Атанас Буров – Най-трудолюбивите народи най-често стават плячка на негодниците, като асирийците и немците

 

magnifisonz.com / 

Из книгата „Срещи с Буров“ на Михаил Топалов-Памукчиев 

Атанас Буров бе под домашен арест в дома си на улица „11 август“ 1, където е сега централата на АПН. Това беше един разкошен апартамент, обзаведен според тогавашните ми разбирания смайващо.

— Господин Буров, Вие познавате световната история и политика…

— Да речем.

— Обиколили сте целия свят…

— Истина е.

— Учили сте и сте живели във Франция, Швейцария, Германия…

— И в България.

— Кое според Вас е най-ценното качество на един народ? Това, което Вие уважавате най-много.

— Труден въпрос, господин Памукчиев. Много труден. Аз мисля, че най-ценното качество на един народ е любовта му към отечеството. Не скромността. Не честността. Не и трудолюбието. Защото се доказа, че най-трудолюбивите народи най-често стават плячка на негодниците, като асирийците и немците. Последната война го доказа. Аз живеех с мисълта до вчера — до май 1940 година, че на света има три страни, само три страни, които са готови да умрат, да загинат, но да не превият врат и коляно пред противника си, пред своя враг.

— И кои бяха те?

— Русия, Англия и Франция. Обаче като видях, че Франция преви врат и коляно пред немеца, загубих тази вяра в нея. За мене французинът не е това, което съм си го представял. Само Русия и Англия са двете страни на света, които са готови да умрат, да загинат, но да не позволят враг да се гаври с тях. Защото с победения винаги се гаврят. Ебат му жената, изнасилват му децата — той мига и мълчи. Душат го, бесят го, колят го — той пак мълчи. Изземват му всичко, дори децата — той пак мълчи. Няма нищо по-страшно от това, да те победят. Само Русия и Англия не позволиха на Хитлер да се гаври с тях. И затуй аз най-много уважавам тези два народа. И ценя най-високо това тяхно качество родолюбието, гордостта на нацията. Нация без гордост не е нация. Никой друг народ, освен английския и руския, не застана пред немеца и не му стовари юмрука си в зурлата. Само тези два народа казаха „Стой. До тук.“ И му превиха врата. Казвате трудолюбието… Какво е трудолюбието? Глад, страх от утрешния ден, жажда за пари — това са пружините, това са моторите, които тласкат шайбата на трудолюбието. Не е вътрешната потребност. Казват, че българският народ бил трудолюбив. Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници, не е трудолюбив. Черквата в България, колкото и добро да е направила, разврати този хубав наш народ, направи го хайлазин… Тя му еба майката. Тя го накара да празнува мишин ден, бабин ден, Зарезан, Свети Силвестър — и все не се работи. Все се пие и се почива. Тя впиянчи тоз хубав наш народ, тя го направи дембелин, хайлазин.

Защо, питате ме Вие, господин Памукчиев, българската литература не прекрачи границите на България. Защо не се превежда по света, като френската, английската, руската, испанската? Защо? Защото нашите писатели са хайлази. Дембели, не познават силата на труда и на таланта. Те разчитат само на таланта. Природата надари Яворов с най-великия поетичен гений на света. Той бе по-надарен от Гьоте, от Шилер, от Байрон, от Пушкин — не ще и съмнение — това Ви го казвам аз, който съм изучавал и чел световните автори, който съм бил на „ти“ с Яворов. Аз, който знам цялата му драма, комедия и трагедия. Неговият живот не е само една трагедия, както дрънкат вашите писачи — глупаци. Те не могат да разберат един гений. Гения го разбира само гений. И за гения трябва да пише само гений. Какво значи това „трагедия“. Трагедията е полукомедия. Млад, хубав мъж, надървил хуй като кросно, с гореща тракийска кръв, с арабски примес, ще остане само с една жена? Къде го търсиш ти, како Лоро? Къде? Кой хубав, здрав, гениален мъж, като Яворов е останал само с една фуста? Кой? Няма такъв. Яворов си бе курварче от световна класа. В Париж, когато са били на стаж на специализация с Елин Пелин, са били като два полюса. Пелинко, шопчето Пелинко, си е кътало сантимите, събирало си е паричките да си купи кими костюмче, кими калеврици, кими книжки… А Яворов е изучавал тънкия занаят. Той е поет. Той не пести. Той не мисли за утрешния ден като бати си Пелинко. Тракиецът си е тракиец. Ако търсите ценните качества на българина, господин Памукчиев, търсете ги в Тракия, а не при шопите. Елин Пелин никога не е посещавал изложби, галерии, а Яворов винаги е бил там.

Елин Пелин най-много да е платил на някоя курва за половин час. Яворов е бил естет и е ухажвал красавиците на Париж. Защото е поет, а поетът не е като другите хора. Той е бамбашка човек. Надарен е от природата да създава красота и поезия, а не да създава недоносчета. Хвалят Елин Пелин — „голям писател, голям творец“. Че какво му е голямото? Той няма нито една книга, нито един разказ, които да могат да изскочат вън от България. „Земя“ е недоносче с лош край. Брат убива брата си — банална история, сълзлива трагедийка и толкоз. „Гераците“ — хубава работа, но чисто шопска история.

— Има разкази.

— Разкази всеки може да напише. Дай ми „Война и мир“, дай ми „Престъпление и наказание“, дай ми „Бруденброкови“, дай ми „Фауст“ или „Ад“ — това искам аз от българските писатели. Щом един българин — Григорий Цамблак се е удостоил с честта да бъде на Констанцкия събор, да съди Ян Хус, да бъде в синедриона на великите магистри и съдници от световен ранг, защо българските писатели да не бъдат в синедриона на великите творци на всички времена — като Данте, като Лев Толстой, като Достоевски, като Гьоте, като Шилер, като Байрон? Защо? Какво им пречи?

— Какво според Вас им пречи, господин Буров?

— Липсата на трудолюбие… Липсата на „гащи“, на „дупе“. Да седнат и да мислят, да работят, да преработват, да живеят само с книгите си, само с идеите си, само с творчеството си. Ето, това им липсва. Българинът, като седне да работи се сеща, че трябва да изживее живота си доволно и щастливо, „да не се мине“. Надърви го и тръгва да търси нещо за ебане. Ето, това му ебава майката на българския писател, поет, художник, журналист, артист, ковач, хлебар… И то, ако може да е без пари и да е чуждо. Българинът не е научен да плаща за своите удоволствия. Той гледа да мине гратис. А така не дават никъде. Само Яворов бе артист в това отношение — никой друг. Затова и всички жени на София бяха негови и го обичаха. Не е имало случай Яворов да пожелае жена и тя да му откаже.

А Евгения Марс си играеше с Иван Вазов. Тя го направи на стари години за смях.

— Защо?

— Защото знаеше цената си и го правеше само за пари. Тя го изцеди като лимон — обра му всичко. Даже и лавровия му венец взе. Не той й го даде. Тя го взе срещу едно ебане. Искате от мене интимни неща, истински истории, без грим, без красота, без подплата. Ето Ви ги.

Аз съм бил в партийното бюро на нашата Народна (не Народняшка, както вие, комунистите я наричате) партия. Народна. Русофилска партия, това беше нашата партия. Аз и Вазов бяхме в нейното партийно бюро до 1921 година, до смъртта му…

Аз го познавам добре. Той умря беден, обран от онази курветина, наречена Невена Елмазова, майката на онова копеле — Павел Елмазов.

Вазов бе полов атлет. Полов гигант, полов гений, но стиснат човек. Пинтия. Боеше се като всеки самотен, стар човек от глад и немотия. Затова пестеше парата. Невена Елмазова реши да си играе с него и да го обере. Тя бе родена сводница и проститутка от световен ранг. Красива, нежна, чаровница, но с покварена душа. Жадна за пари. И намери златната мина у Иван Вазов.

Аз я срещнах един ден на улица „Раковски“ и „Вълкович“, пред дома на Вазов. Бях спрял да запаля цигарата си и тя излезе от дома му. Заговорихме с нея, поканих я в „Юнион клуб“, на чашка абсент.

Обичам Вазов. Тогава още повече го обичах. Той ни бе като баща на нас, младите, като духовен вожд…

Казах й:

— Госпожо, позволете ми да Ви попитам само едно нещо.

— Кажете, господин Буров — каза тя, кокетно, разбира се. Коя жена не е кокетка. Нито една не може да каже „аз не съм кокетка“. Кокетството в жената е първата й природа. То е нейната същност, като аромата на розата. Жена, която не е горда, че е кокетка, не е жена.

— Госпожо — рекох аз, — какво мислите за Иван Вазов, бихте ли се омъжили за него?

Тя се засмя. Разказвам Ви го, господин Памукчиев, за поука в работата си с жените, защото сте млад. Тепърва ще им ядете попарата и ще им берете страха.

— Господин Буров — каза ми тя, — това не може да стане никога.

— Защо? Иван Вазов е доходна партия.

— Глупости. Освен една пенсия и един хонорар той няма нищо друго.

— Има хубаво име.

— С име не се живее.

— Има кредити във всички банки.

— Той няма нищо, защото не може да представи никакви гаранции, освен себе си, името си, славата си. А банките не щат имена. Искат полици, пари, стоки. А той ги няма.

— Вие, разбира се, не сте му казали това, нали?

— Разбира се, че не. Как ще му го кажа. Аз съм хубава, млада жена и бих се омъжила само за мъж като Вас. Банкер или син на банкер.

— За фабрикант?

— Не.

— Защо?

— Те са измъчени хора. И от работа не им остава време за любов.

— Любовници Вие лесно ще си намерите.

— Българинът не само, че е свидлив, но е и ревнив — каза ми тя.

Аз се обидих, но премълчах. Реших да водя разговора докрай, да я разбера що за човек е това, що за жена, що за манталитет, що за любовница. Казах й:

— Ако аз Ви предложа, бихте ли се омъжили за мен?

— Не.

— Защо?

— Вие сте по-нисък на ръст от мене.

— Но аз имам пари.

— Само с пари не се живее.

— А с какво?

— С красив, представителен мъж като Иван Вазов и с богаташ като Вашия баща — висок, стегнат, хубав човек…

— Значи, аз не съм хубав?

— Вие — каза ми тя — сте само един приятен, забавен събеседник, който може да ме доведе в „Юнион клуб“, да ме почерпи един абсент, или два, да ме заведе в квартирата си и да иска да ме прекара. Но аз не се давам така евтино, господин Буров. Аз съм скъпо поддържана жена. Аз и затова се разделих с мъжа си, защото той нямаше средства да ме поддържа. Ние, красивите жени си знаем цената. Само Лора Каравелова не си знаеше цената и се ожени за един голтак. За един поет. С поета само се спи, но не се жени човек за него. Той ни се води, ни се кара. С нищо не може да му се угоди. Освен, ако е разведен, като Иван Вазов, и има нужда от жена. Като съпруг поетът е измет, нула. Той е капризен, жесток и иска светът да живее само заради него. Затова аз никога не ще се омъжа за Иван Вазов.

Колкото жени на поети познавам, всички са или много самотни, или много нещастни, или много потиснати. Трябва да си само Невена Елмазова или Лора Каравелова, за да опознаеш поетите. Явно, че Лора се излъга с Яворов…

Това, господин Памукчиев, ми каза Евгения Марс-Елмазова, истинското име на която е било Невена, но се беше прекръстила на Евгения, защото било по-европейско. Курва и в името си…

— Какво стана по-нататък?

— Пихме по два-три абсента, настроих я като китара или мандолина, за фина свирня, заведох я в моята квартира и там тя ми удари ритника. Не бутна.

— Защо?

— Защото и аз, като всеки българин, помислих да мина с три абсента, по левче — три лева. Хубавата жена не ще три лева, тя иска минимум три златни наполеона или три жълтици, с образа на Франц Йосиф…

Това е българинът. Все иска да ебне без пари. Ама не дават така. Не се лъже българката. Тя е винаги по-умна от българина. Защото тя го ражда и възпитава. Тя му дава своя ум и своите навици.

Не искам да кажа нищо лошо за госпожа Елмазова, но тя така зле възпита своя син, че той стана евнухът, сводникът и посмешището на София. Той е мелез — между арабин и българка.

Това не е истински българин. Елмазова — Евгения Марс, бе вярна на името си. Тя бе войнствена жена и спечели милиони чрез плътта си. И то лягаше само с фабриканти и с банкери…

— Вие й завиждате…

— Не. Казвам Ви истината, господин Памукчиев. Има един сой жени, които знаят да продават насладите на грам, като халвата. Тя бе от тях. И знаеше цената си. Българката затова не стана голяма писателка, като Мичел, като Пърл Бък, защото бързо се развращава, бързо се отвращава от големия труд на твореца.

Аз познавах много талантливи жени българки. Те си останаха само с таланта си. Не оставиха нищо.

— Защо?

— Защото не дадоха цена на таланта си. Даде му цена само Елисавета Белчева — Багряна. Нейният талант не е голям. Тя е средно надарена жена като поетеса. Може би — повече като любовница да я бива, не знам. Но като поетичен талант заслужава оценка четворка. Не дори петица… Но се разведе овреме, напусна мъжа си, прибра сина си и край — отдаде се на поезията. Като че ли разводът е естествено състояние на жената и мъжа, господин Памукчиев.

— Откъде съдите?

— От Иван Вазов. Щом този българин се разведе, какво остава за нас, по-простите хора.

— Но Вие никога не сте се развеждали.

— Пазил ме бог. Развеждат се само глупаците.

— Значи и Вазов е глупак.

— Абсолютен глупак. Истинският, умният мъж си хойка, ходи си по чужди жени и девойки, плаща си честно, обилно и ги има. Жена му също има право на тези малки, невинни удоволствия. Но умната жена не го демонстрира, както Лора Каравелова например, както Евгения Марс. Тя го крие. Защото е умна жена. Лора имаше най-хубавия и в същото време най-глупавия мъж — от село Боженци. Красив, но празен като балон. Лек човек. Засмян човек. Празен човек. Наивен човек. Идеален обект за съпруг. Не четеше стихове. Не четеше романи. Четеше само банковия бюлетин, който издаваше професор Цанков за Съюза на банкерите в България.

Лора сметна, че не е достоен за нея. Направи й дете — хубаво, здраво дете. Тя намрази и мъжа си, и детето си заради Яворов. Тя бе поетеса по душа. Това вие, младите не го знаете, но аз го знам. Чел съм нейни стихове. Тя бе богато надарена, но глупава жена.

— Защо глупава?

— Казах вече защо. Умната жена не се жени за поет. Поетът е таралеж в гащите — все боде, все не може да му се угоди. Защото е по-иначе устроен, по-бамбашка от нас… Лора Каравелова беше жена за Иван Вазов. Ама на — не се свърза с него. Тя искаше от мъжа всичко, а му поднасяше само една поетична душа и една хубава плът. Добре, но поетът иска и чужда. Не ще само нейната.

Искате откровен разговор, господин Памукчиев, ето Ви го, запишете го. Поетът в България е винаги на почит. Няма народ на света, който така да тачи своите поети, като българина.

Това Ви го казвам аз, Буров. Защото познавам световната литература. Няма поет, който да не е носен на ръце от съгражданите си. Но бедата е там, че българският поет не си знае цената.

— Вие си противоречите.

— Защо да си противореча?

— Защото хем си знае цената, хем не я знае. Кое е истината?

— И двете са истина. Едни поети си знаят цената, но нямат цена, други, като Яворов, не си я знаят. Казах вече, за мене Елин Пелин не е голям писател.

— А кой е голям?

— Двама са големите — Вазов и Захари. Никой друг.

— Само с двама играчи хоро не се прави. Сигурно има и други.

— Няма други. Те са, двамата.

— А поети?

— И те са двама.

— Кои?

— Вазов и Яворов. Други няма.

— Лилиев?

— Евнух…

— Кирил Христов.

— Полов маниак и фанфарон. Той никога не е бил голям.

— Много жестоко съдите.

— Защото ги познавам. Човек — поет, който бие жена си не е нито човек, нито поет. А той биеше жена си до умирачка. Така правеше и Стоян Михайловски.

— Господин Буров, Вие осквернихте всичките ми олтари и уважения към тези кумири.

— Живейте без илюзии и без кумири, господин Памукчиев. Човек трябва да се отнася към хората, както старият сарафин към парите — да им знае истинската цена. Всекиго можеш да излъжеш, даже банкерина и търговеца, но не и ломбарда, не и сарафина. Той по цвета, по звъна на златото и среброто отгатва коя монета е чиста, коя е с примес, коя е фалшива. Както Орозов, Папазов или Христов от Казанлък — само по мириса ще отгатнат кое розово масло е чисто, кое е примесено с тереше… Само те тримата, никой друг.

— И Вие ли?

— И аз. Нищо, че съм изнасял розово масло. Ние лаиците се лъжем, както и вие младите се лъжете сега. Лъжете се вие комунистите, че ще промените света и хората, че ще има свобода, братство и равенство на земята. Нямало ги е, няма ги и няма да ги има.

Хората се раждат неравни — и по социално положение, и по дарби, и по пишки, и по всичко… Как ще бъдат равни? Не могат да бъдат равни. Никога. Човек е създаден да се бори за хляба си, за място под слънцето, за жени, за пари, за обществено положение. Кой ще победи? По-умният, по-силният, по-храбрият, по-безочливият, по-грубият, по-нахалният. Ето загадката за поетите в България — те имат талант, но нямат брутална сила.

Байрон е бил безочлив, еблив, мръсен, долен, покварен — ебял е единствената си сестра, това се знае. И Мороа го пише. Той е бил супер брутален тип.

Франсоа Вийон го обесват. И с право — по-брутален поет от него не е имало. Ние пък убихме Яворов с клюки, с клевети, с презрение. Не издържа и се самоуби. Всеки убива, както може. Аз плаках за този човек като го срещнах на „Царя“ — сам, с патеричка в ръка, дрипав, мръсен, гладен, изпит, с черни очила. До него вървеше зетят на Тодор Г. Влайков, мъжът на Радка Влайкова, на дъщеря му Радка…

Обадих му се.

— Господин Яворов, да имате нужда от нещо. Мога да Ви помогна.

Знаете, господин Памукчиев, че през 1913 година аз бях министър на търговията. Генерал Георги Вазов бе военен министър тогава в кабинета на д-р Стоян Данев. Ах, какво страшно време беше. България беше унизена, България беше тъжна и гладна.

Яворов ме изслуша и каза: „Благодаря Ви, господин Буров, нямам нужда от нищо, освен от капка съчувствие и разбиране“.

„Капка съчувствие“ — това искаше Яворов, а нямаше кой да му го даде. Търсеше разбиране, състрадание — нямаше и това, нямаше кой да му ги окаже.

Беше сам… Съвсем сам. Беше като прокълнат, като прокажен. Всеки бягаше от него. Кой ще разбере мъката на поета? Кой ще разбере болката на гения? На таланта, на гордостта на България? Господин Памукчиев, няма нищо по-страшно от самотата. Ето защо аз никога няма да се разведа. Ако би ще жена ми да е ламя, да е чума, да е грозотия. Но тя е моята жена. Тя ще ме разбере в тежък миг, тя ще ми подаде ръка, ще ми даде чаша вода или кора хляб…

Човек трябва да живее с хора, с жена… По-добър другар от жената няма. Глупаци са тези, които се развеждат… Впрочем, защо да говорим — разводи има там, където ги иска жената. Всичко зависи от нея.

— Е, добре, господин Буров, като видяхте Яворов така беден, защо не му дадохте пари?

— Той не ще пари. Това е поет. Той иска съчувствие, състрадание, разбиране.

— Но е бил гладен, казвате. Слаб, изпит…

— Човек не е гладен за хляб. Човек е гладен за блага дума, господин Памукчиев. Това ще го разберете когато станете на 60–70 години. Сега вие младите не разбирате нищо. Дай ви пари, дай ви жени, дай ви слава, дай ви илюзии. И това ви стига. Вие живеете с илюзии, вие, комунистите. Вие си въобразявате, че ще преобразите света. Глупости.

Този свят не се преобразява лесно. Той се разорява, унищожава. Изгаря се, но не се преобразява.

Додето свят светува ще има бедни и богати. Управници и управлявани — насилници и мисионери на милосърдието, Каиновци и Авеловци.

— Откъде съдите?

— От това, което става пред очите ми. И е ставало. Аз познавах лично Плеханов, Ленин — от Швейцария и Франция. Познавах Троцки, познавах княз Кропоткин, познавах хората на Михаил Бакунин, познавах Адлер, познавах Парвус. Троцки е идвал в България през 1912 година, като военен кореспондент. Идвал е при мен — като министър на търговията. Аз познавах Лойд Джордж, Клемансо, Думерг, Поанкаре, познавах и съм работил с Александър Стамболийски през 1919 година, бях министър в неговия кабинет от 6 октомври 1919 година до 1 май 1920 година, аз го водих в Париж, да подписва мирния договор, аз му внуших идеята за Трудовата повинност, аз, Буров, банкерът Буров, както ме виждаш сега тук, на улица „11 август“… (задъхва се, пие вода).

И Ви казвам аз, господин Памукчиев, с мене ще говорите като с бога. Аз знам всичко. И виждам всичко. За мене няма тайни ни под небето, ни под земята. Аз съм погребал светлите имена на България — политици, дипломати, министри, офицери, писатели, поети — аз съм бил на погребенията на всички велики българи…

— Кой е бил най-велик от тях? Тези, които Вие обичате и тачите?

— Най-велик е бил Христо Ботев. След него Левски, Бенковски, Панайот Волов.

— Защо слагате и Панайот Волов? Защо не Тодор Каблешков, Захари Стоянов?

— Ще Ви обясня и с това свършваме днес. Това ще е омегата на днешния ни разговор. Вие, господин Памукчиев, ме накарахте да се развълнувам, а аз не съм свикнал с това. Вълненията скъсяват живота на човек, а дългото ебане с хубава жена го удължава. Това да го знаете от мене. Затова, намерите ли хубава жена, няма да бързате да се разделяте.

Питате ме, господин Памукчиев, защо слагам Панайот Волов в числото на четиримата най-велики българи. Слагам го, защото само той, подчертайте това, само той, единствен човек в българската история се отказа от поста си, от правата си, от славата, от суетата, от всичко — за Отечеството си, за България. Когато го избират за апостол, за главен апостол на Четвърти революционен окръг в Гюргево, през зимата на 1876 година, той взема за помощник Георги Бенковски — един прост караабаджия от Копривщица. И после, като вижда, че този прост караабаджия е гений, че е роден за водач, за пълководец, че е по-добър и по-достоен от него, предава нему своите пълномощия, той минава на втора линия, а Бенковски излиза начело.

Такъв случай в световната история няма. Това е един-единствен случай. И това го прави българинът от Шумен — Панайот Волов… Баща ми е търгувал с баща му — Вичо Волов. Къщата им бе на главната улица. Знам целия му род.

Шумен даде на България едно име — и то му стига — Волов…

— Даде и Васил Коларов…

(Смее се).

— Знам и него. Учили сме заедно в Женева, в Париж. Мой приятел бе. Хубав човек, но не може да стъпи на малкия пръст на Волов.

Волов е неповторим, като Ботев. Той дава всичко за България, всичко. Велики са тези хора, които дават всичко за отечеството си.

Васил Коларов е един обикновен партиен агитатор и скромен политик, който винаги ще свири втора цигулка, като Енгелс след Маркс, като Шилер след Гьоте.

— Какъв бе Коларов като студент?

— Умен, добър, трудолюбив, студент-спортист, студент като всеки българин. С нас учеше Иванка Христова Ботева, тя ни бе състудентка. Учеха много българи, но гений не стана нито един. Ние се оказахме добри епигони на своите велики бащи.

— И банкерите ли могат да бъдат велики?

— Да. И банкерите. Всеки в своята област може да бъде велик, стига да намери време, пролука, капитал, влияние, връзки и исторически шанс.

— Вие намерихте ли Вашия шанс?

— Не.

— Защо?

— Защото трябваше да работя с пълни кретени и глупаци, като проф. Ал. Цанков, като Андрей Ляпчев, като д-р Стоян Данев и като последния кретен на България Александър Стамболийски.

— Вчера го нарекохте „гений“, днес кретен. Защо така?

(Пие вода).

— Защото е абсолютен кретен. Да държиш властта, да имаш армията, полицията, оранжевата гвардия, 90 на сто от селото да е зад тебе, с тебе, да спечелиш изборите с 99 на сто и да ти ритнат шута, да ти ударят ритника в гъза на 9 юни. Еби му майката славовишка. От такъв по-голям глупак няма. Затова го смятам за кретен. Изобщо в живота си, господин Памукчиев, аз съм работил с много изтъкнати кретени от национален мащаб. Кретен в известен смисъл бе и Иван Вазов. През 1920 година, Александър Стамболийски, за да го спечели, а и да си създаде име на меценат, му предлага разкошната къща Бартелеми-Вайс, на улица „Раковска“, предлага му вилата на Чапрашикови в Чамкория, която правителството изкупи за осемстотин хиляди лева с гората наоколо, предложи му един милион лева, даваше му субсидия, годишна субсидия, а Вазов отказа да ги получи. Това го знаем само ние: Стоян Омарчевски, Александър Стамболийски, Райко Даскалов и аз — Буров. Вазов го сподели с мене и с брат си Владимир Вазов. Ето го, жив е. Сега живее в село Рибарица, Тетевенско. Идете при него, господин Памукчиев, и го попитайте. Той ще Ви го каже. Той ще Ви го потвърди. Вазов не прие, защото щели да сметнат, че той ставал „храненик“ на БЗНС, на земеделците, на Стамболийски.

Глупак. Приеми. Вземи всичко. Запретни ръкави. Започни работа и напиши „Аз, Вазов“ — мемоари в пет тома, да има да четем… Да има какво да видим, да оценим България и българите. Защото той е познавал лично и Христо Ботев, и Васил Левски, и Захари Стоянов, и Стамболов, лично, лично, лично… България има нужда от мемоари, господин Памукчиев, мемоари.

— Господин Буров, защо според Вас е отказал Вазов?

— Защото е поет.

— Какво като е поет?

— Поетите не мерят нещата с нашия аршин.

— А с какъв аршин мерят?

— Със своя поетичен аршин. Те живеят в друг свят, като светците, като бога. Те са богове. И те знаят смисъла на живота по-иначе от нас, обикновените хора. Вазов сметна, че ще се продаде за пари, ако приеме този дар. На него му се струваше, че ще го сметнат за отстъпник от своята Народна партия, от бюрото и от другарите.

Пълен глупак…

Той не разбра, че като остави пет тома мемоари, ще остави пет пъти повече на България, на своята партия, на своя град, на своя род.

Вазов бе гений на гениите.

Като чета неговото „Неотдавна“ и разказите му за Васил Левски, страничките за Ботев, аз плача. Плача и ридая над съдбата на България. Този гений трябваше да пише само за тези хора. За великите българи, а не за „Докузмерджанов на капъните“…

„Една българка“ е най-хубавият му разказ.

Вазов имаше какво да ни разкаже, както Ботев, както Левски.

За съжаление, ние българите бягаме от мемоарите.

— Защо?

— Първо от глупост. И второ, от скромност. Ако Ви говоря сега, господин Памукчиев, то е да наваксам и аз пропуснатото. Дано чрез Вас аз успея да споделя нещо, да докажа нещо, защото е грешно човек да погребва всичко. Грехота е. В България Константин Бозвелиев написа мемоари, вашият свети-господ Димитър Благоев също направи опит да напише нещичко, но само опит. Той бе умен и честен човек — не ще и дума, но само с ум и честност история не се прави.

— А с какво се прави?

— С пари, с вестници, с книги, с поети, с писатели, с армия. Армия без бойни песни не е армия. Армията трябва да върви и да пее. И да влиза в боя с бойни песни. Кой ще ги съчини? Поетите, музикантите. Те са светците на вселената. Те. Този, който съчинява бойни песни, той е най-великият поет. Вазов съчини няколко песни. Те са малко.

 

Жената на Буров дойде при нас откъм кухнята и ни донесе сладко от дюли — в малки, стъклени чинийки и по чаша вода. Буров изпи първо водата, после започна да яде сладкото. Аз го попитах защо прави така.

— Защото преди сладко винаги се пие вода. Това усилва двойно повече удоволствието от него. Аз обичам когато ям или пия, да изпитвам максимум удоволствие. Виното трябва да е червено, да искри в чашата. Чашата трябва да е от кристал и да звънти. Виното трябва да е студено, да щипе… Сладкото от дюли е царят на всички сладка. Обичам го от дете. В Лясковец някога майка ми вареше по десет вида сладка. И ги даваше с мярка — по лъжичка на три дни.

— Не всеки ден?

— Не. На три дни по една лъжичка. А ние, децата, умирахме за сладко. Сладко се даваше само при голям успех, при голяма работа.

Майка ми — като добра българка, бе добра педагожка. Тя искаше да работим свръх сили и плащаше оскъдно.

Българинът, като му дадеш много пари или много ядене, се забравя.

На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. За него няма нищо свято на този свят.

Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него.

Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.

Ето защо нас, децата, баща ми и майка ми ни възпитаваха така, както се възпитават синовете на лордовете в Итън колеж, в Англия. „Бъдете умерени. Имайте парите само като средство да печелите с тях пари. Но не и да ви бъдат те цел в живота. Както земята е средство за прехрана на селянина, така и парата в банката трябва да е за вас като тази земя. Не яжте много. Не пийте нищо. Или пийте съвсем малко червено вино. По чашка на ден. Не повече. Бъдете умерени във всичко. По-малко говорете, повече слушайте.“

Това бе нашето възпитание. И ние с брат ми, със сестрите ми ядяхме по малко.

Иван Вазов, между нас казано, господин Памукчиев, умря от преяждане. Той се хранеше на обяд в „Юнион клуб“. Даваха му храната с петдесет процента намаление, по изключение, а после си дояждаше в къщи. Той бе пестелив човек, но много ядеше, много. И това го погуби. Ако имаше жена като мене, тя щеше да го възпира. Ето, моята жена има сега десет буркана със сладко от дюли, а ми праща двайсет грама. Не повече. Защото е умна жена и знае човешката лакомия. Тя няма край. Лакомията е бич божи за човека.

Няма да съм жив, господин Памукчиев, да ви видя аз вас, другарчетата, как хубавичко ще се охраните, какви хубавички коремчета ще отвъртите, как ще лапате на приемите, няма да го видя. Но то ще стане. Помнете ми думата. Вие, хубавите млади момчета сега, ще пуснете гуши, ще овесите кореми, ще станете свине. Защото лакомията и властта правят хората свине.

Ето, това го запишете и го подчертайте. Човек не става свиня само тогава, когато си слага юздата сам. Трябва да става от софрата тогава, когато му е най-сладко ястието.

Българинът не си знае мярката. Ако ебе, ебе до припадък. Ако пие, пие до напиване (но на чужда софра). Ако яде, облизва чинията си.

Само българи съм виждал в Женева, в Обществото на народите да си облизват чиниите.

Помня на един прием бяхме поканени от румънеца Титулеску. По случай някакъв техен национален празник (Мамата им влашка, бяха много по банкетите и по мурафетите. За щяло и не щяло свикваха пресконференции и даваха банкети). Та там видях Титулеску само да докосва чинията. Яде му се, но не яде. Пие му се, но не пие. Продава чалъми. Аз не можех да го понасям и му казах на френски:

— Домну ле, Титулеску, защо така? Гладен сте, а не ядете. Пие Ви се, а не пиете. Пуши Ви се, а не пушите, по жени не ходите (той беше евнух, скопец). Кога ще живеете?

А той ми отговори само с тези думи:

— Аз ще живея в поколенията, в бъдещето на народа си.

Гледай го ти, влахът му с влах. Изтръпнах. Едва не изпуснах чинията си. Той стана важно и отиде при Боне, при френските си гости. На мене ми обърна гръб. Смяташе се велик политик. Прав или крив, този човек бе възпитан да стане велик.

