„Градината на Финци-Контини“ от Дорджо Басани (откъс)

Дорджо Басани е италиански сценарист, преводач, поет и писател на произведения в жанра любовен роман. Писал е и под псевдонима Джакомо Марчи (Giacomo Marchi).

giorgio-bassani-in-his-roman-house-rome-1969-photo-by-marisa-rastellini

Първи страници от романа на Джорджо Басани :

„Градината на Финци-Контини“

Гробницата беше голяма, масивна — наистина внушителна. Напомняше храм — едновременно античен и ориенталски, — подобен на онези декори на „Аида“ и „Набуко“, които бяха много на мода по сцените на нашите оперни театри до преди няколко години. В някое друго гробище, примерно в Общинското, една гробница с такива претенции не би учудила никого и дори би останала незабелязана. Но в нашето тази беше единствената. И въпреки че бе далеч от входа и по-точно в края на едно изоставено място, където повече от половин век не погребваха никого, тя веднага биеше на очи.

Моис Финци-Контини, прадядо на Алберто и Микол, умрял през 1863 година малко след присъединяването на папските територии към Италианското кралство и последвалото окончателно отменяне на гетото на евреите във Ферара, бе поверил построяването на гробницата на един изтъкнат професор по архитектура, автор и на много други ужасни постройки в града. Едър земевладелец, „реформатор на селското стопанство във Ферара“ — както пишеше на паметната плоча, която Общността бе поставила на третата площадка на стълбището пред църквата на улица Мацини, за да увековечи заслугите му като „италианец и евреин“, — но явно без усет към красивото. Взел един път решение да построи гробница sibi et suis (За себе си и своите (лат.)), трябваше да го направи. Годините бяха цветущи, преуспяващи — предразполагаха към надежди и свобода на действие. Неговото въодушевление от постигнатото гражданско равенство, което в младините му, по времето на Цизалпийската република, му бе дало правото на собственост на първите хиляда хектара земя за обработване, обясняваше защо при това тържествено обстоятелство строгият праотец не се е скъпял при разноските. Много е вероятно да е дал карт-бланш на изтъкнатия професор по архитектура. И при такова разнообразие от мрамор: бял от Карара, розов от Верона, сив на черни петна, жълт, тъмносин, зеленикав — той буквално да е загубил ума си.

Беше се получила невероятна бъркотия, някаква смесица от архитектурата на гробницата на Теодорих в Равена, египетските храмове в Луксор и римския барок. В колоните на перистила се намесваше дори нещо древногръцко от времето на Кнос. Но както и да е! Малко по малко, година след година времето, което по свой начин оправя всичко, бе поставило в хармония тази невероятна смесица от разнородни стилове. Моис Финци-Контини, наречен тук „човек със сурова закалка на неуморен труженик“, бе умрял през 1863 година. Неговата съпруга, Алегрина Камайоли, „ангелът на къщата“, бе умряла през 1875 година. Единственият им син, инженер Меноти, бе починал още млад през седемдесет и седма, последван двадесет години по-късно, през деветдесет и осма, от съпругата си Жозет, наследница на бароните Артом в Тревизо. След това поддържането на гробницата, където бе погребан само още един член от семейството — през 1914 година, шестгодишният Гуидо, — полека-лека бе преминало в не дотам активни ръце, което се чувствуваше по това, че не бе почиствана и ремонтирана и най-вече по липсата на грижи за пътеките, нападнати от упоритата околна растителност. Снопчетата тъмна, почти черна трева, папратта, копривата, магарешките тръни, маковете бяха оставени да растат на свобода и да завладяват все по-големи пространства. Така че през двадесет и четвърта или двадесет и пета, шестдесет години след построяването й, когато въпросната гробница на Финци-Контини бе показана за пръв път на мен, детето („Истински ужас!“ — казваше винаги за нея майка ми), тя вече изглеждаше горе-долу както сега. Отдавна не бе останал никой, който да се грижи за нея. Потънала в бурени и храсталаци, с многоцветните си мрамори, някога гладки и блестящи, сега посивели от наслоения прах, с видимо оронени от силното слънце и дъждовете покрив и външни стъпала — още тогава тя изглеждаше като онова ценно и красиво нещо, в което се превръща един дълго лежал под водата предмет.

