Вече нямам време да понасям абсурдни личности и напомпани его-та : Мариу ди Андраде

Мариу Раул ди Морайс Андради е бразилски писател, етнограф и критик.

Той е роден в Сау Паулу на 9 октомври 1893 г. Като дете свири добре на пиано и известно време учи в консерваторията, но по-късно се насочва към литературата.

Със своята стихосбирка „Paulicéia Desvairada“ (1922) поставя началото на модернизма в бразилската поезия. Той е и сред пионерите на музикалната етнография в света.

Мариу ди Андради умира в Сау Паулу на 25 февруари 1945 г.

Книжовното му наследство има култов статус в Бразилия. Днес най-голямата библиотека в Сао Паоло, където де Андраде живял, носи неговото име.
mario-raul-de-morais-andrade-2
 
Ценното време на зрелостта“ :

Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.

Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.

Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.

Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.

Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.

Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.

Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.

Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.

mario-raul-de-morais-andrade-4

Хора, които обичат да се смеят на грешките си.

Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.

Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.

Които не бягат от отговорностите си.

Които защитават човешкото достойнство.

Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.

Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.

Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.

Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.

Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.

Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.

Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.

Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“

„Ценното време на зрелостта“ на бразилския поет, писател и есеист Мариу ди Андраде

Малко теоретично допълнение:

В психологията на развитието има една много уважавана теория: на Ерик Ериксoн за стадиите в психосоциалното развитие на човека и за кризите на различните възрасти.

Ериксън казва, че по пътя от люлката до гроба човек преминава през 8 стадия. Всеки от тях носи „криза“ – предизвикателство, с което трябва да се справим. За малките бебета това може да е доверието към околния свят, за тийнейджърите – изграждането на собствена идентичност, и така нататък.

Седмият стадий продължава  от около 35-ата до около 65-ата година. Това е времето на избора Генеративност срещу Стагнация. Въпросът е как да направим живота си ценен – такъв, че да си струва. В популярната култура сте го чували като „криза на средната възраст“ – време, когато човек преразглежда себе си, живота си, връзките си… „Ценното време на зрелостта“ засяга именно тази екзистенциална тема. Въпросите на Марио де Андраде са на място:  Какъв съм? За какво си струва да се раздавам? С какви хора искам да срещам? Какво искам да предам на другите? Метафората за купата с бонбони направо ми напълни душата!
 
mario-raul-de-morais-andrade-3
Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *