Свети Йоан Златоуст – Ако имаш добри дела, които могат да се застъпят за тебе, ти непременно ще бъдеш чут

magnifisonz.com / 

Йоан Златоуст е една от най-значимите личности в историята на Православната църква, един от тримата „светители“ – „вселенски учители“, наравно с Василий Велики Кесарийски и Григорий Богослов. Забележителен проповедник и богослов, той е оставил най-голямото по обем богословско творчество в Източната църква. От западните църковни писатели с него може да се сравни само блаж. Августин. Най-известна е „Св. Божествена Литургия на св. Иоан Златоуст“, която се извършва през цялата година, освен в дните, през които е предвидено да се извършва св. Василиева и св. Преждеосвещена литургия.

Мисли и биография : 

 „Не от количеството на дните, а от качеството на покаянието се ражда спасението.“

 „Ако искаш да се прославиш, презирай славата.“

 „Ако си дошъл в Църквата да търсиш святи хора, то ти си се объркал. Ако си дошъл да търсиш Бога, тогава си постъпил правилно.“

 „Собствено ние не би трябвало да имаме нужда от помощта на Светото Писание, а по-скоро да водим такъв чист живот, че благодатта на Светия Дух да заема в нашите души мястото на Светите книги, и както те са изписани с мастило, така и нашите сърца да бъдат изписани със Светия Дух.“

„Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние. По същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела. Тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела. Не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.“

 „По време на молитвата ние реално говорим с Бога, чрез нея влизаме в съюз и с ангелите и твърде красноречиво се отдалечаваме от общение с неразумните същества.“

 „Ако имаш добри дела, които могат да се застъпят за тебе, ти непременно ще бъдеш чут, и обратно, ако ги нямаш, дори и да си Давид, няма да можеш да склониш Бога.“

„За молитвата не е нужно толкова словото, колкото мисълта, не толкова движението на ръцете, колкото напрежението на душата, не положението на тялото, а разположението на духа… Нека да не се оправдаваме, като казваме, че не е лесно да се моли човек, който е обременен с житейски работи и наблизо не намира молитвен дом… Дори и в банята да си, моли се; където и да си, моли се. Ти си храм Божий; не търси място.“

 „На бодърстващия, внимателен и имащ пламенна любов към Бога човек никога нищо не може да му попречи да беседва с Господа.“

 „Ние трябва да прекарваме живота си в молитва и чрез нея непрестанно да освежаваме ума си, тъй като всички ние сме хора и имаме нужда от нея не по-малко, отколкото дърветата от вода.“

 „Ако възнасяме молитви за ония, които ни обиждат и оскърбяват, тогава ще бъде чута и молитвата ни за нас самите.“

 „Мъжът и жената трябва да бъдат като ръката и очите. Когато ръката изпитва болка – очите плачат. А, когато очите плачат – ръката изтрива сълзите им.“

 „Както тялото ни, ако в него я няма душата, е мъртво и зловонно, така и душата, която не се подтиква към молитва, е мъртва, нещастна и зловонна.“

 „Силата на молитвата винаги е голяма, но когато молитвата е съчетана с пост, то душата става още по-силна.“

„Силата на молитвата е угасяла силата на огъня, обуздавала е яростта на лъвовете, спирала е войни, прекратявала е сражения, усмирявала е бури, прогонвала е бесове, отваряла е вратите на небето, унищожавала е веригите на смъртта, прогонвала е болести, отразявала е злобата, укрепявала е градове да не паднат, и изобщо – молитвата е отклонявала всякакви бедствия.“

Когато през 347 год. св. Йоан Златоуст се родил в Антиохия Сирийска, Римската империя преживявала една странна епоха на размирност и благоденствие. Блясъкът, богатството и многолюдието на стареещата цивилизация постепенно се били преместили на Изток и се концентрирали в няколко грамадни пристанищни градове на източното Средиземноморие Това били „мегаполисите“ на Империята: Александрия – в Египет, Антиохия – в Сирийско- Палестинския диоцез и, разбира се, Константинопол – „новият Рим“ на Босфора.

Макар че вече почти тридесет години християнството било вярата на императорите и  много от поданиците на царството били покръстени, все пак, в масата си, населението на големите градове по дух било полуезическо. В Александрия, в Антиохия и Константинопол обитавали люде, невероятно смесени по кръв и раса — хора без същински корени. Това били демобилизирани войници-ветерани от всякаква народност, освободени роби и предприемачи, препитаващи се с търговия и мошеничество, скитащи монаси и съмнителни „мъдреци“, богати евреи, враждебно настроени към всички, и най-вече – всевъзможни лумпен Цялото това гъмжило било едновременно много предприемчиво и много цинично, като същевременно — благодарение на вековните натрупвания – всички били относително интелигентни или най-малкото – сносно образовани. Макар че, например, в Антиохия, Църквата съществувала още от апостолско време (когато в този град живеела общината  на Христовите ученици, прогонени от Йерусалим) – в душите си антиохийците били все още езичници в най-буквалния смисъл на тази дума. Те били мелези на народите (на „езиците“) – най-разнообразни по своите наследствени и характерови черти, безлично- повърхностни, движени преди всичко от страстите на деня. Вярата им в езическите божества се била изветрила, но в сърцата си те били религиозно-„всеядни“, леко-верни, духовно-объркани и морално-нестабилни. Липсата на строгост и дълбочина разпространявала сред тези хора един своеобразен, упадъчен рационализъм – плосък, неспособен за последователност, парадоксално примесен с диво, суеверно всеверие. Над тази цивилизована гмеж, особено в Александрия и Антиохия, се възвисявал един (най- често гръцки или латински, военно-бюрократичен) елит – формално-образован, намерил универсален културен език в елинското „койне“ и в елинските риторични форми – но и забележимо изтощен от благоденствието, настроен към хедонизъм и естетизъм, към ирония и прекомерна светскост. Това бил елит, духовно-„бъбрив“ и безплоден.

Но в това стълпотворение от хора – като мая, хвърлена в брашно – възраствала, вече три века и половина Църквата Христова. В Александрия тя била основана, по предание, от св. еванг. Марк, в Константинопол (или по-скоро в съществувалия на неговото място древен град Византион) – от св. ап. Андрей. Същинската родина, обаче, на Вселенската Църква в източните предели била Антиохия. В нея за първи път Христовото благовестие било чуто от големи маси езичници. Оттук то започнало да се разнася към Мала Азия, към Гърция, към далечна Персия дори. Тук се завръщал от апостолските си пътувания св. Павел, тук, по предание, първи предстоятелствал сам св. ап. Петър. И това дълго и самоотвержено усилие на  апостолите и  техните приемници  постепенно  давало плодове.  В Антиохия – главно сред заможното съсловие – вече се срещали люде, изпълнени с едно ново благородство – духовно-съсредоточени, нравствено-чисти, сърдечно-тихи, предани един  на друг, милосърдни, но съвсем не затворени и съвсем не отчуждени от гражданския живот.

Именно в тези среди, в едно от онези забележителни християнски семейства на древността, се родил св. Йоан. Между съпрузите царял дух на дълбока, взаимна  преданост и сърдечна трезвост. Бащата – Секунд, бил военачалник на имперския гарнизон в града и следователно бил един от най-високопоставените люде в сирийската столица.  Но високата служба едва ли свързвала младото семейство с по-тесни приятелски връзки с елинистичния елит на мегаполиса. Друг, макар и не изолиран от света бил техният „град“. Това била църковната община – с нейните дякони, чрез които съпрузите раздавали милостиня, с нейните свещеници, чиито поучения слушали всяка неделя и, разбира се, с великият светител Мелетий – патриархът на Антиохия, когото те имали за духовен отец и наставник.

На младото семейство не било съдено, обаче, да преживее много години в покой и сърдечна радост. Веднага след раждането на малкия Йоан домът бил сполетян от непоправимо нещастие. В разцвета на годините си неочаквано се споминал Секунд и едва двадесетгодишната му съпруга Антуса останала вдовица. На св. Иоан било съдено да отрасне без бащина грижа. Нещастието, макар че поразило Антуса, не я хвърлило обаче в безволно отчаяние и болезнена празност. Твърде силна и действена била предаността на младата жена към семейството, за да позволи да се случи това. Напротив, мъката сякаш привързала Антуса болезнено-самоотвержено към осиротелия дом, изпълнила я с жертвена решителност и малкият Йоан станал за нея нещо като жива памет за любимия съпруг. Скръбта на вдовицата придала на живота й особена, вътрешна прибраност и тишина и пронизала цялата й грижовност с всеотдайна и съзерцателна строгост.

Именно Антуса запознала малкия Йоан с книгите на Св. Писание, именно тя първа му открила великата надежда, съдържаща се в Благата вест за Възкресението. Писанието, което било не просто книга, а същинска духовна опора на сиротните, станало жизнено основание и за душата на малкия Йоан. Вероятно и атмосферата на притихналия вдовишки дом съдействала у него да се породи вкус към умно-сърдечната самоотверженост на четенето.

В ранното си юношество Йоан, заедно с всички християни на Антиохия, преживял изпитанията на езическата реакция, предизвикана от имп. Юлиан Отстъпник. Както е известно, самият император пристигнал в Антиохия през 361 г., установил се в града и тук отношението му към християнството се проявило в открити репресии и кощунства. Много  е вероятно заедно с майка си св. Йоан да е бил сред онези стотици християни, които с песнопения и запалени свещи дръзко пренесли през целия град мощите на св. мъченик  Вавила – мощите, които разбеснелият се император наредил да бъдат изхвърлени от храма, където отдавна почивали. Много вероятно е също, в следващите години, знатната вдовица и синът й да са взели участие в разгорялата се в Антиохия борба между натрапения от арианите еретически епископ и православния патриарх Мелетий. Сигурно е обаче, че семейството на вдовицата останало предано на патриарха, известен като основоположник на т. нар. новоникейско направление, и не е имало никакво общение с малката зилотска група на Павлин.

 През 365 г., сиреч осемнадесетгодишен, св. Йоан бил даден да се обучава в частната школа на антиохийския ритор Ливаний. Този Ливаний бил една от най-големите знаменитости на своето време. Той бил езичник, но не войнстващ. По-скоро бил от онези аристократични представители на късноелинистичната универсална, но и повърхностна ученост, за когото езичеството било могъща естетическа форма и елитарна игра, от които сърцето и разсъдъкът му не можели да се откъснат. Във всеки случай Ливаний бил най- известният ритор на Империята и при него се учели на ораторско изкуство синовете на почти всички аристократични фамилии, които Се готвели за голяма светска кариера. Само десетина-петнадесет години преди св. Йоан, ученик на Ливаний бил и младият св.  Василий Велики.

Странно място заемала риториката в живота на онази епоха. От една страна, тя била задължителното условие, за да можеш да заемеш видно място в една подчертано  публична култура, каквато била късноелинистичната – култура на осанката, жеста и въздействащото устно слово. Всеки адвокат, всеки политик, всеки имперски администратор трябвало да може да говори красиво и убедително, за да има влияние и популярност сред множеството. Римската власт се крепяла колкото на силата, толкова и  на блясъка. Същевременно риториката била нещо като обобщено изкуство на късната античност. Независимо от прагматиката тя била и любимо зрелище на множеството, в нея се демонстрирала своего рода театрална ученост и талант за словесно остроумие, които увличали всички. Риториката поддържала един приповдигнато — патетичен дух и стил на поведение, а мнозина тогава – нямайки истинска духовност -имали нужда от приповдигнатост и патетика. Ораторското изкуство на Ливаний било съвършенство в този смисъл. То било пищно, с витиевати метафори и алегории, „тъмно“ по смисъл и  достолепно и възвишено по звучене. Св. Йоан трябвало да бъде обучен в това изкуство, разбира се, с практическа цел. Той трябвало да овладее риториката, за да стане или адвокат, или светски чиновник, какъвто по традиция следвало да бъде като син на издигнато семейство. Но в школата на Ливаний св. Йоан далеч надминал очакванията към един ученик. Ливаний бил във възторг – пред него изгрявал един талант в риториката и учителят дори съжалявал, че младият човек ще трябва да поеме практическа кариера. Когато попитали знаменития старец кого би оставил за наследник на своето място в школата, той отвърнал: „Йоан, ако не ми го бяха похитили християните“. Но християните наистина били „похитили“ бъдещия светител още от раждането му. При всичките си таланти младият Йоан не можел да бъде удовлетворен от чистата естетика, той не могъл  да бъде човек на изкуството. При цялата си духовност и съзерцателност той, като християнин, имал дълбоката нужда да действа, да помага, да принася полза, да служи.  Но, от друга страна, и чисто светската „служба“ не го удовлетворявала. За чиновничеството той бил твърде съзерцателен, твърде безкористно влюбен в словото и в умозрението. Младият св. Йоан очевидно бил раздвоен на прага на житейското си поприще. В училището той се сприятелил с един свой връстник и единоверец – Василий. И ако учителят теглел Иоан към изкуството, ако сам Йоан жадувал за действие и служение, Василий го увещавал за пълно отдаване на духовното съзерцание, той го теглел към монашеството – към пълното уединение на Богомислието. Толкова много били талантите  на младия Йоан и същевременно толкова раздвоен и объркан все още бил той, че завършвайки школата, бил по-скоро нещастен, отколкото окрилен. Като всеки човек и св. Йоан постепенно и мъчително трябвало да намери себе си в плана на Божията воля. Промисълът му отсъдил да измине всички пътища, които се откривали на изхода от училището – един по един, и от всеки да извлече опит за призванието си.

1982312_475436602579687_1254694110_nИ тъй, около 367 г., духовно объркан, младият Йоан избрал за себе си относително най- свободното и най-малко задължаващо за бъдещето занятие на адвокат. Сега той изведнъж се озовал от строго-смълчания вдовишки дом и елитната школа в самия водовъртеж на светския живот. Спорещи търговци, скарани за наследство богати родове, измамени съпрузи – всички наемали младия талант, за да защитава делата им в публичния съд. Превръщайки се в обществена знаменитост, същевременно Йоан се срещал с безумната житейска злоба и суета. Професията му за първи път му разкрила с пределна конкретност и детайлност чертите на човешката греховност. Но в този период от живота си той не можел да се бори с нея, той трябвало да се потопи в нея и да участва в нейното хаотично и безсмислено вълнение. Свръх всичко, неговата неизбежна популярност в града  неусетно го впримчвала в суетата на политическата публичност. Посещенията на обществени развлечения, гостуванията в блестящи домове, компанията на високопоставени, но празни люде, всичко това едновременно вълнувало душата му, но я и обременявало с нещо неизразимо тежко. Той, професионално словесният, се чувствал натежаващ от нещо безсловесно; той, непрестанно възбуденият от дела, се усещал все по-унил. Чисто светската vita activaпогубвала в него духовността, а той не можел да продължи да живее така.

 Ние не знаем кога точно узряло в душата на младия Йоан решението да захвърли светското си занятие, но след около две години ние го виждаме да се отказва от съда и агората и да се сближава отново с приятеля Василий. Жаждата за тишина и уединение, които Йоан вижда олицетворени в този свой приятел, може би по-скоро емоционално в онова време, карат младия адвокат да обяви пред майка си Антуса, че желае да напусне светския живот и да се отдели в монашеската обител около Антиохия. Бедната благородна вдовица добре можела да разбере наболялата душа на сина си, но мисълта да изгуби близостта на любимото дете, да се раздели с надеждите си за него била твърде тежка за нея. Със сълзи на очи майката започнала да моли Йоан да не я оставя „втори път  вдовица“, да остане в града поне докато тя умре, а сетне – да поеме сам по пътя, който Господ му посочи.

 Послушанието, почитта, а сигурно и сърдечната привързаност победили този път, но отсега нататък младият Йоан решително изменил начина си на живот. Сега той се  затворил в дома си, задълбочил се в словата на Писанието и в тихия труд на словесното поучение и строгото самоизпитване на съвестта, отново си възвърнал себе си. Възможно е да е продължил да участва в съдебни дела, но много повече се свързал с църковната община и почти ежедневно посещавал епископската школа.

Антиохия – както казахме – била един от първите и най-големи църковни центрове на Империята – била метрополия на целия средиземноморски Изток. Пазейки строго апостолското предание, и в следващите векове антиохийската Църква продължила да  бъде средоточие на съборността. Повечето от всеизточните архиерейски събори в периода на арианските борби се провели тук. Към нейния църковен съд прибягвали поместните църкви в цяла Сирия, от нея получавали св. Миро християните в арабо-малоазийската държава Палмира, до нея изпращали изповеданията си новопосветените епископи дори от далечните Персийски предели и именно общението с Антиохийската Църква било критерий за принадлежността на поместните общини към Вселенската Църква. И доколкото Антиохия действително била глава на църквите на Изток, а нейните епископи били смятани за патриарси на цялата обширна област, градът отдавна станал също център и на велика богословско-учителна дейност. Тук от началото на 3 в. съществувала школа,  в която се тълкувало църковното Предание и, разбира се, свещените книги. Макар и не така добре организирана като Александрийската, църковната школа в Антиохия имала дълга и специфична традиция в екзегетиката. Тук наблягали преди всичко върху т. нар. буквално и т. нар. морално тълкуване на Св. Писание и по този начин се намирали в своеобразна опозиция срещу често прекомерния алегоризъм и мистицизъм в екзегетиката на Александрийската школа. В догматическо отношение антиохийските учители и богослови размишлявали преди всичко върху спасителното чудо на Боговъплъщението, подчертавайки истината за действителната човешка природа, която приел предвечният Син Божи, строго различавали Лицата в Св. Троица и изработили едно богословие за личността на всяка от ипостасите на Божието Същество. За разлика от възвишения, но и някак академично-умозрителен мистицизъм на александрийците, в Антиохийската школа богословското учение винаги било подчинено на възпитаване на пастирски качества и практически нравствен живот у бъдещите духовници. Ето защо от Антиохийската школа излизали велики строители на църковния живот за целия Изток. Характерно е, че мнозина от големите пастири и практически деятели на IV и V в. били възпитаници на Антиохия. За разлика от александрийските светила това били люде в по-малка степен догматици и мистици, но затова пък велики църковни дипломати. Това не означава, че не съществувала специфична антиохийска ерудираност. Напротив, тукашните възпитаници били учени и дори емпирици повече, отколкото гениалните богослови на Египет. Антиохийската екзегетика съчетавала огромните филологически познания с едно скрупульозно познаване на библейския текст.

