна и бездомна,
загубена във този град огромен.
 
Това, което бе, не ще се върне.
Сърцето ми самичко се осъди.
Но как безумно бих те днес прегърнала,
да можех пак при тебе там да бъда. . .
 
 
ПАРАКЛИС НА ПЪТЯ
 
 
1
И ЕТО ГИ – просторните морави
и първите разцъфнали дървета,
и пролетта, която бях почти забравила,
и слънцето, което горе свети.
 
След оня шум и душните вагони –
струящия се въздух на гората
и свежите, преплитащи се клони,
и златната смола, потекла по кората им.
 
Чия ръка незнайна ме притегли?
Кой дух добър пред мене вярно мина?
То беше твоята любов задгробна, негли,
и образът на свидното ни минало.
 
И ето тук – на същата тераса –
дойдох и мълком галя този камък. . .
Напразно мислех раната зарасла
и вярвах във изпепеляващия пламък.
 
2
МОЯТ ЧАС тогава не почука,
не умрях от пламналия стожер.
Но сега какво да правя тука
без сърцето си обичащо, о боже?
 
Бият пак неделните камбани,
грее слънцето, цъфтят цветята,
от ветреца леко разлюляни,
гонят се вълните на нивята. . .
 
Аз вървя и гледам, но студено
и безрадостно мълчи сърцето.
Образите бягат, отразени
не в очи, а в стъклени парчета.
 
3
СЕГА ЗНАЯ: не греят в небето звездите
за отмора на нашите погледи влюбени,
не тъмнее дъбът, не ухаят липите,
за да можем под тях като в сън да се губим. . .
 
Ето, ти си отиде – и аз ще си ида.
Още някоя пролет и лято, и зима –
и на двата ни кръста, далечни, невидими,
имената ни може би няма да има.
 
А в небето звездите все тъй ще си светят
и ще тегнат гроздовете зрели наесен,
а напролет отново ще цъфнат дърветата
и под тях други двама ще минат унесени.
 
НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ
 
 
Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа – недоизчетен и този път.
 
Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.
 
Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал –
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата пола.
 
Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон…
 
И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг –
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоят лик.
 
Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоят пулс тупти –
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.
 
Facebook Comments