Националният поет и герой на Шотландия – Робърт Бърнс

magnifisonz.com / 

Животът на Робърт Бърнс завършва рано. Заради тежкото детство и юношество на поета, а се предполага, че е страдал и от вроден ревмокардит. Но едва 37-те години на краткия му живот са изпълнени с много събития. В наши дни рожденият  му ден се отбелязва като национален празник на Шотландия.

Робърт Бърнс се ражда на 25 януари 1759 година в селцето Алоуей, графство Айршир. Робърт е първото от седемте деца на скромно семейство фермери. Още от детските си години започва да работи в семейната ферма. При това работи наравно с възрастните, което води до претоварване и увреждане на сърцето му.

Robert Burns 2

В бащиния му дом има скромна лавица с книги – няколко издания с творби на Шекспир, Милтън, Суифт, Поуп. Младият Робърт ги изчита всичките. Баща му вижда потенциала у сина си и въпреки лишенията успява да му наеме учител. Бърнс овладява до съвършенство английския, отлично се справя и с поезията. В същото време, благодарение на майка си, навлиза и в света и езика на шотландските балади.

За собствените си стихотворения, които започва да пише още докато ходи на училище, поетът избира шотландския език, защото го смята за по-образен и музикален от английския. Съчинява от ранна възраст, но първият му сборник е отпечатан, когато Бърнс е вече на 27 години. Сборникът “Poems, Chiefly in the Scottish Dialect” излиза на 1 август 1786 година и целият й тираж е изкупен много бързо.

robert burns 3

Това издание прославя Бърнс. Носи му и влияние в обществото, изиграва и важна роля за да има щастлив семеен живот. Работата е в това, че Бърнс до тогава има доста лоша репутация – баща е на две извънбрачни деца. Родителите на новата му любима в буквалния смисъл на думата не го понасят и дори подават оплакване в църквата срещу него, стига се даже и до съдебно дело. Но след литературния му триумф отношението им коренно се променя. Робърт Бърнс се жени за Джин Клоу, но за съжаление двамата живеят щастливо за съвсем кратко – Робърт Бърнс почива на 21 юли 1796 година.

Историците смятат, че ранната смърт на поета е следствие от вродения ревмокардит, обострен след прекаран дифтерит.

Robert Burns 4

Робърт Бърнс е национален герой за Шотландия. На рождения му ден шотландците празнуват с тържествена вечеря. От скриновете се вадят килтовете и родовите шалове, които се предават от поколение на поколение. Преди да седнат на масата, семействата си припомнят стиховете на Бърнс. А дълго време поемата му Scots Wha Hae e неофициален химн на Шотландия.

Робърт Бърнс. Умира в крайта нищета, а когато издигат паметник в негова чест, след смтртта му, майка му казва : „Ах, Роби, ти им искаше хляб, а те ти дадоха камък!“

И вие знаете поне един стих от Бърнс, затова може да си налеете чаша вино и да пиете “За стара любов”

Старата любов
 
Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?За старата любов — докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой.
за миналите дни.За старата любов — докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

–––––––

Robert Burns 5

Финдли

— Кой хлопа в този късен час?
— Аз хлопам — каза Финдли.
— Върви си! Всички спят у нас!
— Не всички! — каза Финдли.
 
— Не зная как си се решил…
— Реших се — каза Финдли.
— Ти май си нещо наумил.
— Май нещо — каза Финдли.
 
— При тебе ако дойда вън…
— Ела де! — каза Финдли.
— Нощта ще минеме без сън.
— Ще минем! — каза Финдли.
 
— При мен да дойдеш, току-виж…
— Да дойда? — каза Финдли.
— До утре ти ще престоиш.
— До утре! — каза Финдли.
 
— Веднъж да минеш моя праг…
— Да мина! — каза Финдли.
— И утре, знам, ще тропаш пак.
— Ще тропам! — каза Финдли.
 
— Ще ти отворя, ала чуй…
— Отваряй!… — каза Финдли.
— Ни дума някому за туй.
— Ни дума! — каза Финдли.
 
––––––––––
 
В цъфналата ръж
 
Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.
 
Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж.
 
Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,
 
то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?
 
––––––-
 
Моето щастие
 
Доволен съм с малко и с малко богат,
и грижи смутят ли покоя ми, брат,
със чашка и с песен — за първи ли път? —
ги пращам, по дявола нека вървят!
 
Понякога стискам от мъка пестник,
но бой е живота, а ти си войник!
Безгрижният нрав е богатство за мен:
пред никой не скланям глава унизен.
 
Гнетят ме нещастия, скърби и страх!
Но вечер с другари — лекувам и тях!
Когато сме стигнали читави, брат,
защо да си спомняме злото назад?
 
Съдбата ми — кранта, се спъва навред.
Към зло, към добро ли, да кара напред!
Аз своята участ, добра или зла,
ще срещна усмихнат с „добре си дошла“.
 
–––––––––
 
Какво аз виждам в тоя град…
 
Какво аз виждам в тоя град,
облян от мека светлина?
На залез слънце в тоя град
върви най-милата жена.
 
О, как щастлив е тоя град
със нея в сетните лъчи!
Как цъфва пъстър всеки цвят,
съзрял се в нейните очи.
 
Как пеят птиците над Джен!
Как пеят те за радостта,
с която срещат в тоя ден
ведно със нея пролетта!
 
Иззад зъбчатата стена
премига слънце над града.
От Джен по-хубава жена
не вижда слънцето в града.
 
Без Джен светът е пуст за мен.
Без Джен и раят не е рай.
Готов съм да отида с Джен
и в дивия лапландски край.
 
И в пещера живял бих аз —
и бих живял като в палат! —
Ще топля Джен във оня мраз
с дъха си — като нежен цвят.
 
Сега над градската стена
надничат сетните лъчи.
Не са те виждали жена
с такива хубави очи.
–––––––––
Сбогуване с Елиза
 
Елиза, тръгвам аз на път
към южните страни.
След ден от теб ще ме делят
жестоките вълни.
 
И нека в мачтите със вой
бий вятърът свиреп.
Не ще откъсне нивга той
сърцето ми от теб.
 
О, сбогом, сбогом, тръгвам аз
напускам твоя праг.
Шепти във мене таен глас:
не ще се видим пак!
 
Прощавай! Твоето лице
ще бъде вечно с мен.
За теб ще бие туй сърце
до сетния си ден.
––––––
Песен
 
Днес е тук, утре там — няма спиране, Вили.
Днес е тук, утре там — все така, ден за ден.
О, ела и кажи, ти мой скитнико мили,
че си същия ти, че не си променен.
 
Зимен вятър над нас от морето повея.
Изпровождах те аз на брега този ден.
Вече пролет дойде: той ще дойде със нея —
иде тя за леса, иде Вили за мен.
 
Обуздай, о, море, свойта кипнала пяна!
Ах, как страшно бучиш в тая черна тъма!
Успокой своя танц, о, вълни разлюляна,
понеси, ветре мой, моя скитник дома.
 
Но за мен, ако той е забравил,
нека нивга не спре твоят яростен вой.
Надалече от мен той в морето да плава,
а пък аз да умра с мисълта, че е мой.
 
Днес е тук, утре там — няма спиране, Вили.
Днес е тук, утре там — все така, ден за ден.
О, ела и кажи, ти мой скитнико мили,
че си същия ти, че не си променен.
––––––––
Високи чукари и сиви скали
 
Високи чукари и сиви скали,
където нощуват сребристи мъгли,
където пред стадото свири овчар
и с малките скита в тревите глухар!
 
По-мил ми е тоя планински шубрак
от равните ниви край морския бряг,
защото край бистрия ручей сега
е Джейн — мойта радост и мойта тъга.
 
И моите мисли ме връщат назад,
там, дето в скалите кипи водопад,
където потоците пеят на глас
и времето бърза несетно край нас.
 
Не е тя красива, но с мило лице!
Не е тя с обноски, но с нежно сърце
И аз я залюбих от първия ден.
затуй че и Джени се влюби във мен.
 
На чар, на обноски кой би устоял?
На поглед, засенчен от лека печал?
Когато прибавиш и ум към това,
бездруго младежите губят глава.
 
Но светлият, прелестен поглед смутен,
но поривът искрен по-скъп е за мен!
Обичам прегръдки на силни ръце
и биещо бурно, открито сърце!
––––
Девойката, която ми постла легло

По пътя ме застигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.

За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.

Дълбоко й благодарих,
учтиво преклоних чело —
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло.

Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и „лека нощ“ ми пожела.

Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.

С възглавницата във ръка
се върна тя при мен завчас.
Със таз възглавница — така
я взех в прегръдките си аз.

Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
„О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.“

Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.

Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
„О, ти, опропасти ме ти“ —
ми каза моята любов

Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: „Тия две ръце
ще ми постилат отсега.“

Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама по хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.

Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.

Facebook Comments