Фредрик Бакман – Най-добрите мъже се раждат от грешките си и често стават по-добри на по-късен етап

Фредрик Бакман е известен шведски блогър и писател. Уве е роден в блога му, където хиляди читатели гласуват Бакман да напише роман за героя си. Така една от статиите е прочетена над 600 000 пъти, а романът само в Швеция е продаден в над 400 000 копия.

Уве е на 59, заклет почитател и притежател на Sааб, вдовец. Тъгата по любимата му Соня го кара всеки ден да пожелава смъртта си.

 
Вечно недоволен и гневен, наричат го изпълнения с горчивина кошмарен съсед, лесноизбухлив. Понякога Уве се пита защо наричат даден човек кисел, след като не обикаля улиците с фалшива усмивка. Той е темерут – от хората, които сочат с пръст онези, които не одобряват, и се отнасят към тях като към крадци, хванати пред прозореца. Но за него да спаси човешки живот е дреболия. Има железни принципи и е постигнал непоклатима рутина в действията си. Защо ли започва да ги нарушава?

Една сутрин бъбрива млада двойка с две весели дъщерички се нанасят в съседна къща и случайно смачкват пощенската му кутия. Случката води до комичния и трогателен разказ за безпризорна котка, неочаквано приятелство и древното изкуство да дадеш на заден с ремарке. Всичко, което се случва, ще промени киселия старец и ще разтърси до основи кварталното сдружение на обитателите.

Това е роман за гневния съсед, за влиянието на един човешки живот върху безброй други. Чудесна история в духа на филма „Колкото толкова“ с участието на Джак Никълсън.

na-ime-uve

Из „Човек на име Уве“ :

В онзи момент не знаеше, но му беше писано да прекара много пъти по петнайсет минути в очакване съпругата му да се появи. Баща му със сигурност нямаше да повярва, ако научеше. Когато тя най-сетне се появи, облечена в дълга пола на цветя и толкова червена жилетка, че Уве пристъпи от единия крак на другия, той реши, че неспособността да дойде навреме съвсем не беше най-важното.

––––––––––––––––––-

Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.

––––––––––––––––––-

– Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.

––––––––––––––––––-

Тя обичаше да говори, а Уве обичаше да си мълчи. Като си припомняше, Уве предположи, че тъкмо това имат предвид хората, когато казват, че двама души са съвместими. …
Тя се усмихна, обясни, че обичала книгите повече от всичко и започна да му разказва за какво ставало въпрос в томчетата в скута й. Уве осъзна, че иска да я слуша как обяснява за нещата, които обича, до края на живота си.

––––––––––––––––––-

Той така и не можа да разбере защо тя избра него. Тя обичаше абстрактни неща като музика, книги и странни думи. Уве пък предпочиташе онова, което може да докосне. Харесваше отвертки или маслени филтри. Крачеше през живота, пъхнал дълбоко ръце в джобовете. Тя танцуваше.

––––––––––––––––––-

Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.

––––––––––––––––––-

Не трябваше да се получава така. Работиш, изплащаш ипотека, плащаш данъци и правиш всичко, както си му е редът. Жениш се. За добро или лошо чак докато смъртта ви раздели, нали така си казаха? Уве помни ясно тези думи. А тя не трябваше да умира първа. Нали беше ясно, че все говореха за неговата смърт? Не беше ли така?

––––––––––––––––––-

– Казват, че най-добрите мъже се раждат от грешките си и често стават по-добри на по-късен етап, стават изключителни, благодарение на грешките – беше казала тихо тя.
– Кой е казал това? – попита Уве и погледна трите прибора пред себе си, както човек би погледнал кутия, която току-що е била отворена, докато някой е настоявал: „Избери си оръжие“.
– Шекспир – отвърна Соня.
– Интересно ли е? – полюбопитства Уве.
– Фантастично – кимна с усмивка Соня.
– Не съм чел нищо с него – измърмори ниско приведеният над покривката Уве.
– От него – поправи го тя и пъхна с обич ръка в неговата.

Facebook Comments