Халил Джубран и неговите вълшебни притчи

magnifisonz.com /

Халил Джубран (1883-1931) е един от най-необикновените мъдреци на ХХ век. Ливанец по произход, той прекарва по-голямата част от живота си в Америка. Загадъчната му личност, европейски изтънчена и фина и ориенталски древна и мъдра, продължава да вълнува хората по света. Тук публикуваме откъси от три негови книги с притчи: “Лудият” (1918), “Предтечата” (1920) и “Странникът” (1932).  Някои от тях се публикуват за пръв път на български език.  

halil-djubran-2

Плашилото

Веднъж попитах едно плашило: “Не ти ли омръзна да плашиш гаргите в този пущинак?”

А то ми рече: “Удоволствието да плашиш е дълбоко и непрестанно и аз никога не се уморявам да го правя”.

Позамислих се за минута и рекох: “Истина е; и аз познавам това удоволствие”.

“Само онези, които са натъпкани със слама, могат да го познават”, отговори то.

И аз си тръгнах оттам, без да знам дали това е комплимент или обида.

Мина една година, през която плашилото беше станало философ.

И когато минах отново край него, видях, че две гарги са свили гнездо в шапката му.

Мъдрото куче

Един ден край събрание от котки мина едно мъдро куче.

То видя, че котките са заети с нещо и не му обръщат внимание, и се спря.

В този момент отпред застана един едър, тлъст котарак и като погледна събранието, рече: “Братя, молете се! и ако се молите непрестанно, няма съмнение, че от небето ще завалят мишки!”

И когато кучето чу тези думи, то се засмя в сърцето си и си тръгна оттам, казвайки: “О, слепи и неразумни котки, не е ли писано и не съм ли чувало аз и всички мои бащи преди мене, че онова, което вали след молитва и преклонение, не са мишки, ами кокали!…”

Отшелниците

На една самотна планина живееха двама отшелници. Те се молеха Богу и се обичаха един друг.

Двамата имаха само една глинена чаша и това беше единственото им притежание.

Но един ден зъл дух влезе в сърцето на по-стария отшелник и той рече на по-младия: “Доста време живяхме заедно; време е всеки да тръгне по своя път. Нека разделим онова, което притежаваме”.

Тогава по-младият се натъжи и каза: “Мъчно ми е, братко, че искаш да ме изоставиш. Но щом искаш това, нека бъде тъй”. И като взе чашата, подаде му я, казвайки: “Не можем да я разделим, братко; нека тя да бъде твоя”.

Но по-старият отговори: “Няма да приема милостиня. Ще взема само онова, което е мое. Чашата трябва да се раздели”.

“Но ако счупим чашата – възрази младият, – то каква полза ще имаме и ти, и аз от нея? Щом искаш, да хвърлим жребий тогава”.

“Искам си само правото и онова, което е мое! – отговори старият. – Нямам намерение да оставям съдбата на справедливостта и на моя дял в ръцете на слепия случай. Чашата трябва да се раздели”.

Тогава младият видя, че няма смисъл да продължава, и рече: “Щом такава е твоята воля и ти настояваш за това, нека счупим чашата”.

Но лицето на стария отшелник се изкриви от гняв и той извика: “О, жалък страхливецо, защо не искаш да се съдим?!”

halil-djubran-3

Лисицата

Една лисица погледна сянката си по изгрев и рече: “Ще ми трябва камила за обяд”. И през цялото утро обикаляше пустинята в търсене на камили. Но по пладне видя отново сянката си и рече: “И мишка ще свърши работа”.

Мъдрият цар

Едно време в далечния град Вирани царуваше владетел, който бе и могъщ, и мъдър. И всички се страхуваха от него заради могъществото му и го обичаха заради мъдростта му.

В центъра на града имаше извор с кристално чиста вода; всички жители, дори и царят, пиеха от нея, защото друг извор нямаше.

