Д. Х. Лорънс – Искам да живея така, че да не изпитвам съжаление през нощта

magnifisonz.com

Дейвид Хърбърт Лорънс (1885-1930) е английски писател и поет, една от най-влиятелните и противоречиви литературни фигури на 20 век. Роден е в Иистуд, Нотингамшир. Оригиналният му поетичен талант бива оценен от самото начало, въпреки че най-ранните му стихотворения на пръв поглед изглеждат доста конвенционални. Но по-задълбоченият анализ на стиховете му разкрива нещо различно, нещо, което самият Лорънс нарича свой “демон“ – нетрадиционният, свободен дух, който държи да бъде чут, въпреки неодобрението на закостенялото мислене. През 1923 г. излиза “Птици, животни и цветя“, отразяваща срещите му с природата при пътуванията му в югозападните американски щати и средиземноморието. През 1928 се публикуват пълните “Събрани стихотворения“, като Лорънс предварително коригира някои от тях и ги подрежда в хронологичен ред, за да напише “биография на един емоционален и вътрешен живот“. Сред най-известните му романи са “Синове и любовници“ (1913), “Дъгата“ (1915), “Влюбени жени“ (1921), в които Лорънс изследва със завидна прямота сексуалните и психологически взаимоотношения между двата пола.

dhlawrence-large

Цитати, биография и стихове :

„Човек трябва да се научи да обича, а за да се случи това, той трябва да мине през доста страдания.“

„Обичам да пиша, когато чувствам злоба.“

„По-добре да умреш, отколкото да живееш механично живот, изпълнен с повторяемост.“

„Обичам да опитвам нови неща и да откривам, че ги мразя.“

„Животът е да се живее, а не да се пази.“

„Искам да живея така, че да не изпитвам съжаление през нощта.“

„Парите те карат да умреш от глад, когато ги нямаш, но и те отравят, когато ги имаш.“

„Човешката душа се нуждае повече от красота, отколкото от хляб.“

„Живеем за това, което ни вълнува, и точка по въпроса.“

„Както знаем, прекаляването дори с най-божественото води до разрушение.“

„Никога не съм виждал диво животно да изпитва самосъжаление.“

„Животът е пътуване към ръба на знанието, последвано от скок.“

„Страхувам се, че ентусиазмът ми се изпарява, когато се очаква от мен да върша истинска работа.“

„Да желаеш е по-добре, отколкото да притежаваш.“

„Всяко живо същество изпитва желание за любов.“

dh-lawrence

Дейвид Хърбърт Лорънс е роден на 11 септември 1885 г. в град Истуд, Нотингамшър, в централна Англия. Той е четвърто дете на пропил се миньор. Майка му е бивша учителка, доста по-начетена от мъжа си. Детството на Лорънс минава в бедност и караници между родителите му. Вдъхновен от майка си, с която е в силна емоционална връзка и дори превъплъщава в г-жа Морел в първата си творба, „Синове и любовници“, той проявява интерес към изкуствата. Той завършва Нотингамския университет и по-късно преподава в начално училище в Кройдън, Южен Лондон (1908-1911). Майката на Лорънс умира през 1910 година – той ѝ помага като ѝ дава свръхдоза приспивателни. Тази сцена той пресъздава в творбата си „Синове и любовници“.

Началото на ХХ век

През 1909 г. няколко поеми на Лорънс биват показани от Джеси Чеймбърс, детската му любов, на Форд Мадокс Форд, който ги публикува в „Английско ревю“. Появата на първата му творба, „Надутият бял човек“ (1911), утвърждава Лорънс като писател. През 1912 г. среща Фрида Уийкли (по баща фон Рихтхофен), жена на професор Ърнест Уийкли, и се влюбва в нея. Фрида напуска мъжа и трите си деца, и заедно с Дейвид избягват в Бавария, а после в Австрия, Германия и Италия, като се женят през 1914 г. През 1913 г. излиза „Синове и любовници“, базираща се на детството му и включва описание на Джеси в образа на Мириам за разлика от по-ранните творби, където я наричат „Мюриъл“ .

През Първата световна война Дейв и жена му са подложени на постоянен тормоз от властите поради германското потекло на съпругата и неговите антивоенни възгледи. Биват заподозрени в шпионаж в полза на германците (по-точно, че подават сигнали на германските подводници) и официално изгонени от Корнуол през 1917 г. Принудени от бедността, често сменят жилищата си и Лорънс едва оживява след тежък грип. Семейство Лорънс емигрират от Англия през 1919, когато започват номадските им години.

