Александър Блок – Изкуството, както и живота, слабите не могат да го постигнат

Александър Александрович Блок  е руски поет. Той е основен представител на руския символизъм и най-влиятелният руски поет в началото на 20 век.

alexandur-blok

Стихове, цитати, биография : 

Пряката отговорност на художника – да показва, а не да доказва.

Само истината, без значение колко е била тежка, – лека.

В любовта няма страх. Съвършената любов изгонва страха.

Литературата трябва да е насъщният хляб.

И ти ще видиш – живота е прекрасен.

Изкуството, както и живота, слабите не могат да го постигнат.

Само влюбените имат право на званието човек.

Книгата – велика вещ, докато човек умее да я ползва. Само едно прави човека човек: знанието за социалното неравенство.

Безделниците и смахнатите глави са вредни за народното благосъстояние.

alexandur-blok-3

Александър Блок е роден на 28 ноември (16 ноември стар стил) 1880 г. в Санкт Петербург в семейството на професор по право. След като родителите му се разделят през 1883, той заминава за Шахматово близо до Москва, където живее с родителите на майка си. Дядо му е бивш ректор на Санктпетербургския университет и той израства в интелектуална атмосфера, запознавайки се с философията на Владимир Соловьов, също негов роднина, и с поезията на Фьодор Тютчев и Афанасий Фет.

През 1903 Александър Блок се жени за Любов Менделеева, дъщеря на известния химик Дмитрий Менделеев, на която посвещава поетическия цикъл „Стихове за Прекрасната дама“ („Стихи о прекрасной даме“, 1904). Книгата го утвърждава като най-влиятелната фигура на руския символизъм, като популярността му продължава да нараства през следващите години. Блок оказва силно влияние върху по-младите поети, сред които Анна Ахматова, Марина Цветаева и Борис Пастернак.

В последното десетилетие от живота си Александър Блок се концентрира основно върху политически теми, акцентирайки върху месианското предопределение на Русия. След Руската революция той публикува поемата „Дванадесетте“ („Двенадцать“, 1918), описваща марша на банда от дванадесет болшевики, сеещи смърт и опустошение в революционния Петроград сред силна снежна буря. Тя предизвиква недоволството на неговите интелектуални последователи, които го обвиняват в лош вкус, както и на болшевиките, които не харесват неговия мистицизъм. През оставащите години от живота си той живее в изолация и умира през 1921, според някои от предизвикания от гражданската война глад.

Стихове : 

alexandur-blok-2

Душевно стар съм аз. И жребий черен…
Душевно стар съм аз. И жребий черен
над мен тежи.
И мрачен сън, кошмар над мен разперен,
гръдта души.
Макар и млад — с предчувствия ужасни!
Не знам покой…
Спаси ме ти от призраци неясни,
другарю мой!
Мъгла и нощ… И в мрака непрогледен
аз път съзрях.
Но накъде всред океана леден —
със скръб и страх?
Душевно стар съм аз. И жребий черен
над мен тежи.
И мрачен сън, кошмар над мен разперен,
гръдта души.

1899

Небето пак пламти…
Небето пак пламти. Полъхва утрен хлад.
В леса край мен трептят, тълпят се дървесата
Но все по-ясно чувам в тишината
шума на някакъв далечен град.

Аз виждам къщи с тежък, древен вид,
зъбци и бойници, напомнящи свирепост,
и тъмни паркове с огради от гранит,
и горди кули на старинна крепост.

От бездната на тъмни векове
жадувам пак да възкреся в сърцето
погребания шум на градове
и вечния възврат на битието.

1900

Мълчи душата. Небосводът…
Мълчи душата. Небосводът
със същите звезди гори.
А долу все така народът
крещи за хляб и за пари…
Тя слуша как тълпата вика,
но вижда други светове,
и пак сред самота двулика
дарява своите богове
със чуден дар и ги прославя,
и всред елея на нощта
с неостаряващ дух долавя
зова на другата душа…

Така на птиците сърцата
над океана побеснял звучат —
и даже през мъглата
долавят всеки свой сигнал.

1901

В бели нощи месец ален…
В бели нощи месец ален
плува в ясна синева,
като образ карнавален
отразява се в Нева.

Преминават пред очите
рожбите на моя ум.
Вие ли добро таите,
ален месец, нежен шум?

1901

На църквата пред прага мрак лежеше…
На църквата пред прага мрак лежеше
в кръщелен, брачен, погребален ден;
а там — широк и ясен път кръжеше.
От заник пътникът бе озарен.

Там дишаха безкрайните простори,
но гъст и непрогледен мрак бе тук;
на пътника пред прага му се стори,
че чува от ответни стъпки звук.

И църквата с камбана монотонна
напътстваше го в земната злина;
а в дъното, от мрака на амвона
струеше чиста, строга светлина.

Пристъпвайки в засмените простори,
той чакаше замислен и смутен —
да спре звукът, лъчът да не говори…
И крачеше, от заник озарен.

1902

На храма в здрачината бледа…
На храма в здрач ината бледа,
посред икони и лъчи,
нощта трептяща ще се вгледа
в недремещите ти очи.

В словата ти за дух небесен
прозира земният ни свят.
Там, в свода — сумрак неизвестен,
тук — пейката излъхва хлад.

Жив пламък на случайни срещи
е като дъх от вечността
върху задрямалите свещи,
върху икони и цветя.

И вдъхновяваш ме с мълчание,
и твойта мисъл онемя,
и чувствам първото познание —
двубой на гълъб и змия.

1902

Съдбата креташе, подобно стара врачка…
Съдбата креташе, подобно стара врачка,
шептейки тайнствено забравени слова.
И все въздишах аз, скърбях на всяка крачка,
една мечта гореше в моята глава.

Поспрях на кръстопътя сред полето,
оглеждайки зъбчатите гори.
Но стори ми се — тежко е небето,
дори и тук, под чужда власт дори.

И аз си спомних по какви причини
и мисълта, и силата са в плен.
А върховете със зъбците сини
бе позлатил догарящият ден…

Защо, о пролет, аз скърбя на всяка крачка?
Каква мечта изгаря моята глава?
Отново тайнствено, подобно стара врачка,
съдбата ми шепти забравени слова.

1902

Аз по заник те чаках самичък…
Аз по заник те чаках самичък
и с весло към мен плуваше ти.
Твойта бяла премяна обичах
и разлюбвах най-скъпи мечти.

Бяха странни безмълвните срещи.
На отсрещния пясъчен бряг
тихо пламваха здрачните свещи.
И за бледен чар мислехме пак.

Приближаване, тръпка, горене —
тишината не ги подслони…
Ти по заник се срещаше с мене,
на брега сред камъш и вълни.

Без тъга, без любов, без обида,
всичко бе, сякаш не е било…
Образ бял, гласове в панихида
и отблясък от златно весло.

1902

На кръстопътя…
На кръстопътя
просторът ме постави,
да посрещам със весела скръб пролетта.

От пръстта още твърда
подава се първа тревичка.
Зад дантелите на брезата —
далеко, дълбоко —
се спуска лилавият скат.

Как ме примамва
земята пустинна!

На запад, от студ червенеещо,
меден шлем на воин е слънцето —
то обръща лика си печален
към друг хоризонт,
към други епохи…

И шлемът — златен облак —
своите бели пера извисява
над дръзката хубост
на моите дрипи вечерни!

И жалките мои криле —
криле на плашило за врани —
като слънчева каска припламват
с вечерен отблясък…
С отблясък на щастие…

Върхове на зъбчати гори
и далечни прозорци, и кръстове —
всичко диша с ленивия,
с белия стих
на пролетта.

1904

Обикни тези вечни блата…
Обикни тези вечни блата —
непресъхващ е техният дух.
Този злак не познава смъртта.
Този храст, неизтлял, е тъй сух.

Тази пръст и ръждивият пън
знаят твоята пот и печал.
И светът е за тях вечен сън,
а пък ти Вечността си предал.

Пустотата е свята земя.
Самотата е вечно в лъчи.
Вечността тук е слязла Сама
и в полята навеки мълчи.

1905

Блатото е дълбоката орбита…
Блатото е дълбоката орбита
на огромното земно око.
Той е плакал тъй дълго,
че окото от сълзи изтекло,
обрасло със суха трева.
Ала между стъблата и злака,
и белия пух на премрежени мигли
пробягва зелена искра,
и угасва всред блатото пак.
И тогава в селата говорят
дошли кой знай откъде
ясновидци и чорлави вещици:
„Блатото с вас се шегува,
подмамват ви тъмните сили.“
И докато те им говорят така,
побелелите старци се кръстят,
мъжете се смеят,
а върху моминските плещи —
личат ясно бели криле.

1905

Нощната теменуга
Сън
Отшумяха случайните дни
и равнодушните нощи,
но запомних завинаги аз
туй, което сега ще разкажа,
туй, което се случи насън.

Зад мене остана среднощният град.
Есенен дъжд заръмя.
Далеч, дето свършва градът,
и небето, безсилно да скрива
делата, словата на моите съграждани,
в блатото падна —
аленееше късче зора.

Напуснал града,
аз бавно вървях по наклона
на уличка с няколко къщи,
и сякаш с приятел вървях,
но дори и да крачеше с мене,
той мълчеше през целия път.
Аз ли поисках това,
или той беше тъжен самият —
не знам, но се чувствахме чужди
и гледахме в разни посоки:
той виждаше как във файтони
плешиви и млади контета
прегръщат жени разкрасени.
Той не бе равнодушен дори
към девойките зад стъклата,
зад саксиите с жълти цветя…
Но светът посивя и помръкна,
и взорът на спътника — също,
и може би други желания
го завладяха,
когато, с нахлупен каскет,
изчезна зад ъгъла той
и остави ме сам.
(Бях безкрайно доволен, защото
какво по-добро от това —
да загубиш приятел добър?)

Минувачите оредяха.
Само мършави кучета срещах по пътя
и се караха нейде пияни жени.
Сред дъждовната пустош стърчаха
кочани от зелки, брези и върби,
лъхтеше на блато.

Щом напуснаха моята памет
глухи стъпки, лица, гласове,
и мистични беседи за разни религии,
и грижи: по колко ще вземем за стих —
все по-ясно разбирах,
че всъщност аз виждам наяве
туй, което видял съм насън.

Пътят стръмно се спусна
и изчезнаха градските къщи.
Всред блато — от остров до остров —
над ръждивата, мъртва вода,
прехвърлени бяха мостове
и в лилаво-зеления здрач
криволичеше бяла пътека —
към бездействие, дрямка и сън.
Там и горе, и долу,
и над сухите блатни треви,
и над късчето ярка зора —
бе изпълнен с очакване въздухът,
сякаш стоеше на стража,
очаквайки да разцъфти
дъщерята на нежните струи —
въздушни и водни.

Неслучайно бе всичко спокойно,
пред тържествена среща смълчано:
никой никога не е и чул,
от родители смъртни,
от класни наставници,
нито пък в книги е чел,
че тук, недалеч от града,
в това пусто, затънтено блато,
в този час на фабрични тръби и журфикси,
в този час чужд на зло и добро,
в този час на любовни скандали
и развратно-безкрайни беседи
за стомаха, несмилащ добре,
и за новите царски министри,
в този час на надменност към тези,
които в падения явни живеят,
и без срам свойто тяло продават,
и сред глъчката на тротоара
с нагла скромност ви гледат в очите —
никой никога не е дочул,
че в такъв оскърбителен час
всеки може да има видения.
И че скитник дори, като мен,
или може би ти, който вникваш
в моите думи с любов или злоба —
могат също да видят
безметежното, чисто и крехко,
лилаво-зелено цветче,
наречено Нощна Теменуга.
И додето си мислех така,
и сред блатото бродех,
през дъждовната мрежа съзрях
една малка колиба.
Без да зная къде съм попаднал,
аз полека открехнах вратата
и смутено застанах на прага.