И ето – към кръга на тази школа сега се присъединил младият Йоан. Той отново бил всеотдаен ученик, но мълчалив – предпочитал да слуша и смирено да се поучава. Мислите му укрепнали и самовзискателността му се увеличила до крайност под ръководството на презвитер Флавиан (бъдещия антиохийски патриарх) и на многоучения екзегет и голям познавач на Писанието Диодор от Тарс (по-късно Диодор изложил учение, много близко  до несторианската ерес, но младият Йоан, пазен от Божия Промисъл, взел само доброто от този знаменит учител). През 369 г., на двадесет и втората си година, св. Йоан приел светото  тайнство  Кръщение.  По  онова  време  повечето  обърнати  в  Христа   приемали Кръщението на зряла и дори преклонна възраст, но св. Йоан духовно бил вече решен да отдаде целия си бъдещ живот на Църквата. В себе си той бил убеден, че няма повече път в суетата на престижните светски занятия. Той всъщност се готвел за монашеското поприще. Горещата любов към четенето на Писанието, към непрестанното вътрешно поучение, към трезвението и към аскетичния живот обърнали вниманието на еп. Мелетий към този все по-просветлен младеж и виждайки всецялата му преданост към църковната общност, патриархът го поставил на длъжност анагност (четец) към храма. Тогава, за да  се съсредоточи напълно върху Словото Божие, за да очисти ума и сърцето си за неговото възприемане, към което се отнасял със страхопочит, младият Йоан си наложил  доброволен обет за въздържание от говорене. Бъдещият златоуст проповедник станал мълчаливец, за да отдаде съзнанието си на Словото, и Словото – глаголейки (говорейки, казвайки  –   от старобалг. език“глаголати“ бел.ред.) в притихналото му, внимаващо сърце – го изпълнило с тайнствения Си живот.

 Но смутното за Църквата време не било още отминало. Скоро се надигнало ново гонение срещу епископите, верни на Никейското вероизповедание (за кратък период то било прекратено по време на откритата езическа реакция на Юлиан Отстъпник и при слабото, кратко царуване на имп. Йовиан). Арианите, или по-скоро прикритите ариани, отново възобновили интригите си при имп. Валент и е Антиохия отново бил натрапен неправославен епископ, а Мелетий -обвинен в канонически нарушения – за пореден път бил прогонен от града. Църковната общност отново била разкъсана от богословски препирни и разколи. Школата била парализирана и животът и бил дълбоко смутен. Скоро след това, в 374 г. още един тежък удар сполетял младия Йоан. Починала благородната Антуса – всеотдайната хранителка на първите му години.

Деликатната и все по-склонна към усамотение душа на Йоан била съкрушена от всички тези пролени и в 375 г. той най-сетне напуснал града. Заедно с приятеля си Василий сега той почти побягнал в планинската обител на запад от Антиохия и там с дълбока въздишка се отдал на съвършено безмълвие и подвижничество. Погълнат бил от постоянно моление, от трезвено самонаблюдение и смиряващ ръчен труд. Тишината го радвала. Той от опит разбрал, че безмълвната ръка е много по-смирен телесен орган от езика, а суровото постническо житие може да бъде много по-отрадно за душата от цивилизования живот в образования елинистичен град. Но има слава и за онези, които са напуснали света. И скоро мълвата за двамата пустинножители се разнесла сред православните жители на околните села, достигнала и до Антиохия. Междувременно положението в патриаршеския град отново се било изменило. С усилията на великите богослови и светилници на Църквата – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и неуморния св. Атанасий Александрийски, арианството преживявало последните си дни. Привържениците на Никейския символ на вярата отново станали мнозинство в почти всички поместни църкви на Изток и само три години след своето поредно изгнание Мелетий –  антиохийския епископ – отново се завърнал на своята катедра. Православната община в града особено настоятелно се нуждаела от свещенослужители. В грижите на източната метрополия влязло и това, да издири и ръкоположи нови православни епископи в Сирия и южна Мала Азия. Така възникнало решението да бъдат извикани и възведени в сан двамата тъй прославили се с праведния си живот млади иноци. Волята на метрополията се сблъскала обаче с пустиннолюбивия дух на Йоан и Василий. Дълбокото смирение и страхът от градската суета накарали св. Йоан буквално да побегне от общежитието и да се укрие в още по-дълбоко отшелничество. При това Василий все пак бил взет и ръкоположен за епископ. Като последен акт на братско напътствие и като оправдание за бягството си, неговият приятел Йоан написал тогава своето съчинение „Шест слова за свещенството“ – едно от първите велики произведения на бъдещия светител, в което с голяма сила се очертавали, великите отговорности на духовния пастир. Младият Йоан смирено се боял,  че е недостоен за тях и затова решително предпочел уединението. Сега той вече не живеел дори сред монасите. Скрил се в една пещера дълбоко в гънките на планината, той се отдал на пълен пост, обгърна се със самотата на отшелничеството -насаме с нападенията на страстите, с безмилостното самоизпитание на съвестта и с нямото съзерцание на Божието всемогъщество. Но Промисълът бил отсъдил иначе. Колкото  повече душата и сърцето на Йоан се просветлявали, колкото повече духът му се възгарял, толкова повече плътта на постника тлеела и отслабвала. Както восъкът на запалената свещ омеква, сълзи и се разтапя от жаркостта на собствения си пламък, тъй и плътта на св. Йоан се стопявала и чезнела и било вече невъзможно той да издържи суровия живот  на пещерната пустиня. Онзи, който постепенно се превърнал в почти безплътен духовен пламък, в чисто горене, трябвало да се пресели от висините на безлюдната планина обратно в мрака на суетния свят, за да го освети със съзерцанията си, за да го облъхне с топлината на благодатното си сърце, за да го обжари с огъня на пронизващата си съвест, за да го посипе с искрите на високия си опит за Бога. И ето – Йоан, болен и изнурен, бил принуден да прекъсне отшелническия си подвиг и да се завърне в Антиохия – временно, както смятал той, докато се излекува. Но здравето му никога не се възстановило тъй, че да му позволи да живее извън града и лекарските грижи.