Кой знае защо и как се поражда склонността към уединение? Факт е, че същото усамотение, същата откъснатост, с която Финци-Контини бяха обградили своите покойни роднини, обграждаше и другата им къща, тази в края на булевард Ерколе I д’Есте. Увековечена от Джозуе Кардучи и Габриеле д’Анунцио, тази улица във Ферара е така позната на всички почитатели на изкуството и поезията от целия свят, че описанието й ще бъде излишно. Намираме се точно в сърцето на онази северна част на града, която била присъединена по времето на Възраждането към малко средновековно селище. Булевард Ерколе I д’Есте — широк, прав, с големи масивни благороднически къщи, издигащи се от двете страни по цялото му протежение, с непостижимия фон от керемиденочервено, зелена растителност и небе, което като че те отнася в безкрайността — е толкова красив, толкова посещаван от туристите, че ферарската община, ръководена почти петнадесет години от социалисти и комунисти, бе усетила необходимостта да не го пипа, да го пази непреклонно от всякакви строителни спекулации — с една дума, да съхрани непокътнат неговия оригинален аристократичен характер.

Улицата е прочута, при това непроменена.

И все пак, що се отнася до къщата на Финци-Контини, чийто вход е и до днес откъм Ерколе I д’Есте — но за да се стигне до нея, трябва да се премине повече от половин километър малко или по-точно въобще необработена земя, — въпреки че и до днес тя съхранява историческите руини на постройка от XVI век, на времето резиденция или „лудост“ на семейството д’Есте, която същият този Моис купил през 1850 година и която по-късно наследниците му, с подобрения и реставрации, превърнали в нещо като неоготическа сграда, въпреки тези забележителности — питам се — кой знае за нея, кой още си спомня за нея? Не е отбелязана в туристическия справочник и затова туристите я отминават. И дори в самата Ферара малкото евреи, членове на замиращата израилтянска общност, не даваха вид, че си я спомнят.

Къщата не бе включена в туристическия справочник и това без съмнение беше лошо. Но нека бъдем справедливи. Градината или по-точно огромният парк, който обграждаше къщата на Финци-Контини преди войната и се простираше на почти десет хектара земя, стигайки от едната си страна до Стената на ангелите, а от другата — до Порта Сан Бенедето, и който беше нещо наистина рядко, изключително (туристическите справочници от първите години на XX век не пропускаха да го отбележат с едновременно лирична и светска нотка), вече не съществуваше. Всички по-големи дървета: липи, брястове, букове, тополи, чинари, кестени, борове, ели, ливански кедри, кипариси, пърнари, дори палми и евкалипти, засадени със стотици от Жозет Артом, бяха изчезнали през последните две години на войната за гориво и теренът бе започнал да възвръща първоначалния си вид, тоест какъвто Моис Финци-Контини го бе купил от маркизите Аволи — една от многото огромни градини със земя за обработване в чертите на града.

Остава, така да се каже, къщата — голямата оригинална сграда, доста пострадала от една бомбардировка през четиридесет и четвърта. В нея и досега живеят петдесетина евакуирани семейства, принадлежащи към така наречения лумпенпролетариат, който не се различаваше по нищо от безделниците в римските крайни квартали. Хора груби, диви, раздразнителни (научих, че преди няколко месеца били замеряли с камъни чиновника от общинската служба по хигиената, дошъл на оглед), които с цел да обезсърчат евентуални проекти за принудително изгонване от страна на Дирекцията по паметниците, били изстъргали от стените и последните запазили се стари ценни рисунки.