До стените, сред ниската стая,
груби пейки видях наредени.
Край една дълга маса седеше
мълчаливо, с къделя в ръка,
и навела коси над чекръка,
посърнала, бледа девойка
с невзрачно лице.
Аз не помня дори, дали млада
или стара бе тя,
и какъв бе цветът на косата,
и какво бе лицето, очите?
Само знам, че тя тихо предеше,
после бавно отпусна ръце,
дълго, дълго седя, без да гледа,
без да мисли и без да скърби.
Зная също, че някога аз
съм я виждал и тя е била
може би по-красива, по-мила,
може би и по-млада, по-стройна,
и навярно, от мъка обзети,
са стояли в нозете й с трепет
побелели и горди крале.

И запомних добре,
че в колибата ниска
упоителен лъх се разнесе —
от това, че зад моите плещи
все тъй блатната дрямка струеше,
от това, че във въздуха чувствах
как дъхти Теменугата Нощна,
от това, че на нощния празник
аз пристигнах не в брачна премяна.
Аз бях скитник нещастен,
посетител на нощни локали,
а в колибата виждах крале.
Ала ясно си спомних,
че някога бил съм сред тях
и от тяхната чаша съм пил
край далечни скали, сред фиорди,
дето няма море, ни земя
и единствено в снежния здрач
мержелеят се златни корони
на крале скандинавски.
Странно тежък за мен
бе суровият дълг — да се кланям
на корони, забравени вече,
ала те го очакваха.
И засмя се душата ми тъжно
на техния жест закъснял.

Обикалях навред,
на приятели стисках ръцете,
но ме бяха забравили те.
Най-накрая, зад бъчва огромна
(пълна с пиво) на тясна скамейка
бяха седнали старец, старица.
Върху техните къдри зелени
забелязах старинни корони,
потъмнели в ръждивия въздух.
Те столетия тъй са седели
и очаквали ниски поклони,
с леко кимване срещайки госта.
Аз край всички насядали минах,
поклоних се на кралската двойка;
по дълбоките старчески бръчки
мина сянка на лека тъга;
и със жест ритуално-тържествен
повелиха ми те да остана.
И тогава, извръщайки поглед,
забелязах последната пейка
в най-тъмния ъгъл.

Там, на грубата, скърцаща пейка
неподвижно седеше човек,
своите лакти опрял на колене
и лицето си хванал с ръце.
И личеше, че той не старее,
не помръдва, вглъбен в една мисъл.
Векове той така е скърбял,
че снагата му се е вдървила,
и обречен е тук да седи,
да го мъчи все същата мисъл,
и да дреме на същата пейка,
край вечната чаша.

И когато пред него се спрях,
той не вдигна лице, не отвърна
на поклона ми даже с ръка.
Взрян в очите му мрачни, разбрах,
че и аз съм обречен — навеки
да седя с недопитата чаша
тук, в най-тъмния кът.
Като него глава да подпирам,
да ме мъчи все същата мисъл
и със същите мрачни очи
да се взирам в далечния ъгъл,
там където в светлика мъждукащ,
зад сънливите кралски особи,
зад дружината спяща,
зад чекръка безцелно преде
на забравено царство царкиня —
Теменугата Нощна е тя.

Аз на пейката сядам.
До мен — чашата с пиво
и печалният неин стопанин.
Постепенно ликът му се свежда,
още миг — ще допре коленете,
и ръцете му, вече безсилни,
само с кости ще тракнат,
ще увиснат, ще паднат.
Този просяк е бил като мене,
и от род благороден е бил —
строен юноша, храбър герой,
прелъстител на северни деви
и певец на старинни сказания.
По снагата му дрипи висят:
разноцветни парчета от тъкан,
шити с пурпур и злато,
потъмнели.

А зад него дружината дреме
на огромни скамейки:
един все още стиска
ръкохватка на меч;
друг, подпрян на щита,
дълга шпора под пейката
е изтървал;
трети шлем е изпуснал, до шлема
на изгнилия под
е покълнала бледа тревичка —
вместо пролет над нея ще лъха
бездиханната древност.

А край бъчвата с пиво съглеждам,
кротко седнали, двамата старци,
с догоряващи златни корони,
озарени от яркото късче
далечна зора.
И зелените къдри се спускат
край прорязани с бръчки лица,
и зад гъстите вежди очите
с блатно пламъче бляскат.

А царкинята в ъгъла тихо
все преде, и преде, и преде,
над вретеното свела коси.
Сладки сънища тя ни навява,
упоява ни с блатни треви,
с нощна приказка ни омагьосва.

И чекръкът без шум се върти,
и преде, и преде, и преде тя,
и с дъхтящи на блато цветчета
Теменугата Нощна цъфти.

Вцепенен съм и спя, и тъгувам,
и отдавнашна мисъл тая.
Гледам късчето ярка зора.
Може би миг след миг отминава,
може би — векове.

Чувам, чувам през сън
гръм гърми зад стените,
нейде плиска вода —
сякаш тътне прибой,
сякаш нова родина зове,
сякаш чайки крещят,
или стенат самотни сирени,
или буйният вятър довява
весел кораб от светла страна.
И нечакана Радост настъпва,
и бушува далечната пяна,
в далнината цъфтят светлинни.

А над чашата рухна съседът
и ръцете му тракнаха тихо,
върху пейката сложи глава.
Ето — мечът се пръсна със звън.
Щитът падна. Под шлема
дръзка мишка се стрелна.
А на пейката двамата старци
тихо сгушени в здрача седят,
над главите им старчески вече
няма кралски корони.

