Евгений Евтушенко – Не мога да понасям половини! Небето дай! Земята цяла дай!

magnifisonz.com / 

Евгений Александрович Евтушенко (18 юли 1932 година – 1 април 2017 година) е руски поет, писател, режисьор, сценарист, журналист, актьор. Поезията му съдържа протест срещу догмите и застоя, дръзновението и стремежа към дълбоко осмисляне на живота.

Не мога да понасям половини!…
 
Не мога да понасям половини!
Небето дай! Земята цяла дай!
Реки, морета, върхове, лавини
са мои.
Няма място за делба!
 
Съдба, недей да ме залъгваш с части.
Дай всичко. Здрав е моят гръб.
Не искам нито половинка щастие,
не искам нито половинка скръб!
 
Аз искам само половин постеля
и в мрака тъничката ти халка
като звездица падаща, несмела
да свети върху твоята ръка.
–––––––––
Майките си отиват
 
На Г. Поспелов
 
Как си отиват майките от нас,
как тихо,
как на пръсти си отиват,
а синовете сито си доспиват,
без да усетят този страшен час.
Не си отиват изведнъж — с вестта,
че няма ги, отминали внезапно.
Те си отиват постепенно, бавно,
по стълбата на късните лета.
И падаме пред белите коси,
и честваме рождените им дати,
но взривът закъснели дитирамби
ни тях,
ни нас не може да спаси.
Все по-далечни стават,
все по-малки
Простираме ръка като крило,
а въздухът от нас до наште майки
лъщи като преграда от стъкло!
Да, късно е! Удари този час.
И гледаме през сълзи неотклонни
в сурови и безпомощни колони
как си отиват майките от нас…
––––––––––––
Със мене нещо странно става…
 
 
Със мене нещо странно става:
приятеля не се вестява,
а идва в празна суета
разнообразната не-Тя.
 
И той със друга се прибира
и както мене го разбира,
в раздора наш необясним
измъчваме се и мълчим.
 
Със мене нещо странно става:
при мен не-Тя се приютява,
на рамото ми с две ръце
прегръща ме и ме краде.
 
А Тя, кажете ми направо,
на кой ръка ще подаде?
таз, от която ме открадват,
ще почне също да краде…
 
Не веднага ще им отвърне.
Ще води в себе си борба,
неосъзнато ще прегърне
далечен Някой без вина.
 
О, колко нервни и ненужни връзки,
дружби кратки,
и плачеме в усамотеност:
О, ти ела и разруши
най-чуждата съединеност
и разделност на души.
 
Със мене нещо странно става:
приятеля не се вестява,
а идва в празна суета
разнообразната не-Тя.
 
Със мене нещо странно става…
Със мене нещо странно…
Със мене нещо…
 
1957
–––––––-
Безлични хора няма на света…
 
На С. Преображенски
 
Безлични хора няма на света.
Като планети са те във нощта.
Сред другите планети и звезди
със нещо свое всяка там блести.
 
И ако някой тихо е живял,
незабелязано е плакал или пял,
сред хората — неразличим и мил —
с това и интересен той е бил.
 
Че всеки има своя тайнствен свят,
щастливи мигове, с които е богат,
и в този свят — най-труден, страшен час,
но неизвестен, неразбран от нас.
 
Умира ли човек зад своя праг,
умира с него първият му сняг;
целувка първа или първи бой —
със себе си отнася всичко той.
 
Остават книгите с вълшебен дар,
картинките, мостовете; макар
да помним дълго множество неща —
отишло си е нещо от света!
 
Безмилостен закон — от векове.
Не хора мрат, а цели светове.
И незабравили и радости, и грях,
какво ли всъщност знаехме за тях?
 
Какво ли знаем в земните си дни
за брата, за любимите жени?
Узнали всичко, колко ли неща
не знаем и за родния баща.
 
Умират хора… Няма път назад.
Невъзвратим е оня техен свят.
И ми се ще, дори при мисълта,
че няма път обратен, да крещя…
 
–––––––––
Разговор
 
Смел си, казват ми.
Не съм.
Смелостта не е била никога мое качество.
Само я мислех прекомерно
и се унижавах както другите.
Не трепнаха основи. Гласът ми
единствено се смееше на надутото лицемерие; Аз
само пишех, не доносничих никога,
не премълчавах нищо от това, което мислех,
защитавах, който заслужаваше, заклеймявах
бездарниците, писателите ерзац
(правещи което някой трябваше да прави, все пак)
и сега ме притискат, твърдейки, че бил смел.
Колко остро нашите деца ще се срамуват
когато дойде времето да се разплащат най-сетне с ужасите,
спомняйки си как във някакво странно време
дори обикновената почтеност е наричана кураж.
 
 
 
Facebook Comments