„Защо да изпращаме тогава горските туристи на гибел?“ — навярно са си казали съставителите на последното издание на туристическия справочник. И наистина, за да видят какво?…

Ако за семейната гробница на Финци-Контини можеше да се каже с насмешка, че е „един ужас“, то тяхната къща долу, наричана завистливо „Голямата къща“, усамотена сред комарите и жабите на канала Панфилио и ямите за смет, дори след изминалите петдесет години не можеше да предизвика такава усмивка. О! Съвсем малко беше необходимо, за да почувствувам отново обидата! Достатъчно беше например да мина покрай дългата ограда на парка откъм Ерколе I д’Есте, прекъсната почти в средата от великолепна дъбова порта без никакви дръжки, или да застана на най-високата част на Стената на ангелите, от другата страна на градината, за да се промъкна с поглед през безпорядъка от стволове, клони и нападали листа до странния изострен силует на къщата и, още по-навътре, до сивото петно на игрището за тенис в края на една поляна — и ето че старата горчивина от грубото отблъскване и раздялата отново ми причинява болка, отново ме изгаря както на времето.

— Що за своенравна идея, що за хрумване на новобогаташи! — имаше навика да повтаря баща ми с нотка на страстен гняв всеки път, когато се подхващаше разговор за нея. — Е, да — съгласяваше се той, — предишните собственици, маркизите Аволи са били с „възможно най-синята“ кръв. Градината и руините открай време са били известни с ефектното име „Баркето дел Дука“ („Ладията на херцога“ (ит.).). Дотук всичко добре! Така че Моис Финци-Контини, чиято всепризната заслуга бе, че е „подушил“ сделката при сключването й, е трябвало само да се бръкне за прословутите няколко гроша. Е, и какво? — веднага добавяше баща ми. — Необходимо ли беше обаче синът му Меноти, с прякор „Смахнатата зарзала“ заради особения цвят на една негова ексцентрична шапка, да затвори жена си Жозет и себе си в една толкова отдалечена част на града, печална и особено неподходяща за едни Финци-Контини?

За тях, родителите — може! Те принадлежаха към друга епоха и в края на краищата можеха да си позволят лукса да вложат, ако искат, всичките си пари в тези стари развалини. Можем да разберем и нея, Жозет Артом, от рода на бароните Артом от Тревизо (хубава жена с голям бюст и сини очи — майка й беше от Берлин, от фамилията Олски). Беше привърженичка на династията Савоя до такава степен, че през май 1898 година, малко преди да умре, изпратила поздравителна телеграма на генерал Бава Бекарис, който стрелял по миланските социалисти и анархисти. Фанатична почитателка на Бисмаркова Германия, от момента, в който съпругът й Меноти — който я гледаше в очите — я беше довел в своята Валхала, тя никога не беше правила дори опит да прикрие неприязънта си към еврейското общество във Ферара, според нея прекалено ограничено. Можем да разберем в същност, въпреки че изглежда смешен, нейния явен антисемитизъм. Докато професор Ермано и госпожа Олга (той — човек на науката, тя — по баща Херера от Венеция, тоест родена в много добро семейство на сефардими, доста западнало, но съблюдаващо вярата), какво си представляваха, че са? Може би благородници? Е, да, естествено: загубата на първородния им син Гуидо, починал така внезапно на шест години, през четиринайсета, от някакъв американски вид детски паралич, че дори доктор Коркос не могъл да направи нищо, сигурно е била за тях много тежък удар. Особено за нея, за госпожа Олга, която оттогава не бе свалила траура. Но ако оставим това настрана, нима бе необходимо поради уединения им начин на живот и те да бъдат увлечени по абсурдните приумици на Меноти Финци-Контини и на подхождащата му съпруга? Каква ти аристокрация! Поне те, вместо да важничат, щяха да направят по-добре, ако не забравяха какви са и откъде са — защото евреите, независимо дали са сефардими или ешкеназими, източни или западни, туниски, берберийски или от Йемен, и дори от Етиопия, в която и част на земята да се намират, под което и небе да ги е разпръснала историята, са и си остават винаги евреи, тоест близки роднини. Старият Моис не се е големеел! Той не е имал в главата си пушилки от благороднически амбиции! Когато живеел в гетото на улица Виняталята 24, в къщата, където, отстоявайки на натиска на високомерната си снаха, нетърпелива по-скоро да се премести в „Баркето дел Дука“, искал на всяка цена там да умре, ходел всяка сутрин сам да пазарува на Пиаца деле Ербе с мрежа в ръка. Като се има пред вид, че именно той, наречен поради това „котката“, бе издигнал от нищо рода. Защото както беше сигурно, че Жозет е дошла във Ферара с голяма зестра, която включвала една вила в околностите на Тревизо, изрисувана от Тиеполо, доста голяма сума пари в брой и бижута, естествено много бижута, толкова много, че на премиерите в театъра, на фона на червеното кадифе на семейната ложа, те привличали погледите на цялата публика върху нейното бляскаво деколте; така беше сигурно, че именно „котката“ е купил в долната част на делтата на По — между Кадигоро, Маса Фискалия и Йоланда ди Савоя — хиляди хектари земя, върху която и днес се гради голямото фамилно богатство. Колкото до монументалната гробница, е, това е единствената грешка, единственият грях (що се отнася до усета за красота), в който може да се обвини Моис Финци-Контини. Но само в това.