И сред блатото пак
гледам аз как цъфти,
без да знае измяна и старост,
мойто нежно, лилаво цветче —
Теменугата Нощна.

Моят град е далече оттук.
И здрачава, и пак зазорява.
И навярно приятелят мой
неведнъж у дома ме е търсил
и пиян, ме е клел и ругал,
и като мъртвец е заспивал.
Век след век покрай мен прошумя
и прозрях в мисълта на съдбата.
Тук, на края на тази земя,
сам и мъдър съм, като децата.

Над мен залезът тихо блести
и е тягостно пак битието.
Ала пак Теменугата Нощна цъфти
и е светлолилаво цветчето.

И в зелената, нежна тъма
чувам аз как вълните бушуват,
как големите кораби плуват —
сякаш вести от нова земя.

И чекръкът свещен се върти,
и изприда мечта мигновена,
че щом тук Радостта долети,
ще пребъде все тъй съвършена.

Теменугата Нощна цъфти.

1905—1906

Шуми панаирът! Проеква тръба…
Шуми панаирът! Проеква тръба,
напудрени клоуни скачат,
и вижда на флаг минувачът
огромния надпис: „Съдба“.

Разхвърляни карти. Палатка.
И врачка по-смугла от юлските дни.
Речта й сред звън на монети звъни —
от песен на Моцарт по-сладка.

Гърми панаирният ден
със свирки и гнусна гълчава,
а нейде в полята припява
им ехото — двойник зелен.

В палатката звуци се сливат,
дочува се шепот след шепот,
и дланите мургави с трепет
по-силно, по-силно се впиват…

Врачуване! Миг! И мечта!…
Тя скача, с презрение вежди присвила,
и тръска поли над нечистата сила,
врачува… и мърда с уста.

И пак проехтява тръба,
и в прашната памет слова са събрани,
и плещи… и длани…
И бързият надпис: „Съдба“!

1905

Девойка пееше в хора на храма…
Девойка пееше в хора на храма —
за всеки кораб, поел в нощта,
за всеки, който родина няма,
за всеки, забравил за радостта.

Към купола литна нейната песен,
на бялото рамо лъч засия,
и всеки от мрака видя унесен
как бялата дреха в лъча запя.

На всички се стори, че радост грее,
че корабът в пристан се подслони,
че онзи, който в чужбина живее,
най-сетне дочакал е светли дни.

Бе сладък гласът, лъчът бе тънък в мрака,
но там, високо над олтарния праг,
причастен в тайни, Младенецът заплака,
че никой не ще се завърне пак.

1905

Години минаха, но ти си…
Аз я познавах и преди,
в онези баснословни дни,
Тютчев
Години минаха, но ти си
пак стройна, строга, с образ блед.
Косите само са сребристи
и по-пригладени наглед.

А аз над куп от книги крея,
прегърбен, уморен старик —
с една-единствена идея
се взирам в твоя ясен лик.

Не сме се сякаш променили,
все тъй живеем — погледни:
как в спомена си мил сме скрили
_онези баснословни дни_.

Прахът им свят е в скъпа урна,
духът ни — в ясен небосвод.
И как е чудно, как лазурно
да вдъхваш мъртвия живот!

1906

Отминах залезна позлата…
Отминах залезна позлата,
стени отминах и къщя,
в лъжата влязох и в мъглата —
пред мен перонът заблестя…

Едва пробивам път, тълпите
ме мачкат, блъскат ме назад…
И ето я: блестят очите,
перата — черен водопад…

Джудже придържа шлейф зад нея
в часа, когато пада здрач…
Аз гледам влюбен и копнея,
тъй както робът — за палач…

Тя не поглежда — отминава,
за да се чувствам унизен…
Джуджето само не престава
с насмешка да се вглежда в мен.

1908

За мен си горестно позната…
За мен си горестно позната,
като че дълго с теб съм бил.
На гости, в къщи, сред тълпата
ме следва твоят профил мил.
Ти крачиш в моите пътеки,
съзирам те във всеки кът.
Не твоите ли стъпки леки
след мене в нощите кънтят?
Не твойта сянка ли пред прага
се мярва, щом изляза вън,
и пак, полувъздушна, бяга —
като в сънуван, светъл сън?
И може би пак ти седеше
всред селско гробище, сама,
на нечий гроб безмълвно бдеше
със скромна кърпа от басма?
Пристъпих — ти бе с лик унесен,
поспрях — ти стана от пръстта
и към реката тръгна с песен…
След миг подеха песента
камбани — биха за вечерня…
И плахо чаках, плаках аз…
В мелодията им размерна
заглъхна милият ти глас…
И безответно бе полето,
ти бе отвъд, на оня бряг…
Но мисля си, с тъга в сърцето,
кога ли ще те срещна пак.

1908

Последният ден
В ранно утро, когато хората в сънна замая
предусещат сивотата на сетните зимни дни —
мъж и блудница се събудиха в хладната стая,
в полумрака, сред дъх на недогорели главни.

Утрото зъзнеше. Безнадеждно догаряха свещи,
пламъчето им в подпухналите очи се скъси.
Зад студеното стъкло трепереха женските плещи,
пред огледалото мъжът сресваше сплъстени коси.

Ала в сивата утрин истината стана по-ясна
и внезапно жената като смъртник побеля,
още снощи под фенера лицето й проблясна —
някога в тази стая тя с любимия е била.

Днес гънките на ризата уродливо висяха,
всичко бе сиво, противно, с оттенък болнав.
Валяха се хартийки, угарки, мебели стърчаха.
Най-ужасен в стаята бе червеният шкаф.

Изведнъж нахлу шум. Върбата с набъбнали пъпки
се заклати от вятъра, поръсвайки сняг.
Биха камбани. Прозорче скръцна, екнаха стъпки,
долу на стълбите се чу припрян бяг.

Хората се суетяха, тичаха на вратите
(улицата бе скрита от дъсчен стобор).
Нещо видели, портиерите, децата, жените
правеха странни знаци и крещяха в хор.

