Чудомир – Една лъжа може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките

magnifisonz.com / 

Днес, 25 март, се навършват 127 години от рождението на големия български писател-хуморист и художник Чудомир.


Димитър Христов Чорбаджийски, както е името му, е петото дете в семейството на Мария Дончева и хаджи Христо Георгев Чорбаджийски. Баща му искал той да стане офицер или търговец, докато майката на Чудомир го насърчила да се занимава с рисуването. До 16-годишна възраст учи в Старозагорската гимназия „Иван Вазов“. През 1913 г. завършва Държавното художествено-индустриално училище в София. През юношеските си години получава своя прякор Чудомир, който по-късно използва и като псевдоним.
Участва в Балканската и Първата световна война. През 1921 г. се жени за своята колежка – художничката Мара Нонова.
В периода 1920 – 1933 г. работи като гимназиален учител в Казанлък. През 1929 – 1930 г. специализира рисуване в Париж. До смъртта си е председател на читалище „Искра“ и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък.
Чудомир е автор и на над 1000 рисунки и акварели. Изявява се и като изследовател краевед, като има приноси за развитието на музейното и читалищното дело. Чудомир е един от основателите на казанлъшкия вестник „Казанлъшка искра“.
Умира на 26 декември 1967 г. в София. Два дни по-късно казанлъчани и хора, дошли от цяла България, изпращат Чудомир в последния му път. Погребват го по негово желание в градинката пред къщата му.

Цитати и разказ :

  • „Ако животните имаха разум, те също биха вършили глупости като хората.“
  • „Ако искаш да узнаеш цената на парите, опитай се да вземеш на заем.“
  • „Всички мъже обичат да разправят спомени за войните, защото тогава може най-много да лъжат в своя полза.“
  • „Даже и лъвът е заставен да се пази от мухите.“
  • „Даже и най-скъпият часовник има само 60 минути в час.“
  • „Дорде открият таланта, заприлича на кранта.“
  • „Дори и котките се облизват, кога ги похвалят.“
  • „Дяволът бил баща на лъжата, но забравил да я патентова и затова сега предприятието му страда от свръхконкуренция.“
  • „Една лъжа може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките.“
  • „Една мъка ще занеса със себе си на оня свят — не можах да разбера тук, на земята, кое е ново и кое старо изкуство.“
  • „Жената само когато я лае куче и минава мост над мътна река, не мисли за мъж.“
  • „За богатия и дявола вари каша, а за бедния и в кървавицата има кости.“
  • „За лоши кучета в село питай циганките, за хубаво вино — попа.“
  • „Идеите са като брадите — мъжът ги придобива, когато достигне зрелост.“
  • „Каква приятна тишина би настъпила, ако хората говореха само това, което са добре премислили.“
  • „Каквото нареди дядо господ, това става. Решил един ден животът на Адама да не бъде толкова дълъг и толкова щастлив и създал Ева.“
  • „Какъв духовен подем! Писателите станаха повече от читателите, ловците — повече от зайците и рибарите — повече от рибите.“
  • „Кучето обича господаря си, а котката неговата къща.“
  • „Където има брак без любов — там има и любов без брак.“
  • „Мъжът започва да дири ум в жена си чак след като е опитал всичко друго у нея.“
  • „Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж.“
  • „Не гребенът реши главата, а времето.“
  • „Никой не е по-силен от слабостите си.“
  • „Никоя порядъчна пчела не чака съвет от дървеницата как се събира мед.“
  • „Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата.“
  • „Няма лекарство за раждане или смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка.“
  • „Обичай ближния си, но остави жена му на мира…“
  • „Писателят-хуморист често улеснява задачата на философа. Той спомага да разберем човешката природа по един приятен начин.“
  • „Покаянието на лицемера е също така лицемерие.“
  • „Прекалено дългата почивка е ръждясване.“
  • „Първата и най-лошата от всички измами е самоизмамата.“
  • „Той е добър човек за своето място, само че още не е изкопано.“
  • „Той повишава гласа си, вместо да засили доводите си.“
  • „Хуморът е двулик Янус, който с едното си лице се смее на плача на противоположното лице.“
  • „Хуморът ни откъсва от дребното, от всекидневното, позволява ни, като се надсмиваме над себе си, да се взрем по-дълбоко в себе си.“
  • „Човек, който обича да преяжда, копае своя гроб със зъбите си.“
  • „Щом пълзиш като червей, не се сърди, че са те настъпили.“