Свещенослужение в Антиохия. Словото на св. Йоан

10371430_638681429558776_7618145170052777415_nЕстествено, животът на св. Йоан можел да продължи само в служба на Църквата. Св. Мелетий – престарелият епископ и борец за Православието, веднага след като здравето на младия монах поукрепнало, го посветил в дяконски чин.

По онова време дяконската служба включвала много повече задължения, отколкото днес. Дяконите били наричани „ръцете и нозете на епископа“, защото освен участието в богослужението те били длъжни преди всичко да се грижат за всички бедни, болни и нуждаещи се братя от църковната община. Св. Йоан неуморно обикалял домовете на страдащите, утешавал и напътствал онези, които били на смъртно легло, поддържал близките им, разпределял и раздавал от църковната каса средствата за бедните и нуждаещите се, убеждавал заможните християни да жертват за немощните. Така от съзерцанието на монашеския чин св. Йоан внезапно се потопил в труда на дейното милосърдие. Високият, спокоен пламък, в който духовното бдение превърнало душата му, сега се разгорял в неуморна работа. Тихият и строен пламък на съзерцанието бил духнат от вихъра на хорските болки и дълбоко уязвил сърцето му с жалостта на състраданието. Безшумното горене на умозрението се пръснало в искрите на милосърдието. Ако досега младият Йоан познавал възторзите и благоговението пред Божието величие и отвъдност, сега той опознал Бога в болката, в кръстното терзание и в гвоздеите на Неговия кенозис  (кеносис – понизяване, бел. ред.). Следвайки до този момент с живота си мира и светлината на пренебесния Христов Лик, сега св. Йоан последвал Христа в жертвеното Му смирение. И трябва да кажем, че промислително, монашеско-съзерцателния и дяконския, милосърдния период в живота му се сплавили в един неразделен, наистина Христо-образен опит у великия светител. Св. Йоан за цял живот познал Христа – във възвишеността Му на Син Божи и неразделно – в жертвеността Му на Син Човечески. Провидението превело св. Йоан през поучението на дълбоко-вътрешния живот на съзерцателното бдение и през кръсто-носния живот на жертвено-кенотичното деяние. Добре е да си дадем сметка какво е означавало за младия монах това рязко изменение на живота – от безмълвието на планината и уединението, към воплите, зловонието, многолюдието и немощта на бедните домове на Антиохия. Трябва да си дадем сметка как дълбоко е била наранявана пречистената до слъзнабистрота душа на монаха Йоан, за да разберем как по-късно в неговото слово тази бистра душа рони в непрестанен плач на състрадание своята бистрота и жари с разобличения от своя разискрил се пламък. Дяконският опит разтворил сърцето на св. Йоан за всички немощи, болки, страсти на този свят и то ги възчувствало дълбоко и за цял живот. Същевременно монашеският му опит позволил всички тези страдания и немощи да бъдат утешени, осъдени, пречистени в светлината и увереността на твърдата като планински кристал вяра.

Като дякон св. Йоан служил пет години – от 381 до 386 г. През 385 г. умрял св. Мелетий Антиохийски и на негово място бил ръкоположен Флавиан. Възрастният духовник вече добре познавал Йоан -още от ученическите му години в църковната школа. Твърдо уверен в неговите дарования, той го ръкоположил за презвитер. По този начин 39-годишният по това време Йоан най-сетне бил въдворен на благословеното му от Бога служение.

Презвитерът е свещенически чин, подчинен на епископа. Той свещенослужи, проповядва и пастирства от името на своя епископ (и с негово съизволение) в определен храм в епархията.

И ето – св. Иоан започнал да проповядва. Веднага се открило какво безценно съкровище е придобила Антиохийската Църква в негово лице. Не само верните, но и целият град – некръстени, езичници, дори евреи се тълпяли в храма, когато той говорел. Но и Йоан вече не бил елинистичният ритор, възпитаникът на витиеватия, „тъмен“ и формално-патетичен Ливаний. В словото му дишал искреният опит на благодатно-преживяното съзерцание и на състраданието към живите люде. То се изливало наистина от преизпълнено сърце, в него имало такава пронизителна развълнуваност, че не отстраненият естетически слух се услаждал и не умът се възторгвал от умелите ораторски фигури, а душата се наранявала, съвестта се измъчвала, сълзи се изтръгвали и те били истински.