И камбаните биеха. Лай, викове, грохот.
Там, на калната улица, където тълпата расте,
блудницата — след ложето на пиянската похот —
на колени, по риза, вдигаше към небето ръце…

Горе — над къщите — в здрача на снежната буря
вместо дневните облаци и звездите на нощта,
като розов зигзаг в ямата на лазура —
тънка ръка тънък кръст начерта.

1904

Измама
Пролетните води бягат по уличката пуста,
шуртят и шепнат. А девойка от смях се залива.
Червено, пияно джудже да мине не я пуска —
танцува, плиска вода, дрехата й облива.

Девойката я е страх. С кърпа си крие лицето.
Вечер приижда. Слънцето зад комина стои.
В локвата скача, като червено валмо, джуджето —
със сбръчкана ръка разбърква бързащите струй.

Отражения мамят девойката и тя страда…
Отдалеч лукаво примигна самотен фенер.
Червеното слънце залезе зад близката сграда.
Смях. Плисъци. Пръски. Сажди от завода чер.

И някъде смътни, непонятни звуци клокочат…
Някъде капят капчуци… Някъде кашля старик…
Студени ръце безжизнено в нещо се вкопчват…
И в разширените зеници не се вижда лик…

……………………………………….

Как страшно е! Как бездомно! И там, край стобора,
тя легна, като някакво грозно, мокро валмо.
И плаче: дано нощта да не се изниже скоро —
срамно е да се върнеш с дяволското клеймо…

Утро. Дим. Облаци. Катурнати каци. Площадки.
Във светлите струйки танцува весела синева.
А по улицата поставят червени рогатки.
И войничета кротко шляпат: раз-два! раз-два!

В уличката, край стобора мокър, над спящото тяло
на девойката, тресе се, бърбори някаква глава.
Ужасното джудже усърдно се е заиграло
да пуска в ручейчето обувки: раз-два! раз-два!

Обувките се въртят, по течението пътуват,
а стремително ги изпреварва червен калпак…
Смях. Плисъци. Пръски. Само за миг ще отплуват
и кучешки уши, и брада, и червен фрак…

И отплуваха. И струйките непонятно пеят.
И девойката бавно се събуди от своя сън.
В очите й червено-сини петна мержелеят.
Слънце. Блясъци. Струйки. Пръски. Пролетен звън.

1904

Петър

На Евг. Иванов
Той спи, додето се здрачи.
И сънно розовее с броня.
Сред здрача — съскаща — личи
Змията, стъпкана от коня.

Щом слезе нощната тъга,
Змията ще се разлудува.
На Петър в силната ръка
от факла пламък ще танцува.

Фенерите ще пламнат в миг,
ще заискри с витрини здрачът.
Под уличния блед светлик
в редици двойките ще крачат.

Мъглата ще ги скрие с плащ —
и поглед в погледа ще страда,
и пак невинен и скърбящ
ще молят всуе за пощада!

А горе веселият цар
кадилница зловонна вее.
Фенерът, с риза от нагар,
в мъглата мамещо мъждее!

Да тича всеки! Той зове
по кръстопътищата лунни!
Градът кънти от гласове:
кресливи — мъжки, женски — струнни!

Той над града бди отдалеч.
Щом стане ален от зората,
в дланта му ще избухне меч —
над този град, над тишината.

1904

Пак в небе поаленяло…
Пак в небе поаленяло
крие мъртъв лик градът,
по гранитното му тяло
кърви слънчеви текат.

Фабрики, витрини, жици,
мръсносиви облекла,
и развеяни къдрици —
всичко залезът заля.

Греят с искрометни гриви
златни като жар коне,
бързат облаци — игриви
като женски рамене.

Портиер вода червена
носи в плискащи ведра,
проститутка в безистена
люшка огнени бедра.

И звънарната се стресва —
с буен танц и бронзов вик,
виж — камбаната изплезва
кървавия си език.

1904

Улица, улица…
Улица, улица…
Сенки беззвучни и бързащи —
да продадат свойта плът,
да си купят уют,
после пак да потънат
в зимния студ на града — като в езеро сънно…

Заспете. Сияйни слова забравете.

О, ако нямаше на прозорците
мигащи светлинни!
И червени цветчета, и щори!
И лица, побледнели над скъдния труд!

Всичко стихна.
Луната изгря над града.
И далече в небето се пръснаха
облачните пера.

1905

Над свойта столица всемирна…
Над свойта столица всемирна,
в прахта вековна заточе`н,
монархът в тази утрин лирна
на августейши сън е в плен.

Предтечът царствено-чугунен
пак тъпче змийската глава,
тълпата с крясък многострунен
не властва още край Нева.

Плющи над всяка къща флага,
подрастват нови младенци,
но над Нева е тиха влага,
тъмнеят слепите дворци.

Уж свободата лик изправи,
но пак змията вие гръд —
и прешлените й са здрави,
и в здрача люспите искрят.

1905

Ти минаваш без усмивка…
Ти минаваш без усмивка,
нежно спуснала ресници,
и над храма в мрачината
златни куполи искрят.

Как лицето ти напомня
богородици вечерни,
нежно спускащи ресници
и потъващи в мъгла…

А край тебе — с бяла шапка
кротко, къдраво момченце.
Ти внимаваш да не падне
и го водиш за ръка.

Аз съм в здрача на портала,
там където остър вятър
вее и в сълзи облива
моите вперени очи.

Аз внезапно бих излязъл,
бих извикал: „Божа Майко!
За какво ти Младенеца
водиш в моя черен град?“

Но езикът не помръдва.
Ти минаваш. И след тебе
над свещените ти дири
пак се спуска синкав мрак.

Аз те гледам и си спомням
как бе спуснала ресници,
как момченцето с усмивка
кротко взираше се в теб.

1905

Привечер изплува пак тихото слънце…
Привечер изплува пак тихото слънце,
и вятърът от комините дим понесе.
Хубаво е да се облегна на рамката на вратата,
след моето снощно пиянство.

Много неща отминаха
и много ще има още,
но никога сърцето няма да спре да се радва
с тихата радост —
за това, че вие ще дойдете,
ще седнете на стария диван,
и ще промълвите прости думи —
под тихото вечерно слънце,
след моето снощно пиянство.

Аз обичам вашето изящно име,
и ръцете ви, и раменете,
и черната кърпа.

1906

Нощ. Градът се успокои…
Нощ. Градът се успокои.
Зад големия прозорец
е тихо и тържествено,
като че ли човек умира.

Но там стои някой тъжен,
разстроен от неуспехи,
и с разгърдена риза
се взира в звездите.

— Звезди, звезди, кажете
причината за скръбта!

И все тъй се взира във звездите.

— Звезди, звезди,
откъде иде тази скръб?

И звездите разказват.
Всичко разказват звездите.

1906

Снежната дева
Тя иде от страни пустинни —
на други нощи дъщеря.
Не я посрещнаха роднини,
нито небето я огря.

Но във виелицата снежна,
над исполинската Нева —
тя каменния сфинкс посрещна
с лек вик и вдигната глава.

Щом бури със звезди засипят
и нейните гърди, и лик,
тя вижда родния Египет
през северния, блед светлик.

И моя град железно-димен,
в мъгли, и вятър, и води —
с доверие, с възторг безимен
тя като царство наследи.

Харесаха и тия сгради,
тъй тихо дремещи в нощта,
и светлините на лампади
се сляха с нейната мечта.

Тя опозна мъглата рядка,
дима и бледата тъма —
и в този град като загадка
загадка стана тя сама.

Тя леден пръстен ми дарява,
задето в плащ съм от звезди,
задето нося броня здрава
и върху нея кръст блести.

Тя в моите очи се взира,
като че хвали храбър враг.
От нощите й студ извира
и в моя дух нахлува сняг.

Но нейната душа е няма,
от меча ще се отрече.
Тя ремъка на шлема няма
със страстен жест да разсече.

И като воин на рат враждебна,
във вечната си броня аз —
копнежа за любов вълшебна
ще пазя във свещен екстаз.

1907

Когато вие застанете пред мене…
Когато вие застанете пред мене,
такава хубава, такава жива,
но толкова измъчена,
само за тъжни неща ми говорите,
мислите за смъртта
и никого не обичате,
и презирате хубостта си —
какво да сторя? Нима ще ви обидя?

О, не! Та аз не съм насилник,
не съм надменен, нито пък измамник.
Макар че много зная
и много мисля, още от детинство,
и прекалено съм зает със себе си,
защото съм писател —
човек, назоваващ с имена нещата,
отнемащ аромата на живото цветче.

Колкото и да говорите за скръбта,
колкото и да разсъждавате
за началото й за края —
все пак се осмелявам да мисля,
че вие сте само на петнайсет години.
И ето защо бих желал
да се влюбите в обикновен човек,
обичащ земята и небето повече
от всичките римувани и неримувани
думи за земя и небе.

Наистина ще се радвам за вас,
защото само влюбеният има право
да носи званието човек.

1908

Тя от студа дойде, поруменяла…
Тя от студа дойде,
поруменяла,
изпълни стаята
с дъха на въздух и парфюм,
със звъннал глас
и с бърборене, съвсем неуважаващо
моя труд.

Веднага събори на земята
дебелия том на някакво списание,
и моята голяма стая
за миг започна да изглежда
много тясна.

Някак досадно бе всичко това
и доста нелепо.
Впрочем тя поиска
да й чета на глас „Макбет“.

Щом стигнахме до _мехурите на земята_,
за които без вълнение не мога да говоря,
забелязах, че и тя се вълнува
и гледа внимателно през прозореца.
Оказа се, че големият шарен котарак
по крайчеца на покрива пълзи
и дебне целуващите се гълъби.

Най-много ме ядоса това,
че гълъбите се целуваха, а не ние,
и че отмина времето на Паоло и Франческа.

1908

Всред дюните
Аз не обичам речника банален
на любовта и жалките му думи:
„Ти мой си.“ „Аз съм твоя.“ „Вечно твой.“
Аз робство не обичам. Гледам смело
в очите на красивата жена
и казвам й: „Сега е нощ. А утре —
е нов, сияещ ден. Ела! Вземи ме
сега, тържествена, прекрасна страст.
А утре ще си тръгна — и ще пея.“

Душата ми е проста. Морски вятър,
солен, и дъх на борова смола
са я откърмили — и тя напомня
на моето обветрено лице.
Аз съм прекрасен с хубостта оскъдна
на дюни и на северни морета.

Така си мислех аз, докато бродех
на границата ни с Финландия,
всред говора неясен на финландците
брадясали, зеленооки.
Бе тихо. И готов да тръгне, влакът
пухтеше и димеше край перона.
А пък до пясъчния склон лениво
отдъхваха си руски митничари.
Нова страна се виждаше оттатък —
и руски безприютен храм напусто
се взираше към чуждата страна.

Така си мислех аз. Но тя дойде,
застана върху склона. Бяха рижи
очите й от слънце и от пясък.
Косите, като борове смолисти,
с отблясък син лежаха на плещите.
Дойде. Кръстоса своя взор на звяр
със зверския ми поглед. И разсмя се
със силен смях. И хвърли върху мене
снопче трева и шепа златен пясък.
А после изведнъж подскочи
и бързо се понесе върху склона…

След нея дълго тичах аз. Издрасках
лицето си в игличките на бора,
и си окървавих ръцете,
раздрах си дрехите. И я преследвах,
като че беше звяр. Крещях, зовях я —
ловджийски рог бе страстният ми глас.
Тя само дири в дюните остави
и скри се между боровете тъмни,
замрежени от синя здрачина.

И аз лежа, от тичане задъхан,
на пясъка. В очите ми пламтящи
тя все тъй бяга, цялата се смее,
и смеят се косите й, нозете й,
и роклята — от тичане издута…
Лежа и мисля си: „Сега е нощ,
и утре пак. Но няма да си тръгна,
докато този звяр не изтормозя,
и не препреча пътя й с гласа си —
ловджийски рог: «Сега си моя! Моя!»
И нека тя ми изкрещи:
«Да! Аз съм твоя! Твоя!»“

1907

Сред глъчката еднообразна…
Сред глъчката еднообразна,
сред тази градска суета —
вървя с душа унила, празна
към бури, мрак и пустота.

Като че губя в миг съзнание,
забравям и какво, и как…
Край мене — сняг, трамваи, здания,
пред мене — светлини и мрак.

И ако аз, от скръб замаян,
обезумял и духом нищ,
се върна у дома разкаян —
ще можеш ли да ми простиш?

Ти, знаещата, че ще блесне
в мъглата пътеводен фар —
ще ми простиш ли моите песни,
бълнувания, мрак и жар?

Или недей! Стори да звъннат
камбани в мене и да спра,
за да не би в нощта бездънна
родината да не съзра!

1909

Как тежко за мъртвеца е всред нас…
Как тежко за мъртвеца е всред нас
на страстен и на жив да се преструва!
За да достигне чинове и власт,
не бива звук от кости да се чува…

Спят живите. А той, напуснал гроба,
отива в банка, в съд, в сенат, в бюро…
Вън — бяла нощ, а вътре — черна злоба,
и дращи той с ликуващо перо.

Цял ден се труди над книжа досадни.
А свърши ли служебният живот —
той на сенатора, въртейки задник,
нашепва непристоен анекдот…

Здрачава се. И пръска кал дъждецът
по къщи, стълбове, лица, коси…
Към нови безобразия — мъртвеца
понася го със скърцане такси.

И в шумна зала с мраморни колони
мъртвецът влиза. С елегантен фрак.
Посрещат го с усмивки благосклонни
стопанка глупава, съпруг — глупак.

От скука изнурен, потраква кости.
Но музиката ще ги заглуши…
Подава той ръка на всички гости —
той трябва като жив да се държи!

С приятелка се среща. Той я гледа:
тя също мъртва е — и затова
зад светската им сдържана беседа
се чуват непресторени слова:

„Ах, тъжна моя, залата е странна.“
„Ах, тъжни мой, студена е пръстта.“
„Среднощ е.“ — „Да, но чака пак покана
за валс NN. В теб влюбена е тя…“

А там NN го търси с поглед страстен,
сърцето й вълнува се, тупти…
Върху лика й девствено-прекрасен
напразно живата любов блести…

Той шепне й пленителни за нея,
а всъщност незначителни слова.
И вижда: раменете руменеят,

на рамото му слага тя глава…
И светска злост словата му прахосват,
той шепне от неземна злост вбесен…
„Как умен е! И как е влюбен в мен!“
От странен звук слухът й е смутен:
пак кости костите докосват.

1912

Нощ, улица, фенер, аптека…
Нощ, улица, фенер, аптека,
безсмислен, дрезгав полумрак.
И дълго да е жив човекът,
е все едно. Без изход пак.

Умреш ли, почваш отначало,
и пак се нижат в мрака чер —
нощ, леден вятър над канала,
аптека, улица, фенер.

1912

Прозорче свети. Пусто е навън…
Прозорче свети. Пусто е навън.
Аптекарят-евреин стряска се насън.

А там пред шкафа с надписа: _Venena_*,
подвил с усърдие поскърцващи колене,
[* Отрова (лат.)]

бял скелет, до очи загърнат в плащ,
тършува нещо и се хили с лик незрящ…

Намира го… Но хлопва без да иска,
извръща се… Аптекарят в съня си писка,

надига се — и пада по лице…
В туй време гостът търсеното стъкълце

на две жени безноси в миг подава —
вън под фенера, в здрачината пепелява.

1912

Летят години. Светове летят…
Летят години. Светове летят.
С очи от мрак е празната вселена.
А ти, душа унила, уморена,
бълнуваш щастие — за кой ли път?

Какво е щастие? След зной — прохлада
на тъмен парк, на девствена гора?
Или порочна, гибелна наслада
от виното, от сластната игра?

Какво е щастие? Миг кратък, тесен —
забрава, сън, почивка подир труд…
Опомняш се — пак мрачен, неизвестен,
сърцето ти смразяващ полет луд…

Отдъхваш си — опасността отмина…
Но ето — тласък нов усещаш ти!
И виждаш пак: без цел и без причина
върти се пумпалът, трепти, свисти!

На хлъзгавия ръб ако застанем,
замаяни от звън и бързина —
ще полудеем в хаос непрестанен
от призраци, пространства, времена…

Кога ще свърши? Докога душата
ще слуша този трясък нетърпим…
Ужасен е светът! — Дай си ръката,
приятелю! И нека да заспим.

1912

Нощ след нощ… И улица пустинна…
Нощ след нощ… И улица пустинна.
Все така е то!
За кого ли горда и невинна
беше ти? Защо?

Влажна капе от стрехи мъглата.
Ще ми се, жесток,
за двубой покана да запратя
даже на възбог.

Щастие тук няма! — Всеки знае
в този свят проклет.
Затова за кой ли път в ръка е
стиснал пистолет!

Но живеят, смеят се, и плачат те —
и за кой ли път!
Ден след ден… Решена е задачата:
всички ще умрат.

1908

Ако на този свят безкраен…

На Евг. Иванов
Ако на този свят безкраен
единство всуе търсиш ти,
и гледаш как от мрака таен
смъртта и теб ще сполети,

ако скърбиш и боледуваш,
от злоба или страст убит —
повярвай: можеш да ликуваш
от гордостта, че си честит!

А щом ни обич, ни наслада,
ни страх изпълват твоите дни,
и щом мечтите опетни
кръв неискряща и немлада —

как нищ е този твой живот:
смъртта на скърбите сестра е,
а пък животът смърт не знае
и — само позабавя ход.

1909

До прашния прозорец скучно…
До прашния прозорец скучно
прекарах пролетния ден.
И като птица в клетка звучно
жена ми пя, скуча без мен.

И мисли, и дела безстрастно
събрах аз бавно в паметта.
И стана безпощадно ясно:
животът бе — и отлетя!

Пак ще се мисли, ще се спори,
но мрак и скука ще тежат.
И за какво да спускам щори?
В душата догоря денят.

1909

Ти сам сред стаята седиш…
Ти сам сред стаята седиш.
Не ме ли чуваш?
Аз зная: ти сега не спиш…
Ти страшно се вълнуващ.

Вратата отвори! — С тих глас
изричам твойто име.
Един отдавнашен твой час
съм аз — пусни ме!

Сега бълнуваш пак, аз знам —
ти си метежен!
О, все едно ще вляза сам,
приятелю мой нежен…

Припомняй си без страх за мен:
бе млад и жаден…
На бял кон литна устремен
под листопада хладен!

Натам — де заникът трепти
янтарно-златен!
Тогава мислеше ли ти
за своя път обратен?

Сега си мъдър и суров —
недей мърмори!
Спомни си първата любов
и слънчеви простори!

Защо челото ти скърби
и се навежда низко?
Не ветрове — тръбят тръби:
смъртта е близко!

Отговори ми, бъди прям:
денят ти бе ли ярък?
Аз царствен саван ще ти дам
вместо подарък!

1909

Към приятелите

 

Млъкнете, о струни проклети!
А. Майков
Един друг се мразим със завист,
нехаем за чужда беда.
А как ще творим, ще живеем,
не знаейки тази вражда!

Така е! Старае се всеки
дома си да трови със злост —
стените излъчват отрова
и чувстваш се чужд като гост!

Така е! Лишени от вяра,
загубваме разум от смях —
следим от площада, пияни,
как става домът ни на прах!

Предавайки своята дружба,
пилеем и думи, и ум,
за бъдните наши потомци
днес ние разчистваме друм!

И в гроба, обрасъл с коприва,
ще гнием всред влага и студ,
и тих историк след години
ще пише внушителен труд…

Ще мъчи децата невинни
проклетият скучен педант
с бездарни цитати и дати,
с анализ на нов вариант…

Зла участ — тъй трудно и чудно
да дишаш, от страст да гориш —
и в теб да се ровят доценти,
критици безчет да плодиш…

Бих легнал в зеления бурен,
бих тънал в забрава и сън!
Млъкнете, о книги проклети!
Не съм ви аз писал, не съм!

1908

Поети
Пустинен квартал край града ни расте
на почва блатиста, зелена.
Там има поети — и гледат се те
един друг с усмивка надменна.

Напразно лъчистият северен ден
над тъжното блато сияе:
денят на поетите е посветен
на труд вдъхновен и гуляи.

Щом пийнат, в приятелство те се кълнат
цинично в нощта се кикотят.
А сутрин повръщат. И, без да поспят,
усърдно и тъпо работят.

След туй всеки пак, като пес, изпълзи —
да гледа морето как свети.
Щом минат край тях златни женски коси
те цъкат, от похот обзети.

Мечтата за златния век ги влече,
издателя дружно ругаят.
Заплакват над малкото синьо цветче,
за дребния облак ридаят…

Читателю мой, по-щастлив ли си ти,
живееш ли ти по-богато —
всред своите безсилни и скучни мечти,
всред свой то филистерско блато?

О, не, скъпи друже, критико мой сляп!
Помни, че поетът си има
свой облак и свой златен век, свой мащаб —
за теб туй е цел немислима!…

Доволен си: имаш съпруга, уют,
дори конституция куца —
а той е всемирно пиян, вечно луд,
как би се смирил с конституция!

И нека загина немил и недраг,
и нека цял свят ме оплюва —
ще вярвам: сам бог ме засипва със сняг
и буря ме нежно целува!

1908

Ти твърдиш, че съм хладен, затворен и сух…
Ти твърдиш, че съм хладен, затворен и сух
да, и с тебе ще бъда такъв:
не за ласкава реч изковах своя дух,
не за дружба калих свойта стръв.

Ти самият преди бе по-мрачен, по-смел,
по звездите прочете вестта,
че грядущите нощи са тъмни, без цел,
че не знаем де свършва нощта.

Ето — сбъдна се всичко. Светът подивя,
няма фар на пустинния бряг.
За човек, неразбрал тези звездни слова,
нетърпим е околният мрак.

Той не знае какво досега е било,
и какво във нощта се таи —
той с умора, с погнуса отвръща чело
и копнежът за мъст го гнети…

Бях изпълнен с надежди и вяра, и смях,
доверчив бях, тъй както и ти.
И с детинска душа към света се стремях,
без боязън от зли клевети…

А сега тези чувства — къде ли са те?
Отлетяха към звездния град.
Онзи, който аз дирех с душа на дете,
днес за мене е чужд, непознат.

А самата душа — вечно чакаше зов,
да се втурне във буйна игра.
Изнемогна и тя от вражда и любов,
тази моя душа изгоря.

Днес остана ми свъсена вежда, уста
гневно свита — и тъжната власт
да бунтувам пак в женските жили кръвта
и да паля в тях зверската страст…

Ах, по хорските порти не хлопай със жар,
твоят стон ще остане без ек:
знай, не ще ти съчувства нещастният звяр,
който някога бил е човек.

Ти зад маска желязна скрий своите сълзи,
поклони се пред святия гроб,
със желязо сърдечния рай запази
недостъпен за тъпия роб.

1916

Facebook Comments