Така говореше баща ми на Великден, по време на дългите обеди, когато продължаваха да се събират в нашата къща и след смъртта на дядо Рафаел двадесетина роднини и приятели. А също и на Кипур, когато същите роднини и приятели идваха у нас, за да отпразнуваме края на постите.

Особено добре си спомням един обяд на Великден, когато, наред с обикновените, винаги едни и същи горчиво-критични оценки, които правеше единствено за да припомни стари случки от историята на Общността, баща ми разказа нови, изненадващи неща.

Ставаше дума за тридесет и трета, годината на така наречения „набор по случай Десетгодишнината“. Благодарение на „благоразположението“ на дучето, който изведнаж, по вдъхновение, решил да приеме всеки „довчерашен противник или скептик“, ето че в средите на нашата Общност броят на членовете на фашистката партия се увеличил изведнъж до деветдесет процента. Баща ми, седнал на обичайното си почетно място на масата, на мястото, от което дядо Рафаел бе изричал своите напътствия в продължение на десетки години със съвсем друг авторитет и строгост, се бе показал удовлетворен от този факт. Добре направил равинът доктор Леви — продължаваше той, — като говорил за Статута във възпоменателната си реч в италианската синагога в присъствието на най-висшите градски власти: префекта, федералния секретар, кмета, коменданта на гарнизона.

И все пак баща ми не беше съвсем доволен. В светлите му момчешки очи, изпълнени с патриотична жар, премина сянка на неодобрение. Сигурно беше усетил някаква пречка, някакво непредвидено и неприятно препятствие.

И наистина, когато започна да изброява колко от нас, от нас юдеите във Ферара, са останали „вън“ и стигна до Ермано Финци-Контини, който не бил взел членска карта, вярно, но да не се забравяло и значителното му състояние като земевладелец, не се разбра защо така неочаквано, като че ли раздразнен от самия себе си и от дискретността си, ни съобщи два интересни факта, нямащи връзка помежду си, но не по-малко показателни.

Първо, че когато адвокатът Йеремия Табет в качеството си на сансеполкрист и близък приятел на Федералния секретар отишъл специално в „Баркето дел Дука“, за да връчи вече оформената членска карта на професора, не само че тя му била върната, но и почти веднага, любезно, разбира се, но и доста остро му била показана вратата.

— И под какъв претекст? — попита някой плахо. — Не се е чуло Ермано Финци-Контини да е толкова нападателен.

