Асен Разцветников – „Снежинката“ / разказ

magnifisonz.com /

Асен Разцветников – „Снежинката“

Стоя на върха на електрическия стълб и гледам.

Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене – дребничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета.

А аз съм мъничка, но много съм видяла. И много, много зная.

Някога отдавна, много отдавна, аз паднах като росна капка в една далечна страна, дето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.

Вечерта заспах уморена. Но посред нощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше чудна опашата звезда.

– Какво е станало? – запитах една буболечка.

– Родил се е Спасителят на човеците – рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.

Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко дете с голи ръчички. Около главата му беше светло. А очите му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.

Много бе минало от нея нощ. Много пъти аз ставах на пара, падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърлата на изворчетата, тичах из полетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето.

Това се случи на една планина. Беше хубаво ясно синьо утро. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се бяха събрали много хора. Висок човек стоеше посред тях и говореше. Гласът му беше ясен и чист:

„Прощавайте на ближния си.“

„Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си.“

„Обичайте се едни други като братя.“

„Обичайте враговете си.“

Аз виждам отгоре само къдрите на косата му, а много ми се искаше да го видя в лицето. Защото никога не бях чувала такива думи. И когато той извърна челото си към небето, аз трепнах: той беше детето, което видях в кошарата. По очите го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.

Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Имаше буря. Над нас се издигаше голям дървен кръст. Отстрани стоеше страж с дървен меч. А на кръста бе разпнат човек. Хората го бяха разпнали.

– Защо? – попитах тихичко глинения съд.

– Защото ги учеше да се обичат.

Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата му, аз го видях: той беше високият мъж, който поучаваше хората в планината. Очите му бяха пълни със сълзи, но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.

Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обиколих аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват едни други при подялбата на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с камъни. Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, дето расте лозата и пшеницата. Как се убиваха с куршуми и огън. Те палеха градовете си.

О, много страшни неща съм видяла аз. И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се мразят.

Да имах гърлото на планинска буря, щях да им викна, та да потрепери земята:

– Послушайте човека със сините очи!

––––––––––

Асен Разцветников започва да пише стихове още като ученик. За първи път печата в сп. „Българан“ под псевдонима Анри. Активен сътрудник на левия печат – сп. „Червен смях“, „Младеж“, „Работнически вестник“ и др. Причисляван е към един от най-ярките представители на „септемврийската литература“ заедно с Гео Милев, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев. Плод на тогавашните му влияния е първата му стихосбирка – „Жертвени клади“ (1924 г.).

След едно литературно четене в Софийския университет по повод 10 години от смъртта на Пейо Яворов той, както и Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев, са обвинени от съпартийците си от БКП в „общоделство“ с буржоазията. Заради възникналите разногласия Разцветников се дистанцира от левите идеи, прекратява сътрудничеството си в сп. „Нов път“ и започва да сътрудничи на списанието на Владимир Василев, „Златорог“.

През 30-те години насочва повечето си усилия към творчеството за деца, резултат от което са множество книги с гатанки, стихотворения и приказки. Занимава се и с преводи от немски език, сред които „Ода на Радостта“ от Фридрих Шилер – част от финала на „Девета симфония“ от Лудвиг ван Бетховен, станала химн на Европейския съюз. От 1938 до 1944 година е издател-редактор заедно с Емил Коралов и Лъчезар Станчев на популярния вестник за юноши „Весела дружина“.

Facebook Comments