— Стана ли?

— Разбира се, не… Велик се става с велики дела, със световни събития.

— Добре, кой според Вас е велик?

— Велики хора за мене са тези, които са обърнали или объркали света, като вашия Ленин, като Дантон, Робеспиер, като Марат, като Александър Велики. Аз може да презирам Ленин, но това не му пречи да е велик. И ако сега съм под домашен арест тук, дължа го на неговия гений, а не на вашата народна милиция (смее се). Това са парадоксите на историята. Де го чукаш, де се пука. Ленин чукнал в Санкт Петербург, а ехото отекнало в България на 9 септември. А сега иди, че я разбери…

Но това са световни катаклизми, които само световни умове могат да ги разберат. И да изпитат ласките или ударите им.

Вие, комунистите, господин Памукчиев, правихте заговори от 9 юни досега, но не падна властта.

Правихте атентати — не падна властта.

Писахте списания и вестници — не падна властта.

Пръскахте позиви. Убихте генерал Луков, полковник Пантев — не падна властта… Не дойдохте на власт. Но като се показа онзи, с големия калпак — Толбухин — и властта падна и вие дойдохте на власт.

— Значи, трябваше да чакаме, така ли?

— В живота нищо не се чака. В живота вакуум няма. Всеки се бори. Всеки се стреми към нещо. И вие не чакахте, но трябваше да се роди онзи с мустака и с калпака, че да дочакате властта. Без Русия вие сте нула. Ще ви пометат за два часа.

— Кой?

— Офицерите. Те са тридесет хиляди, вие сте три хиляди.

— С нас е народът.

— Глупости. Народът е с всеки, който държи калъча.

— Ето, тази заблуда Ви докара дотук, господин Буров.

— Охо-о. Искате да поучавате мен, Буров, Вие младокът. Не така, не така, господин Памукчиев. Не разсъждавате както подобава на човек на 23–24 години. Вие забравяте, че на Вашата възраст Наполеон е бил вече генерал и е превзел Тулон от англичаните. Не е позволено на човек като Вас да разсъждава като дете. Вие ли познавате народа или аз? Народът е стадо. Той слуша само гласа на пастира, който държи сопата и който храни кучетата. Това е народът.

Ако на 7 септември Цанков бе взел властта, сега вие щяхте да лежите в земята или в гората.

— С кого ще я вземе?

— С армията.

— А защо не я взе?

— Защото видя онзи с мустака и онзи с калпака на брега на Дунава, на два разкрача от Силистра и Видин. Затова Русия ни смрази. Русия ни парализира. Сталин ни респектира. Това е истината. Има една змия, която се нарича анаконда, друга — боа, друга — питон. Тези три вида змии парализират жертвите си само с погледа си. С вида си. Русия така ни парализира и ние замряхме. Ето, това е истината. Не си правете илюзията, че сте били сила. Вие никога не сте били сила.

— Имахме 31 депутата в парламента през 1931 година…

— Които Мушанов изгони през 1933 година.

— Значи народът ни е избрал…

— Защото бе стопанска криза и България потъна в борчове. Затова ви избра. Причерняло му бе на народа от дългове, глад и болести. Народът се лута. Народът чака някой да го поведе и да му каже „свободен си“. Народът иска да счупи жегъла.

 

Дадох на Буров да прочете откъс от статията ми „Една страница от историята“ — за казионните младежки фашистки организации, за причините, поради които България не тръгна още след преврата на 9 юни по пътя на Италия и Унгария, където е имало подобни фашистки организации.

Той прочете статията и каза:

— Според мен, господин Памукчиев, Вие правите тук една грешка. Казвате, че правителството на професор Александър Цанков искало още след преврата на 9 юни да създава държавна младежка организация. Ще уточня веднага. Това не бе идея на цялото правителство. Това бе идея лично на Цанков. И тя затова се провали. Защото бе само негова идея. Ако правителството искаше, то щеше да го направи. Няма нещо, което да иска едно правителство и да не стане. И такова нещо можете да го оспорвате колкото си искате, но то си е факт. Каквато и да е тя, идеята, то няма начин да не я прокара. Защото животът, държавата, политиката си имат свои вътрешни закони, които ние, политиците от моя ранг го знаем най-добре.

— Кои политици Вие смятате от своя ранг, господин Буров?

— Ще говоря за политиците от голямото добро утро, като Драган Цанков, Митрополит Климент (Стамболов — не, той бе глупец и развратник, който не разбираше психологията на народа и по-точно — на интелигенцията) Петко Каравелов, Иван Евстатиев Гешов и Цар Борис III, баща му — Фердинанд. Това бяхме хората, които познавахме психологията на народа си и го управлявахме. Всички останали политици са били или лоши психолози, или лоши себелюбци, които опропастиха и себе си, и България. Аз не мога да не презирам, да не мразя вашия бог, вашия кумир Сталин, господин Памукчиев. Това е нещо напълно естествено. Но в същото време, като човек, политик и дипломат, който е водил пет години външната политика на България и винаги е пърдял в големия кюп на политиците, не мога да не се смайвам пред гения му. Как можа този прост, неук грузинец, тази мръсна, долна свиня от Гори (какъв ли градец е той, но да кажем, че е град) да разиграе световните кукли, световната политика и да ви докара на власт вас, комунистите, вас, перекендетата, дето не знаете да държите лъжицата и вилицата на софрата, ами ядете като свини и мляскате като шопари. Това сте вие, прости хора, но хора, които имат късмет.

А ние, дето ядем като аристократи, сега лапаме попара от паницата и стоим като слуги. Как стана това? Кой извъртя колелото на историята? Кой докара до там работата, че Русия от самотна — стана многодетна майка на десетина отрочета, недоносчета.

Как бе, джанъм? Кой гений извъртя нещата така, в своя полза, че аз, Буров, банкерът Буров се озовах в Дряново?

Да паса патките по „Пачи панаир“ и да слушам химна на дряновските пияници:

Дряновските булки,

жълти като дюлки

мътна вода газят,

бели поли вдигат

и на Коля смигат…

На Коля Бързака. Леле майко, до какво падение доживях. Но хак ми е. От акъла ми е. Да ставам аз министър без портфейл в кабинета на чучелото Муравиев. Чунким не го знаех кой е. Знаех го. Чунким не бях ебал жена му. Ебал я бях. И знаех номерата й. Но се хванах на хорото му. Той имаше най-хубавата жена в София.

— Най-хубавата?

— И най-ебливата.

— Но Вие казахте, че Любка Ненчева била най-хубавата.

— Тя бе най-хубавата в България, а Муравиева — в София.

— Значи, Вие ги деляхте на категории?

— Естествено. Най-напред винаги е била мис Казанлък, след това мис България и накрая мис Свят. Ние, българите имаме щастието да се радваме на най-хубавите жени. Но не ги ценим. Българинът по начало не цени хубавите неща. Той гледа на тях като на нещо преходно и временно. Ето защо в България никога не е имало култ към красотата. Култ към вечното и красивото. Когато Николай Райнов започна да издава библиотеката си „Вечното в българската литература“, аз се абонирах за нея. Все пак, исках да проумея, да разбера кое е вечното. И разбрах, че този човек няма понятие от вечност. Той си остана един прост, неук, кесаревски клисар и неуспял поп.

Вечното в литературата можеше да прозре само Вазов, Константин Величков, Митрополит Климент и Пенчо Славейков. Защото имат гени на литератори.

— А Захари Стоянов?

— О, най-малко той.

— Защо?

— Защото не притежаваше нужната култура за това. Бях на 14 години когато той умря. И бях на погребението му. Аз Ви казах, господин Памукчиев, че той, моят баща напусна овреме Лясковец и се премести в Русе, в най-хубавия град на България, при най-умните хора. Защото Русе е чаровен град, русенци са били най-умните хора на България. И понеже България открай време се е управлявала от търновските профани, като Стамболов и Петър Габровски, от генерал Никола Недев и Георги Живков, затова не е прокопсала.

Нито един русенец не е допуснат да стане водач на нацията, какъвто за съжаление осем-девет години беше Стамболов.

— Защо?

— Политиката има свои закони, казах вече. Тя не търпи интелигентните на трона си. Тя иска полуинтелигентни. Полудипломати, полуполитици. Тя иска сурови мъже, с тежки юмруци. А русенци, като възпитани и интелигентни хора, се държат настрана. Баща ми имаше за правило: работи с умни хора, да поумнееш и ти. Работи с честни хора, да станеш честен и ти. Работи с делови мъже, за да бъдеш доволен и ти. И затова, може би, той не успя да си пробие път към върховете на властта. Не стана дори министър. Но ми каза: „И да си по-умен от другите, Атанасе, не го показвай пред тях. Хората не обичат това. И да си гении, сред тях изглеждай овца…“

Хората обичат овцете, особено когато могат да ги доят и да ги стрижат. Освен това всеки обича агнешко месце и овче млечице, за това овчата политика е най-добрата политика. Овчата маскировка е най-фината маскировка. Ето защо големите политици, от ранга на Гешов и на Андрей Ляпчев, винаги са си намятали по една овча или агнешка кожа на гърба.

Плуват си с нея в живота, в банките, в политиката, пасат си кротко и доживяха дълбока старост.

А аз, който се перчех, който исках да продавам чалъми на госпожа Муравиева, сега кисна в Дряново.

Затова баща ми беше прав като ми казваше „Бъди външно овца, а вътрешно, ако би щи бъди и тигър, и пантера, и чакал“.

В политиката, господин Памукчиев, важна е маскировката, а не същността. Кой ти ебава днес същността. Труман, който е голям коцкар, женкар, политик и банкер, притежава едно ценно качество — той е дипломат. Аз съм следил кариерата на всички американски политици от времето на Георг Вашингтон — по книгите и вестниците, разбира се. Не в Америка, където сигурно бих променил мнението си за тях. И бих видял, че този президент Рузвелт е едно еврейско семселе, едно юдейско копеле, което влиза в световната война само за да спаси евреите. За нищо друго. Америка нямаше интерес да воюва, както Русия в 1914 година. Цар Николай хвърли Русия във войната. Русия имаше всичко. Не й трябваше нищо. Тя можеше тогава, както Швеция и Швейцария, да стои настрана, да продава храна и да трупа милиарди. И не в пари, а в злато. Цар Николай се оказа най-глупавият руски император след Александър II.

— Как след Александър II, господин Буров? Той е велик император за мене.

— За тебе да, но не и за мене, господин Памукчиев. И забележете, сега започвам да Ви говоря на „ти“, защото Вие ми оспорвате едно нещо, в което аз вярвам и съм напълно сигурен, защото съм водил държавната външна политика на България пет години и съм бил на върха на властта. Защо казвам, че е прост този император на Русия? Защото в 1862 година, той продава Аляска на Америка. На Щатите. Продава къс от Русия, къс от снагата на една велика империя, която ни е спасила, но която може да диктува волята си на света. Всеки голям политик, господин Памукчиев, като голям дипломат, гледа на световната политика като на свое бойно поле, на свое дело. Русия е можела да вземе Канада, защото е имала сили за това, но не го е направила. Можела е да се настани и по на юг, примерно в Калифорния, имала е и флота, и сили, но не го е сторила.

А това говедо, това чучело, този глупак Александър II да вземе да продаде Аляска, със златните й залежи. Бе, животно. Бе, диване. Иди там, виж какво продаваш, и тогава дигай цената, щом ще го продаваш. А той го е дал на безценица. Ето защо, господин Памукчиев, аз Ви казвам — в световната политика могат да се месят и да оценяват само големите политици, лъвовете като Рузвелт, като Сталин, като Чърчил — тримата най-големи политици на нашето време.

— А кои бяха тримата най-големи политици на Вашето време, господин Буров?

— Моето време, когато аз бях министър на външните работи през 1926–1931 година, нямаше големи политици. И не защото не ги е имало, а защото не можеха да се проявят. Големият политик се проявява само в бурни години и бурни времена. Войната е бурно време. Световните политици се показват именно тогава. За мене Хитлер е гений. Зъл гений, но гений. Защото той създаде от нищото нещо, създаде един култ, една империя, една армия и раздруса устоите на света и световната политика. След сто години историците ще му признаят много заслуги. И ще забравят онова, което той е сторил като зло. Защото хората имат къса памет.

Всеки, който не поглежда към политиката е добър за политиците. Всеки, който поглежда към паницата им е вреден за тях. И те го убиват. През септември 1923 година вие, комунистите, погледнахте към нашата паница и ние ви стоварихме един в мутрата, да не си навирате гагите там. Сега ние погледнахме към нашата паница и вие ни друснахте по един в мордата, да не поглеждаме там. И с право. Никой не обича да му гледат в гащите, в полата и паницата.

Жената си крие лалето, за да му придаде по-голяма цена. Мъжът си показва керестето — за да му придаде по-голяма цена. Глупак. Той не знае, че големият хуй и през потурите си личи. И веднага се усеща кой влачи остро копие и кой клюмнал минзухар…

Та казвам аз, господин Памукчиев, политиката има свой неотменими закони. И колкото по-млад ги научиш, по-лесно ще се издигнеш и няма да повтаряш грешките на по-големите, на умните. Стамболийски щеше да управлява и сега, ако не бе неговият навик да поглежда в нашите паници. На банкерите. На чифликчиите. На наемодателите, като Кочо Хаджикалчов.

Този Кочо Хаджикалчов бе намерил цар Фердинанд във Виена. И не в едно кабаре, както дрънкате във вашите глупави вестници (вчера четох нещо такова), а в имението на баща му. В Пуста-Мазош (Пусто поле) в Унгария. Там го е видял за първи път на езда — на кон. Хубав. Млад. Весел. Любезен. Вие неправилно описвате Фердинанд, господин Памукчиев. Той беше хубаво момче когато дойде в България през лятото на 1887 година. Аз бях там с баща си — в Лом, на пристанището. Там го посрещахме. Гледах княза и му се дивях. Бе висок, хубав младеж. До него майка му — хубава, млада, засмяна.

Тя бе истинска французойка, господин Памукчиев, и правеше политика с фустата си, а синът й — с ума си. Цар Фердинанд бе най-умният български държавник от 1887 до 1912 година. Това не може да му се отрече.

Сега, като ме слушате, Вие си казвате, господин Памукчиев: „Какви ги дрънка този дърт глупак Буров, какви ги приказва.“ Така ли е? Така е. Не го отричайте. Аз чета по очите Ви. Нали е така?

— Да. Така е.

— Ясно. Значи, не съм се излъгал. Все още мога да гадая по очите и усмивките на хората. Фердинанд прие трона в 1887 година от ръцете на Стамболов и го направи свой министър-председател и свой помощник, съветник, учител, възпитател. Забележете, възпитател. И Стамболов, говедото, повярва, че князът е по-глупав от него щом го кани за учител и възпитател. И започна да му дава съвети. Днес един, утре друг.

Днес му праща млади жени, нали е ергенче, утре му проводи булката на някой чиновник, която иска пари и дрехи. Фердинанд се забавлява, а Стамболов през това време се разправя с русофилите. Бие ги, гони ги, требе ги. Насилва жените им, насилва децата им, гази Търновската конституция като луда крава телето си, както казват нашите селяни, и управлява.

Царят през това време го гледа и му се смее на ума. Той бе потомствен принц. Син на князе, на херцози, внук на един френски крал.

Кралица Виктория му бе „Танти Виктори“ — леля Виктория. Неговият чичо й бе съпруг.

Та този ли Фердинанд няма да излъже, да преметне Стефан Стамболов, той ли? (Смее се ехидно, взема чашата с вино и пие с наслада).

Аз му бях занесъл три бутилки асеновградско, маврудско вино, малага и една луканка. Ядеше само по едно резенче и на разговор пиеше само по една чаша вино, не повече. Друга част оставяше за вечерта, когато продължавахме нашите разговори. Защото без чаша вино той не бе в настроение.