— Под какъв претекст е отказал ли? — изсмя се силно баща ми. — Е, както обикновено: че той бил човек на науката (много бих искал да знам от коя област на науката!), че бил много възрастен, че никога през живота си не се бил занимавал с политика и т.н. и т.н. Бил е и хитър, приятелчето. Като забелязал намръщеното лице на Табет и хоп, мушнал му пет банкноти в джоба.

— Пет хиляди лири!

— Точно пет хиляди. В полза на планинските и морски лагери на организацията „Балила“. Добре го е измислил, нали? Но слушайте по-нататък.

И разказа на присъствуващите как професорът преди няколко дни с писмо до Управата на Общността чрез адвоката Ренцо Галаси-Тарабини (как могъл да си избере толкова лицемерен, толкова двуличен, толкова хитър адвокат) поискал официално разрешение да възстанови на свои разноски „за ползуване от неговото семейство и от всички желаещи“ малката стара испанска синагога на улица Мацини, която най-малко от три века не функционираше и се ползуваше като склад.

През 1914 година, когато умрял малкият Гуидо, професор Ермано бил на четиридесет и девет, а госпожа Олга — на двадесет и четири години. Детето се почувствувало зле, вдигнало висока температура и изпаднало в дълбок унес.

Извикали веднага доктор Коркос. След безкрайно дълъг и мълчалив преглед, извършен от него със свъсени вежди, Коркос вдигнал рязко глава и погледнал първо бащата, после майката. Погледът на домашния лекар бил продължителен, строг, някак особено пренебрежителен, докато под гъстите, вече посивели мустаци устните му се свивали в горчива гримаса като при безнадеждните случаи.

„Вече нищо не може да се направи“ — искал да каже доктор Коркос с този поглед и тази гримаса. А може би е искал да каже и нещо друго? Кой знае дали същия ден, преди да се сбогува, или, както често се случва, едва пет дена по-късно споделил с дядо Рафаел по време на голямата погребална процесия, че той също, преди десет години, бил изгубил детето си, своя Рубен.

— И аз съм изпитал тази мъка и зная какво значи да виждаш как умира петгодишното ти дете — казал Елиа Коркос.

С наведена глава, с ръце на рамката на велосипеда дядо Рафаел вървял до него. Като че ли броял паветата на булевард Ерколе I д’Есте. При тези думи, съвсем необичайни за скептичния му приятел, го погледнал изумен.

В същност какво знаеше самият той, Елиа Коркос? Беше прегледал обстойно неподвижното тяло на детето, беше поставил мислено злощастната диагноза и чак след това бе вдигнал очи, за да срещне тези на вкаменилите се родители: бащата — старец, а майката — още момиче. По какви ли скрити пътечки погледът му можеше да достигне до тези две сърца? И кой ли друг вече можеше да надникне там? Върху надгробната плоча в монументалната гробница (седем реда, съвсем леко гравирани върху правоъгълен къс бял мрамор) се четеше само:

Поклон!

ГУИДО ФИНЦИ-КОНТИНИ

(1908–1914)

съвършен в тяло и в душа,

твоите родители се готвеха

все повече и повече да те обичат,

а не да те оплакват

„Все повече и повече.“ Едно смирено ридание, и толкова. Една болка останала в сърцето, която не можеше да се сподели с друг.

Алберто беше роден през 1915, а Микол — през 1916 година, почти мои връстници. Те не посещаваха нито началното еврейско училище на улица Виняталята, където Гуидо не бе успял да завърши първия подготвителен клас, нито по-късно държавния лицей „Дж. Б. Гуарини“, първата стъпка към най-доброто общество на града, еврейско и нееврейско, и поради това много реномиран. Както Алберто, така и Микол учеха с частни учители и професор Ермано прекъсваше от време на време уединената си изследователска дейност в областта на агрономството, физиката и историята на еврейските общности в Италия, за да наблюдава отблизо техните успехи. Бе по времето на безумните, но по-особен начин щедри години на зараждащия се фашизъм в Емилия[1]. Всяка постъпка, всеки начин на поведение бяха пресявани — дори и от тези като баща ми, които охотно цитираха Хораций и неговата — aurea mediocritas[2] — през грубото сито на патриотизма или на пораженството. Да изпратиш децата си в държавното училище, се смяташе за патриотичен жест; да не ги изпратиш — за пораженство и следователно за обида към тези, които ги бяха изпратили.