Една нощ, докато хората спяха, в града влезе магьосница. Тя изля в извора седем капки от някакво чудно питие и рече: “Отсега нататък всеки, който пие от този извор, ще полудее”.

На сутринта жителите на града с изключение на царя и неговия везир се изредиха да пият от извора и полудяха, точно както магьосницата беше предрекла.

И през този ден хората по тесните улици и пазарищата само се събираха на групи и си шушукаха: “Царят е луд. Нашият цар и неговият везир са загубили ума си. Бива ли да ни владее един луд? Трябва да го свалим от престола”.

Тези слова на народа стигнаха до мъдрия цар. И ето че вечерта на същия ден царят нареди на слугите си да напълнят златен съд с вода от извора. И когато му го донесоха, той пи от него и даде на везира си да пие.

И тогава настана голямо ликуване сред жителите на града Вирани, защото царят и неговият везир се изравниха с тях по ум.

Нарът

Веднъж, докато живеех в сърцето на един нар, аз чух едно от наровите зърна да казва: “Един ден аз ще стана дърво, и вятърът ще свири в клоните ми, и слънцето ще танцува върху листата ми, и аз ще съм силно и красиво през всички сезони”.

Тогава друго зърно заговори и каза: “Когато бях младо зърно като теб, аз също имах такива възгледи; но сега, когато вече мога да преценявам нещата, аз виждам, че надеждите ми са били напразни”.

В този миг проговори трето зърно: “Не виждам в нас нищо, което да предвещава толкова велико бъдеще”.

И четвърто: “Но каква подигравка ще е нашият живот, ако не ни чака нещо по-добро от това, което сме сега!”

И пето: “Защо да спорим за това какво ще станем, след като не знаем дори какво сме?”

И шесто: “Каквото сме, това и ще си останем”.

И седмо: “Аз знам как ще се извърши всичко, но не мога да го изразя с думи”.

Тогава заговори осмо – и девето – и десето – и още много други – докато не заговориха всички и аз не можех да разбера нищо поради голямата врява.

И затова се преместих още същия ден в сърцето на една дюля, където зърната са малко и почти винаги мълчат.

Гробарят

Веднъж, докато погребвах едно от моите мъртви “аз”, гробарят дойде при мен и ми каза: “От всички, които идват тук, за да погребват, само ти си ми по сърце”.

“Много се радвам на това – отговорих аз, – но защо харесваш точно мен?”

“Защото – каза той – те идват, плачейки, и си отиват, плачейки, и само ти идваш със смях и си отиваш със смях”.

Блаженият град

Докато бях млад, научих, че има град, в който всички живеят според Писанията.

И аз си казах: “Ще намеря този град и неговата благодат”.

Този град беше далеч и аз се запасих с много провизии за пътешествието. След четиридесет дни път аз видях града и на четиридесет и първия ден влязох в него.

Но що да видя! Всеки, когото срещах по улиците, беше само с едно око и с една ръка. Аз бях изумен от гледката и си казах на ум: “Наистина ли всички в този свещен град имат само по едно око и една ръка?”

Тогава забелязах, че те също бяха изумени и се чудеха много на двете ми очи и двете ми ръце. И докато те си шепнеха помежду си, аз пристъпих към тях и попитах: “Това ли е наистина блаженият град, където всеки живее според Писанията?”

Те казаха: “Да, това е”.

“Но какво – казах аз – ви е сполетяло, и къде са ви десните очи и ръце?”

Тогава цялото хорско множество се раздвижи и каза: “Ела и виж”.

И ме заведоха в храма, който беше в центъра на града. Там аз видях купища очи и ръце, струпани на пода, и извиках: “Господи! Кой жесток завоевател ви е сторил това?”

Тогава голямо роптание се надигна сред народа. И един от техните старейшини излезе напред и рече: “Ние сами сме си го сторили. Господ ни е направил завоеватели на злото, което е в самите нас”.