— Има велика мъдрост в чашата вино — казваше ми той. Селянинът има бъчва вино в мазето си, но отива в кръчмата като в клуб — да послуша новините, да се види с приятелите си, да побъбри с тях. Защото човек като мене, който цял живот е говорил с хората, иде се пръсне като парен котел, ако не говори, ако не изпразва акумулатора. Хората, надарени да говорят, трябва да говорят, господин Памукчиев. Защото говоренето, това е също така изблик на ум и на енергия, както електричеството. То трябва да се изпразва. И то навреме. Затова аз обичам да говоря. Желанието ми е да остана поне като приятен събеседник, а това е най-хубавото нещо на този свят. Да говориш, да поучаваш, да кажеш това, което знаеш. Каква полза да го погребеш?

— Господин Буров, Вие говорехте за Фердинанд като държавник.

— Не само като държавник, а и като психолог. Той, казах го вече, разбра що за говедо е Стамболов. Умен, но не много. Лаком премного. А такива хора най-лесно падат в клопката. Остави Стамболов да се налапа с гори, с ливади, с банки, с имоти, с пари и му тласна в ръце сопата. „На, бий. Аз се боя от Русия.“ А той не се боеше от никого. Защото зад него беше Англия, Германия. Беше Австро-Унгария, която го прати в България. Стамболов го удари по жени. Всеки политик, като се наяде, започва да си спомня за младостта и да съжалява, че не е юркал всички хубави жени. И си въобразява, че ще успее. И почва да лудува. Полудя и Стамболов. И още повече се разлакоми. Той завзе чифлика на Чобан-Генови, завзе чифлика на Олматарски, настани се в Оряховското село Бутан, Гложене, навря се там в чифлиците на село Селановци. Той нямаше мярка. Нямаше насищане. Сетне, през 1892 година, започна да вилней из Добруджа и взе осем чифлика от Бутански, Провадалийски, Гайтаневски и Ючормански. Фердинанд си седеше в двореца и само му гледаше сеира. „Лапай, лапай, иде ти краят.“ Умори зетя му — военния министър Сава Муткуров — и постави за военен министър полковник Рачо Петров. Добре. Философски погледнато, нищо особено. Но иначе погледнато — това бе преврат. Постът на военния министър е най-важният пост. Това е ключов пост. Върховна власт, на върховни права и сили. Неотменим закон в политиката е, че който държи военното министерство, той държи всичко.

Вие, комунистите, господин Памукчиев, излязохте големи дяволи. Признавам го. Сложихте на 9 септември за министър на войната едно чучело, един глупак — Дамян Велчев, а го командувахте чрез маршал Толбухин и чрез помощник-военните министри. Знам ви игрите. Следя ви ходовете и виждам, че са гениални ходове. Но те не са ваше изобретение. Не. Те са ходове на чичко ви Сталинчо, да го туря на майка му грузинска. Той ги измисля тези велики игри и успява чрез тях. Помня и съм следил с най-голям интерес някога битките му с Лео Троцки. Аз познавах добре Лео Троцки, лично. През 1912 година той дойде тук, в България, като кореспондент на един швейцарски вестник. Беше голям ум. Голям журналист. Голям кореспондент. Имаше дар-слово на вития, на пророк Йеремия. Само вашият кумир — Георги Кирков — би могъл да се сравни с него и да излезе срещу него. Никой друг.

Идва и се представя — Лео Троцки, Ешкенази — и започва визити на всички богати еврейски къщи. Той бе чаровен като събеседник. Той бе гений. Това не може да му се отрече. И Сталин го събори. Катурна го. Като изгониха Лео Троцки от Русия, през 1927 година аз казах на Андрей Ляпчев:

— В Русия става нещо велико. Идва нов гений.

— Защо? — пита ме той.

А аз му казвам:

— Еврейските болшевичета в Русия си намериха майстора. Този грузинец ще им ебе майката до един.

Ляпчев ме гледа и мига. Той не разбираше от дълбоката, световна политика. Той разбираше само от българската политика.

Тогава аз отидох при едни руски генерали от щаба на генерал Врангел, на Кутепов, на Деникин, които живееха на квартира в дома на Иван Евстатиев Гешов, на „Царя“, до къщата на Моллови. И поговорих с тях. Те бяха много разтревожени.

— Какво има? — питам ги. — Какво е станало?

Те ми подават вестник „Правда“. Получаваха го тайно, по техни си канали. И ми дадоха да чета изложението на Сталин против Троцки — едно умно и сериозно изложение. Умно измислено, умно написано, умно отпечатано, с мярка.

В живота, в печата, в политиката, господин Памукчиев, мярката е велико нещо. Всяко нещо, казано с мярка, хваща дикиш. Всяко нещо, казано с нервен, раздразнителен тон отблъсква. А Сталин говореше спокойно. Много спокойно. И това негово спокойствие беше изплашило генералите. Зад това спокойствие те бяха видели Русия. Русия — могъща и страшна за света. И го видяха не само те. Видя го светът.

Сталин през 1927 година — десет години след революцията — пръв показа силата на Русия. И изплаши света. Ако сте чели, господин Памукчиев, макар и млад, нещо за натиска „Кърдзон“, за аферата „Кърдзон“, за заплахата „Кърдзон“. Тя стана именно тогава — през 1927–28 година. Англия се уплаши. Тя разчиташе на Троцки. На еврейчетата. Те да провалят революцията в Русия. Защото те бяха възпитаници на Западна Европа, бяха живели в Швеция, Швейцария, Германия, Австрия и познаваха европейската демокрация. И си въобразяваха до един, че ще оправят Русия с демокрация. Глупава илюзия. Светът се управлява открай време или със сурова диктатура или с демагогска демокрация. Няма демокрация, където няма пари. Няма демокрация, където няма колонии. Няма демокрация, където няма да ти тече отвън, от чужди джобове и каси.

Англия и Франция се перчеха с демокрация, защото имаха колонии. Германия също се перчеше с демокрация до 1914 година, докато имаше колонии.

В парламента, в Райхстага, в Берлин, аз съм виждал да заседават социалисти и юнкери от Прусия. Август Бебел пееше там… Но след това песента му секна. Избиха хората му. Защо? Защото колониите не носят вече нищо. И се мина към диктатурата.

Защо в България никога не е имало демокрация? Защото никога не сме имали помощи от никъде. Без пари и колонии няма демокрация. Това са тъжни неща, но са истина.

Англия ще загуби силата си тогава, когато загуби колониите си.

Русия е страшна за това, защото остана цяла. И геният на Ленин е именно в това, че той запази цяла империята. Велика победа, на един велик (макар и омразен за мене) човек. Да, омразен. Той и чичко ти Сталин ме докараха тук, в Дряново, а не вие, с вашите милиционерчета.

Да, те двамата. Световната политика на Англия се крепи на колониите. Когато аз бях момче, през 1887 година, когато посрещнах Фердинанд в Лом, с баща си, видях как баща ми даде сто наполеона в касата на княза. Носеше я хофмаршалът граф Бурболон. Това бе уж за „Червения кръст“. Княгиня Клементина бе една от най-важните основателки на Червения кръст в света. Баща ми даде тези пари, а аз го попитах:

— Тате, защо ги даде? Това са много пари.

А той ми каза тогава:

— За да получиш после, трябва да дадеш сега. Но първо ти да дадеш. Запомни това.

И аз го запомних.

И Ленин през 1917 година даде първи — даде три декрета, та ни еба майката, а после обра каймака. Разложи всичките ни армии и те, армиите, решиха изхода на войната. Англия мислеше да води още пет години война в Русия. Не изкара и пет месеца и нейната армия се разбунтува. И тя си я върна обратно в Гърция.

Висшата политика, господин Памукчиев, иска три неща: пари, шанс и ум. Огромен ум. Ум, който да движи света.

— Кои са световните политици, които са движили света?

— Света го движат не политиците, а парите. Политиците са били само щурманите на параходите. Параход без платна, без вятър, без пара, без бензин не върви. Това са парите. Параход без шанс също не върви. Извие се ураган, потопи го и край.

Трябва съчетание на ума, на шанса и на парите.

Ленин нямаше много пари макар че не беше съвсем без пари — руските банки не бяха съвсем празни. Те бяха богати банки. Ленин нямаше голям шанс, като Сталин. Раниха го рано.

— Как разбрахте вие това?

— Та ние лягахме и ставахме със съветските новини. Имахме си хора, които ни ги носеха. Ние се надявахме до 1940 година Русия да падне.

— А кога разбрахте, че няма да падне?

— Лично аз го разбрах през 1927 година, когато Сталин изгони Троцки. Троцки бе някога военен министър в Русия. И имаше сила и власт да събори Сталин, но не успя. Сталин излезе по-умен от него и го повали. Още тогава разбрах, че Русия ще се закрепи.

— А защо казахте: „До 1940 година“?

— Когато Русия си взе Бесарабия от Румъния и омаломощи Румъния, та си взехме и ние Добруджа. Ето че Ленин и чичко Сталин са работили и за нашата кауза. Тези влашори създадоха най-закръглената държава на света. Бразилия не е по-закръглена от Румъния. Ха сега де. Четири милионната влашка държавица в 1919 година стана „Румъния Маре“ (Велика Румъния).

През 1926 година, вече като министър на външните работи в кабинета на Ляпчев, аз отидох на заседание на Обществото на народите в Женева.

Отседнах в по-разкошен хотел от хотела на Титулеску, поръчах си по-разкошен костюм от неговия. Той бе франт, конте, фанфарон, но умен фанфарон. И му се представих.

Тогава змей го либеше него. Беше главатар на мафията на краля. Два пъти става председател на Обществото на народите (по-точно — на неговите финансови комисии, които даваха парите и помощите на света).

Погледна ме той и попита на френски:

— Вие ли сменихте господина Калфова?

— Йес, сър — отговорих му аз иронично, на английски.

Той бе полиглот. Знаеше двайсет езика. В това число и български. Но аз му заговорих напук на английски. И той ми каза тогава:

— Вие, българите, господин Буров, макар и победени, макар и разорени от войната, създавате тревоги и трудности на моето правителство, на моя народ.

— Как ги създаваме? — попитах го аз.

А той ми казва:

— Създавате там някаква си Добруджанска революционна организация. Ромулес Войнеску ми докладва вече. Включвате в нея и комунисти, като Дочо Михайлов и Димитър — Доктора. Знам бюлетините, чета ги всеки ден. Вие създавате чети. Организирате набези откъм Русе и Варна. Откъм Разград и Кеманлар.

Представяте ли си, господин Памукчиев, той познаваше цялата ни северна граница, с градчетата и селцата. Това ме порази тогава. Този човек, който представляваше „Румъния Маре“ (Велика Румъния) в Женева, живееше само за нея, за Велика Румъния. И дума не даваше да се спомене за реванш, за връщане на „колониите“ — защото по същество и Банат, и Трансилвания, и Добруджа, и Бесарабия бяха колонии на Румъния и тя наричаше своите заселници — румънци там „колонисти“.

Аз му отговорих.

— Господин Титулеску, — говорех му вече на румънски — Вие напразно си въобразявате, че ще стреснете някого, че ще ни уплашите. Вие сте оградени отвред с врагове, които сте ограбили жестоко. И сте им взели най-хубавите провинции. Но не от България се плашете. Не и от Унгария.

— А от кого? — попита ме той разтревожен.

— Знаете от кого.

— Моля Ви, кажете ми от кого?

— От Червената мечка. Защото заиграе ли откъм Север, ще заиграем и ние, от юг. Но не заиграе ли тя, няма да заиграе никой. Ето това е вашият враг. А не ние, българите, с нашите чети. България, казах, сега е пълна с чети. Но не падаме. Ние сме си на власт. Няма да падне и Добруджа от нашите чети. Бъдете спокоен. Чети власт не свалят. Свалят я империи. А имате нещастието да бъдете гръб до гръб, дупе до дупе с най-великата империя на света. Като ви го отпере, ще ви пръсне зъмбата. И няма да се чува, няма да се вижда повече имението на хер Титулеску в Брашовско, в Добричко, в Банат.

Така му казах и го оставих сам.

България за пет години — от 1926 до 1931 година не получи от Обществото на народите нищо. Абсолютно нищо. Даже не ни отбелязваха в своя си бюлетин. Искаха само репарациите си. Искаха. Искаха и ние плащахме. Плащахме, докато се разорихме. И Ляпчев каза тогава: „Бюджетът на България се крепи на черупката на яйцето.“ Титулеску, Бриан — двамата приятели ни ебаваха майката по всички линии. Румъния и Франция, Югославия и Англия ни душаха. Душаха ни като зверове. Не ни правеха отсрочки на дълговете. Ние се задушавахме. Титулеску ми каза един ден:

— Господин Буров, вие не платихте тратите, не плащате лихвите, не давате нищо. Защо така? Или се надявате на прошка? Няма прошка, запомнете го. Вие ще трябва да паднете на колене, да се кланяте и чак тогава ще видим.

— Господин Титулеску — отговорих му аз — ние ще умрем. Ще пукнем от глад, но няма да се кланяме на чучела като Вас. Вие сте евнух. Вие сте недоносче. Вие не заслужавате да представлявате себе си, а представлявате Румъния Маре. Това е парадокс на историята.

Той ме гледаше като пукал, мигаше и мълчеше. Бе наистина евнух. Жена не бе виждал, като Николай Лилиев.

— Господин Буров, аз мислех, че в политиката има само дипломатически разговори и любезни думи. Вие ме смайвате с това, което сте говорили с Титулеску.

— Политиката, мило момче, има всичко — и сопа, и цепеница, и убийство из засада, и любезни думи, и мръсни, цинични разговори като тези. Аз мразя властите. Мразя ги като чума. Това гадна, долна язва. Става дума за хора като Титулеску, като връх на властниците. Народът винаги си е добър и е стадо овце. Няма защо да го крием. Той пасе, той дава вълна, кожи, мляко, агънца и Титулеску говори от негово име. Аз, като политик, изучавах психиката на властника-победител. Той е страшен. И Пашич — сръбският вожд, и Титулеску, и Братиану, и Папастратос, и Венизелос — всички бяха от един дол дренки. Когато съдиха генерал Гунарис в Гърция, защото загубил войната с Турция, с Кемал паша, аз казах на Титулеску в Букурещ (бях там на гости):

— Господин Титулеску, пазете се да не съдят и Вас някой ден.

— Защо?

— Защото и вие не мерите яйцето на дупето си, когато го лапате цяло. Нали знаете приказката за пуяка, който го хранели с цели орехи. Дават му малки орехчета, за да не се задави или задъни…

Не ме разбра.

През 1925 година, когато гръцкият генерал Пангалос нападна България, Румъния също струпа войски на северната ни граница.

Всички помислиха, че ще стане като 1913 година. Но аз единствен следях зорко какво прави Русия, какво прави Сталин през това време. Той най-неочаквано, ама най-неочаквано, прати една кавалерийска армия на южната си граница, към Бесарабията…

Този ход го забеляза и цар Борис III. И той следеше събитията в Румъния и в Русия чрез верни свои хора. Това е неизбежно. И е нужно.

От Букурещ се сепнаха. Изплашиха се, защото Русия винаги е била страшна с огромните си размери и с огромните си армии.

Всеки държи сметка за това. Така през 1925 година, господин Памукчиев, Сталин си е направил сметката. „Аз няма да позволя на влашорите от Букурещ да нападнат България. Тя си е моя. Тя си е наш контингент, наше завоевание, наша страна. Наш народ… Румъния е противна с лакомията си. Следователно, ще я държим за юздата“.

Великият политик, господин Памукчиев, мисли сто години напред. Посредственият — ден за ден. И това е разликата между политиците.

Русия през 1925 година не се интересуваше кой е начело на властта — Цанков ли, Вълков ли, Ляпчев ли. Тя гледаше голямото, гледаше България.

И като видях тук, в София, Червената армия през септември, аз си рекох: „Този дърт грузинец пак успя. Каквото бе намислил — то стана.“ И ми дойде на ума за 1925 година.

И понеже говорихме одеве за Стамболов, той я караше „ден да мине“. Не бе дълбок политик. Не мислеше за векове.

Висшата политика, господин Памукчиев, е била чужда и на Цар Освободителя. Връщам се на тази тема — за Аляска. Ако той не бе продал Аляска, Русия щеше да има още по-голяма сила и тяжест. Този император се оказа добър за нас, българите, но вреден за Русия. Той изпусна питомното в Аляска, да гони дивото в Турция. Е, вярно, победи Турция, но на зелената маса изгуби три четвърти от завоюваното.

Спечели само Бесарабия. Но пък се скара с Румъния. А румънците не забравиха това. И през 1919 година взеха Бесарабия, но и те не я харесаха. През 1940 година Русия си възвърна Бесарабия. Ние си взехме Южна Добруджа и в София взеха да идват руски книги и вестник „Известия“. Аз се абонирах за него. Четях го внимателно. И разбрах, че тази империя е страшна въпреки кусурите си.

— Къде виждате кусурите й, господин Буров?

(Мисли дълго).

— Аз не вярвам в колективизма, нито пък в съзнанието на човека при общата работа. Има индивидуална работа. Има лична сметка. Личен интерес. Ето, аз така разбирам нещата. Човек има една глава — да мисли, една уста — да яде. Човек е създаден да бъде сам, сам господар на нивата си, на труда си. Сам. А вие, комунистите, вярвате в общото, в колективизма. Аз не вярвам. И го намирам за противоестествено. Човек живее за себе си, а не за другите.

— Така мислите Вие, господин Буров, защото така ви изнася на вас и така са ви възпитавали пет милиона години. Човек се превива, Вие сам го казвате, и се превъзпитава.

— Казах, че се превъзпитава за дребното — да яде, да спи, да не хърка, да не пърди на обществено място като кон, а да се държи прилично. Но никой не го възпитава как да прави оназ работа, как да си пробива път в живота. Това с възпитание не става. То е в природата на човека. Той с него се ражда, както вълка — да яде месо, а агнето — да пасе трева.

— Хората се превъзпитават, господин Буров.

— Глупости. Празна вяра на празни хора. Хората не се променят. Не се превъзпитават. Те само чистят мъничките, сухи клонки по стъблото на вековния дъб, а големите клони и дънера си остават същите. Аз не мога да приема, че ще успеете да превъзпитате човека в колективизъм. Не. Човек търси помощ от другите когато е хилав, слаб или болен. Иначе всеки сам си работи. Зависи как работи. Аз в моята банка, плащах на чиновниците си тройно по-високи заплати отколкото те биха получили в Българската народна банка, а те ми даваха петорно повече работа от държавните чиновници. Аз подбирах моите чиновници от Свищовската търговска гимназия и от Свободния университет. Аз знам да подбирам хората си. И не греша.

Ако вие, комунистите, не промените психиката на хората, вие сте загубени.

— Как може да стане това според Вас?

— Ваша си грижа. Ваша си работа. Когато бях в банката си, аз знаех какво трябва да се направи. И го правех. Отивах през юни месец в Свищов. Отсядах у приятели или у директора на Свищовската търговска гимназия. И го питах: „Кажете ми кои са най-честните, най-работливите и най-способните момчета — абитуриенти?“ Той ми ги посочваше. Аз пак му повтарях: „Но искам най-честните, най-способните, най-трудолюбивите. Хора с размах, от добри семейства.“

Защото семейството е велика сила при възпитанието на човека.

Той ми даваше имената им. Аз ги вземах и давах списъка им на моите агенти от банковото разузнаване. Да отидат по родните им места и да ги проучат до дъно, до корен. Те се връщаха и ми даваха докладите си.

Прочитах ги и казвах: „Този, този и този да се вземат в банката, с тройна заплата, а този, този и този да се пратят да следват в Полицейската школа в Германия, Италия, Франция или Англия“. Те също ми трябваха.

Ватикана, господин Памукчиев, е имала и има два свои университета, под различни фирми и имена. В единия от тях, крехки и набожни момчета четат и пеят „Осанна вишни“, а в другия се учат да стрелят, да убиват, като разузнавачи на католическите банки в света. Ватикана има най-много банки в света. Това да го знаете от мен. Най-много. Повече от Щатските банки взети заедно. Но понеже в света никой не казва тази банка е католическа, тази протестантска, тази арабска, персийска, а се казва банка, всичко се забулва в тайна.

Та, кажете ми, господин Памукчиев, щях ли да работя аз така, да ходя в Свищов да ме ядат дървениците, ако нямах личен интерес. Ако не работех за себе си.

— Ние ще превъзпитаме хората!

— Глупости.

— Защо да са глупости?

— Защото е глупост да се мисли, че човек се превъзпитава, когато го няма в него вътре хубавото, ценното качество на трудолюбеца.

— Ще го създадем…

— Още една глупост.

— Ще впрегнем училищата… Университета.

— Трета висша глупост. Човек се създава в семейството.

— И в училището.

— Четвърта глупост, господин Памукчиев. Не говорете повече. Падате ми в очите. Вие досега не спорехте с мене, сега започвате да дрънкате глупости. Защо?

— Защото не вярвате във възпитанието.

— Вярвам, но възпитанието започва в семейството. Детето на пияницата гледа вкъщи ужаси — бой, плач, кавги, упреци, баща му повръща в леглото… И то се отвращава. Така бащата възпитава детето си 99 на сто да не пие. Да се отвращава от алкохола.

Но когато крехкото детенце, това нежно мило създание, вижда на масата хубавата, ухилена бутилчица с ликьор и близне от него, то се усмихва. Той му се услажда. И посяга втори път. Майчето му, милото му майче, през това време си шета из кухнята и пее романси „О, върни се, върни“. Друса заобленото дупе, друса белите цици и се заплесва с мъжа си или с любовника си. През това време, казвам, детенцето посяга трети път към ликьора. И пак сръбва… Харесва му още повече. И в съзнанието на това крехко дете, господин Памукчиев, завинаги остава вкуса на ликьора.

Ето, ето коренът на злото. Ето откъде идват пиячите. От семейството. Ако в семейството няма ликьор, няма вино, няма ракия, детето няма да има тези усещания.

И ако то се възпитава правилно — както в Итън колеж в Англия, няма да стане пияница.

— Но Цезар е пил… Цар Борис е пил… Чърчил и сега пие. И то много…

— Аз не казвам, че Чърчил не пие. Пие. Защото майка му е била курветината на Лондон, баща му — мултимилионерът на Грейд Британик си е гледал милионите, а него са го възпитавали слугините. Това е Чърчил.

Но Петко Каравелов не пиеше, знам това. Иван Евстатиев Гешов не пиеше, знам това. Първият умря през 1903, а вторият — през 1924 година. Те не слагаха капка. Аз съм бил в домовете им.

Преди Балканската война отидохме в Копривщица. Там беше и Димчо Дебелянов, поетът. Хубав човек беше. Добра, нежна душа. И сега плача за него. Велик българин е той. Сам отиде на фронта и загина. А беше тук чиновник. Можеше да остане, като Димчо Казасов, и да си живурка. Не, отиде на фронта. Димчо Казасчето се престори на болен от туберкулоза и остана в София. Даже го пратиха в Швейцария да се лекува, а Димчо замина за фронта доброволец…

Та, казвам, отидохме в Копривщица и там видях майката на Бенковски. Седнала пред къщата си, седи и мисли нещо. Ние, млади хора, се приближихме до нея със свалени шапки. Тя се почуди. Иван Евстатиев Гешов ни водеше. Той падна на колене, взе ръката ши я целуна. После видях сълзи в очите му. Заплаках и аз… Заплакахме всички. Защото тази жена бе родила един от най-великите синове на България.

Тя и майката на Ботев, майката на Левски, майката на Хаджи Димитър, майката на Стефан Караджа.

Ето, тази българка бе възпитала своя син. И той умря за България. Но не е кусвал капка алкохол… Така е, господин Памукчиев. В семейството си тази жена не е държала алкохол. И създава един велик герой…

Къде се учат, господин Памукчиев, момчетата да пушат? В кенефите на гимназиите. Срам. Позор. Утрешният премиер, президент или директор на банка пропушва в кенефа, при говната (плюе), и искате, господин Памукчиев, да ми кажете, че училището възпитава.

Възпитава, когато учителите и директорът не пушат. Пуши ли един от тях — край. Възпитанието пропада.

Човек се възпитава от лични примери — на майката, на бащата, на дядото, на бабата, а след това на учителя. Кой учител днес не пуши? Единици.

Аз, когато подбирах моите чиновници от Свищовската търговска гимназия, ги подбирах да не пият, да не пушат. Курвари могат да бъдат, но не пияници и пушачи.

Защото един пушач през работното си време, за осем часа, изпушва по 20 цигари. Всяка цигара се пуши за десет минути. Това са двеста минути или три часа и половина. Нека изпуши десет цигари. Това са сто минути — час и половина. Боже мой. Че за час и половина добрият чиновник ще отхвърли работа за милиони…

Ето защо аз възпитавах моите чиновници така, че да не пушат. В банката си аз не пушех пред тях. Никога… Щом искаш работа — сам дай пример за дисциплина. Чиновникът има особена психика, господин Памукчиев. Той по принцип е лентяй, нагаждач, мижитурка, мръсник и подлец. Той, като поробен човек, като командван човек, е нула като личност.

Ако пък е началник, усвоява всичко ниско и лошо. Пие му се, краде му се, лъже му се, унизява подчинените си!

Има чиновници, които не дават на другите около тях да дишат.

Е, добре, господин Памукчиев, вие ще превърнете 90 на сто от хората в държавни чиновници. Как ще ги превъзпитате тези говеда? Как?

В Русе някога имаше една голяма фирма търговци — „Братя Бъклови“. Търгуваха с цял свят. Те подбираха своите чиновници измежду русенци. Други не приемаха. Но ги подбираха лично, по родове.

— Знаеха ли всички родове?

— Знаеха дори корените на тези родове. И техните чиновници издигнаха фирмата. Защото работеха по за двама.

Защо никой не обичаше Никола Обретенов в Русе? Защото бе мързелив пенсионер и стана лентяй…

Парите покваряват дребния човек и извисяват големия. Те не развалят човека. Парата дава сила и кураж. Развалят само слабоватия, хилав човек, със слаб морал. Това е истината.

Възпитава и скромността.

Брей, много говорихме този ден, бе. Вие ме накарахте да изкажа всичко, което знам, но това ме радва. Аз изпразвам акумулатора, само дето винцето трябва да се пести. Няма по-хубаво вино от станимашкото. Пил съм виното на Аристидес-Чорбаджака и съм го изнасял в Америка. Той е стар ерген. Живее на горния край на Станимака, със сестра си, стара мома, много хубаво готви и работи за петима. Те, двамата, знаят тайната на малагата, бият испанците и печелят златни ордени за това вино. Ах, да има само една чаша от него, това ми стига. Но няма. И няма да има.

Аз му обещах да отида до Асеновград и да донеса. Но като въздържател, не мога да го оценя като него.

Буров тогава каза:

— Вие, въздържателите, господин Памукчиев, сте като светиите — ебе ви се, но не смеете, краде ви се, но не рискувате, да не си навредите на реномето. Веднъж се живее на този свят. А живот без чаша вино не е живот. Ставаш тревопасно. Виното, с мярка взето, е балсам за душата, еликсир за сърцето и стимулатор за туй-онуй.

За всичко трябва да се плаща в този живот. Пиеш чаша вино в кръчмата — плащаш. Вземеш едно кебапче в ресторанта — плащаш. Боднеш тук-таме нещо — плати си честно. Всяко удоволствие се заплаща. И колкото по-честно плащаш, повече ще те търсят за партньор.

Така е и в търговията. Съветска Русия бе най-честният търговски партньор на света. Тя плащаше честно, само едно не плащаше — старите борчове на Англия, Франция и Америка. И затова те в 1918 година й обявиха война.

Но тя им плати добре и мене ме докара тука, да пия по чашка винце. Не повече. Чух, че щели да го забранят. Ако това стане, мене ще ме порежат. Защото аз без вино не мога.

— Значи, зле са Ви възпитавали вкъщи.

— Не. Майка ми ме биеше през ръцете, като ме види, че посягам към чашката. Аз пък се ожесточих. И това е лошо възпитание, да биеш детето. Детето и жената не се бият никога. Те само се галят и се носят на ръце.

Ето защо, аз казвам — искам да умра два дена преди жена си. Защото мъж без жена пет пари не струва. Мъжът е жалък като вдовец и самотник. Жената го крепи и го поддържа. Без жена светът би пропаднал. Ето защо, аз съм щастлив, че е жива и здрава жена ми.

— Исках да Ви кажа одеве и това, господин Памукчиев, че светът би бил по-добър, ако начело му стояха жените. Не всички от тях, но поне 99 на сто. Те поне не пият. И са по-разумни и по-сдържани от нас, мъжете. Всичко правят със сметка и с мярка. А докато едни управници не се научат да живеят със сметка и с мярка, няма да се оправят нито те, нито държавите им. Защо болшевиките през 1917–1919 година ни изплашиха нас, банкерите? С какво мислите? Със скромността си. Те бяха скромни държавници. А това е страшно за развратните, разплути мъже. Аз и сега, като видя Сталин с рубашката и с ботушите, без ордени, без пагони, се плаша от него. Като го гледам с униформата, по-малко се плаша.

Преди, с рубашката и с ботушите, с напъхани в тях панталони, той бе по-страшен. Това говореше, че е надживял суетата. Държавник, надживял суетата, е тройно по-силен и по-опасен за враговете си. Пази боже от суетни началници и управници.

Аз познавах хора като Уилсън, като Клемансо, които идваха в Женева без охрана. А румънският чокоин Титулеску — влачеше двеста души охрана, крал Александър Сръбски — триста души, и пак го убиха в Марсилия. Не охраната пази държавника, а нещо друго. И като го разбере, влиза в историята.

— Приказваме за демокрация, за работа, за свобода. Демокрацията е голям лукс, господин Памукчиев. Много голям лукс. Тя, демокрацията, е цвете, което вирее само на богата, плодородна почва. Не на камънак, не на пущинак. Демокрация в Африка няма. Пустинята ражда пясъци и камъни. Тя не ражда хляб.

Демокрацията расте при хляба. Има демокрация там, дето хлябът е по-мек и по-дебел — като в Англия и Франция, в Америка и Чехословакия (до 1930-та година).

— Защо слагате демокрацията в Чехия до 1930 година?

— Защото Чехия, Чехословакия, това бе едно щастливо дете на фортуната. Чехия създаде индустрия с помощта на Австро-Унгария. Тя успя да забогатее. А там, където има кесия пълна със злато, има и демокрация. Създават, се партии.

— Богатият ли ги създава?

— Богатият. Той разрешава на бедния да си създаде и той една партийка като вашата, комунистическа партийка. До 1917 година тя бе само две-три хиляди души. След това набъбна, нарасна и през 1919 година, на изборите, взе над 40 мандата. Вкара цял взвод депутати в парламента. Но след революцията в Русия. Богатият човек търпи съседните нему партии и партийки, за да балансира с тях, като жонгльора. И ако си въобразявате, че ще станете силни и властни без пари, дупе ви лъже. Какво правеше Рим като завладее една държава — първо й взема сина на вожда за заложник, второ — слага ръка на касата на вожда, трето — взема оръжието, четвърто — оставя народът да се управлява сам — по неговите си закони. Да се бие, да се коли — негова си работа. А какво ще направи вожд с вързани ръце, вожд без пари, вожд, чиито син е при римляните — яде и пие със синовете на сенаторите. Има слуги, слугини, има пари в изобилие. Вземат от парите на бащата и му дават да разполага, но от касата на Рим. Той знае, че Рим го учи, Рим го пои и му води матрони. За него Рим става майка. Става касиер. Става банка. А демокрацията иска пълни кесии и пълни банки с пари. Тя не ще вестници. Тя не ще празни приказки.

Петко Рачов Славейков през 1879 година е бил най-големият оратор на света, но не създава партия. Не създава демокрация. Създава я Петко Каравелов, богатият син. Чорбаджийският син. Човекът, зад когото стои зестрата на жена му и капиталът на дедите му, на народа му. Как се създаде нашата Народна партия? Пак така — от богати хора, от хора с много пари. Малко пари правят малко нещо. Многото пари — много нещо. Испания ограби Америка, но не създаде демокрация. Защото Англия й взе и парите, и колониите. И тя създаде демокрация. Вие, младите хора, господин Памукчиев, трябва да четете историята откъм паричната й страна, откъм икономическата й основа. А не от политическите й изводи. Те са глупави и наивни. Те не показват това, което е. Показват Хан Крум, че отсякъл главата на император Никифор, защото не щял мир — „не щеш мир — на ти секира“. Основата е друга — чисто икономическа. Никифор нахлува с огромна войска, опустошава България, ограбва стада, земи, всичко. Влиза в Плиска и задига ханската съкровищница. Взема златото на хана. Крум побеснява. Дига народа. Прави засека на императора и му отсича главата. Взел ли си е златото? Не, разбира се — награбеното се праща веднага в Цариград. То не се носи. То се пренася бързо, светкавично. Крум е водил първата светкавична война в света. Той прави светкавичен удар, защото е нямал друг изход. Трябват му пари. Без пари държава не става. В света големите държави са и големи стопани на златни рудници и златни мини. В България, мина „Злата“ зад Трън стана притежание не на гърци и сърби, а на англичани. Жалко, най-хубавата мина бе тяхна. Защо ние не я взехме — защото онези надушват първо златото, второ — въглищата или петрола, и трето — земята. Земята на България няма злато.

— Не е проучено, господин Буров.

— Проучено е и още как. През 1918–1919 година, докато бяха у нас френските, италианските и английските окупационни сили, какво правеха? Проучваха — за злато, за сребро, за въглища, за нефт. Дупчеха земята. Търсеха, но не намериха нищо. И си отидоха разочаровани. В Сърбия те намериха много мед, а у нас — малко. Тук-таме. И то на отделни гнезда. Ние нямаме залежи от нищо, освен от суров, необработен човешки труд. Трудът, трудовото възпитание на човека, също подлежи на обработка, както диаманта. Който и да е диамант трябва да се шлифова, за да стане по-красив, по-скъп. Трудът на българина, особено на работника, е скъпо платен труд. Той трябва да се шлифова.

— Как?

— Като се въведе германската система на труд.

— Каква е тя?

— Като застанеш на мястото си, да работиш 8 часа като машина. Без засечки. Без приказки. Без отклонения на мисълта. Селянинът защо не става добър работник? Защото на него съзнанието му не е в машината, а на нивата. Той работи гайки или зъбни колела, а мисли за нивката си, за земицата си, за кравката си. Този не става работник. Той трябва да е пролетарий по дух и да знае, че няма нищо друго, освен две ръце и работа, но работа, плащана от друг. Демократично е да се дават права на човека, на селянина, на работника. Но не е демократично човек да не осъзнава и своите задължения. Правата и задълженията на демократичния човек вървят заедно, като два коня, като два вола, впрегнати в една кола.

Петко Каравелов пръв нарежда да се въведат еднакви униформи за всички ученици, във всички средни училища — да няма разлика в облеклата, да има демократичност, т.е. равенство. Българинът все търси равенство, но го няма…

— Защо го няма?

— Защото равенството на света е една фикция. Равенство не е имало и няма да има. Свобода ще има, но равенство няма да има.

— Но коя е причината според Вас?

— Не една, сто хиляди са причините. Трудолюбивият селянин става сутрин в два часа, като баща ти, и отглежда добитък. Отглежда, примерно, крави, волове, бикове, коне, породисти коне. Друг пък спи, мързи го да стане и разчита само на пашата, на пастирлъка си — така отглежда добитък. Изкарва на пазара мършава крава, мършаво теле и не може да го продаде. Пазарът е равенство за всички. Там няма права, няма привилегии. Там има един закон — законът на високото качество. Баща ти, примерно, господин Памукчиев, изкарва един хубав бик и го продава за 6000 лева. Вземе парата, отиде на скарата и викне на скараджията: „Един топъл, бял хляб и десет кебапчета в него.“ Плаща 15 лева, сяда на поляната и яде. Яде и се усмихва. Оня, злощастният хайлазин, виси на пазара, предлага мършавата си крава и чака клиенти. Но клиенти няма. Побеснял, той поглежда насреща и вижда баща ти, че седи на тревата и си нагъва кебапчетата и топлата франзела. Нагъва и си пие винце (взел си е и ока винце за 4 лева), яде, пие и намята ямурлука. Тръгва си към село с пари в джоба, похапнал добре, сръбнал добре и взема симит на децата. Носи ги вкъщи. Носи радост. Носи веселба. Купил е и нещо на майка ви — не може без това. А оня връща мършавата си кравка в селото през нощта, да не го видят хората и казва: „А бе този Христо Памукчиев (нали така се казва баща ти), той е голям мискинин бе… Изяде цял един бял хляб — една франзела, купи си десет кебапчета и не ми даде нито едно. Не е ли мръсник?“ И завистта пламва у него. И у децата му. Животът е много прост наглед, но е много-много сложен в действителност. Работата е в труда. Кой ще възпита един честен и трудолюбив народ?

— Нали казахте, че народът трудно се поддава на възпитание, как ще се възпита?

— Само с лични примери. Когато начело на армията стоят храбри, честни и знаещи офицери. Когато в училищата преподават честни и знаещи учители, когато в селата се сее земеделска просвета от добри и честни агрономи. Защо в България агрономът в село получава колкото един учител? Защо? Та той подсигурява хляба на народа. Той трябва да вземе най-много, но да учи селянина какво да сее и как да работи модерно земята си. А ние създадохме околийски агрономства, с по един калпав агроном-началник и той не мърда от агрономството. Кисне там. Вози се с файтон и задиря писарките. Чиновничеството е проникнало толкова дълбоко в бита ни, че трябват сто години, за да се изкорени. Аз познавам двама-трима банкови директори — агрономи. Те са завършили земеделски науки, като княз Кирил, в град Хале, в Германия. Те водят банките си прекрасно. Водеха ги. Сега и те са като мене, на опашката. В своята работа те са като селяните — работят по 20 часа, опипват всичко, плевят плевелите и берат плодове.

Франко-белгийската банка, Генералната банка, Балканската банка, Кредитната банка — всички тия банки в миналото са имали за директори само хора, минали през Хале, минали през град Табор, Чехия, минали през земеделската наука. Те са подготвяни за директори в малка, безнадеждно бедна страна, със сто на сто земеделско възпитание. България се населяваше от 80 на сто селяни, а 20-те на сто граждани бяха полуселяни.

Егон Карнеги, един немец с чешка кръв (майка му е чехкиня), стана експерт на Балканската банка през 1906 година. Той състави списък на всички минерални извори и курорти на България. Обиколи Черно море. И започна да пропагандира в Чехия, че е най-изгодно да се почива в България, във Варна и в Бургас, че с една десета от парите за Ница ще прекарат сто пъти по-добре в България, на българския бряг. И започна да устройва беседи за красотата на българските курорти. Но не в България, а в Чехия. Създаде чешката колония в София, по подобие на Варна и на Бургас. И той откри още през 1907 две казина и две кабарета във Варна и в Бургас. Никой не ги забелязваше — властта не се интересуваше от тях. Той отвори барове и вариетета — той, банкерът. И докато ние, българите, се усетим, чехът ни го вкара двоен. Той обра каймака. Взеха да идват и средни, и богати чехи на курорт във Варна. Наемаха квартири. Наемаха си файтони и обикаляха по околните села, живееха като крезове. Евтиния до бога. Богатство на месо и на храна — до небесата. Истински райски живот за тях, защото те печелеха парите си в богата, добре платена страна, а ги харчеха в бедна на пари, но богата на добитък и на храни земя. Това е колония за тях. Защо им трябва Африка, когато България им бе до гъза…

И така, чехите първи нахълтаха в нашите курорти и първи изпитаха тяхната сладост. Аз разбрах това много късно. Но какво направих аз? Нищо. Вече всичко бе направено от чеха Егон… Той, с чешкия си дух, с еврейския си нюх (знае се, че чехите са евреите на славянството) намери златната нишка в България и я използува. Той отвори кабарета в София. Негово дело е новото кабаре „Нова Америка“, „Жасмин“, „Лорелай“, „Лорета Брикси“ и „Капернаум“. Кабаре „Капернаум“ на улица „Леге“, с клон на улица „Позитано“, затъмни всички кабарета в България. То отвори клон в Пловдив — кабаре „Ясика Бени“ с италиански капитали. Италианците имат нюх към хубавата стока, хубавата жена, хубавата пара и леката, приятна работа.

Кабарето е доходна работа. В България, господин Памукчиев, демокрацията, за която говорим, се създава трудно, поради липса на пари. Вожд без пари, еби му майката. Който черпи щедро, той създава партия и приятели. Партия се създава на маса, а не на крак. На крак се работи. На маса се мисли, на маса се яде, пие се и се кроят планове. Партия без големи планове става котерия.

Котерия без пари се изражда в терористична организация. Такава стана и ВМРО на Ванче Михайлов. През 1927 година, той, Ванче, уби генерал Протогеров, водача на Охридското крило във ВМРО и с това изкопа пропаст в организацията — тя започна да се самоизтребва. Ванче се затвори в някаква черупка и оттам ръководеше бандата си. Аз казвам сега „банда“, но тогава казвах „организация“. Защото той диктуваше волята си на всички именно чрез своята изродена вече терористична организация наречена „ВРО — Ванче Михайлов“.

Това е истината — Ванче остана без пари и взе да облага с данъци всички търговци, фабриканти, банкери, чиновници.

Те плащаха, защото иначе отвличаха деца, правеха страшни неща. Народът настръхна. Народът онемя. Народът видя, че е безсилен да се бори с тази банда. И поиска помощ от военните. Кимон излезе напред и каза: „Господа банкери, господа фабриканти, господа търговци. Доверете ми се и аз ще ви спася. Аз ще разчистя тази банда“.

Кимон е смел човек. Аз не го обичам, но трябва да му призная, че е умен и смел мъж. Той организира „Звено“. Той създаде нелегалната офицерска организация за преврата и на 19 май изпревари Цанков и взе властта. Ванче Михайлов подкрепяше професор Цанков. На 20 май Цанков бе насрочил конгрес. Искаше той да прави преврат. Кимон му би дузпата, вкара му го двоен и каза: „Шавай сега“.

Цанков онемя. Ванче изчезна от България яко дим.

Заду по света. Тръгна за Америка, защото само там може да се вирее.

Охридското крило на ВМРО като нямаше с кого вече да върви, то залиня, залиня и бавно-бавно се стопи. Но Ванче остана да живее. Той си има пари, има си и организация. Има си и поддръжници в Америка — там живеят над сто хиляди македонски българи. Там имат каса, пари, имат тайна, конспиративна организация ВМРО „Ванче Михайлов“. Тези хора са опасни, защото имат пари. Аз се боя, господин Памукчиев, само от хора с големи амбиции и с много пари, като Ляпчев, като Ванче, като Иван Евстатиев Гешов. Аз не се боя от голтаци. Дадеш му шепа злато и го купуваш. Той се продава, но богатият не се купува, не се продава. Той сам те купува. И те продава. Ако вие, комунистите, станете богати, ще купувате. Ако останете бедни — ще ви купи някой друг. Средно положение няма. Старите българи са имали хубава поговорка — „пара при пара ходи“. Но не многото при малкото, а малкото при многото.

В икономиката има още един велик закон, и то страхотен закон — законът на принадената стойност. Това е суров закон. Не може без него. Маркс, вашият бог Маркс, го показа на света. И светът го разбра. Но светът се промени през 1919–1933 година. Богатите хора започнаха да дават по един комат и на работника. И го спечелиха.

В Чехословакия професор Масарик и Едуард Бенеш задължиха богатите да дават помощи на работниците. Да делят от залъка си и за тях. Същото стана в Англия и Франция. Хитлер реши да прави като тях — той пък взе всички еврейски магазини, кантори, банки и ги раздаде на германците. Взе квартирите и къщите на евреите и ги даде на своята партия. Той експроприира само евреите и си счупи главата. Защото всеки, който се е заел с евреите не е прокопсал, все е загинал, все е пропаднал — те държат парите на света.

Евреинът — банкер, търговец или фабрикант — това е преди всичко психолог. Той познава човека от пръв поглед. И никога не се лъже.

— Защо?

— Защото те си имат вековни тайни, само за тях си, които се предават от поколение на поколение. Те са вековни тайни, каквито тайни са имали древните римляни за военното изкуство, древните халдейци — за звездите, за медицината. Вавилонците са били велики строители — и те, като египтяните, са имали своите тайни в строителството. Търговията е преди всичко психология и прозорливост. Тя не търпи наивници, глупаци и хора, които „я карат през пръсти“. Затова тя се предава по наследство, само между евреите. Те нямат право да стават държавни чиновници, но имат право да отварят банки, фабрики и магазини. И ги отварят. И печелят. И правят пари. А с парите си правят политика. Всеки гледа да има на страната си богатия, а не бедния съюзник. Те, евреите, издигнаха д-р Фаденхехт за професор, за юрист, който през 1906–1907 година води делото за защита на наследството на Евлогий Георгиев и срази генерал Рачо Петров и цялата му адвокатска агентура, мобилизирана да го защитава.

— Защо?

— Защото знаеше повече. Защото бе учил по-старателно. Защото евреинът разчита само на себе си и на способностите си. А не на рода, на имотите си. Той е преди всичко творец на своето благополучие. И аз, колкото и да ги мразя, се уча от тях. Еврейката или евреинът, като идат на Слугинския базар да спазаряват слугинче, отбират най-доброто. Те като че ли разгръщат душата на тези селянчета и хващат най-достойното, най-работливото. Нашият чичо, повлякъл вещицата си, оглежда момичето първо за хубост, дали ще може да го мине някой ден, когато я няма госпожата, а госпожата пък отбира по-кекавото, по-грозното, да не се заплесва мъжът й по нея, слугинята. Еврейката гледа момичето в очите и чете в тях. На този свят най-трудното изкуство е да четеш в очите на човека това, което е той — за какво мисли и за какво го бива. Окото е телескопът към вселената. Човек е една вселена. Опознай я, изучи я и я използвай. Евреите са мъдър народ. Те те опознават с първото виждане. Те те преценяват от първата дума. Затова, ако се залюбиш с някое момиче — еврейче, господин Памукчиев, признавай моментално, на секундата, че си по-глупав от него и по-неподготвен в живота. Евреинът се готви от дете за борба с живота. Ако бащата е търговец — за търговията, ако бащата е банкер — за банкерството, ако е работник — за работник, но работник — баш майстор. Правило за тях е да бъдат първи. Те са съобразителни и бързо маневрират, за разлика от нас, които в решителни мигове мъдруваме и се объркваме, както през 1913 година. Аз като банкер и като министър разучавах психологията на разните народи в света — това бе мое задължение. В Обществото на народите в Женева — като български външен министър наблюдавах всеки свой колега, всеки дипломат с окото на търговец и банкер. И откривах веднага слабостите на всички, но не позволявах да открият моите слабости.

— Как го правехте?

— С такт и усмивка. Усмихвай се, бъди любезен с всички, не се вълнувай, когато те докачат, давай вид, че си богат, силен и нямаш неспокоен сън. Това е много важно. У нас, в България, само поповете, владиците и банкерите знаят тези правила. А ти, понеже сега нагазваш в живота, бъди и предпазлив — когато те ласкаят, и засмян — когато те ругаят.

— Защо?

— Защото няма защо да се тровиш за глупости. В живота, съотношението на нежните към грубите е 1 към хиляда. На работливите към мързеливите — 30 на хиляда. За селата не говоря, там съотношението е 6000 към едно — мързеливите са малко. Но в градовете — а ние сме граждани, един работи, сто лентяйствуват и дават вид, че работят. Когато стана кмет на София, инженер Иван Иванов уволни 2300 души общински чиновници, „бастунджии“, готованци, вкарани там от партизаните на Блока през 1931–1934 година.

Кимон Георгиев предложи инженер Иван Иванов за кмет. Царят се опъна. Той искаше да прави кмет своя учител Андрей Тошев, „за фирма“, както бе фирма и генерал Владимир Вазов през 1926–1931 година. Но Кимон каза: „Ние искаме сериозен, деен кмет, а не изрод и шушумига“. И назначи инженер Иван Иванов. И не сбърка. Той е работяга, работяга и половина. Хем работи, хем мисли. Хем си и разбира от работата.

— Но неговият план „Мусман“ се провали.

— Защо да се е провалил?

— Не стана.

— Ето че съдите, господин Памукчиев, като зелено младо момче, което смята, че това, което се пише във вестниците е истина. Във вестниците се пише това, което е угодно на режима в момента. Забележи и подчертай това — в момента. Днес ругаят инженер Иван Иванов, а хвалят Антон Югов, Тодор Павлов, утре ще ругаят тях и ще хвалят Пешо, Гешо, Нешо и сие сродникови. Това е политиката, курва — където й плащат, там я въртят. Това не е сериозна критика.

— А коя е сериозната критика?

— Тази, която те ориентира в живота. Например, критиката на Кимон Георгиев за партията. Той каза на 19 май (помня една къса бележчица в печата): „Ние дойдохме да защитим интересите на народа, на съсловията, да има мирен, градивен, полезен труд за България. Партиите разстройват народа и убиват единството му.“ Така каза Кимон и премахна партиите. Сега той ви е подлога, служи ви, но той има ум да се справи добре, ако го няма Дамян Велчев до него и се остави сам да действува, както през 1934 година.

— Но падна след половин година.

— Толкоз. Стига му. В България един режим се изхабява за две години, един кмет за година, един министър-председател за половин година. Генерал Пенчо Златев се изхаби за три месеца. И падна. Дойде Андрей Тошев — и той не изкара година. И стори път на Георги Кьосеиванов — той изкара близо 4 години и се провали напълно. Изритаха го. Дойде Богдан Филов, кара-кара, не изкара и три години. И го смени Божилов. Той едвам-едвам изкара десетина месеца и падна.

Дойде Иван Багрянов, хайде и той — юни, юли и август 1944 година. А Кочо Муравийчето, това дребно джебчийче в политиката, не изкара и една седмица. И аз, барабар с него. Как беше онази песен „Барабар Петко с мъжете, а жена му — с жените.“ Или не, инак беше: „Барабар Петко с жените, а жена му — с мъжете.“ Това е, като тръгнеш с гъските, ще станеш гъска, като потеглиш с Омир, ще станеш Ахил, Хектор, Одисей, Агамемнон. Митичният поет създава митични юнаци. Слабият поет създава слаби образи, слаби стихове, като Любчо Бобевски. В живота, господин Памукчиев, като видиш, че не те бива за голям поет, стани кехая, стани барабанчик в общината, бий вечер барабана — по ще имаш полза, отколкото тебе да те бият критиците и народът. Слаб поет.

Слабото да си знае мястото, особено слабият човек на изкуството. На улица „Аксаков“ живее един стар бояджия — Тръпко Василев. Започва като художник, свършва като прекрасен бояджия. Боядисвал ни е банката и сме разговаряли с него. Той може така да смеси боите, че да са вечно свежи и като че ли ей сега слагани. Тръпко Василев има своя, собствена галерия „Тръпков“ — „Тръпето“. Хубав човек. Приятен събеседник, но засегнеш ли пред него тема за художници, гениални майстори, гениални платна, гениални четки, променя се, става нервен, неспокоен — виждаш, че иска и той да бъде в тяхното число. Просто гори да стане художник, да бъде гений, но не е — и си е намерил мястото.

Аз имах в моята банка един началник на банковото разузнаване, който искаше да става киноартист на младини. Прекрасен човек. Прекрасен мъж, хубавец, но болен на тема кино, киноартисти, Клерк Гейбъл, Хари Бор, Цезар Ромеро, Наваро, Рудолф Валентино. Болен. Аз му казах един ден: „Иди на стаж при Васил Гендов, живее на улица «Тракия» №2. Постажувай месец-два при него. Аз ще ти плащам заплатата напълно, но виж дали можеш и какво можеш. Ти си умен, роден си за банков експерт и за банков разузнавач, не си за артист, но провери. Може би се лъжа…“ Отиде. Поработи десетина дни и се върна. Той бе видял ужаса на мизерията. Бе видял мъките на твореца, който от нищо прави нещо.

Лесно ли се прави филм? Не. Не е лесно. Иска хора. Иска таланти. Иска пари. Иска внимание. Иска помощи от държавата. Изкуство се прави най-трудно в бедна страна, с беден народец. Голямото изкуство на Елада се роди в най-хубавите й търговски години. Венеция, Генуа, Флоренция и Тоскана станаха център на изкуството и на художниците. Тогава, когато тънеха в злато, а корабите се връщаха натъпкани със стоки. Златото дава тон на всяко изкуство. Затова ореолът на светеца се прави от злато. Изкуството е ореол на човека.

А психологията като наука е ореол на науката, ореол на всичко.

— Вие много високо я цените, но защо другите не я ценят?

— Защото не я познават. В Лондон, Оксфорд и в Кеймбридж се изучава дипломатическа психология, търговска психология, психология на масата, психология на управника, на държавника. Там изпитите по психология са едни от най-тежките. Ако в правото „Теория на правото“ е главна и основна наука, ако в армията „Стратегията“ е висша наука, то в живота на човека, на народите, психологията е висша наука. Банкерът-евреин или българин, само като види просителя на заеми, отгатва за миг какво представлява той. Търговецът пък почти 90 на сто знае кой клиент ще купи и кой не. Ученият човек е човек безпомощен в живота. Той е пленник на науката си и става безпомощен в живота. А простият човечец, това дяволче, то пък знае кой учен може да измами и кого няма да успее да измами. Това важи най-вече за циганите. Те са най-ловката и най-прозорливата раса. Те стоят гладни, но мислят. Те не работят много, като селяните, но живеят на техен гръб. Селото храни циганията и циганското племе в България. В Унгария циганите са музиканти, певци, а циганките — първи любовници и бар-дами в кабаретата. Те са красиви, интелигентни и сластни жени. Превърнали са изкуството си в култ. Циганката в Будапеща стои сто глави над циганката — любовница в България. В нашите кабарета почти не се допущат циганки, а в Унгария е по-друго — светът отива в Унгария заради унгарските циганки. Всички шлагери за циганки са дошли от Унгарската Пуста, от Будапеща. Аз, ако правя кабаре, ще извикам унгарски циганки за актриси, певици и примадони. Това им е професията.

— Как преценявате Вие, господин Буров, отделните съсловия и България — банкери, фабриканти, търговци?

— О, ние банкерите сме като главнокомандуващите, като стратезите на армията. Фабрикантите са като началник-щаба на армията. Търговците са като капитаните, като офицерите. Всички заедно вършеем в един харман, но ние, банкерите, командуваме парада. В армията дребните хора по-често стават храбри пълководци отколкото едрите. Едрите мъже водят легионите на Цезаря, а Цезарят стои в палатката и дава заповеди. Аз знам, че Цезар е бил висок 1.60 сантиметра. Метър и шейсет, толкова, колкото е бил генерал Рачо Петров, Стефан Стамболов.

Дребните по ръст имат чувство за малоценност и се стремят да станат велики на слава, пари, чинове. Наполеон е бил също 1.60 сантиметра. Дребно човече, а титан по дух. За да се компенсира нещо на този свят, дребните мъже понякога го избиват на жестокост, на грабежи и на палежи, като Атила, като Чингис хан. Сталин е дребен човек, Чанг Кай Шек също е дребен човек. Ленин е бил дребен на ръст. Природата като че ли с решила да издига само дребните хора. Аз познавах Пашич, Симич, Недич, Татареску, Титулеску, Арман, Калинеску от Сърбия и от Румъния — те не бяха едри хора. Но познавах и американските дипломати и президенти — те бяха едри хора. В Америка има култ към едрите мъже — както ни ги описва и Джек Лондон. Аз не знам в тази страна дребен по ръст и дребен по дух човек да е станал президент.

В Япония Микадо е метър и половина. Но умът, умът е всичко. Човек с огромен ум трябва да се роди в огромна страна. Аз, който мога да направя прогноза за сто години напред, си останах дребен банкер в малка, дребна България. Геният не надскача ръста си в дребна, бедна и гладна страна. Той става или маниак, или нищожество. А често завършва и в лудницата. Само парата е онази лодка, която може да изведе гения в морета и океани. В Аячио Наполеон щеше да е полицейски пристав — като баща си, но във Франция той стана Наполеон, ако бе в Америка, щеше да е Георг Вашингтон. Банкерите, като богати хора, имат единствени самочувствие на гении, на пълководци. Вие, вашето поколение, господин Памукчиев, няма да разберете това. Не.

— Господин Буров, защо според Вас, земеделското движение се роди в Добруджа, а не примерно в Севлиевско?

— Настъпвате ме по мазола. Тази тема и мене ме е вълнувала. Защото баща ми е слагал основите на това движение заедно с чифликчиите в Добруджа през 1897–1899 година — с Холевич, с Ючормански, с Янко Забунов, а по-късно и Александър Пенчев.

— Баща Ви не е ли бил от Народната партия?

— Беше. Обаче, земеделското движение, така както се развиваше до 1919 година, когато аз бях министър в първия кабинет на Стамболийски, бе в ръцете на заможните хора, на чифликчиите, на богатите стопани, а не на бедните. Именно Стамболийски и Цанко Бакалов-Церковски го обърнаха към бедните, които бяха 99 на сто в селата. И те му дадоха облик, колорит, лице, както се казва. Това е сложен път, сложна история, която знаем само двама души — аз и Пекарев. Аз, като банкер и син на банкер, Пекарев, като скромен редник на това движение. Знаеше я тази история и Александър Пенчев от Търново, четири години по-млад от мене, земеделец с висше земеделческо образование, агроном, завършил науките си в град Табор, в тамошната Земеделска партия.

— Не е ли това същото училище, в което е учил Ангел Кънчев?

— Същото. Но когато е учил Ангел Кънчев, то е било средно училище. А по-късно, през 1897 година — академия. Австро-унгарците, господин Памукчиев, са били умни хора. Те са създали една империя която се е опирала на закона и на златото. Спрягали са само един глагол: „работя“. И са работили разумно, напрегнато по науката. Това са единствените хора в Европа, които първи са осъзнали, че трудът е основата на всичко. Нищо друго. Труд и само труд.

А труд, прикачен към добра организация и ред, дава бляскави плодове. Ние, банкерите, знаем най-добре това, а след нас — военните. Ето защо в казармата войникът не се оставя никога без работа. Той трябва да работи. Не за да не мисли за лоши работи, за жени, а за да се научи на труд, на постоянство и на стегната, контролирана, организирана работа. Армията е висше училище за създаване на добри навици — запомнете това от мене, господин Памукчиев. Армията е най-висшата школа за трудолюбие. И колкото по-стегната е една армия и по-дисциплинирана, толкова по-добри работници възпитава. Независимо къде ми работят те — в полето, в работилниците, те са хора, научени на труд. На ред и дисциплина. Именно Александър Пенчев от Търново, през 1897 година се събра с Пекарев и с Цанко Бакалов — Церковски и решиха да създадат една организирана партия. Моят баща, който имаше, както Ви казах, петнайсет чифлика и Добруджа, забеляза това. И реши да вкара свои хора в това движение. Същото решиха да направят и Холевич, и Ючормански, и Бързаков, и Хаджи Минчович, бащата на Султана Рачо Петрова, който имаше двайсет чифлика в Добруджа. Ние действувахме на принципа на царете. Те винаги, по всяко време, имат ръководни хора във всяка една партия. Те, чрез своя агентура, ръководят тези партии.

— Това не може да бъде.

— Откъде знаете?

— Нали чета…

— Да чете всеки може, господин Памукчиев, но да управляват могат малцина. Да управляваш умно е дарба, както и да ръководиш голяма армия. Големите политици и големите пълководци носят дарбата си от рождение, както и големите ебачи, господин Памукчиев. Това е чудна дарба. И бог я е дал на малцина.

Аз не мога да приема максимата на Маркс, че човек е създал религията като опиум за народите, че богатите, властвуващите, са я измислили. Не. Религията е нужна на хората, които не искат да умират. Всеки човек иска да живее по-дълго. И да гледа божия свят отвисоко. И да се надява. Надеждата за безсмъртие и възнаграждение за мъките е родила религията. Кой иска да стане на пръст? Никой. Кой иска да го забравят на другия ден след смъртта му? Никой.

И тогава идват поповете, владиците и екзарсите и казват: „Надявайте се… Чакайте онзи свят, оня вечен живот, който ще ви направи щастливи. Ще имате на оня свят всичко — здраве, младост, жени, мъже, дрехи, обувки, храна в изобилие. Вие не ще тъгувате, не ще страдате. Ще се съберете цялото семейство, такива, каквито сте били в най-хубавите си дни — млади, весели, щастливи. И ще живеете вечно в мир.“

Връщам се на земеделското движение. То се създаде в тежко време. България бе тогава пред стопански фалит. През 1897 година имаше наводнения, през 1898 година — глад, шап, болести, наводнения, през 1899 година — глад, болести, суша, и на всичко отгоре — десятъкът… Тук искам да поясня нещо, господин Памукчиев. Какво бе десятъкът, въведен от правителството през 1899 година. Той бе данък, който се плащаше от селяните в натура. Имаш десет овци — ще дадеш една на държавата. Какво лошо има в това? Нима селянинът не дава по три-четири овце данък? Дава. Обаче тези, които имаха чифлици, като Холевич, като баща ми, като Ючормански, Хаджи Минчович, трябваше да дадат хиляди овце.

Баща ми имаше през 1889 година пет хиляди овце. През 1899 година имаше петнайсет хиляди овце, две-три хиляди крави и волове за угояване, за месо, за кожи. Той влагаше парите си в Добричко и в Силистренско в чифлици. Защото от земята никога не се губи.

Е, сметнете сега, господин Памукчиев, на 15 000 овце баща ми трябваше да дава безплатно на държавата под формата на данък 1500 овце. Много, премного са.

Един селянин в Добричко, който сега има сто кофи жито, ще даде десет кофи. А баща ми за своите 15 чифлика трябваше да даде 1600 кофи. Десет вагона… Много бяха.

Ето защо, баща ми и другите чифликчии — добруджанци се събраха и решиха: да организират селяните. Те, селяните, сиромашта, да вдигнат бунта, да се обявят против десятъка. Вие искате от мене истината — ето ви истината.

Вие искате да се знае голата истина. А тя е следната: чифликчиите в Добруджа, организирани от Холевич и Петър Габе, бащата на Дора Габе, създадоха настроението сред бедните добруджанци за създаване на организация, съюз на бедните селяни.

Забележете, господин Памукчиев, на бедните селяни — да имат те своя съсловна, забележете, господин Памукчиев, съсловна организация, а не партийна. Съсловна организация, която да обединява и бедните, и богатите в селата. Хитра игра, нали. Умна игра.

Оббов и сие дрънкат глупости — че хората на Цанко Бакалов и на Стамболийски са създали Съюза, че те организирали селяните. Не са те.

Селяните бяха вечно недоволни и гладни. Те никога не са били богати. Говоря за 99 на сто от селяните. Те просто роптаеха против всякакви данъци.

Именно желанието да не плащат данъци роди техния съюз. Те имаха събор в село Балладжа, Добричко, и изработиха умна и делова програма. Програма, която аз съм изучавал като министър в кабинета на Стамболийски през 1919 година.

Земеделският съюз се роди в главата на богатите, докато вашата комунистическа партия се роди в главата на бедния Митко Благоев, който никога не бе имал покрив над главата си и никога не бе ял сладко хляба си. Това е истината. Познавам и него. Били сме заедно в парламента, на разговор, на приказка. Това е разликата. И затова в Земеделския съюз се роиха толкова крилца и перца. Един тегли на една страна, друг — на друга. Защото имаше там чифликчии и голтаци. Тези крилца и перца даваха колорит на БЗНС, дават го и сега.

— Защо?

— Защото е разнородна организация, която започна на съсловен принцип. А съсловието никога не е хомогенно. Никога не е здраво. Съсловието е абстракция. Съсловието е мит.

Няма съсловия. Има класи. Има ясно разграничени лагери. Ние, банкерите, сме на върха на пирамидата, вие, работниците, селяните-голтаци сте на дъното, господин Памукчиев. Ние никога не сме имали допирни точки с вас. Осъществихме ги сега, когато вие се качихте на върха на пирамидата, а ние останахме долу, в калта.

Ето, Вие, един млад комунист, се качихте на таванския етаж в моята резиденция в Дряново и водим разговор на висота. На висотата на третия етаж, в Дряново. (Смее се). Парадокс на историята.

Вие, комунистите, обаче, ще изпитате ужаса и на инерцията на вековете, когато започнете да искате работа за народа. А вие трябва да я искате. Защото българинът има само две ръце и те са единственото му богатство. Той няма нищо друго… Няма колонии — като Англия, няма Конго — като Белгия, няма Микронезия и Африка — като Франция. Той има само един гол гъз и две ръце.

— Има хубава земя, гори, пасища.

— Нищо няма. Каква му е хубавата земя? Камънак… Пясъчник… Къде му са земите, като на Румъния, Моравия, Франция? Няма ги. Къде му са горите? Няма ги. Къде му са мините? Няма ги. Вие имате щастието да говорите с човек, който е изкупил и запазил всички ценни периметри в България.

Държава, която няма петрол, не е държава. Държава, която няма закон за задължителен труд, закон против безделниците, не е държава.

— Но и вие го нямахте, господин Буров.

— Да, нямахме го. И това е нашата фатална грешка. Ето, затова съм сега тук, на тавана в Дряново, а не в банката си. Ако ние имахме този закон, нямаше да търпим безделници да ни се качват на главите.

— Кой го е имал този закон?

— Негласно — Англия.

— Как е действувал той?

— Много просто. Бил съм там, учил съм там, изучавал съм английска политическа икономия и ще Ви го кажа.

Оставате без работа в Англия. Шляете се, скитате. Вика ви полицейският началник в участъка и ви казва:

— Господин Смит (той ви говори учтиво, като на джентълмен, защото ви уважава като избирател и бъдещ джентълмен)! Вие сте без работа, нали?

— Да, без работа съм.

— Не сте болен, нали?

— Не, не съм.

— Не сте сакат, нали?

— Не съм.

— Ето какво, господин Смит. Вие сте нрав, здрав, млад, силен, годен за работа. В Англия Вие сте скитник поради мързела си. А в Англия има Закон против скитниците. Той важи и сега, ще важи винаги. Ако до една седмица Вие не заминете за Австралия, Нова Зеландия или Африка — ще Ви затворим като скитник. И няма да излезете оттам, докато не посочите страната, в която трябва да заминете веднага.

— Нямате право.

— Законът против скитниците ми дава това право.

— Аз съм поданик на краля.

— Кралят е подписал този закон. Вие за мене сте скитник. Една седмица — и да Ви няма. Ако нямате нари за път, Източноиндийската компания ще Ви кредитира. Аз ще уредя въпроса. Като спечелите, ще й върнете парите. Но Вие нямате място тук.

И така, господин Памукчиев, в Англия привидно има безработни, но фактически няма. Всеки там представлява един работник за империята. Един печалбар. Всеки трябва да работи. И затова Англия завладя толкова свят. Страни като Англия, Германия и Белгия не търпят скитници. Който ги търпи, стои на тавана.

И вие, комунистите, сега, когато сте на власт, господин Памукчиев, ще имате своите главоболия. Защото пет века са премного дълъг срок за възпитание на лентяйство и мързел. Пет века, пет печални века. Българинът, казват, обича да работи. Къде? Кога? Къде е работил? На полето? Глупости. Идете в Моравия, Чехия и Унгария да видите поле, работа, градини, плодородие.

— Господин Буров, Стамболийски познаваше ли качествата на българина?

— Не.

— Защо мислите чака?

— Защото беше романтик. Той беше политик-романтик. А политиката е сурова, мръсна и жестока служба. Политиката иска напрежение и ужасно, ужасно напъване. Да се свържат двата края. Да се върже някак бюджета. Бюджетът на държавата е бреме, верига на шията на политика. Защото без пари голяма политика не става. Парите — това е барометърът на всичко.

— Боготворите ги.

— Те се боготворят сами.

— Вие казахте веднъж, че за Вас те не са всичко. А сега казвате, че са всичко.

— Парите не са били всичко за мене, когато баща ми ги изпращаше в Швейцария, Франция и Англия, докато учех там. Аз учех с вашия Васил Коларов и с Иванка Христова Ботева, с един българин и с една българка, които наистина са ме смайвали. Вие не познавате вашия водач Васил Коларов, но аз го познавам. Той е гениален човек. Беше гениален студент, полиглот, историк, икономист и спортист. Това е първият българин, който е смайвал Плеханов. Но Вие не знаете това. Откъде ще го знаете, като не сте били в чужбина и не сте живели в Англия, Франция и Швейцария, трите оазиса на Европа до 1914 година. След това се развалиха и станаха бордеи, бардаци на света и на Европа. Франция, която даде някога Дидро и Волтер, Балзак и Юго, започна да дава проститутките на Европа и света. Какъв политик бе Льобрьон, Леон Блум или Даладие? Ами Боне? Ами Нетен? Маршал Петен се осра като свиня през 1940 година и показа, че всеки народ има своите свине в политиката и в историята.

Обвиняват българите, че били ставали предатели. Глупости. Няма по-чист народ от българския. Кажете ми, кой народ, кой друг народ, успя да запази тайната на конспирацията на Левски цели седем години? И ако не бе онзи турски шпионин — Димитър Общи, тя нямаше да се узнае.

— Смятате ли, че е бил турски шпионин?

— Не смятам, а го знам, че е такъв.

— Откъде?

— От хората, които са били на процеса на Васил Левски. От свидетелите. От свещеника Митов, Тодор Митов, който е изповядал Левски, от архивите в Турция, които аз съм разучавал. Димитър Общи е добре платен турски шпионин, като Пъшков от Ловеч, като Пеев от Етрополе. Но никога не съм се интересувал от тези неща освен като лаик, като българин. Аз бих могъл да напиша трактат по този въпрос. Общи е шпионин. Това е доказано. Той прави обира така, че да предизвика властта. И го прави по нейна команда. Запомнете това. Цяла поща, цяла торба с пари, със злато, се движи из Арабаконак без силна охрана? Глупости. Исторически глупости на келявите български историци — като почнеш от Никола Станев, Кепов и Пастухов и стигнеш до онзи феминизиран глупак, наречен Мутафчиев. Не знаеш ли като мене арабски, турски, не четеш ли поверителните доклади — ти не знаеш нищо.

Вие и сега, комунистите, господин Памукчиев, дрънкате глупости — че на 21 юни 1931 година Сговорът бил загубил изборите и бил паднал, победен от Народния блок. Това наистина са величайши глупости и дрънканици.

Коя власт пада доброволно бе, господин Памукчиев? Я ми посочете само една. И то власт, дошла с преврат, както дойдохме ние, на 9 юни? Никоя.

Всяка власт има достатъчно сили да се справи с всякаква опозиция вътре, когато поиска, където поиска. Аз не си правя илюзия, че сега, ако решите вие, комунистите, няма да се справите за една нощ с тази опозиция на Никола Петков, на Коста Лулчев, на Кръстьо Пастухов, на Григорчо Чешмеджиев. Това са илюзорни силици, които си въобразяват, че ще победят на въображаеми свободни избори. Няма никъде по света свободни избори. Има дирижирани, добре платени избори.

Няма по света свободни съвести — Ромен Ролан го доказа. Има заинтересовани съвести.

На 21 юни 1931 година ние умно, предвидливо, съзнателно предадохме властта на Народния блок, за да не теглим каиша на кризата.

Ето, това е истината. Събрахме се с Ляпчев и с царя и решихме този въпрос. Аз съм единственият жив свидетел на това.

Е, добре, Вие ще се усъмните. Ще кажете: „Дрънка ги Буров, чеше си езика, защото му се приказва. Иска да бъде интересен.“ Така може да каже всеки. Но ние бяхме прави. Нямаше защо да теглим каиша заради други. Нека те го потеглят малко. Ние им оставихме борчове, дългове, безработица, пълни затвори, пълни участъци, пълни с въшки селяни. И с празни каси. И с празни хамбари. Какво наследи Народният блок? Нищо. Какво спечели от изборите? Министерски заплати за министрите и за главните секретари.

— Кои бяха министри тогава?

— Министър-председател стана Александър Малинов. Министър на вътрешните работи — Никола Мушанов. Министри бяха Гичев, Муравиев, Георги Йорданов…

А ние с Ляпчев се смяхме от сърце като ги видяхме как се хванаха гуша за гуша емигрантите — министри Оббов, Христо Стоянов, Коста Тодоров и Недялко Атанасов с онези, които бяха на власт и получаваха заплата. Смеехме се и потривахме ръце. Ляпчев — това е умът на стопанска България.

— Не личи да е бил голям ум, господин Буров. Щом е изгубил властта си.

— Той не я загуби, повтарям Ви това, господин Памукчиев, той я предаде.

— Това твърдите Вие. Но то не е истина.

— А Вие откъде знаете, че е така?

— Вчера Вие сам казахте, че всичко се дава — жена, любовница, банка, само власт не се дава.

— Казал съм го не аз. Казал го е Стоян Михайловски в „Книга за българския народ“, чрез устата на Абдулархман паша, на Галиб ефенди: „Всичко се дава, синко, само власт се не дава.“ Но всяко правило си има изключения.

— Стамболийски можеше ли да предотврати преврата?

— Разбира се, че можеше.

— Как?

— Много просто — с пари.

— Вие ако бяхте на негово място, какво бихте направили?

— Ще давам пари на водачите на опозицията и на офицерите, на ВМРО, и край. С пари всичко може да стане. Дори контрапреврат.

— Как виждате това?

— Съвсем просто. И наистина работата е проста като бобена чорба.

На министерството на просветата е предвиден примерно бюджет от един милиард лева. Аз викам министъра на просветата Стоянчо Омарчевски и му казвам: „Скъпи братко, ти виждаш — страната ни е в затруднение. Трябва да плащаме репарации, дългове, контрибуции, да поддържаме армия, полиция. Ще съкратим бюджета наполовина.“ И той ще уважи този довод и ще се съгласи. Вземам тези „спестени“ петстотин милиона лева и давам сто милиона на Съюза на запасните офицери, като подкупвам водачите им, давам още сто милиона на ВМРО — на Тодор Александров, като подкупвам първо водачите, после давам сто милиона на останалите вождове на опозицията. И всичко е наред. Ще организирам служба от мои хора, които ще носят подкупите в пликове, по домовете на господин Мушанов, на господин Цанков, на господин Казасов, на господин Пастухов, на господин генерал Иван Русев, на полковник Иван Вълков. Примерно, по десет хиляди лева на месец. В плик. И край. Преврат никога няма да има. Но Стамболийски бе човек — романтик и не разбираше от висша политика.

Той мислеше да просвещава народа. Народът не ще просвета, господин Памукчиев.

Народът иска пари. Иска земи. Иска жени.

Стамболийски бе селянин. Трябваше да плаща, а той не искаше да плаща.

Съветниците му до един бяха честни, но прости хора — и Стоян Калъчев, и Сергей Румянцев, и брат му Васил. Аз съм изучавал изтънко, детайлно цялата политика на този голям българин. Той бе голям — и на ръст, и по ум, и по воля, но бе малък в предвидливостта. Няма да жалиш финансите на държавата, когато трябва да укрепваш властта си. Ще даваш на армията, на полицията и на опозицията.

Ще храниш добре тези три фактора, за да управляваш вечно — един свален от власт министър иска да дойде отново на власт, като мене на 2 септември, защото иска да получава пари, да има министерска заплата. Е, добре. Вие, господин Памукчиев, сте министър-председател. Имате пари. На кого ще ги дадете? На учителите ли? Глупости. На опозиционните водачи, то се знае. Давате им по една министерска заплата и… край. Управлявате чрез тях и срещу тях. Управлявате за тяхна сметка.

Умните хора, като Бисмарк, са въвели този ред, а преди тях — римските императори.

Учи се от Рим и ще управляваш вечно. Това е закон на живота.

— Господин Буров, Вие оплюхте всички. Не оставихте нищо свято и чисто на този свят, освен баща си и себе си. Няма ли за Вас чисти, честни, свети неща?

— Има, но са малко.

— Кои са те?

— Първо — майка ми, второ — отечеството ми България, трето — баща ми, четвърто — братята и сестрите ми, пето — приятелите ми и шесто — честните българи, като Пенчо Славейков, като Алеко Константинов, като Петър Иванов Берковски…

— Кой е той?

— Заточеник в Диарбекир, учител в Лом и в Хасково. Най-големият краснописец, който е преписал книгата на Панайот Хитов — „Моето пътуване из Стара планина“. Другар на Ангел Кънчев и на Васил Левски от легията на Раковски, враг на Стамболов и приятел на Петко Каравелов. Човек, който умря в мизерия на 15 март 1891 година в София. Един голям българин, който можеше да има всичко, а умря от глад. Алеко също щеше да умре от глад, ако не бяха го застреляли в Радилово. Пенчо Славейков, кажи-речи, също умря от глад на езерото Лаго ди Комо — без пари, без приятели. Аз не съм стоял гладен никога. Не знам какво е да си гладен. Затова благоговея пред хората на България, които са стояли гладни. Пенчо Славейков е голям българин, като баща си. Беше пръв приятел на Алеко. Казвате, за мене нямало нищо свято. Добре. А Вие замисляли ли сте се, господин Памукчиев, кои хора остават завинаги в историята? Не сте, нали?

— Е, кои ще останат?

— Това Вие ще ми кажете.

— Не знам.

— Аз знам. Но няма да Ви кажа. Защото вие, сегашните управници на България, трябва да се мъчите, да страдате.

— Защо?

— За да разберете, че няма нищо по-страшно и по-тежко от това да властваш. Да разберете, че животът е тежък.

— Ние го знаем.

— Не го знаете. И Стамболийски смяташе, че го знае, но не го знаеше. Аз мога да ви дам безценни съвети за стопанството — как да го оправите, къде да тръгнете, как да започнете, но няма да ви го кажа. Мъчете се, потете се, самоизяждайте се. Ебал съм ви майката, пукайте от глад. Все ми е едно. Аз като не съм добре, целият свят да е добре — това не ме радва. Аз ще се радвам, ако целият свят е зле като мене. Това е човекът. Това е същността му.

„Аз нечем да съм добре, но сакам и на Вуте да му е зле“ — казва шопът. Ние българите крием тайните си. Крия ги и аз. Защото нямам полза да ви ги казвам напълно. Вие сте в заблуждение като разчитате на колективния ум и труд. Няма колективизъм — има прагматизъм. Има практика. А световната практика е такава — няма управия без сопа, въже и остен. Сопа — да вкарва народа в пътя, въже да го тегли напред и остен да го ръга отзад, да тегли плуга или ралото.

Ако си въобразявате, че ще минете без сопата, въжето и остена, лъжете се.

Тях, трите атрибута на държавата, трябва да ги има. Иначе — край. Ще идете като Стамболийски в чакмак — сокак.

Той, глупакът, си въобрази през пролетта на 1923 година, че е хванал бога за мъдето, като спечели изборите с 90 на сто. На 9 юни Цанков го хвана за гърлото и му изскубна гръкляна… Това е положението. Наивници в политиката няма и не може да има.

— А какво има?

— Предвидливост и прозорливост. Който ги няма — вън от историята.

— Кой ги е имал?

— Само двама души — Ленин и Сталин.

— А Ляпчев?

— Ляпчев е лепка, муха пред тях. Тези двама гении ни ебаха майката през 1917 година и на 9 септември 1944 година. Те ни взеха всичко и ни натириха тука, на тавана. Че и вино няма да си разкваси човек устата.

Аз слязох долу, отидох в кръчмата и купих една дамаджана с карловско вино, докарано в Дряново с бъчва. Взех и делфиново филе, каквото продаваха там — в Черно море избиваха делфините, вадеха им филето и им вземаха кожите. Сиромашия.

Като видя виното, очите на Буров светнаха.

Facebook Comments