Франсоа Трюфо – Животът, това е екранът

magnifisonz.com /

На 6 февруари 1932 година е роден френският режисьор, актьор и автор на книги Франсоа Трюфо. Ако беше жив, днес щеше да навърши 85. Критиците често го наричат „непослушното дете на френското кино“.

Трюфо се изявява като бунтар още на 19 – пише статии срещу традиционализма на френското кино в авангардното списание „Кайе дьо синема“, а по-късно, вече като режисьор и актьор, става един от създателите на т.нар. „нова вълна“ – течение, което създава киношедьоври, белязани от тънък психологизъм, и изважда на екран едни от най-красивите и талантливи френски актриси.

Детството на малкия Франсоа е много трудно. Също като своя идол Хичкок, и Трюфо е самотно дете, недолюбвано дори от майка си. „Тя не понасяше шума или, бих казал по-скоро, тя не ме понасяше. Трябваше да се държа така, че да забрави, че съществувам“, признава той като възрастен. Всъщност, Франсоа Трюфо е незаконородено дете на католичка, принадлежаща към едрата френска буржоазия. Майка му го ражда по религиознни съображения, а е отгледан от баба си. Когато баба му умира, Франсоа е едва 10-годишен.

Очакват го нови трудности – трябва да заживее под един покрив с майка си и нейния мъж, и предпочита да се затвори в стаята си. Също като Хичкок. Може би затова по-късно Трюфо ще прояви интерес към биографията на майстора на психотрилъра и ще се опита да „преведе“ психологията му, като написва книгата „Киното според Хичкок“. Свързва ги нерадостното детство и любовта към изкуството, като отдушник на реалността.

С Катрин Деньов по време на снимките на „Сирената от Мисисипи“ (1969)

След нерадостно прекараните дни в семейство, в което не се чувства обичан, Трюфо е покосен от нов удар – един ден научава кой е всъщност – „едно копеле“. Вече тийнеджър, преживява дълбоко тази драма, но тя провокира в душата му желание за мъст и агресия към всичко и всички. В него започва да рита и някакъв извратен едипов комплекс – някакво смътно желание да отмъсти на жената, която го е родила, без да го иска и дори не е пожелала да го заобича. Един ден в училище Франсоа хладнокръвно казва на един от учителите си, че не е готов с домашното си, защото майка му е…умряла. Това не е вярно, разбира се, но слага началото на серия от лъжи, в които момчето съвсем целенасочено затъва. Трюфо изпитва мазохистичното желание да бъде хванат, за да накаже фалшивите си родители. Стига дотам, че почва и да краде пари от къщи.

По-късно този период от живота си, ще екранизира в два филма, които са много лични за творчеството му – в „Четиристотинте удара“ героите му са училищни хулигани, а в „Дивото дете“ обръща „посоката“ и играе…учител. Детският бунт е темата и на последния му проект – филмът „Веднъж да дойде неделя“, който Трюфо не успява да завърши, защото на 21 октомври 1984 г. умира от тумор в мозъка. Но всъщност именно детската тема, дълбоко стаената горест от нерадостното детство в душата на Трюфо, открехва вратите му към голямото кино. Още след филма „Четиристотинте удара“, създаден през 1959 г., кинокритиката започва да говори за него. Темата за оцеляването в трудни условия и запазването на романтиката и човечността, въпреки всичко, се превръща в лайтмотив на филмите му.

Още от младежките си години Франсоа Трюфо е киноманиак – половината от деня си прекарва в киносалоните. 13 пъти гледа „Гарванът“ на Клузо. Почва да чете много книги за киното. Преди да започне да снима, Трюфо е вече ходеща енциклопедия на световното кино. А когато съзрява като личност, също като Хичкок намира отдушник в създаването на филми.

Негова е знаменитата фраза: „Животът, това е екранът“. Проектирайки собственото си хулиганско минало, Франсоа Трюфо се освобождава от страховете си. През 1968 г. изживява нова душевна драма – открива биологичния си баща. Той е зъболекарят от еврейски произход Ролан Леви от Белфор. Трюфо никога не пожелава да се запознае с него и го вижда един-единствен път в живота си – случайно, на улицата.

Франсоа Трюфо, Катрин Деньов и Жан-Пол Белмондо

Отношението на родителите му към него, и на неговото към тях, се отразява цялостно както върху живота му, така и върху творчеството му. Липсата на обич провокира у Трюфо желание за любов и същевременно – стремеж към мъст. „Беше нежен хищник, казва за него Жан-Пол Белмондо. Влюбваше се в актрисите си, независимо дали бяха мъдри, или елементарни, брюнетки или блондинки. Той ги обожаваше и ги съблазняваше. Беше много успешен в това“.

Една от първите големи любови в живота на Трюфо е легендарната Жана Моро. „Тя е най-голямата любовница във френското кино, пише Трюфо в „Кайе дьо синема“, още преди да я познава лично. Тя не познава онова, което другите наричат „морал“, за да живее чрез и за любовта. Господа продуценти и режисьори, дайте й истинска роля, и ще имате велик филм“, пише Трюфо и се надява той да бъде този режисьор, който да извади на екрана скритото у Жана Моро. Още същата година двамата се срещат на фестивала в Кан. Той е още критик, а тя – кинозвезда от голям мащаб. Всичко между тях тръгва като приятелство – с писма, и си остава такова до голямата роля на актрисата във филма му „Младоженката беше в черно“. Моро не се оказва точно жената на мечтите му. Много повече се доближава до идеала му героинята му във филма „Антоан и Колет“.

Описва я така: „Тя е нито Лолита, нито хулиганка, нито малка жена, нито прекалено секси“. Ролята получава Мари-Франс Пизие, в която Трюфо се влюбва от пръв поглед. По онова време е женен и чака второ дете. Въпреки това е готов да напусне семейството си заради Мари. Трюфо е един ненаситен прелюбодеец, който постоянно открива нови и нови обекти на влюбване и творческо вдъхновение. Така в живота му една след друга идват и си отиват цяла плеяда от най-големите красавици и звезди на френското кино: Лилиан Давид /“Нежна кожа“/, Франсоаз Дзорлеак, която загива при катастрофа, Клод Жад /“Откраднати целувки“/ и мн. др.

Но най-голямата, истинската любов в живота му, е Катрин Деньов. Нежно я нарича Кат. През лятото на 1969-а й предлага да заживее с нея, но не се получава. Трюфо преживява тежко раздялата с Кат и дори влиза в болница. За пръв път в живота си изпада в депресия заради жена. Спасяват го Жаклин Бисе и снимките на култовия му филм „Американска нощ“ – един от най-популярните в Европа филми на Трюфо.

Жан-Пиер Лео, Жаклин Бисе и Франсоа Трюфо по време на снимките на „Американска нощ“

Историята с Бисе отминава като всички по-предишни, макар и не без последствия – заради акрисата Годар нарича публично Трюфо „лъжец“. Той обаче отдавна е престанал да се вълнува от противоречивите мнения за него.

С Изабел Аджани по време на снимки

В общи линии критиката е благосклонна към филмите му, а жените не му отказват. В живота на Трюфо влизат една след друга други две нови звезди – Изабел Аджани и Фани Ардан. За последната веднъж той написва следния вълнуващ текст: „Това е жената. Тя притежава жизненост, смелост, ентусиазъм, чувство за хумор, и в същото време вдъхва напрежение, с намек за някаква скрита диващина. Има нещо пламенно във всичко това!..“ Животът на Трюфо прилича на екран, разпънат между две страсти – жените и киното. Но именно благодарение на това се раждат незабравимите киноленти „Жул и Джим“ /1961/, „Нежна кожа“/1964/, „451 градуса по Фаренхайт“ /1966/, „Американска нощ“ /1973/ и др., записани в златния фонд на световното кино.

Трюфо остава една от най-силните личности от поколението „нова вълна“, чието изкуство се отличава с искреност и ирония над живота. Липсата на нежност в детството му, изиграва положителна роля за творчеството му. То изследва механизмите на човешката душа и търси любовта във всичките й форми. Така на екрана Трюфо качва не просто красавици, а жени, които пресъздават пълнокръвни и незабравими женски образи. Това са актриси, които се превръщат в легенди на световното кино.

Най-влюбчивият прелъстител сред режисьорите, за какъвто минава Франсоа Трюфо в световното кино, в крайна сметка се оказва и най-разбиращият женската природа, смисъла на любовта и на живота изобщо.

Еми МАРИЯНСКА

Facebook Comments