 

БЪЛГАРИ (разказ)

— Бях студент в Лайпциг — започна приятелят ми. — Късно към края на есента получих писмо от баща си със следното съдържание:

Донко,

хаджи Петър от Остра могила и Танко Амчикакът, от същото же село, събрали малко гюлово масло и искат да дойдат в Липиска сами да си го продадат, без посредници. На днешно число на месеца те се нахождат в София по уреждане на пашапортите и да се разправят по въпроса за митницата. Щом тръгнат, ще ти телеграфират и ти излез да ги приемеш като бащини си приятели, да ги настаниш и да им посочиш търговските фирми. По хаджи Петра ти пращам 50 алтъна и словом (петдесет алтъна), а майка ти ти праща едни вълнени чорапи и малко пестил. По-малко харчи и си пази здравето.

Октомври 29 — 19… г.

Баща ти

Три дена след получаване писмото пристигна очакваната телеграма и аз се запътих да ги посрещна. Понеже не бяха от нашето село, не ги познавах. Щом спря влакът обаче и започнаха да слизат пътниците, отдалече ги забелязах по облеклото и се спуснах натам. Сварих ги, че се карат с един преносвач, който искаше да им изнесе багажа. Хаджи Петър беше със сиви домашни дрехи, с кожен калпак, с морав пояс под жилетката и със зелена фланела, разкопчана встрани, а краката му бяха обути във високи бели калцуни. Танко Амчикакът беше с каскет, рошав и проскубан тук-там — имитация на тигрова кожа, — и за по-официално се беше облякъл със зелена ловджийска куртка. На краката си беше обул такива шарени вълнени чорапи, че напомняха знамето на популярната банка в градеца ни. Обадих им се аз, здрависах ги, разбрах в какво се състои спорът им с носача, намесих се, взеха си те багажа и тръгнахме.

— Как ще му дам сандъчето бе, Донко — дума хаджи Петър, — стока за хиляди е това, не е ряпа! Зная ли го какъв чешит е? Ще задуе из някой кьорсокак, па иди го дири после, ако си нямаш работа! Непознат човек! Шваба! Давам ли му аз нему да ми пипа стоката! Сам ще си я нося.

— Тъй, амчи как — допълни бай Танко… — Шваба! — и помъкна той пък торбите с хляба.

Като излязохме отвън, разпоредих за кола, заведох ги на един скромен хотел, настаних ги, да си отпочинат, вечеряхме след това заедно и понеже на другия ден беше празник, нагласихме се да походим и разгледаме града.

На сутринта отидох на хотела, пихме кафе, закусиха те и понеже исках да ги изненадам, да ги учудя, реших да ги изведа да видят най-напред Völker-schlachtdenkmal — знаменития гигант-паметник, въздигнат в чест на победата над Наполеона от съюзените армии на 18 октомври 1813 година.

Качихме се на трамвай № 15 и по Augustusplatz пристигнахме там.

Който пръв път има щастието да види това чудо на архитектурата, високо повече от 90 м., от черен гранит, с гигантски фигури и релефи, което е строено цели 10 години и е струвало навремето десет милиона марки, не може да сдържи възторга си и да не извика от учудване.

Из пътя бях разправил историята на боя, та като стигнахме, само им посочих паметника с ръка и понеже исках да ги наблюдавам какво ще правят, оттеглих се две-три крачки настрана.

Хаджи Петър дигна глава, тикна си калпака на тила, кръстоса ръце отзад, поразкрачи се, погледа, погледа, има-няма, половин минута, па без да каже нищо, обърна се гърбом и почна да пали цигара. Бай Танко, и той отиде при него и посегна към кутията му. Не можах да се стърпя и отидох при тях:

— Е, дядо хаджи, как ти се вижда, а? Чудесия, нали? Грандиозно нещо?

— Хм… — промърмори хаджи Петър, метна поглед към него и рече: — Три кила пироксилин му е майката! Сложи го в темеля, запали фитиля и камък върху камък няма да остане!

— Тъй, амчи каак! Татък!… Около три кила… Па може и по-малко — добави бай Танко и си избърса носа с ръкава.

Facebook Comments