И той ме заведе пред един висок олтар, и всички ни последваха. И ми показа надпис над олтара, който гласеше:

“И ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена.

И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената”.

И тогава аз разбрах. Обърнах се към народа и извиках: “Няма ли сред вас мъж или жена с две очи и две ръце?”

И те ми отговориха: “Не, нито един. Всички сме такива с изключение на онези, които са твърде млади, за да четат Писанията и да разбират заповедите”.

И когато излязох от храма, аз веднага напуснах блажения град; защото не бях чак толкова млад, че да не мога да чета и да разбирам Писанията.

Астрономът

На стъпалата на храма седеше един сляп човек. Моят приятел ми каза: “Ето го най-мъдрия човек на страната ни”.

Доближих се до слепеца и го поздравих. Ние се заговорихме.

След известно му време му казах: “Простете моя въпрос, но откога сте сляп?”

“Аз съм сляп по рождение”, каза той.

“А от какъв род е вашето знание и вашата мъдрост?”, попитах аз.

“Аз съм астроном”, отговори той.

И като сложи ръка върху гърдите си, рече: “Наблюдавам всички онези слънца, и луни, и звезди, които са тук”.

Окото

Рече Окото един ден: “Виждам отвъд тези долини една планина, забулена в синкава мъгла. Не е ли хубава?”

Ухото се заслуша напрегнато и каза: “Но къде е тази планина? Аз не я чувам”.

Тогава Ръката заговори и каза: “Опитвам се да я пипна, но напразно. Не намирам нищо”.

И Носът добави: “Няма никаква планина. Аз не я подушвам”.

През това време Окото се беше обърнало към други гледки и всички сетива започнаха да обсъждат странната му илюзия.

И рекоха: “Нещо не е наред с това Око”.

Юродивият

Веднъж в обширния град Шариа дойде от пустинята един юродив, който нямаше нищо освен дрехите на гърба си и една тояжка.

И докато обикаляше по улиците, той зяпаше със смайване и почит кулите и дворците, защото градът Шариа беше много красив. Често заговаряше минувачите, питайки ги едно или друго за града, но нито те разбираха неговия език, нито той – техния.

По пладне юродивият се оказа пред един голям ресторант. Той беше от красив жълт мрамор и хората влизаха и излизаха от него.

“Това трябва да е храм”, рече си юродивият и също влезе.

Но какво беше учудването му, когато се намери в голяма зала и видя тълпа от мъже и жени, седнали край множество маси. Те ядяха и пиеха и слушаха свирещи музиканти.

“Не – каза си юродивият, – това не е черковна служба. Туй ще да е пиршество, което някой принц дава на народа в чест на голям празник”.

В този момент човек, когото юродивият взе за слуга на принца, се доближи до него и го покани да седне. И когато юродивият седна, сервираха му печено месо и вино, а също и чудесни сладкиши.

Юродивият яде и пи, и когато се почувства сит, стана да си върви. На вратата го посрещна едър, хубаво облечен мъж.
“Навярно това е самият принц”, рече си юродивият, и като се поклони, благодари от все сърце на мъжа.

Но мъжът му рече на езика на града: “Господине, вие не сте платил обяда си”.

Юродивият нищо не разбра и отново му благодари от сърце.

Тогава мъжът усети, че нещо не е наред и огледа внимателно юродивия. Той видя, че това е чужденец, облечен в окъсани дрехи, който явно няма никакви пари. И като плесна с ръце, извика полиция.

Появиха се четирима полицаи. Те изслушаха едрия мъж и като разбраха, каква е работата, хванаха юродивия и го поведоха със себе си.

Юродивият пък забеляза, че те носят особени дрехи и се държат по особен начин, и ги гледаше с радост. “Туй – рече си той – ще да са велможите на царството”.

И те вървяха тъй по улиците, докато не стигнаха до сградата на съда.

И когато влязоха вътре, юродивият видя пред себе си величествен беловлас човек, седнал на висок стол и облечен с мантия, и реши, че това е царят. И се зарадва много.

Тогава полицаите съобщиха на съдията, какъвто всъщност бе беловласият човек, случая със юродивия, и съдията назначи двама юристи по делото – един прокурор и един адвокат.

И докато двамата излагаха пред съда своите становища, юродивият си мислеше, че чува поздрави и възхвали, и душата му се изпълни с почуда и благодарност към царя и принца за всичко, което те правят за него.

Накрая юродивият беше осъден да язди из града върху шугаво магаре с дъска, окачена на врата му, върху която да пише с големи букви престъплението му, съпровождан от глашатай и барабанчик. И присъдата беше веднага изпълнена.

И сега, докато юродивият яздеше магарето, съпровождан от виковете на глашатая и биенето на барабана, жителите на града заприиждаха, привлечени от шума, и, виждайки тази гледка, се заливаха от смях, крещяха и дюдюкаха, и децата тичаха след магарето. И душата на юродивия се изпълни с екстаз, и очите му светеха от радост, защото му се струваше, че дъската, окачена на врата му, е царска награда, и че тълпите ликуват и възхваляват името му.

В този момент той видя сред тълпата човек, който също беше дошъл от пустинята, и сърцето му подскочи от радост, и той извика високо към него:

“Приятелю! Приятелю! Къде сме ние? Какво е това райско място? Какъв е този гостоприемен народ, който приема един случаен минувач в царския дворец, чиито принцове го съпровождат, чиито царе го награждават със своя знак и го изпращат със слава и тържество?”

Но човекът, който също беше дошъл от пустинята, не отговори нищо. Той само се усмихна и поклати леко глава.

А лицето на юродивия сияеше и очите му светеха от възторг.

Молитвата на агнето

Един ден високо над полето, където една овца и нейното агне пасяха трева, кръжеше орел и гледаше лакомо към агнето.

И когато той вече беше готов да се спусне и да грабне плячката си, друг орел долетя със същото намерение. И двамата съперници започнаха да се бият, огласяйки със свирепи крясъци небето.

Овцата погледна нагоре и се покруси от тази гледка. И рече на агнето:

“Колко странно е, чедо мое, че тези двама благородни пернати са принудени да се бият един с друг! Та не е ли просторното синьо небе достатъчно и за двамата? Моли се, мило дете, моли се за мир между крилатите ни братя!”

И агнето започна да се моли за мир.

Критици

Една вечер човек, който пътуваше на кон към морето, се спря край един хан. Той скочи от коня и като го върза за едно дърво, влезе вътре.

В полунощ, докато всички спяха, мина крадец и отведе коня му.

На сутрина човекът се събуди и видя, че коня му го няма. И се натъжи много за своя кон и за това, че се е намерил човек, който да го открадне.

В това време другите пътници, които бяха отседнали в хана, наизлязоха навън и като разбраха, какво е станало, започнаха да го обсъждат.

И един от тях каза: “Колко глупаво е било от твоя страна да оставиш коня си извън конюшнята!”

И друг: “Още по-глупаво – дори да не му спънеш краката!”

И трети: “Каква абсурдна идея – да пътуваш към морето на кон!”

И четвърти: “Само най-големите мързеливци използват коне!”

Тогава пътникът се хвана за главата и викна: “Леле, хора! Понеже моят кон беше откраднат, вие побързахте да ми кажете веднага всички мои пороци и грехове! Но чудна работа – дори една критична дума не изрекохте за онзи, който ми открадна коня!”

Белият лист

Рече лист от снежнобяла хартия: “Чист съм сътворен и чист ще си остана завинаги. По-скоро ще дам да ме изгорят и да стана на пепел, отколкото да допусна нещо тъмно да се докосне до мен и някоя чернилка да се доближи до мен”.

Мастилницата чу какво рече листът и се засмя в тъмното си сърце; но оттогава никога вече не се доближи до него. И цветните моливи също го чуха; нито един от тях не пожела се докосне до него.

И снежнобелият лист наистина си остана бял и чист завинаги; бял и чист – и празен.

Други морета

Една риба каза на друга: “Отвъд това наше море има друго море, с други създания, които плуват и живеят в него точно тъй, както ние плуваме и живеем тук”.

Другата отговори: “Празни приказки! Дрън-дрън! Не знаеш ли, че всичко, което излезе от нашето море дори на сантиметър и остане там, ще загине? Какво доказателство имаш тогава за други животи в други морета?”

Покаяние

В една безлунна нощ един човек се прехвърли в градината на съседа, откъсна най-големия пъпеш, който успя да намери, и се върна с него у дома.

Тури го на масата, взе нож и го разряза; и откри, че пъпешът е зелен.

И, виж ти, чудо!

Съвестта на този човек се пробуди и загложди душата му; и човекът се разкая, задето е откраднал пъпеша на своя съсед.

Смях и сълзи

Веднъж на нилския бряг се срещнаха крокодил и хиена. Те се спряха и се поздравиха.

“Как сте, господине?”, рече хиената.

“Зле – отговори крокодилът. – Понякога, когато изпитвам болка и скръб, аз плача, и тогава всички създания казват: “Това са крокодилски сълзи”. И това ме наранява повече от всичко друго”.

“Ах – рече хиената, – Вие споменахте за Вашата болка и скръб, ала помислете и за моето положение. Гледам всеки ден красотата на света, неговите гледки и чудеса, и се смея от радост. И щом хората ме чуят, винаги казват: “Ха-ха, това е смях на хиена”.

Перлата

Една мида рече на друга: “Има нещо в мен, което ме мъчи. То е тежко и кръгло и аз съм много изтормозена от него”.

Другата отговори с голямо самодоволство: “Слава на морето и на земята, в мен няма нищо такова. Аз съм си здрава и цялостна и отвън, и отвътре”.

В този момент един рак, който минаваше наблизо и чу двете миди, рече на онази, която беше здрава и цялостна и отвън, и отвътре: “Да, ти си здрава и цялостна и отвън, и отвътре; но онова, което измъчва твоята съседка, е перла с изключителна стойност”.

Вчера, днес и утре

Рекох на моя приятел: “Виж я как се обляга върху ръката на този човек. Преди не повече от ден тя се облягаше тъй върху моята ръка”.

Моят приятел рече: “Утре тя ще се обляга върху моята”.

Рекох му: “Виж я, моля ти се, как е седнала до него. Вчера тя седеше така до мен”.

“Утре – до мен”, каза той.

Аз: “Виж, тя пие вино от чашата му; вчера тя пиеше от моята чаша”.

Той: “Утре тя ще пие вино от моята”.

Аз: “Виж как го гледа с премрежени очи. Вчера тя гледаше така мен”.

Той: “Мен ще гледа тя утре”.

Аз: “Чуваш ли как шепне нежни думи в ушите му? Същите думи шепнеше тя вчера в моите уши”.

Той: “Утре тя ще ги шепне в моите”.

Аз: “Гледай, тя го прегръща! Тъй ме прегръщаше тя вчера!”

А той: “Аз ще съм утре в нейните прегръдки”.

“Каква странна жена!”, рекох аз.

Но моят приятел ми рече: “Тя е като живота, притежавана от всички хора; и като смъртта тя покорява всички хора; и като вечността обгръща всички хора”.

Долината Заад

Веднъж, докато вървеше през долината Заад, един пътник срещна човек, който живееше наблизо, и, сочейки долината, попита: “Не е ли тъкмо това мястото, където цар Ахлам е надвил своите врагове?”

Но човекът повдигна рамене и рече: “Тук никога не е имало битка. Някога в тази долина се издигаше големият град Заад, но сега той е изгорен до основи”.

И пътникът продължи по пътя си.

Не измина и половин миля, когато видя друг човек, и, сочейки долината отново, попита: “Значи тук е бил някога градът Заад, така ли?”

Човекът отговори: “Град ли? Никога не е имало град на това място. Някога тук имаше манастир, но той беше сринат от народа на Южната земя”.

Скоро след това, в същата тази долина Заад, пътникът срещна трети човек, и като посочи пак широкото поле, рече: “Вярно ли е, че на това място е имало манастир?”

Онзи му отговори: “Какъв манастир? Никакъв манастир не е имало в тази местност, но нашите деди и прадеди са ни казвали, че голям метеор е паднал някога тук”.

Тогава пътникът продължи по пътя си, чудейки се много на тези неща. По едно време срещна някакъв старец, и като го поздрави, му рече: “Господине, по пътя си аз срещнах трима мъже, които живеят наблизо, и разпитах всекиго от тях за околността, и всеки от тях отрече онова, което бяха казали другите; и всеки от тях ми каза нещо, което другите не казаха”.

И старецът вдигна към него глава и рече: “Приятелю, всеки от тези хора ти е казал нещо, което наистина се е случило; ала малцина от нас са способни да добавят различни факти един към друг и да познаят така цялата истина”.

Котка и мишка

Една вечер по пътя се срещнаха селянин и поет. И въпреки че поетът беше сдържан, а селянинът срамежлив, те се разговориха.

И селянинът каза: “Нека ти разправя една малка история. Една мишка влязла веднъж в капана, и докато се наслаждавала на парчето сирене, наблизо се появил котарак. Мишката се разтреперила, но разбрала, че е в безопасност, докато е в капана.

Котаракът й рекъл: “Яж! Това е последната ти вечеря в живота”.

“Да – отговорила мишката, – един живот имам аз, следователно и една смърт. Но какво да кажем за теб, приятелю? Казвали са ми, че котките имат девет живота. Не значи ли това, че ще умреш девет пъти?”

И селянинът погледна поета и рече: “Не е ли това странна история?”

Поетът не отговори нищо. И когато те се разделиха, той вървеше и си мислеше: “Наистина девет живота имаме ние, девет живота имаме. И ще умрем девет пъти, девет смърти ни чакат. Може би щеше да е по-добре да живеем само един живот, хванати в капан, – живота на селянина с малко сиренце за вечеря. И все пак не сме ли тъкмо ние роднини на лъвовете от пустинята?”

Пророк и дете

Веднъж, докато се разхождаше в една градина, пророк Шариа срещна едно малко момче. То изтича към него и го поздрави: “Добро утро!”

“Добро утро – каза пророкът. – Самичко ли си? Къде са родителите ти?”

“А – засмя се детето, – отне ми доста време да избягам от тях. Баща ми мисли, че съм там, от другата страна – и то посочи оградата, – но аз съм тук! Ами ти – виждам, че и ти си сам. Кажи ми, как успя да избягаш от твоя баща?”

“Трудно беше – отговори пророкът. – Всъщност на мен рядко ми се удава тази възможност. И сега, докато говоря тук с теб, той ме търси и ме зове”.

Детето запляска с ръце от радост. “Значи ти си като мен! – извика то. – Не е ли чудесно да избягаш от родителите си? Как се казваш?”

“Хората ме наричат пророк – рече мъжът. – А ти?”

“Аз съм само едно дете – каза детето, – и татко ме търси навсякъде, но не знае къде съм”.

Тогава пророкът погледна нагоре и каза: “Аз също избягах от моя баща за малко, но той скоро ще ме намери”.

“Уф, и моят” – въздъхна детето.

Изведнъж един глас го повика по име. “Ех – промърмори то, – знаех си, че ще ме намерят”.

В същия миг друг глас се чу от небето: “Къде си, Шариа?”

“Виждаш ли – каза пророкът, – не можем да се скрием”.

И падайки на колене, отговори: “Ето ме”.

Жаби

Беше лятна вечер, когато една жаба каза на друга: “Знаеш ли, хората, които живеят в онази къща на брега на езерото, са изтормозени от нашите нощни песни”.

“Е – каза другата, – не ни ли досаждат и те в часовете на дневното ни мълчание с глупавите си разговори?”

“Все пак ние пеем твърде много през нощта”, промълви първата.

“А те приказват и викат твърде много през деня”, възрази втората.

“Какво ще кажеш за силния шум, който издават много жаби, когато са събрани на едно място?”

“А ти какво ще кажеш за непоносимия шум, който издават политици, бизнесмени и други двуноги жаби като тях?”

“Е, нека бъдем по-мъдри от тези нещастни създания – рече първата. – Хайде да си мълчим през нощта и да задържим песните си за себе си дори когато луната ни кара да пеем и звездите – да изливаме сърцата си. Да запазим тишина поне за нощ или две, а може би и за три”.

“Бива – каза другата. – Да опитаме и да видим какво ще излезе от това”.

И тази нощ жабите запазиха мълчание; те мълчаха и следващата нощ, и по-следващата.

И ето че бъбривата жена, която живееше в къщата на брега на езерото, викна на третата сутрин на своя мъж: “Ужас! Не съм мигнала през тези три нощи! Винаги заспивах, когато шумът на тези жаби беше в ушите ми. Нещо сигурно се е случило! Не са издали звук през последните три нощи и аз съм почти луда от това”.

Жабата чу това и каза на своята другарка: “Чу ли? Не бяхме ли и ние докарани почти до лудост от нашето мълчание?”

И другата отговори: “Да, мълчанието през тези нощи беше тежко за нас. И сега разбирам, че не е било нужно да се измъчваме в угода на онези, чиято пустота трябва да се запълва с врява и шум”.

И през тази нощ луната пак чу техните песни, и звездите – туй, което се изливаше от сърцата им.

Тревата

Веднъж през един юнски ден тревата каза на сянката на един бряст: “Ти се местиш наляво и надясно прекалено често. Разваляш ми спокойствието”.

“Та за това не съм виновна аз – отговори сянката. – Погледни нагоре: едно голямо дърво движи клоните си под вятъра натам и насам между земята и небето”.

И тревата погледна нагоре и видя за пръв път, че там има дърво. И си рече смаяно: “Виж ти, имало и по-голяма трева от мене!”

Връзката

В къща сред хълмовете живееше една жена и нейният син. Той беше първата и единствената й рожба.

И се случи тъй, че той се разболя от треска и умря още докато лекарят стоеше до леглото му.

Майката беше смазана от мъка. И тя чупеше ръце и говореше на лекаря, повтаряйки все един и същ въпрос: “Кажи ми, моля те, какво е това, което вцепени тялото му и остъкли така ужасно очите му?”

“Вирус”, отговори лекарят.

“Какво е това вирус?”, извика майката.

“Не знам как да ти обясня – каза лекарят. – Това е едно безкрайно малко нещо, което влиза в тялото. То не се вижда с човешки очи”.

И когато лекарят си тръгна, майката остана да седи вцепенена и само повтаряше: “Безкрайно малко нещо. Не се вижда с човешки очи”.

Вечерта при нея дойде свещеник, за да я утеши. И тя отново заплака и извика в лицето му: “Кажи ми, защо изгубих моя син, единствената ми рожба?”

“Чедо мое – каза свещеникът, – такава е волята на Бога”.

“Ах, на Бога! – извика майката. – Какво е Бог? Къде е Бог? Искам да видя Бога и да разкъсам гърдите си пред Него и да излея кръвта на сърцето си пред нозете Му! Кажи ми как да Го намеря?”

“Бог е безкрайно голям – отговори свещеникът. – Той не се вижда с човешки очи”.

И тогава жената изпищя: “Безкрайно малкото уби моя син по заповед на безкрайно голямото! Какво сме ние тогава? Какво сме?”

В този момент майка й влезе в стаята, носейки погребално платно за тялото на момчето. Тя беше чула думите на свещеника и виковете на дъщеря си. И като остави платното, взе ръката й в своята ръка и рече: “Дъще, самите ние сме безкрайно малки и безкрайно големи; и ние сме връзката между двете”.

Старото вино

Имаше един богаташ, който се гордееше особено много с избата си и с вината, които се пазеха там. А най-ценно от всички беше едно буре с вино от много стара реколта.

Веднъж го посети губернаторът на тази област, но богаташът забрани да отварят бурето, като рече: “Това буре няма да се отвори само заради някакъв си губернатор”.

Друг път на гости му дойде епископът. И богаташът си помисли с презрение: “Не, няма да отворя бурето. Този поп не би разбрал стойността на виното, нито пък може да оцени аромата му”.

Владетелят на царството мина оттам и отседна в неговата къща. Но богаташът си каза: “Това вино е прекалено царствено, за да се пие от едно обикновено царче”.

Дори когато собственият му син се женеше, притежателят на виното гледаше сватбарите и клатеше с глава: “Не, не за такива гости съм го пазил аз толкова години”.

И тъй животът му мина, и той умря в дълбока старост, и бе погребан.

И в деня на погребението отвориха бурето с това вино заедно с другите бурета от избата. И пияните селяни от околността го изпиха, без дори да забележат, че то се различава по нещо.

За тях виното беше като всяка друга течност, която се налива в чашата.

Отшелникът

Двама пътници вървяха през една долина между високи планини. Един от тях посочи планинския склон и рече: “Виждаш ли това диво място? Там живее човек, който е напуснал света. Той търси само Бога и нищо друго не го вълнува”.

“Той няма да намери Бога – възрази другият, – докато не остави своето отшелничество и не се завърне в света, за да сподели с нас нашата болка и радост, да танцува заедно с нас на нашите сватби и да плаче заедно с нас край ковчезите на нашите мъртъвци”.

“Истина е, което казваш – рече първият. – И все пак повярвай ми: този човек е наистина велик; а има хора, които са толкова велики, че дори тяхното отсъствие е по-ценно за света, отколкото присъствието на всички нас!”

Разпънатият

“Разпънете ме!”, викнах аз на хората.

“Защо кръвта ти да бъде върху нас?”, възразиха те.

“Хайде! – казах аз. – Как ще се възвисите, ако не разпъвате хора като мен?”

Тогава те ме послушаха и аз бях разпънат.

И докато висях между небето и земята, те повдигнаха глави към мен, за да ме видят. И това ги възвиси, защото никога преди не бяха вдигали нагоре главите си.

И докато стояха и ме гледаха, един от тях извика: “Каква вина искаш да изкупиш с това?”

И друг: “За каква кауза жертваш себе си?”

И трети: “Мислиш ли, че така ще се прославиш?”

И четвърти: “Вижте го, той се усмихва! Може ли такава болка да бъде простена?”

А аз им отговорих и рекох:

“Помнете само, че съм се усмихвал. Аз не изкупвам нищо – нито пък се жертвам – нито желая слава – нито има нещо, което да прощавам. Аз бях жаден – и вие ме напоихте със собствената ми кръв. Защото с какво друго може да се засити жаждата на човека, освен със собствената му кръв? Бях ням – и вие отворихте в мен кървави езици, с които да ви говоря. Бях пленен във вашия затвор – и вие ми отключихте портите на свободата.

И сега аз си отивам от вас подобно на всички други, разпънати като мен. И не мислете, че сме се наситили на разпъване! Защото ние трябва да бъдем разпъвани от все по-великански човеци между все по-обширни земи и все по-високи небеса”.

Подбор и превод: Андрей Романов

Facebook Comments