Силата на „слабата“ мисъл

В началото на 90-те, когато срещнах Цветан Тодоров, бях наелектризиран от политика, готов за спорове и сблъсъци. Тодоров тогава имаше някакъв личен проблем и каза: сигурно ти е странно, но ето на, човек може да бъде нещастен и при демокрацията. Тези думи тогава много ме поразиха, времето беше такова – мислехме, че един ден политическите промени могат да поправят света.

Много пъти съм се връщал към тези думи – когато съм се палел от политически дебати, когато съм се фасцинирал от научни открития или шеметни обрати в света. В последна сметка, на дъното на всеки от нас човешкият проблем остава, моделиран от различните исторически контексти. Пред фантазма за всесилието на човешката решителност Тодоров говореше за интелектуално смирение, другото име на което е хуманизъм.

Това развитие се вижда и в личната му биография. Той попада в центъра на френския интелектуален живот като литературовед, владеещ модните тогава кодове на структурализма. Това е може би последната школа на „силната“ мисъл (след марксизма, след фройдизма), която търси да подведе културата под еднозначни правила, да подреди света. Светът обаче става все по-сложен, значенията противоречиви, политиките двусмислени. Една част от структуралистите тръгнаха към усложняването на дискурса, потънаха в стерилни интелектуални ритуали на една окопаваща се все по-дълбоко академична общност. Тодоров пое в друга посока – наместо да осребри своето място в престижната French thought, ценена от снобите по света, той реши да изостави жонглирането с терминология, за да не кажа – да захвърли жанра на строгата наука изобщо и зае позата на моралист като тези от времето на Просвещението. Имам чувството, че ако неговият учител, великият Ролан Барт (автор на „Митологиите“) беше доживял разпада на парадигмите на 80-те, щеше да тръгне в тази посока.

Обратът е „Завладяването на Америка“ (1982) – книга, в която той смело прекрачва дисциплинарните граници и „решава да прочете“ едно историческо събитие като текст, за да извлече от него морални поуки. Безброй критики се посипват върху тази блестяща книга, станала интелектуален бестселър. Защото откъде накъде литератор се занимава с история, колониализъм, военни операции. Дисциплинарните жанрови учени са прави: Тодоров не е специалист по тази тема, той разсъждава върху поуките на историята с наивния поглед на философа, който поставя под съмнение най-очевидните неща. Прочутата теза – че не испанското оръжие побеждава ацтеките, а един семиотичен код надделява над друг. Нарича това със средновековното понятие exempla, събитията от историята са примери, върху които можем да разсъждаваме, за да разберем себе си. Ще си спомним ли за този пример следващия път, когато станем свидетели да културна среща, на сблъсък на кодове?

За много хора по-важни ще останат литературните работи на Тодоров от първия му период – върху фантастичната литература, символа, теорията му на прозата. Те са в библиографиите и дълго няма да бъдат изместени оттам. Вторият период на творчеството му обаче продължава да е обект на спорове. Това като че ли е съдбата на всеки хуманист, който се опитва да разбира преди да съди.

Презираше го френската интелектуална левица, която се отличава с радикализъм и модни теории. А една от темите на Тодоров е именно опасността на крайностите, които едновременно привличат и погубват. Но подобни конфликти започна да има той и отдясно. Въпреки че много страници бе посветил на exempluma „комунизъм“ – на страданията, на лагерите, на пагубната песен на утопиите – антикомунистите от 90-те започнаха да го възприемат като твърде умерен, да го обвиняват защо бил приел титлата „хонорис кауза“ на СУ през 88-ма, защо не призовавал към лустрация. Стигна се дотам, че на една среща в София на сцената се качи един закъснял антикомунист да го бие.

Други идеолози се чувстват засегнати от това, че ако е против Съветския съюз, защо критикува и американската война в Залива, съчувства на дисидентите, но и на евреите, и на колонизираните народи. Ако цени срещата между културите, защо смята границата за важна? Каква е тази работа, къде стои, с кого е?

У нас пък лайтмотивът беше, че бил българин – държавата се сети за това след 89-а, когато почнаха да го засипват с покани за всякакви форуми, на които трябваше да се придаде европейско лустро.

„Аз съм книгите ми – повтаряше той, – четете книгите ми, ако искате да общувате с мен.“

В една от тях Тодоров се занимава именно с проблема на множествената си идентичност – българин, французин, преподавател в САЩ. Във връщането към българската и източноевропейската тема няма нищо етническо, това е морален рефлекс: живях на 100 км от лагера „Слънчев ден“ и дори не бях чувал за него.

Някои го наричат либерал, но аз бих се въздържал от това определение, защото основната битка на Тодоров всъщност беше против идеологиите – тези, които опитват да наложат на света предварително форматирани схеми. Много по-добре го описва понятие, което често използва: „слабата“ мисъл. Тази, която се нагажда към предмета, която е готова да се промени под влияние на общуването с човека пред нас. Не случайно той се прочу с книгата си за Михаил Бахтин, който определя диалога като отвореност към другия. Моралът за тази тип хуманизъм е незавършеност на човека, той е императивът да бъдем готови отново и отново да се развиваме против, със, заедно с другия. Реконструираните примери на историята отново и отново показват катастрофата нафасциниращата „силна“ мисъл на радикали и утописти, от друга страна – на невидимото, дори скучно движение напред благодарение на слабата. И още едно от заглавията на книгите му: светът ни е несъвършена градина – отново и отново опитваме да го подредим, отново и отново той се изплъзва от определенията ни.

И тъй, продължаваме диалога с Цветан.

Facebook Comments