Шест великолепни стиха на Сирак Скитник

magnifisonz.com / 

Сирак Скитник е артистичният псевдоним на българския писател и художник Панайот Тодоров Христов.

Роден на 22 октомври 1883 г. в Сливен с името Панайот Тодоров Христов в бедно семейство на текстилен работник. Част от личните си качества дължи на баща си – любознание и сладкодумие. За майка му – Радка Панайотова Гюлеметова, знаем много малко.  Детството му преминава сред красивата природа в града под „Сините камъни“. Тук получава и основното си образование. Навършил юношеска възраст, социални причини го принуждават да тръгне по света.

Един ден – разказва той в спомените си – баща ми, който често оставаше без работа, ми даде 40 лева с думите: „Синко, повече не мога. Виж къде и как ще изкарваш хляба си“. През 1898 г. постъпва в Семинарията в София и през тези четири години създава връзката си със софийската литературна бохема. Следва изявата му като поет и раждането на псевдонима. Ето неговият разказ пред професор Любен Димитров: „Един летен ден в Троянския манастир седнах под вековен дъб да си почина. Зарових пясъка пред себе си с пръчката, която държах. Беше ми тъжно и чувствах самотата и безизходицата на моята младост. Кой знае защо, написах за себе си думата „Сирак“ и спонтанно добавих към нея „Скитник“. Тъй се роди моят псевдоним.“

През 1903 г. завършва семинарията и започва да учителствува – първо в Никопол, после в родния Сливен. 1908 г . преобръща живота на Панайот Тодоров. Със спестените пари от учителстването заминава за Петербург да следва живопис и остава там до 1912 г.

Този негов престой в руската столица има особено значение за мирогледа му и за цялостното му оформяне като творец. Духовната връзка с учителя му Александър Николаев Беноа /архитект, историк на изкуството художник, критик, илюстратор, сценограф/, неговата ерудиция и талант, стават идеал и модел за Панайот Тодоров. Заедно с Беноа учители на младия художник са Бакст и Добожински. Големият художник Михаил Врубел е впечатлен от доброто образование по философия и класически езици на младия българин. Той го въвежда в трудно достъпните петербургски кръгове. Заради ненаситния му глад за знание му дават прякора „Гълтачът на пространства“. Приемат го в най-авторитетния кръжец „Мир исскуства“. Излага свои картини заедно с художниците – авангардисти, сред които е и Макс Шагал. За да се издържа, рисува театрални декори и плакати. Публикува стихове в знаменитото списание „Аполон“, където печатат своите произведения Чехов, Горки и Блок. Платната му от този период са изпълнени с призрачните видения от „белите нощи“. През 1912 г. младият художник участва в изложбата на „Съюза на младите“ в Петербург. За картините си в изложбата получава насърчително писмо от Александър Беноа и Николай Рьорих. Прибира се в България. Участва в трите войни – Балканската, Муждусъюзническата и Първата световна. Връща се от войните с орден за храброст и с няколко шрапнела в гърдите, вследствие на които до края на живота си страда от задух.

В годините след войните Сирак Скитник започва своята публицистична дейност, като се стреми да пренесе в България онзи новаторски дух, с който се срещнал и който е научил в допира си с колосите на изкуството на 20 век в Петербург.

Затова той оглавява духовния елит в София. През 1919 г. заедно с Николай Райнов и Иван Милев създават движението „Родно изкуство“, за да се сроди изобразителното ни изкуство с експресивната прелест на старата българска икона, миниатюра, стенопис, тъкани и орнаменти, митове и легенди. Така се сливат българското и европейското, националното и универсалното, традиционното и съвременното, фолклорното и индивидуалното. Сирак Скитник не само пише за тези нови канони, но и рисува така. Забележително е сътрудничеството му в списание „Златорог“, където е поканен от Владимир Василев, и списание „Везни“. През 1919 г. той пише във „Везни“: „Има само едно вечно младо и истинско изкуство, елементите на което можем да намерим при иконописците и при майсторите на картините от Възраждането ни.“
Заради тази своя обществена дейност и изградения си авторитет художникът и критикът Сирак Скитник е избран от гилдията за пръв председател на Общото дружество на художниците, от което по-късно се ражда Съюзът на българските художници.

През 1923-1924 г. той е драматург и артистичен секретар на Народния театър и поставя пиесата на Морис Метерлинк „Монна Ванна“. За това негово режисьорско и художническо изпълнение дълго се говори като за събитие.

Идва 1935 г. и Сирак Скитник е назначен за началник на радиоразпръскването в България и главен уредник на Българското радио. Мисията си вижда в изграждането на радиото като културен институт на България. И го прави.

 

Стихове :

КЪДЕ?

Къде отвежда моя път?
Светът
какво ще ми даде, какво аз ще му дам?
Не знам.
 
В безсмисъла на всеки ден умирам
И чакам утрешния: може би ще има слънце.
 
БЛАГОВЕСТ
 
Ангели бели на бяло предвестие
В бяла предутрин над нас пролетяха…
Вишните цъфнали къпят корони –
Бели корони във бяла предутрина.
 
Ангели бели на бяло предвестие
В бяла предутрин дълго тръбиха.
Звънко тръбиха, предпролед вестиха –
Бяла предпролед сред бяло сияние.
 
ЛУННИ ХОРОВОДИ
 
Бял път се губи в лесове –
Край него диви рози спят.
На тихи стройни редове
Мечти по него сее редят.
 
Една, две… по покрови побледнели
Некапващи сълзи трептят.
В пияна прелест нацъфтели,
Корони сребърни блестят.
 
Бял път белее в лесове –
Край него диви рози спят.
На тихи стройни редове
Мечти по него се редят.
 
ПРОЛЕТНИ АЛЕИ
 
От вишните
окапват цветове –
Сруят се аромати
от бели брегове.
 
По старите алеи
Упойващ сняг
Подвява вятърът –
И бели полилеи
Люлеят се над тях…
 
ДЕН
 
Прозрачна издъхва сред звънко сияние
Болно сразена нощта:
Сплитат се песни с последно стенание –
Тръби възторжен денят.
 
Рози въздушни сипе зората:
Сплитат лучите светли гирлянди,
Ангели слитат от небесата,
Сипят, разсипват ярки рубини.
 
Плават прозирни леки вуали,
чайки сиротни, чайки далечни
раждат се, блесват в златни потоци,
звънко отскачат водни кристали.
 
Леко запяват бледи тръстики –
Слънчеми капки по тях треперят,
Сронват се, пламват, тихо простенват:
Мрежа златиста над тях обвисва.
 
Прозрачна издъхва сред звънко сияние
Болно сразена нощта:
Сплитат се песни с последно стенание –
Тръби възторжен денят.
 
СЛЪНЧЕВ ДЕН
 
По вълнисти падини
Вятър люляки люлее.
И над лилови вълни
Сребърно се слънце смее.
 
Вятър люляки люлее,
И сред лилови вълни
Бяла шапка се белее –
Розово се слънце смее.
Facebook Comments