Творчество през 20-те години на XX век

Най-добрата му творба, „Любовникът на Лейди Чатърли“, излиза неофициално във Флоренция през 1928 година. Разказва за любовната афера между богата, омъжена жена и работник в имението на мъжа ѝ. Книгата е забранена едновременно в Англия и Америка и обявена за порнография. В Англия се появява в нецензуриран вид през 1960 г. след съдебен процес, на който за свидетели на защитата са призовани Е. М. Форстър, Хелън Гарднър и Ричард Хогарт. Други работи на Лорънс от 20-те са „Изгубеното момиче“, която започва да пише още в Италия, занимавайки се с любимата си тема – момиче се омъжва за мъж от много по-ниско потекло, пренебрегвайки съветите на приятелите си, защото намира в него топлота и разбиране, както и „Влюбена жена“ (1920 г.), отчасти отнасяща се за семейството на Лорънс, Джон Мидълтън и неговата жена Катрин Мансфийлд по времето, когато споделят една къща в Англия през 1914-15 г. Книгата е продължение на „Дъгата“. Други две негови работи от 20-те са „Наказанието на Аарон“ (1922) и „Кенгуру“ (1923). Те показват известно влияние на Ницше, в частност идеята за „свръхчовека“, докато „Култ към змията“ (1926) дава ясна картина на Мексико и древните религии на ацтеките. Документалните разработки на Лорънс включват „Движенията в Европейската история“ (1921), „Психоанализ и безсъние“ (1922), „Учения в класическата американска литература“ (1923) и „Апокалипсис“ (1931).

Четвъртият му роман, „Дъгата“ (1915), е забранен за неприличния си характер – съдържа псувни и свободно се говори за секс. Забраната му пречи да издаде каквото и да е занапред. Дори рисунките му биват конфискувани от художествена галерия. Джон М. Мъри и Катрин Мансфийлд предлагат на Лорънс място за писанията му в техните „малки списания“. Лейди Отолайн Моръл, жена на либерален член на Парламента, е най-големият покровител на Лорънс. Чрез нея той печели връзки с няколко важни личности, сред които Олдъс Хъксли, Е. М. Форстър и Бертран Ръсел, с когото обаче по-късно се скарва жестоко.

Лорънс, творбите и туберкулозата

През 20-те години Олдъс и Лорънс пътуват из Италия и Франция. През годините от 1922 до 1926 той и Фрида напускат Италия и се местят многократно – първо в Цейлон, после Австралия, Ню Мексико и Мексико. Тези години дават на Лорънс достатъчно материал за няколко от романите и историите му. През 1924 г. ню-йоркската вип-персона Мейбъл Додж Луън подарява на Лорънс и Фрида имението Киова в Таос, в замяна на оригиналния ръкопис на „Синове и любовници“. След тежко боледуване в Мексико, Лорънс разбира, че има животозастрашаваща туберкулоза. След 1925 г. Лорънс ограничава пътуванията си към Европа.

Той умира от туберкулоза във Венс, Франция, на 2 март 1930 г. Фрида (която умира през 1956 г.) се връща обратно в ранчото Киова и построява параклис в памет на Лорънс, където помества праха от кремацията му. През 1950 г. тя се омъжва за Ангелино Равагли, бивш италиански пехотен офицер, с която започва афера още през 1925 г. Лорънс също така получава посмъртно признание за експресионистките си картини, рисувани през 20-те години.

Стихове

Излъчване

Доде сме живи, ний излъчваме живот.
А спрем ли да излъчваме, животът в нас заглъхва.

Това е тайнството на пола, бликащо от нас.
Безполовите не излъчват нищо.

Когато работим, излъчваме живот
и нов живот нахлува в нас, заменя стария.
Така вседневно тръпнем от живот.

Жената прави пудинг с плодове, мъжът
сковава стол.
Ако се влее в пудинга живот, добър е пудингът,
добър е столът,
щастлива е жената с прилива на новия живот,
щастлив е и мъжът.

Дай и ще ти бъде дадено,
е вярно казано.
Но да дадеш живот, не е тъй лесно.
Това не значи да го даваш на глупци, да се оставяш
живи мъртъвци да те разкъсат,
а да запалиш нов живот там, дето го е нямало,
макар и само в белотата на една
изпрана носна кърпичка.

––––

Кипариси

Тоскански кипариси,
какво е то?

Вглъбени в тъмна мисъл, към която
езикът е загубен.
Тоскански кипариси,
велика тайна съществува ли?
Не може ли със думи да се каже?

Неизразимата тайна
умряла със умрелия народ и със умрелия език,
но е запазена величествено мрачна във вас,
етруски кипариси.

На вашта вярност как се възхищавам,
тъмни кипариси!

Не е ли тайната това на дългокосите етрусци?
На дългоносите, с неуловимата усмивка,
безшумно стъпвали край кипарисите?

