Валентин Начев – Притча за Търговеца на щастие

Сега ще ви призная, че бях доста отчаян и уплашен, когато влязох в казармата, преди повече от тридесет години. Въпреки, че нямаше и не се очертаваше да има в близкото бъдеще никаква война, аз страдах и се измъчвах само от мисълта, че трябва да прекарам цели две години от живота си в условията на суров казармен режим. Опасенията ми се оправдаха и през първите няколко дни се чувствах много зле, но после чух историята за Търговеца на щастие и нещата коренно се промениха. Казармата си остана реално същата, а само в мен се случи пълната и тотална промяна. Случи се само и единствено в съзнанието ми, но сякаш всичко се промени и вече виждах всички хора, с които общувах, а  и самата казарма като цяло по съвсем различен начин.

След края на втората седмица се сприятелих със Живко, който наистина бе по-жив от всички останали новобранци, взети заедно. Всички бяхме с посърнали лица, но той бе коренно различен. Постоянно беше в добро настроение и лъчезарната му усмивка рядко изчезваше от лицето му.

– Как го постигаш бе, човек? Вечно си усмихнат. Не ти ли тежи тая казарма? – един ден не се стърпях и го попитах, с тих и притеснен от любопитството си глас.

– Усмихвам се за да показвам белите си зъби. – пошегува се той, но зъбите му бяха наистина снежно бели и нямаше нито една пломба. И това бе поредното нещо, което ме учуди и впечатли у този младеж. Преди да го срещна си мислех, че няма такъв човек, без нито един лекуван и оправян зъб. –  Защо трябва да ми тежи, да не би да я нося, тая казарма на гърба си? – добави със сериозен тон и продължи. – Ще ти разкажа една история и като я чуеш, сам ще прецениш, дали е необходимо да се измъчваш и да страдаш, че си тук или на което и да е друго място.

– Разказвай! – подканих го нетърпеливо, аз.

– Преди три месеца и аз бях се отчаял, че ще влизам в тая плашеща казарма и ходех омърлушен с наведена глава и забит поглед в земята.

– Хей! Живко, ти май си изгубил нещо. Да не би да ти е изпаднала от джоба някоя банкнота? – спря ме Търговецът на щастие. Старецът живееше близо до нас и често го виждах да седи сам на пейката пред неговата къща. Приличаше ми на библейски светец и си мислех, че сигурно е най-спокойният и благ човек в този свят. Винаги го поздравявах и си казвахме по някоя дума, но този път не бях го забелязал и бях минал покрай него, без да го поздравя.

– Не, не, н… нищо не съм изгубил. – почнах да мрънкам аз. – Ще влизам в казармата и за това се бях замислил. Извинявай, че те подминах!

– Няма какво да я мислиш! Казармата си е казарма и без твоите мисли за нея, но ти си изгубил най-ценното нещо. Единствената ценност, която притежава всеки човек или по-скоро хората не я притежават, а тя е вътре у самите хора, но те постоянно я пренебрегват и не й обръщат никакво внимание. През целия  си живот, все мислят и се тормозят, за какви ли не глупости и накрая умират като просяци, които са имали на разположение милиарди, но никога не са се сетили за тях.

– Какво съм изгубил? За каква ценност ми говориш? – опулих се срещу стареца, с не разбиращ и питащ поглед.

– Изгубил си своето спокойствие! Разделил си се с вътрешния си мир и мислиш само за тая казарма, а все още дори не си и бил там. Нямаш никаква реална представа за нея.

– Всички говорят, че там не е хубаво. Гадна е тая казарма!

– Всички овце, започват да блеят щом чуят, че заблее една от тях и когато някоя хукне на някъде, цялото стадо се втурва след нея, но ти не си овца! Имаш ли си приятелка? – попита ме старецът и се усмихна закачливо, под мустак.

– Имам. – веднага му отговорих аз.

– Е! Вместо сега да си мислиш и да си колкото се може по-често с нея, ти повече мислиш за казармата, а като отидеш в казармата, постоянно ще страдаш, че си там и повече и по-често ще мислиш за приятелката си. Това е много вреден и коварен навик!

– Навик ли? Какъв е пък този навик?

