Предраг Матвеевич – На изток има повече дисиденти, от колкото истински писатели

magnifisonz.com / 

„Не е толкова важно откъде сме тръгнали, по-важно е докъде ще стигнем, какво ще видим и как ще го видим.”

Предраг Матвеевич „Средиземноморски молитвеник”

Предраг Матвеевич е роден през 1932 г. в град Мостар в бивша Югославия (днес Босна и Херцеговина). Баща му е руснак, майка му хърватка, самият той е натурализиран италианец и може би този негов вроден космополитизъм прави най-известното му произведение „Средиземноморски молитвеник” толкова универсално. Книгата е преведена на 30 езика, многократно е преиздавана, удостоена е с наградите „Най-добра чуждестранна книга за 1993 г.” в Париж, „Европейската награда Шарл Вейон” в Женева, „Мала – парте”, „Бокачо”, „Силоне” и „Обиетиво Еуропа” в Италия. Преди да стигне до нас, тя вече се е превърнала в класика.

Трудно е да се определи същността на тази „гениална книга за Средиземноморието – непредвидима и блестяща”, едновременно научна и поетична енциклопедия на материалната и духовната култура на това слънчево и ведро поднебие, историческа читанка, етимологичен речник, епическа поема за магичната и непреходна красота на морето, молитвеник на обсебения от него автор.

Културните и икономическите пропорции са изпреварвали политическите програми на партията. Влиянието на двете християнски църкви и на исляма ( в част от страната) е било по-силно от официалната идеология. Пукнатината се е превърнала в непресъхващ извор на конфликти. Още от времето на Втората световна война, когато близо един милион православни, католици, евреи и мюсюлмани паднаха в сраженията или станаха жертва на междунационалните и религиозните конфликти. И споменът за тях се запечата трайно в колективната памет и продължи да всява ужас и страх.

„Грешка е да се вярва, че всяко исторически събитие може да роди добра литература“ – твърди големият хърватски писател, като разсъждава върху политическите сътресения след рухването на реалния социализъм в Европа.

Хърватският белетрист и политолог ПРЕДРАГ МАТВЕЕВИЧ (род. 1932 в Мостар) е сред най- ценените на Запад източноевропейски публицисти и мислители. Работи като професор в Сорбоната, издал е редица книги, срек които най-известни са: „Сартр“, „Шест есета за новия роман“, „Днешна Югославия“, „Социалните функции на литературата“ и „Епистолар от „другата“ Европа.

През 1986 г. Предраг Матвеевич публикува сборника „Отворени писма“ – 75 послания до ръководителите на бившите социалистическите страни – изключително смела нига, предизвикала истинска сензация в Западна Европа.

САРАЕВО – ОПАКОТО НА МААСТРИХТДоскоро Югославия беше сред малкото многонационални държави в Европа. Сега не преставаме да си задаваме въпроса какво всъщност се случи. Отговорите, които се дават в печата, по принцип не са верни. Жителите на бивша Югославия си отговарят различно, защото са от различни националности и вероизповедания. Често се забравя, че в Европа, а и извън нея съществуват земи, в които географията и историята си противоречат. Такъв без съмнение е и случаят с Балканите. Тук се е родила историята на Европа и се е оформила великата средиземноморска цивилизация. Но тази могъща и древна цивилизация съдържа в себе си и пукнатина, която от векове затруднява пътя на народите, населяващи територията на Югославия. Опитах се да я определя по- точно в книгата си „Средиземноморски бележник“ като сблъсък на Запада с Ориента, като граница между две империи, като бразда между християнството и исляма.

Днес мнозина от нас се питат: какви сме всъщност? Първата страна от Третия свят на територията на Европа или първата европейска страна на територията на Третия свят? Според мен не сме нито едното, нито другото…

РЕЛИГИОЗНИТЕ И ЕТНИЧЕСКИТЕ КОНФЛИКТИ!

От тях е започнала да се формира тази страшна пукнатина. Дълбока и взривоопасна. Не са й обръщали внимание, а тя непрекъснато е нараствала. Духът на отрицанието е побеждавал положителните мисли и там, където раните уж са заздравявали, са се появявали нови, още по- дълбоки и смъртоносни. Културните и икономическите пропорции са изпреварвали политическите програми на партията. Влиянието на двете християнски църкви и на исляма ( в част от страната) е било по-силно от официалната идеология. Пукнатината се е превърнала в непресъхващ извор на конфликти. Още от времето на Втората световна война, когато близо един милион православни, католици, евреи и мюсюлмани паднаха в сраженията или станаха жертва на междунационалните и религиозните конфликти. И споменът за тях се запечата трайно в колективната памет и продължи да всява ужас и страх. Без този спомен и без фанатизма, който винаги е битувал по земите на Югославия, особено сред мюсюлманското население, днешната гражданска – бих я нарекъл и религиозна! – война нямаше да избухне. Нашите заклинания не дадоха резултати и сега демоните танцуват на свобода!

ВСИЧКО ЗАПОЧНА С ОМРАЗА

И не толкова религията, колкото омразата започна тази война. Не бива да забравяме, че след разрива със Съветския съюз през 1948 г. хърватският и средноевропейски писател Мирослав Кърлежа се опита да определи пресъствието на южните славяни от нашите земи като „трети компонент“ между Запада и Изтока, между Рим и Византия.

За съжаление този „трети компонент“ се оказа по-несъществен, отколкото искаше да го представи г-н Кърлежа. С времето проблемите излязоха на повърхността. Останките от двете наднационални империи ( Австро- Унгария и Турция ) трябваше да съжителстват с току- що създадените държави според международни договори и свои национални програми и според резултатите от две световни войни. Югославия просъществува през последните 50 години върху ивица земя, където се сблъскаха две идеологии: на национализма от XIX век и на „реалния социализъм“ от XX век. Това обяснява и състоянието на нещата и защо войната е не само етническа и религиозна.

ЮГОСЛАВИЯ Е НЕЩО КАТО ОПИТНА ЛАБОРАТОРИЯ

за европеската история. Но ние, източноевропейските интелектуалци, се излъгахме, когато решихме да прославяме нашите национални ценности. Вярвахме, че като браним тези ценности от миналото, ще завоюваме настоящето. Този проблем ме занимава дълго: да мислиш за своята идентичност. Ние не успяхме да доминираме над миналото си и нашата идентичност се превърна в „особеност“, която бе приемана априори. Но никога частното не може да бъде априорно, антропофагията е „особеност“, но тя няма стойност априори.

ГРЕШКАТА НА ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ ОТ ИЗТОКА

бе, че те приеха културата като средство. Ние всички повярвахме, че тя е тотално средство. Но се оказа, че не е така! Както политиката обикновено забравя антропологията, така и културата често се заблуждава, че проблемите могат да се решат само с мисленето, литературата, философията. Бих приел един културен проект, който би обединил различни идентичности, освобождавайки ги от особеностите им, и по този начин бих съхранил универсалната им стойност. Културата без ипотеки, която да ни откъсне от мизерията, в която сме изпаднали.

ДНЕС ЦЕЛИЯТ СВЯТ ГОВОРИ ЗА КРИЗА В КУЛТУРАТА И ЛИТЕРАТУРАТА

Бих казал, че досега не е съществувало време като нашето, в което да няма нито един голям писател. Вече няма европейски писатели, а само национални. Вземете Италия или Франция. След смъртта на Алберто Моравия и Итало Калвино няма нито един голям италианец. Както и след кончината на Сартр във Франция няма нито един значителен френски автор. Същото може да се каже и за Германия – там останаха само Петер Хандке и Гюнтер Грас. В Америка си отиде голяма група писатели – цяло поколение. В Русия много вярваха, че т.н. „литература на факта“ ще има голям успех и ще се задържи за дълго.
И все пак, не мисля , че процесът е необратим. Вярвам, че след време нещата ще се променят към добро.

НА ИЗТОК ИМА ПОВЕЧЕ ДИСИДЕНТИ,

отколкото истински писатели. Грешка е да се вярва, че всяко исторически събитие може да роди добра литература. Преустройството създаде дисиденти. Логично е! Трябваше да минат шестдесет години от Великата френска революция, за да се появи „Война и мир“ на Граф Толстой. Да има дистанция във времето. Да се преосмислят фактите…

превод: Огнян Стамболиев
Facebook Comments