Сред гъвкавите и високи като пламък кипариси,
разлюшкали високата си тъмнина наоколо,
етруско-мрачни,
полюшват се на древната Етрурия мъжете:
само по сандали — причудливи и дълги —
се движат със неуловима полуусмихната безшумност,
със онова невъзмутимо хладнокръвие на Африка,
заети със дела забравени.

Какви ли пък дела?
Не, езиците са мъртви и думите са празни като шушулки празни,
окапали са звуковете им, изчезнали са сричките звънливи,
изпълнени със смисъл някога.
Все пак аз виждам ви, замислени и тъмни
тоскански кипариси,
над древна мисъл,
дребна, древна, неразрушима мисъл,
етруски кипариси;
мрачни, тънки, стройни, потрепващи
мъже на Етрурия,
които Рим наричаше зли.

Зли, тъмни кипариси,
зли, гъвкави, замислени, полюшващи се мрачни пламъци.
Паметници на един мъртъв, мъртъв народ,
скрит във вас!

Зли ли бяха ония дългоноси, безшумно стъпващи
мъже на Етрурия?
Или само са били неуловими и различни, мрачни
като кипариси, от вятър люшнати?

И те, и техните пороци са отдавна мъртви,
и туй, което е останало от тях,
е само сенчестата мономания
от гробници и кипариси.

Усмивката, неуловимата етруска усмивка все още се таи
във гробниците,
етруски кипариси.

Най-дълго се смее този, който последен се смее.
Не, Леонардо, ти изпорти само етруската усмивка чиста.
Какво ли не бих дал
да върна редкият и оприличен на орхидея,
наречен лих, етрусец?

А колкото до злото им се отнася,
то е само според думите на римляните,
и аз, бидейки изморен от добродетелта на римляните,
много не им вярвам.

О, знам, в праха, където сме погребали
замлъкналите народи заедно със гнусотиите им,
заровили сме също толкова много
от изящния чар на живота.

Там в дълбините и до днес дими тамянът
и още капе мирото,
кипариси сенчести,
такъв е ароматът на изчезналия живот!

Казват, че оцеляват най-годните.
Но аз призовавам духовете на изгубените,
на неоцелелите, изгубените в тъмнината
да върнат своя смисъл на живота,
който са отнесли те със себе си,
неприкосновено скрит в меките кипариси,
етруски кипариси.

Зло, какво е зло?
Има едно зло само, живота да отнемеш,
тъй както Рим отне живота на Етрурия,
тъй както днес механична Америка на Монтесума.
Фиезоле

––

Колко е отвратителен буржоата…

Колко е отвратителен буржоата,
мъжкарят особено —
представителен, изискано-представителен —
не желаете ли да ви го подаря?
Не е ли красив? И здрав? Екземпляр чудесен!
Няма ли вид на чистичък, свеж англичанин?
Не е ли подобие божие? Изминава своите 30 мили на ден
подир пъдпъдъци и мъничка гумена топка?
Не би ли желал да си като него заможен?
Но чакай, почакай! Нека той се изправи пред чувства нови,
лице със лице със човека във нужда,
нека изпита мъничко затруднение,
нека животът го затрудни с нови изисквания
и тогава го виж как се размеква като сладкиш!
Виж го как се превръща на каша, на глупак и тиранин,
виж го само какъв е, когато лице със лице се изправи
с някакво умствено изпитание,
с някакво искане на живота.

Колко е отвратителен буржоата —
мъжкарят особено, —
като някоя гъба
загладен, приятен за гледане,
като гъба паразитна се храни — от гнилотата на миналото,
изсмуквайки сокове от мъртвите листи.
Овехтял е той вече, много дълго се застоя.
— Пипни го, ще видиш, че вътре е гнил,
като стара, червясала гъба, куха
под гладката кожица и правата стойка.

Изпълнен със чувства — кипящи, червиви и празни,
гаден и кален е буржоата,
отвратителен.

Има ги хиляди като него във влажната Англия.
Колко е жалко, че не могат да бъдат изритани
като гъби отровни, за да се смесят по-бързо
със влажната почва на Англия.

–––––––-

Пианото

В притихналия полумрак една жена ми пее
и споменът за прежните години в мене пак живее,
като дете съм седнал под пианото, на кордите под гърмовете,
на майка ми, усмихната запяла, обгърнал съм нозете.

И нещо властно, в песента укрито,
ме завладява и ридай сърцето във гърдите
по старите неделни вечери във къщи, със зимната премяна
и химните в уютната ни столова под съпровода на пиано.

Сега е тъй безсмислено певицата да взема с крясък
ведно със черното пиано апасионатото. Блясъка
на моите детски дни ме заслепява. Мъжеството ми пропада
на прилива във спомена. И плача аз като дете по свойта младост.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *