Орасио Кирога – „Отвъд“ / разказ

— Бях отчаяна — каза гласът. — Родителите ми решително се противопоставяха на нашата любов и бяха направо жестоки с мен. През последните дни не ми даваха дори да се покажа на вратата. По-рано го виждах поне за миг как ме чака още от сутринта на ъгъла на улицата. А сега и това ми бе отнето.

Казах на мама миналата седмица:

— За бога, какво му намирате вие с татко, та така ни измъчвате! Имате ли нещо против него? Защо не позволявате да ми идва на гости, недостоен ли е да прекрачи прага на тази къща?

Вместо да ми отговори, мама ме изпъди от стаята. Татко, който влизаше в този момент, ме хвана за ръката, но след като разбра от мама какво съм й казала, ме изблъска навън и завика по мен:

— Майка ти е сгрешила. Тя е искала да ти каже, че ние двамата с нея — чуваш ли ме? — предпочитаме да те видим по-скоро мъртва, отколкото в неговите прегръдки. И не желая да чуя нито дума повече!

Ето това каза татко.

— Добре — отговорих аз и мисля, че побледнях, че станах бяла като платно. — Никога вече няма да ви проговоря за него.

Влязох с бавни стъпки в стаята си и просто недоумявах, че мога още да ходя, че виждам това, което виждах, защото в този момент бях решила да умра.

Да умра! Да намеря покой в смъртта, далеч от ада на това ежедневие, защото знаех, че той е на две крачки, че чака да ме види и че страда повече от мен! А татко нямаше никога да се съгласи да се омъжа за Луис. Какво му намираше? — питам се все още. Че е беден ли? Та да не би ние да сме по-богати от него!

О, добре познавах упоритостта на баща си! А и мама я познаваше не по-зле от мен. „По-добре сто пъти мъртва, отколкото да я дам на този човек.“

Но той, баща ми, какво ми даваше в замяна на това, ако не нещастието да обичам от все сърце и да знам, че съм обичана, а да не мога дори да се покажа на вратата, за да го видя за минута!

Предпочитам да умра, да, да умрем заедно!

Знаех, че той е в състояние да сложи край на живота си; но аз, безсилна да осъществя сама съдбата си, съзнавах, че щом го почувствувам до себе си, хиляди пъти ще предпочета да умрем заедно пред отчайващата безнадеждност никога да не го видя вече.

Написах му писмо и бях готова на всичко. Седмица по-късно се срещнахме на уреченото място и наехме стая в един хотел.

Не мога да кажа, че се гордеех с това, което възнамерявах да направя, нито пък бях щастлива, че ще умра. Имах чувството за нещо неизбежно, неудържимо, необратимо, сякаш от най-далечното минало моите деди, моите прадеди, самото ми детство, първото ми причастие, моите мечти, сякаш всички те не си бяха поставяли друга цел, освен тази да ме тласнат към самоубийство.

Пак повтарям, не бяхме щастливи, че ще умрем. Напускахме живота, защото той ни беше напуснал в момента, в който ни попречи да си принадлежим. От първата, чиста и последна прегръдка, която си позволихме в леглото, облечени и обути — както бяхме дошли, разбрах, прехласната от блаженство в прегръдките му, колко голямо щеше да е щастието ми, ако бях станала негова годеница, негова съпруга.

Изпихме заедно отровата. Докато получавах от неговите ръце чашата и я поднасях към устните си, същите онези сили на моите прадеди, които ме бяха тласнали към смъртта, сега се опитваха да променят хода на съдбата ми, да ме спасят… но вече беше късно! Изведнъж шумовете от улицата, от целия град, стихнаха. Отстъпиха шеметно пред мен, оставяйки една огромна празнина, сякаш дотогава всичко около мен беше огласено от хиляди познати викове.

Останах още две секунди неподвижна, с отворени очи. И после бързо и силно се притиснах до него, избавена най-сетне от моята ужасна самота.

Да, аз бях с него; и само след миг щяхме да умрем!

Отровата беше силна и Луис пръв направи крачката, която щеше да отведе двама ни, прегърнати, към гроба.

— Прости ми — каза той, притискайки все още главата ми към врата си. — Толкова те обичам, че те вземам за себе си.

— И аз те обичам — му отвърнах. — И умирам заедно с теб.

Не можех да говоря повече. Но какъв беше този шум от стъпки, какви бяха тези гласове, които се приближаваха по коридора, за да присъствуват на нашата агония? Какви бяха тези силни удари по вратата?

— Проследили са ме и идват да ни разделят… — успях да промълвя. — Но аз съм само твоя.

Дадох си сметка, че съм произнесла тези думи на ум, защото точно в този момент изгубих съзнание.

* * *

Когато дойдох на себе си, имах чувството, че, ще падна, ако не се облегна някъде. Чувствувах се лека и така отморена, че дори изпитах сладостно усещане, като си отварях очите. Намирах се в същата хотелска стая, права, облегната на стената. А до леглото видях отчаяната си майка.

Значи са ме спасили! Огледах всичко наоколо и до нощната масичка съзрях изправен Луис, който в същия момент ме забеляза, усмихна се и тръгна към мен. Вървяхме един към друг въпреки многото хора, които бяха наобиколили леглото. Не си казахме нищо, защото очите ни изразяваха цялото щастие, което пораждаше в нас срещата ни.

Като го видях, прозрачен и видим през всичко и всички, разбрах, че и аз съм като него, че съм мъртва.

Бяхме умрели, въпреки моето опасение, че ще ни спасят в момента, в който изгубих съзнание. Бяхме изгубили, за щастие, нещо повече… А там, край леглото, отчаяната ми майка ме разтърсваше с писъци, докато прислужникът от хотела изтръгваше главата ми от ръцете на моя любим.

Застанали в дъното на стаята, вплели ръце, Луис и аз наблюдавахме всичко в ясна перспектива, но някак си хладнокръвно и безстрастно. На три крачки се намирахме ние самите, самоубийците, обградени от отчаяните ми роднини, от собственика на хотела и от суетящите се полицаи. Но какво ни засягаше всичко това?

— Любима! — ми каза Луис. — На каква ниска цена изкупихме сегашното си щастие!

— А аз ще те обичам — отговорих му — винаги така, както съм те обичала и преди. И никога вече няма да се разделим, нали?

— Не, никога… Знаем вече какво значи раздяла.

— И ще ми идваш всяка вечер на гости?

И докато си разменяхме тези обещания, чухме воплите на мама, които трябва да са били много силни, но стигаха до нас някак беззвучни и без ехо, сякаш не можеха да пробият на повече от метър въздуха, който обвиваше майка ми.

Обърнахме отново поглед към това, което ставаше в стаята. Най-после изнасяха труповете ни и сигурно вече беше изтекло доста време от момента на смъртта ни, защото видяхме, че и на двама ни ставите и пръстите бяха почнали да вкочанясват.

Нашите трупове… Къде ставаше всичко това? Нима се беше съхранило нещо от нашия живот, от нашата нежност в онези две тежки тела, които слизаха сега по стълбите и застрашаваха да повлекат всичко със себе си?

Мъртви! Каква нелепост! Онова, което беше живяло в нас, по-силно и от самия живот, продължаваше да съществува, подхранвано от надеждите на една вечна любов. Преди… дори не биваше да се показвам на пътната врата, за да го зърна отдалече; сега ще мога да си говоря всеки ден с него, защото той ще идва у нас като мой годеник.

— Кога ще ми дойдеш на гости? — го попитах.

— Утре — отговори ми той. — Нека мине днешният ден.

— Защо утре? — попитах уплашена. — Има ли някаква пречка да дойдеш още днес? Ела довечера, Луис. Толкова ми се иска да останем двамата сами в салона!

— А питаш ли ме мен! Добре, тогава в девет!

— Да. До скоро виждане, любов моя…

Разделихме се. Върнах се бавно в къщи, щастлива и волна, сякаш си идвах от първа любовна среща, а тази нощ предстоеше и втора.

* * *

Точно в девет часа изтичах до външната врата й посрещнах сама годеника си. Той на гости в дома ми!

— Знаеш ли, че салонът с пълен с хора? — му съобщих. — Но те няма да ни пречат…

— Разбира се, че няма… И ти ли си там?

— Да.

— Много ли си променена?

— Не особено. Вярваш ли ми?… Ела да видим!

Влязохме в салона. Въпреки бледостта, покрила слепите ми очи, изострените черти на носа ми и възчерните ноздри, лицето ми беше почти същото, онова лице, което Луис, застанал на ъгъла, часове наред беше чакал да види.

— Много си приличаш — каза той.

— Наистина ли? — му отвърнах доволна. И веднага, забравили всичко, което ни заобикаляше, потънахме в любовен шепот.

Естествено отвреме-навреме прекъсвахме разговора си и поглеждахме с любопитство какво става в салона. Влизаха и излизаха разни хора. Изведнъж привлякох вниманието на Луис:

— Виж! — му казах. — Какво ли ще става сега?

И действително, вълнението сред присъствуващите, което беше нараснало от няколко минути насам, стигна връхната си точка с внасянето на още един ковчег в салона. Придружаваха го други, нови хора.

— Това съм аз — каза учуден Луис. — И сестрите ми идват…

— Гледай, Луис! — му казах. — Полагат труповете ни в един и същ ковчег… Така както бяхме, когато настъпи смъртта ни…

— И както трябваше да бъдем винаги — добави той. Впери поглед в свитите от болка лица на сестрите си. — Бедните момичета… — прошепна той с тъга и нежност. Притиснах се до него, разчувствувана от закъснялата почит, от това кръвно изкупление, което, преодолявайки кой знае какви трудности, ни засвидетелствуваха родителите ми, като бяха решили да ни погребат заедно.

Да ни погребат… Каква лудост! Влюбените, които се бяха самоубили върху леглото на една хотелска стая, с чисти тела и чисти души, щяха да живеят вечно. Нищо не ни свързваше с тези две студени, втвърдени и вече безименни тела, в които животът се беше прекършил от мъка. И въпреки всичко все пак те са ни били доста скъпи в предишното ни съществование и затова хвърлихме дълъг поглед, пълен със спомени, върху тези два тленни призрака на една любов.

— И те също ще бъдат вечно заедно — каза моят любим.

— Но аз съм с теб — промълвих, втренчвайки озарен от щастие поглед в него. И отново забравихме всичко друго…

* * *

В продължение на три месеца — поде гласът — живях в най-безоблачно щастие. Годеникът ми ме посещаваше два пъти седмично. Идваше точно в девет часа, без да закъснее нито веднъж дори и една секунда и без аз да пропусна нито една вечер да го посрещна на вратата. Не винаги беше толкова точен при тръгването си. Някой път часът беше единадесет и половина, дори и дванадесет, и той все още не се решаваше да пусне ръцете ми, а и аз не намирах сили да откъсна очи от неговите. Накрая се сбогуваше, аз оставах безсилна от толкова щастие и се разхождах из салона с глава, подпряна на ръката си.

С мисли по него скъсявах часовете на деня, ходех от стая в стая, бях безучастен свидетел на действията на моето семейство, въпреки че понякога се поспирах пред прага на столовата, за да погледам голямата мъка на мама, която отвреме-навреме заридаваше безутешно пред опразненото място на масата, където беше седяла най-малката й дъщеря…

Живеех — бях надживяла, — както вече казах, за любовта и от любовта. Извън любовта ми, извън моя любим, неговото присъствие, спомена за него, всичко друго се осъществяваше в някакъв друг, отделен свят. И въпреки че бях близко до семейството си, между него и мен зееше невидима и прозрачна пропаст, която ни отдалечаваше на хиляди левги.

Някои нощи излизахме. Луис и аз, като официални годеници, каквито в същност бяхме. Няма място за разходки, където да не сме били двамата заедно, нито пък сумрак, из който да не ни е водила нашата любов. През нощите, когато грееше луна и въздухът беше мек, обичахме да правим по-дълги разходки и излизахме до покрайнините на града, където се чувствувахме по-свободни, по-чисти и по-влюбени.

Една от тези нощи, когато стъпките ни бяха отвели до гробищата, полюбопитствувахме да видим мястото, където беше погребано онова, което бяхме представлявали. Влязохме и се спряхме пред една тъмна могилка, на която блестеше мраморна плоча. На нея бяха изписани само нашите две имена, а под тях датата на смъртта ни; нищо повече.

— Като спомен за нас — каза Луис — надписът не можеше да бъде по-кратък. Но затова пък — добави след малко — съдържа повече сълзи и угризения, отколкото дългите епитафии.

Каза тези думи и пак замълчахме.

Може би ако някой ни беше видял в този час и на това място, щеше да му се стори, че сме някакви блуждаещи огньове… Но моят годеник и аз добре знаехме, че блуждаещи и без надежда за спасение бяха само онези два призрака на двойното самоубийство, които лежаха погребани в нозете ни, а реалността, очистеният от прегрешения живот се издигаше неопетнен и извисен в нас като двойния пламък на една и съща любов.

Отдалечихме се, щастливи и без спомени, и продължихме да разхождаме безоблачното си щастие по белия път.

Но облаците се появиха. Откъснати от света и от всякакви външни впечатления, с единствена цел и единствена мисъл да се виждаме, да сме заедно, нашата любов растеше, е бих казала свръхестествено, но затова пък със силата на страст, разгоряла се сигурно поради това, че нашето годеничество се беше осъществило в отвъдния живот. Обземаше ни някаква сладостна меланхолия, когато бивахме заедно, и бяхме много тъжни, когато оставахме всеки сам със себе си. Пропуснах да кажа, че по онова време любимият ми ме посещаваше всяка нощ. Но почти през цялото време дума не продумвахме, сякаш любовните думи бяха вече загубили силата да изразят чувствата ни. Той си тръгваше все по-късно, когато в къщи всички вече спяха, но разделите ни ставаха все по-кратки.

Излизахме и се връщахме мълчаливи, защото аз добре знаех, че това, което можеше да ми каже, не отговаряше на неговите мисли, а и той беше сигурен, че аз ще му кажа в отговор каквото и да е, за да избягна погледа му.

Една нощ, когато нашата нервност беше взела мъчителни размери, Луис се сбогува с мен по-късно от всеки друг път. И когато ми протегна двете си ръце и аз му подадох моите, които бяха вледенени, прочетох в очите му — с непоносима яснота — онова, което ставаше с нас. Побледнях като самата смърт, тъй като ръцете му не пускаха моите:

— Луис! — промълвих ужасена, чувствувайки как безплътният ми живот отчаяно търси опора, както се беше случвало и при други обстоятелства. Той разбра ужаса на нашето положение, защото, пускайки ръцете ми, внезапно и решително — едва сега си давам сметка за това, — очите му станаха бистри и ласкави, както едно време.

— До утре, любов моя… — ми каза той усмихнат.

— До утре, любов… — промълвих аз и побледнях още повече, като произнасях тези думи.

Защото точно в този миг разбрах, че никога вече нямаше да мога да произнеса тази дума.

Луис дойде на следващата нощ; излязохме заедно, разговаряхме както никога преди, а това направихме и през последните нощи. Всичко бе напразно: не можехме вече да се гледаме. Разделяхме се набързо, без да си подадем ръка, застанали на един метър един от друг.

Ах, не беше ли за предпочитане…

Последната нощ годеникът ми коленичи пред мен и облегна глава на коленете ми.

— Любов моя… — промълви.

— Мълчи! — му казах.

— Любов моя… — започна наново той.

— Луис! Мълчи! — извиках ужасена. — Ако още веднъж произнесеш тези думи…

Вдигна глава и очите ни на призраци — тези думи вселяват ужас — се срещнаха за пръв път след толкова дни.

— Какво има? — запита Луис. — Какво ще стане, ако ги повторя?

— Ти добре знаеш — отвърнах му аз.

— Обясни се!

— Ти знаеш!… Ще умра…

В продължение на петдесет секунди нашите ужасени погледи бяха впити един в друг. В това време през тях минаха, бягайки сякаш по нишката на съдбата, безкрайни любовни истории, прекъсвани, възобновявани, прекършвани, съживявани, изживени и накрая потънали в ужаса на невъзможното.

— Умирам… — промълвих отново и с това отговорих на погледа му. Той също го разбра, защото наново зарови глава в коленете ми и след дълго мълчание каза:

— Не ни остава нищо друго освен… — каза той.

— Така мисля и аз — отговорих.

— Разбираш ли ме? — настоя Луис.

— Да, разбирам те — отвърнах аз и сложих върху главата му двете си ръце, за да мога да стана. И без да се погледнем, тръгнахме към гробищата.

Ах, не бива да се играе на любов, на влюбени, когато самоубийството е запечатало устата, която е могла да целува! Не бива да се играе на живот, на сълзлива страст, когато от дъното на един ковчег два овеществени призрака търсят сметка за нашето жалко подражателство и измамна неискреност!

Любов! Дума, която не можеш да произнесеш, щом си я заменил срещу чаша цианкалий, срещу насладата да умреш! Същина на идеала, усещане за щастие, за които можеш само да си спомниш и да плачеш, когато това, което чувствуваш зад устните си и държиш в прегръдките си, не е нищо повече от призрака на една любов!

* * *

Тази целувка ни струваше живота — завърши гласът. — И ние го съзнавахме. Когато веднъж си умрял от любов, трябва да умреш още един път. Преди малко, когато Луис ме притисна към себе си, бих дала душата си, за да мога да бъда целуната. След миг ще ме целуне и това, което беше в нас някаква възвишена и безпочвена мъгла, ще се спусне и ще изчезне при веществения и винаги верен досег на нашите тленни останки.

Не знам какво ни чака по-нататък. Но ако нашата любов е била някога в състояние да се издигне над нашите отровени тела и е успяла да живее три месеца в заблудата на някаква идилия, може би те, първична и същностна урна на тази любов, са надживели най-сивите премеждия и ни очакват.

Стъпили на надгробната плоча, Луис и аз се погледнахме дълго, вече свободни. Ръцете му обвиват кръста ми, устата му търси устните ми и аз му ги давам с такава страст, че губя съзнание…

Край
 
Превод от испански : Тодор Нейков Анастасия Нейкова
–––––

magnifisonz.com  – Всеки ден нови статии за култура и изкуство. Потърсете още на главната страници и в категориите.

Още по темата в Магнифисонз :

Дино Будзати – „Напразни покани“ ; един велик разказ

dino buzzati

Орасио Кирога – Кораби самоубийци ; един вълшебен разказ

horacio-quiroga-editorial-imperia

Последният лист – О. Хенри / разказ

o.henry_1

О. Хенри — Даровете на влъхвите / разказ

oo henri

О. Хенри – От любов към изкуството / разказ

ohenry

Facebook Comments