– Ти да си някъде, а мислите ти да са все на друго място. Винаги бъди цял и не се раздвоявай! Мисли за това, което е пред очите ти и за онова, което чуваш във всеки един момент. Бъди където си и прави каквото правиш, но винаги с ясна мисъл, и не се оставяй на мислите си да те разиграват!

– Живко! Хайде се прибирай. – повика ме баща ми от нашия двор.

– Идвам! – извиках му аз и тръгнах, а старецът ме изпрати с думите:

Помни, че можеш да мислиш за всичко, да преживяваш и да правиш всевъзможни неща, но никога не се разделяй със спокойствието си! Чу ли?

– Да! Ще го запомня! – обещах му твърдо и категорично аз и се прибрах.

– Какво ти разправя, старецът? – попита ме баща ми.

– Да съм бил спокоен за казармата, а и за всичко друго. По принцип, да съм спокоен в живота.

– Прав е, човекът! Какво толкова се плашиш от тая казарма?

– Да бе, лесно му е на него да си седи блажено на тая пейка и да ми говори за спокойствие. Аз ще тичам и марширувам в казармата, а той…

– Ти, знаеш ли, какво е преживял този човек? – прекъсна ме баща ми.

– Не! – отговорих му аз и баща ми започна да ми разказва, а аз го слушах с ококорени очи и отворена уста. Разбрах, че името му е Владимир. Старецът беше участвал в три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. В армията, на фронта бил раняван няколко пъти, но най-тежките рани му били нанесени от цивилния живот. Преди да го мобилизират за Балканската война, той имал прекрасна нова къща, много красива жена и новородено момченце. Син! Най-голямата радост и гордост за всеки баща, особено по онова време. Щастието му било пълно, но краткотрайно. Няколко месеца, след като отишъл на фронта, детенцето му се разболяло и се случило с него най-лошото и непоправимо нещо, а когато се върнал от фронта, с огромно огорчение разбрал, че и жена му го е напуснала и живее с някакъв богат търговец в многолюдната и далечна столица. Усещал, че е безсмислено да я търси и че тя никога няма да се върне отново при него. Бил отчаян и съкрушен. Пропил се и в една зимна нощ, заспал мъртво пиян, без да затвори добре силно горящата печка. Паднали въглени и се търкулнали на дървения под. Лумнал пожар и къщата изгоряла. Него като по чудо го спасили съседите. Имал сериозни изгаряния, но оживял. Оправил се, но вече нямал нищо, дори и покрив над главата. Скитал се из града или дремел по кръчмите през деня, а нощем зъзнел от студ в една порутена барака. Защо да живее? Без нищо и никому ненужен! Защо му е такъв живот? В една безсънна нощ, решил да отиде в планината и да се хвърли от високите скали в тъмната и дълбока пропаст. На заранта тръгнал към високия връх, но в подножието се натъкнал на един възрастен пастир с голямо стадо кози. Старецът, веднага се досетил, какво е намислил и започнал да му говори и да го разпитва. Говорили дълго, до края на нощта, а после и през следващите няколко дни и нощи. Старецът, първо му разказал за живота на Свети праведни Йов Многострадални, а сетне му говорил и за много други библейски истории и текстове от Светото писание. Младият мъж коренно се преобразил и когато след месец се прибрал в града, толкова бил променен, че някои от съгражданите му не го и познали.  Преди никой не искал, нито да го вижда, нито да го чува, а сега всички били привлечени от него като метални стърготини към магнит и всички искали да общуват и да разговарят с преобразения бивш алкохолик. Всички говорели, че усещат около него някаква много странна енергия и необяснимо спокойствие, които им въздействали и на самите тях омиротворяващо, а някои хора споделяли, че са видели и странна светлина, която се излъчвала в определени моменти от променения им съгражданин. Всички хора в града започнали да го търсят за помощ и съвет при преодоляването на най-различни трудности и за решаването всякакви проблеми, които възниквали в техния личен и обществен живот. Винаги помагал на всички, а всеки му се отблагодарявал различно, кой с каквото може. По заможните му оставяли пари, други му вършели някоя услуга, трети му се отплащали само с добра дума за благодарност и уважение. Започнали да го наричат Мъдреца Влад. Бързо се прочул и след година го търсели и хора от други градове. Идвали от цялата страна всякакви хора, млади и стари, бедни и богати, мъже и жени, а по някое време се появили и чужденци от съседни държави. Един ден дошла да го търси за помощ и съвет, една гъркиня, която била много богата, но и много нещастна в този момент. Тя жадувала да бъде щастлива. Искала да намери щастието или пък да си го купи по някакъв начин, ако е възможно. Жената обикаляла из града, но била забравила името на мъдреца и разпитвала за търговеца на щастие, но хората първоначално не я разбирали и не се сещали кого търси. Само един възрастен мъж се досетил, че сигурно е дошла за да се срещне с мъдреца Влад и я завел в неговата къща. От тогава всички започнали да го наричат Търговеца на щастие, а той спокойно приел и новото си „име”, както приемал и всичко останало в своя нов живот. Станал богат, построил си нова къща и отново се оженил за млада и красива жена, която го дарила с двама синове и една дъщеря. Жена му я помня, почина преди няколко години, но не знаех, че има и синове. Сега синовете му живеели в чужбина, а дъщеря му я виждам често да му идва на гости, сама или с цялото си семейство. Интересен живот! Нали? – попита ме Живко и спря за миг за да си поеме дъх. Аз му кимнах утвърдително с глава, че съм съгласен с неговото заключение, а той продължи. – Цяла нощ не спах и си мислих за стареца, за думите му, за нещата, които ми каза и за онова, което ми разказа баща ми за неговия живот.  На сутринта станах по-рано от всеки друг ден и бях по-бодър и по-жизнен от всякога. Бях зареден с енергия и със спокойствие каквито не познавах до този момент. Погледнах се в огледалото и не видях да има сияещ ореол, около главата ми, но със сигурност бях по-различен от преди и от тогава все съм такъв, какъвто ме познаваш и ти. Спокоен и усмихнат! – Живко се изсмя със силен глас и в същия момент чухме, че батарейният ни вика. Аз веднага скочих като ужилен и щях да хукна тичешком към командира, но приятелят ми ме спря и със спокоен жест ми прошепна:

– По-кротко! – намигна ми хитро с едното око и добави. – Винаги покойно и с усмивка! Пак ли трябва да ти разказвам за Търговеца на щастие?

– Не! – отговорих му спокоен и с усмивка, аз. После цял ден тичахме в изпълнение на казармените задачи, а когато късно вечерта се погледнах в огледалото със сигурност бях по-различен от преди и от тогава все съм такъв. Спокоен и усмихнат! Не се чудете! Спокойно! Ще ви призная, че е имаше и два краткотрайни периода в живота ми, в които забравих за Търговеца на щастие, но по-важното е, че бързо си спомнях за него и за живота на Многострадалния Йов, за който се разказва в Светото писание.

Доктрината за смъртта на Егото, като път за постигане на мир и щастие, е нещо, което повечето хора не могат да приемат. Егото вярва в придобиването на все повече и повече земни придобивки: богатство, власт, престиж и т.н. Неговият апетит е ненаситен. Ако не притежават тези „ценности”, хората са неспокойни и се тормозят, че им липсват. Когато се сдобият с някоя от тях, изпитват краткотрайна наслада, а после отново са неспокойни и се боят, че рано или късно пак ще я загубят. Животът им е изпълнен със страхове, безпокойство и противопоставяне. Те не осъзнават истинският Бог, истинският си Аз. Бог е всичко и нищо. Бог е покоя! Той е отвъд всякакво противопоставяне. Бог е мирът, за който не се сещаме в забързаното си ежедневие. Той е и нашето спокойствие, с което толкова често се разделяме, заради нашите егоистични страхове и желания! Не ме разбирайте погрешно, не отричам нашите човешки стремежи към земните придобивки, но когато губим мирът и спокойствието си заради тях, ние сме само едни неосъзнати и ограничени същества, които погубват не само личния си живот, но са вредни и за живота на планетата ни като цяло.    

Мили хора, когато сте на ръба на нервната криза и всеки път, когато усетите, че губите своя вътрешния мир, че се разделяте с най-голямата си ценност, вашето вътрешно спокойствие, спомнете си за Търговеца на щастие. Неговата стока никога не свършва и магазинът му е винаги отворен. За вас!

Разказът е от книгата  , включен е и в сборника с кратки разкази и съвременни притчи „Силата на словото!..“  

Силата на словото. Съвременни притчи  Валентин Начев

 

Facebook Comments