И нещо друго поразило антиохийците. Св. Йоан никога не четял своите проповеди. Пред него никога нямало нито свитък, нито книга. Защото топ произнасял речи, в които нямало нищо съчинено, нищо намислено. Защото това били речи, наистина изтръгващи се от душата; това били слова, които св. Йоан се чувствал длъжен да каже, а не слова, които се съчинявали заради изкуството. В много от неговите проповеди и днес почти осезателно се долавя как наболялата душа на пастира внезапно се разразява, в самия синтаксис се чувства вопълът на сърдечното съкрушение, чувства се дори диханието на надигащия се възторг. Усеща се как тълкуваното в момента място от Св. Писание изведнъж озарява тълкувателя, как благодатно оживява речта му издълбоко и как тя се изпълва със силата на Божественото, вдъхновение. Да, нищо „естетическо“ и „школско“ нямало в поразяващите слушателите на св. Йоан сравнения, притчи, контрасти. И макар че  понякога по навика си, придобит от площадите и от съдилищата, присъстващите в храма прекъсвали проповедника с гръмки ръкопляскания (за което св. Йоан ги мъмрел), проповедта на презвитера била принципно различна от речите на елинските оратори. Преди всичко тя много трудно би могла да се слуша като естетическо произведение. Тя не можела да се слуша „отстранено“, не можела да се съзерцава. Не ерудицията, не вкуса,   не разсъдъка и въображението поразявала тази реч. Тя не можела да бъде схваната като словесно-поетична игра. Преди всичко – и в това е основната отлика на църковната проповед на св. Йоан в сравнение с тържествената или съдебната елинистична реч – в нея спонтанно, непреднамерено участва цялостното същество на слушателя. Проповедта на св. Йоан била адресирана към съществото, а не към знанието, към сърцето, а не към „вкуса“. Тя можела да удари, да стресне, да умили, да засрами, но тя не можела да бъде нито просто увлекателна, нито интересна. От проповедта на св. Йоан съвсем наистина се изчервявали, съвсем наистина се трогвали и в това нямало и капка театрална условност. Затова тя можела да накара някого действително да се изпълни с желание да прояви милосърдие или да се разкае, а друг тя можела съвсем истински да разгневи, да го изпълни с вражда към проповедника. Обратно – в речта на всички елински ритори, дори когато пледирали в съда за реални дела, неизменно имало театрална условност. И слушателите на подобни речи бивали убеждавани не от съдържанието на адвокатското слово, а всякога – главно от естетическото признание за формата му. А и темите на св. Йоан били много далеч от алегорезите и похвалните венцесплетения на елинските витии. Най-често това били именно призивни и увещателни слова. Слова, призоваващи към лично пробуждане и действителен катарзис; слова, каращи слушателите да се вгледат не в символи и в митически персонажи, а около самите себе си – и да забележат действителните страдания и несправедливости. Словото на св. Йоан в този смисъл било не интригуващо, а тежко слово – то се гравирало в самата съвест на слушащите и ги извеждало пред взора на собственото им съзнание. Но не като обект на самосъзерцание, а като предмет на угризения, като повод за съкрушение, като воля за изправление.

Но основното, което проповедникът извършвал, било тълкуването на Св. Писание. Думите и притчите на Евангелията, словата на апостолските послания, които той разяснявал  всяка неделя на литургия, губели за елинските умове на слушателите характера си на абстрактна доктрина, върху която дотогава те били склонни да разсъждават и да се препират. В изложението на св. Йоан Словото на Писанието придобивало жизненост, то засягало  не  просто  ума,  а  съществото.  Слушайки  своя  презвитер,  неговите    пасоми започвали да чувстват как това Слово се корени в душите им лично – как ги съди, как ги призовава, как ги устрашава и обнадеждава. Св. Йоан им сочел свидетелствата за истинността на това Слово в тяхната собствена реалност – която те виждали и живеели, но която дотогава не можели да познават евангелски. Св. Йоан не бил богослов и догматист. Тълкувайки Писанието, топ не философствал, нито се спускал в твърде метафизически дълбочини. Но той разкривал истината на Словото Божие не като истина на знанието, а като истина, с която можеш да живееш и без която вече не живееш. Той тълкувал Словото винаги по отношение на живите люде; показвал им, че Евангелието не е просто разказ за нещо, случило се независимо от тях, а е действително откровение за самите тях. Проповедникът ги карал да почувстват – истински да почувстват и да се ужасят, че те самите разпъват Истината с конкретните си, съвсем конкретните си зли дела; да почувстват, че действителното им упование е все пак единствено тази разпната Истина. Ето защо многобройните тълкувания на новозаветните книги, които св. Йоан направил в антиохийските си проповеди, си остават тълкувания за жизнената вкорененост на Словото Божие в човешкия живот. Неговата екзегеза е органично екзистенциално тълкуване на Словото Божие, разкриване на това, че дори без да искаме, и без да знаем – ние живеем в светлината на Словото и иманентно се съдим, оправдаваме, надяваме се в Неговата светлина. Тълкуването на Словото Божие в проповедта на св. Йоан е всякога дълбинно прояснение на нас самите-в-Словото и на Словото като иманентна истина и присъда за  нас самите. Поради това то всякога е и катарзисно-действено тълкуване – пробуждащо нас самите за вечния зов на Словото в нас самите, към нас самите.

Накратко, екзегезата на св. Йоан е екзегеза не догматико-богословска, а екзистенциално- практическа.

Това се дължи освен на принадлежността на св. Йоановата екзегеза към традициите на антиохийското „буквално“ и „нравствено“ четене на Св. Писание, още и на това, че тя е органически вплетена и подчинена на неговото пастирство. Това е не изследователска, а проповедническа екзегеза, която нито за миг не е самоцелно- спекулативна. Тя е подчинена не на мистическото съзерцание и на интелектуалното постижение, а на практическото църковно възпитание. Чрез Писанието св. Йоан грижовно обглеждадушата на своето паство, чрез Писанието той я изобличава, чрез Писанието я устрашава, подбужда, утвърдява, утешава.

 Скоро презвитерът-проповедник придобил огромна слава в Антиохия. Трябва обаче веднага да кажем, че в този огромен и духовно-смутен град популярността на светителя била по особен начин двойнствена. От една страна той бил искрено, сърдечно и наистина синовно обичан от вярното си християнско паство. С него той сам се свързал с връзки дълбоки и неразторжими като семейните. Когато нерядко му се налагало да напуска града за няколко дни, за да възстановява слабото си здраве, той винаги бързал да се върне, за да се намери отново сред тия, на които принадлежали мислите и вълненията  му. Словата му били слова за тях, мислите му били мисли за тях. Той бързал при тях, за да  им говори, за да ги поучава, просто за да излива пред тях сърцето си. Защото той бил вече той-с-тях и никак не можел да бъде себе си само със себе си или с другиго. Или по- точно: в себе си той бил жив-с-тях, а единствено с тях бил при себе си. Храмът, в който проповядвал, се превърнал в истински общ дом за верните – дом, в който те живеели с отеца си, св. Йоан. Те били съ-членове на неговата душа и били едно чрез него и с него.

И същевременно, словото на св. Йоан било твърде сърцеведско, твърде смущаващо и уязвяващо, твърде обществено в най-дълбокия и буквален смисъл на тази дума, за да остане чуто само в стените на храма. То увличало, както казахме, целия град. И онези, които не идвали на проповедите, по един или друг начин винаги научавали какво е говорил светителят в Църквата. Скоро неговите проповеди започнали да се записват скрито в самия храм от ентусиазирани скорописци, а след това словата му се преписвали от ръка на ръка – четяли се от истински интерес или от любопитство, оживено и страстно се обсъждали, дори се заучавали наизуст. Те влизали – чрез преписи, чрез преразкази, чрез мълвата – във всякакви домове. И ако верните обичали св. Иоан като глава на духовно семейство, ако живеели и се хранели еженеделно на словесната му трапеза,  други граждани го обсъждали като смущаваща знаменитост. Сред тях той бил популярен, дори гръмко-популярен, но с онази популярност, при която възхищението винаги е и някакво смущение, признанието винаги е и тайна завист, а признатата авторитетност винаги е съпроводена с глух отпор. Тази двойнствена известност на св. Йоан се превърнала в нещо като негова съдба. И в Антиохия, и още повече впоследствие, в Константинопол, тя плетяла около главата му и венеца на горещата народна любов, и трънения венец на безотчетната омраза. Тя му поднасяла и отрадна духовна жътва, и го заплашвала неопределено.

Във всеки случай словата, произнесени от амвона на Църквата, по някакъв начин предизвиквали смълчаване в многоезичния и многошумен град. Защото да накараш града да говори за словата ти, това означава да го накараш да замълчи за катадневните си дела и страсти, да се обърне от себе си към теб и дори когато те коментира с недобро чувство, градът всъщност се е смълчал, защото е вслушан в теб, защото ти го караш да лови  думите ти, да внимава. Парадоксално казано, говорейки за словата на св. Иоан и със словата му, градът се смълчавал и шумната популярност правела тъй, че в този град започвал да се чува един-единствен глас -а с него и Словото Божие, което проповядвал.

Именно в тези първи години се явило името, с което св. Йоан останал навеки в историята. Възбуденият, източен град обичал да изразява преклонението си по ориенталски патетично и жителите се надпреварвали да превъзнасят проповедника с различни  епитети. Едни го наричали „медоточивият Йоан“, други – „Сладкословесният“, трети дори – „уста Божия и Христова“. А веднъж, когато св. Иоан проповядвал на особено възвишена тема, една жена се провикнала от множеството: „Учителю, духовен, или по-добре да река – Йоане Златоустий, ти углъби кладенеца на учението си толкова, че нашите къси умове  не могат да достигнат дъното му!“ От народа това име било прието като Божие указание и отсега всички го наричали Йоан Златоуст. Впрочем сам светителят извел от тази случка по-различен урок за себе си. Топ вече избягвал да говори на народа с думи, които можели да останат неразбрани.

 Но ако в първите две години обичта към св. Йоан Златоуст била все още по-близка до възхищението и все още била обърната повече към поразителното му слово, отколкото  към личността на пастира, скоро се случили събития, които свързали целия град още по- тясно и още по-сърдечно с проповедника.

В навечерието на Великия пост, в ранната пролет на 388 г. било обявено, че имп. Теодосий Велики желае- да се отпразнува в цялата Империя петата годишнина, откакто той бил възвел сина си Арка-дий в сан Август. Едновременно, макар и с една година по- рано от юбилея, той искал да се извърши и честване на десетгодишнината, откак той самият станал император. Възстановителят на православната никейска вяра, инициаторът на Втория Вселенски Събор в Константинопол през 381 г., на който арианството било окончателно осъдено и на който бил установен крепък мир за вселенската Църква, имал право да се надява, че поданиците му ще отдадат заслуженото на неговата власт. Защото още по-големи били заслугите на великия Теодосий за мира на цялата Империя. Някога, в 379 г., той поел властта след гибелта на предшественика си на Изток – Валент, който паднал убит е една потресла всички битка с пълчищата на вестготите край Адрианопол. Силният и решителен пълководец Теодосий успял да разбие тогава варварите, да очисти Балканския полуостров от техните орди и постепенно да ги привлече на имперска служба, като по този начин освободил от велик ужас целия Римски Изток. Сега той желаел да бъде честван с подобаващите се почести и блясък. Но императорът не искал да организира празненствата в Константинопол с пари от държавната хазна, защото те му били нужни за отбраната на границите. И тъй, той наредил да бъдат обложени с еднократен данък най- големите и най-богати градове в Източната империя. Когато заповедта за това достигнала до Антиохия, метежната и алчна душа на нейния народ внезапно и трагично се взривила. Нещата станали така: сенаторите на града, тези именно, които най-малко имали  основание да се тревожат за благосъстоянието си, изпаднали в умопомрачителна ярост. Някои от тях дори хукнали по улиците на града, раздрали дрехите си и завикали, че новият данък ще разори Антиохия, ще принуди гражданите му да продават в робство дори жените и децата си. Нездравото вълнение обхванало тутакси, като пожар, масите от лумпени. Тълпи започнали да се стичат по площадите, възбудата растяла всеки миг, яростта и безумието скоро преминали предела на всяка предпазливост и огромни тълпи антиохийци се втурнали към двореца на префекта, за да протестират. Управителят  обаче извършил най-малодушната и най-опасна за подобни случаи постъпка. Вместо да се яви пред тълпата – да я стресне с авторитета си и да я вразуми, той просто избягал и се скрил. Видът на заключените двери на префектурата само окуражил и още повече вбесил тълпата. Скоро крясъците се сменили с удари и накрай множеството разбило портите и нахлуло вътре. Пред взора им се открили големите мраморни статуи на императора, на съпругата му (наскоро починалата Флацила) и на двамата им синове. Страхът пред всемогъщия кесар за миг възпрял буйството, но скоро хлапета от тълпата започнали да замерят с камъни статуите. Безмълвието на камъка преляло чашата. С викове „долу тирана“ множеството се хвърлило напред, съборило статуите и с диви викове ги повлякло към река Оронт накрая на града. По пътя били извършени и други погроми, а обезобразените и поругани изваяния били хвърлени във водата. Едва тогава яростта и безумието постепенно изстинали и започнали да се сменят с ужас. Страшният владетел вече бил дал да се разбере колко безмилостно може да бъде наказанието му при потушаване на подобни безредици, като избил хиляди хора в Солун няколко години по- рано. Но сега имало и кощунство и значи Теодосиевият гняв би могъл да се разрази в пълно опожаряване на Антиохия и в продаването на всичките му жители в робство. Ужас обзел антиохийците. Те вече нямало към кого да се обърнат за помощ. Цялата им гордост тутакси изчезнала и дори езичниците и евреите, водени сякаш от някакъв инстинкт, се завтекли към Църквата. Ридаейки, те замолили патриарх Флавиан да се застъпи за тях.

376639_342609422481455_1930808096_nИ сега в пълна мяра се разкрило високото благородство и наистина бащинската обич на антиохийските пастири към многогрешното им паство и към целия град. Макар че бил повече от огорчен, престарелият и беловлас епископ Флавиан още същия ден се отправил на дълъг път към Константинопол, за да проси пощада за своя народ. Епископът бил готов да се подложи на всякакво унижение, бил готов наистина да положи душата си за своите престъпни синове, но той и не помислил за себе си, той бързал колкото се може по-скоро да превари заповедите на разгневения Теодосий.

 В обзетия от паника град останал св. Йоан. Народът, скупчил се в храма, завикал към  него, молейки го за утешение, за успокоение. Светителят обаче безмълвствал. Безмълвствал в продължение на седем дни. Седем дни народът идвал в храма и стоял изтръпнал, седем дни светителят безмълвно слизал от амвона, без да пророни дума. Великият пост, времето за покаяние, с което промислително съвпаднал този ужас, започвало с дълбоко съкрушение. Едва ли мълчанието на св. Йоан Златоуст е било съзнателно или изиграно – то било последствие от неговия собствен потрес, но то станало проповед по-красноречива от всяко слово. Мълчанието му подготвяло към покаяние и изповед и това седемдневно безмълвие на Златоустия проповедник станало един от неговите словесни шедьоври. Едва когато мярата на немотата, митарската немота пред Бога, се изпълнила, великият светител заговорил. Пътят на завръщането на Блудния син към Небесния Отец започвал. Никога проповедите му за покаянието не са били по-силни, по-конкретно насочени и никога не са намирали по-готова почва. Св. Йоан Златоуст обърнал изпитанието в благо, той преобърнал душата на Антиохия. Това бил истински, почти Ниневийски пост и плач, истинско възпомняне на греховността пред Бога, истински вопъл за прощение и милост. Докато архипастирът Флавиан молел императора за помилване, св. Йоан възвеждал цял един народ към Господа. Тези четиридесет дни Антиохия била преведена от св. Йоан Златоуст по пътя от Египетската земя на греховното робство към Обетованата земя на надеждата и Богосъзерцанието. Светителят сторил чудо за душите на антиохийците, тъп както всеотдайният архиепископ Флавиан за живота им.  И когато на Пасха престарелият патриарх се завърнал с вестта за пощада, градът възхвалил Бога за своите велики пастири. Проповедите на св. Иоан от онези страшни дни са запазени до днес и са известни като словата „За статуите“.

От този ден нататък св. Йоан Златоуст се превърнал в истински сърдечен отец за своите пасоми. Словото му станало тъй близко и необходимо за антиохийците, както трапеза в бащин дом и възхищението от чистата словесност окончателно отстъпило пред осъзнатата потребност от духовната храна и духовното лекарство.

 Тъкмо в този период от живота на светителя – между 389 и 398 г. – били произнесени и предлаганите в тази книга „Девет слова за покаянието“. Ние знаем със сигурност, че те се отнасят към антиохийския период от дейността на светителя, а от самия текст е очевидно, че те следват неделите на св. Четиридесетница. Доколкото е ясно, че те не са били произнесени в 388 г., т. е. през Великия пост в годината на метежа, то значи това е станало в някоя от следващите години до заминаването на св. Йоан в Константинопол.

Макар и не в такъв драматичен контекст като словата „За статуите“, деветте слова са не по-малко силни и с не по-малка характерност разкриват основните черти на  3латоустовото слово. Нека се вгледаме по-подробно в тях, за да обърнем вниманието на читателя върху тяхната специфика.

(следва продължение)

Източник: „Девет слова на покаянието“,  автори: св. Йоан Златоуст, предговор от проф. Калин Янакиев, превод: Евелина Минева, издател: София – С. А. Преводът е направен по Migne Patrologia Graeca. 

Facebook Comments