Макар и изолирани, Алберто и Микол Финци-Контини поддържаха слаби, но все пак някакви отношения с външния свят, с децата, които като нас посещаваха държавните училища.

Двама от учителите в „Гуарини“ бяха общи, служеха ни като връзка.

Мелдолези например, нашият преподавател по италиански, латински, гръцки, история и география в четвърти гимназиален клас, през ден следобед възсядаше велосипеда си и от вилната зона, израснала през последните години оттатък Порта Сан Бенедето, където живееше сам в една мебелирана стая, се отправяше към „Баркето дел Дука“, задържайки се понякога там цели три часа. Така правеше и госпожа Фабиани, учителката ни по математика.

В същност истината е, че от госпожа Фабиани никога нищо не бе излязло. Родом от Болоня, бездетна вдовица над петдесетте, много набожна, често, когато ни изпитваше, я забелязвахме да втренчва някъде небесносините си фламандски очи и да си мърмори нещо, като че изпадаше в екстаз. Молеше се. Разбира се, молеше се за нас, бедните, почти всичките скарани с алгебрата. А по всяка вероятност и за да поощри приемането на католическата вяра от господата израилтяни, чиято къща — и то каква къща! — посещаваше два пъти в седмицата. Приемането на новата вяра от професор Ермано и от госпожа Олга, и особено от двете деца: Алберто — толкова умен, и Микол — толкова мила и жизнерадостна, навярно й се е струвало много важна и неотложна задача, за да рискува възможностите си за успех с някаква банална липса на деликатност.

Докато учителят Мелдолези не премълчаваше нищо. Беше роден в Комакио, в селско семейство, и бе възпитаван в семинария до завършването на лицея (и наистина приликата с малкия, проницателен, почти женствен селски поп се чувствуваше много силно при него). После записал литература в университета в Болоня, тъкмо навреме, за да присъствува на последните лекции на Джозуе Кардучи и да се гордее по-късно, че е, негов „скромен ученик“. Следобедите, прекарани в „Баркето дел Дука“, в изпълнената с ренесансови спомени атмосфера, с чая в 5 часа в компанията на цялото семейство (в този час госпожа Олга обикновено се прибираше от разходка в парка с огромни букети цветя), както и по-късно горе, с часовете в библиотеката, наслаждавайки се до тъмно на увлекателните беседи на професор Ермано — изглежда, че тези следобеди представляваха нещо изключително ценно за него, щом бяха станали предмет на продължителни разговори с нас.

Една вечер професор Ермано споменал пред него, че през 1875 година Кардучи бил гостувал за десетина дни на родителите му, показал му стаята, където бил нощувал големият поет (и Мелдолези дори пипнал леглото, на което бил спал), и накрая му поверил пакет писма, написани саморъчно от Кардучи до майката на професора, за да може спокойно да ги разгледа в къщи. Оттогава неговото вълнение, неговият ентусиазъм нямаха граници. До такава степен, че бе убедил себе си и се опитваше да убеди и нас, че известният стих от „Песен за Леняно“:

О! Светла, прелестна императрице,

о, предана…

Където ясно се предусещали още по-известните стихове:

Откъде дохождаш? Какви ли векове

до нас те пратиха така смирена и красива…

Както и гръмкото превръщане на великия син на Марема в поклонник на „вечната царствена женственост“ са били вдъхновени именно от бабата по бащина линия на неговите частни ученици Алберто и Микол Финци-Контини. Каква прекрасна тема било това — беше се размечтал един ден учителят Мелдолези пред класа — за една статия, която да се изпрати на онази „Нова антология“, в която Алфредо Грили, неговият приятел и колега Грили, от дълго време публикувал своите остри бележки! Все някой ден, разбира се, възможно най-деликатно, той щял да намекне за това на собственика на писмата. И дано дадял господ, пред вид на обстоятелството, че са минали много години, поради важността на събитието и естествено поради изключителната коректност на тези писма, в които Кардучи се обръщал към дамата, назовавайки я единствено „любезна баронесо“, „вежлива домакиньо“ и подобни, дано дадял господ собственикът да не му откаже! При съгласие от негова страна всичко щял да уреди той, Джулио Мелдолези — разбира се, и за това трябвало да получи категоричното разрешение от този, който бил в правото си да му го даде или откаже, — щял да препише едно по едно писмата, съпровождайки тези свещени късчета хартия, тези благоговейни искри на големия ваятел на словото със съвсем кратък коментар. От какво в същност се нуждаел текстът на тази кореспонденция? Само от едно въведение от общ характер и може би някои историко-филологически допълнения под линия…

Освен общите ни учители, поне веднъж в годината възможност за директен контакт с Алберто и Микол ни даваха също и изпитите за частни ученици, които се провеждаха през юни заедно с матурата и вътрешните изпити.

За нас, обикновените ученици, особено ако ги бяхме изкарали, нямаше по-щастливи дни. Като че ли изведнъж започвахме да съжаляваме за току-що завършилите уроци и домашни упражнения, а за срещите си не намирахме по-добро място от входа на училището. Бавехме се в широкото хладно и полутъмно, наподобяващо крипта преддверие, струпани пред дългите списъци с крайните резултати, примамвани от собствените си имена и от имената на съучениците, които, изписани красиво и изложени под стъкло зад тънката телена мрежа, не преставаха да ни омайват. Беше хубаво, че училището вече не ни плаши, че можем да излезем веднага навън в синята, прозрачна светлина, в десет часа сутринта, през големия каменен портал; хубаво беше, че ни очакват дългите часове на безделие и свобода. Всичко изглеждаше прекрасно през тези първи дни от ваканцията. И какво щастие изпитвахме при мисълта за предстоящото заминаване на море или на планина, когато изчезваше дори споменът от ученето, който продължаваше да терзае много други ученици!

И ето че сред тези други (обикновено момчета от селата, подготвяни за изпитите от селския свещеник, които, преди да прекрачат прага на „Гуарини“, гледаха уплашено като телета, подкарани за клане) се появяваха Алберто и Микол Финци-Контини. Те въобще не бяха уплашени, бяха свикнали да се явяват на изпити и да ги вземат блестящо. Струваше ми се, че се отнасяха малко иронично към всички и особено към мен, когато, прекосявайки коридора на училището, ме забелязваха сред съучениците ми и ме поздравяваха с кимване и усмивка. Но се държаха винаги възпитано, даже повече, отколкото трябваше — възпитано и любезно, точно, като домакини.

Никога не идваха пеша, нито с велосипеди. Возеха се винаги в карета. Една тъмносиня карета с големи колела с гуми, цялата лъсната и блестяща.

Каретата чакаше с часове пред входа на училището, премествайки се само за да бъде на сянка. И трябва да призная, че за нас бе развлечение да я разглеждаме отблизо, с всичките й подробности: от големия красив кон, спокойно поритващ от време на време, до сребристата благородническа коронка, изпъкваща на тъмносиния фон на вратите, и взели разрешение от снизходителния кочияш в униформа, застанал на капрата като на трон, се качвахме на едно от страничните стъпала така, че да можем удобно да разглеждаме с нос, сплескан на стъклото, вътрешността на каретата — беше като в полутъмен салон, всичко в сив плюш, в единия ъгъл дори се виждаха цветя във висока, тънка, подобна на чаша ваза. Всичко това бе също едно от удоволствията, едно от приятните неща, с които бяха щедро изпълнени тогава нашите прекрасни, юношески утрини в късната пролет.

Facebook Comments