Умберто Еко и Жан-Клод Кариер : Интернет прави невъзможно „проклятието върху паметта“

Това е най-човешкият разговор за книги, публикуван някога. Двама почти 80-годишни мъдреци, които нямат какво да губят, нито се борят за кариера или поклонници – ни съобщават истината за миналото, за настоящето и за бъдещето на най-старата медия – книгата.

umberto-eco_-carier
Във време на агресивен профетизъм, на милитаристичен тип дебати и контра дебати, на гръмки дихотомични анализи и пазарни войни за облика на книгата трима мъдри мъже се забавляват. Обединили тройна доза ерудиция и остроумие, Еко, Кариер и Тонак пожелават цял свят да ги чуе: Това, което се случва днес, не е краят на книгата! И ни припомнят такива факти от генезиса и биографията й, че дори разколебаните да се съгласят: Мисията на гробарите на книгата – невъзможна. (Из предговора на доц. д-р Милена Цветкова към Умберто Еко, Жан-Клод Кариер “Това не е краят на книгите. Разговор с Жан-Филип дьо Тонак”.)  Предлагаме откъс от книгата.

eco-carier-biblioteca

Жан-Филип дьо Тонак

Как приехте забраната на „Сатанински строфи“? Фактът, че една религиозна власт успява да забрани публикувана в Англия творба, не е особено успокоителен…

Умберто Еко

Напротив, случаят със Салман Рушди би трябвало да ни вдъхне огромен оптимизъм. Защо ли? Ами защото всяка книга, осъдена от религиозна власт в миналото, не би имала шанса да избегне цензурата, а нейният автор би поел огромен риск – почти сигурно е, че щяха да го изгорят жив или да го прободат с кама. В света на комуникацията, който създадохме, Рушди оцеля, защото беше защитен от всички западни общества и книгата му не изчезна.

Жан-Клод Кариер

И въпреки това тоталната мобилизация на сили като в случая с Рушди не се повтори никога, за да се защитят други осъдени от ислямската фатва писатели, и те бяха убити, особено в Близкия изток. В тази връзка можем да кажем съвсем простичко, че писането винаги е било и си остава доста опасно занятие.

Умберто Еко

И все пак съм убеден, че в глобализираното общество имаме информация за всичко и това ни дава възможност да реагираме. Нима холокостът би бил възможен, ако тогава съществуваше интернет? Не съм сигурен. Всички начаса щяха да узнаят какво се случва. Същото се отнася и за положението в Китай. Въпреки че китайските ръководители полагат големи усилия да филтрират информацията, която достига до тамошните интернет потребители, тя все пак циркулира двупосочно. Китайците могат да разберат какво се случва в останалата част от света и ние можем да узнаем нещичко от онова, което става в Китай.

Жан-Клод Кариер

За да приложат цензура в интернет, китайците изобретиха доста хитри способи, но те не работят безотказно. Просто защото потребителите на мрежата винаги успяват да отбият удара. И в Китай, както и навсякъде, хората използват мобилните си телефони и правят клипове – заснемат всичко, на което са станали свидетели. После ги разпространяват по целия свят. Така че става все по-трудно и по-трудно да се скрие нещо. Бъдещето на диктаторите е доста мрачно. Ще им се наложи да действат подмолно и в пълна тайна.

Умберто Еко

Мисля си например за съдбата на Аун Сан Су Чжи. За военните стана много трудно да я ликвидират от мига, когато за нея се застъпи почти целият свят. Същото се случи и с Ингрид Бетанкур.

Жан-Клод Кариер

Все пак не можем да кажем, че на света няма вече цензура и произвол. Още сме много далеч от подобен успех.

umberto_eko_1472887982

Умберто Еко

Впрочем, ако цензурата може да се ликвидира чрез изваждане на информация, доста по-трудно е това да стане чрез добавяне на такава. Това е типично за медиите. Представете си следното: един политик, обвинен в корупция, пише писмо на някакъв вестник, за да обясни, че е невинен. Вестникът публикува писмото, но до материала поставя снимка на автора му, който яде сандвич в някаква закусвалня. Готово! Ето че пред нас стои човекът, който изяжда парите на данъкоплатците. Но нещата биха могли да се нагласят далеч по-умело. Ако бях политик и знаех, че на другия ден ще излезе много неприятна новина за мен, която като нищо може да се появи на първите страници в целия печат като водеща новина, щях да накарам през нощта да поставят бомба на централната гара. На другия ден вестниците ще излязат с различни заглавия на първите си страници. Понякога мисля дали причината за някои атентати не се корени в подобни неща. Да не се задълбочаваме във версиите за заговори, за да кажем в заключение, че атентати като трагедията на 11 септември не са онова, което мислим. Има доста умни хора по целия свят, които си блъскат мозъците с тази трагедия.

Жан-Клод Кариер

Не можем да допуснем, че едно правителство би приело да загинат близо три хиляди граждани, за да се прикрият някои машинации… Очевидно подобно нещо е непонятно. Във Франция има доста известен пример, свързан с аферата „Бен Барка“. Мехди Бен Барка беше марокански политик, когото отвлякоха във Франция пред бирарията „Лип“ Несъмнено е бил убит. Генерал Дьо Гол дава пресконференция в Елисейския дворец. Всички журналистите бързат да са първи там. Задават му въпрос: „Господин генерал, защо, въпреки че сте били уведомен за отвличането на Мехди Бен Барка, изчакахте няколко дни, преди да оповестите този факт пред пресата?“ „Причината е в моята неопитност“ – отговаря Дьо Гол, като с мимика и жестове изразява отчаянието си. Избухва групов смях и опасността отминава. Стратегията, целяща отвличане на вниманието, в този случай проработва. Смехът надделява и се оказва по- важен от смъртта на един човек.

Жан-Филип дьо Тонак

Има ли други форми на цензура, чието действие отсега нататък интернет ще затрудни или дори ще блокира?

Умберто Еко

Например методът „damnatio memoriae“ е измислен от римляните. „Проклятието върху паметта“ се гласувало от Сената и „декретът“ се състоял в това, да обрекат някого на забрава след смъртта му. Пълно мълчание – пълна забрава. Имали право да изтрият името му от публичните регистри или пък да съборят статуите му и дори да обявят деня на раждането му за зловреден. Между другото, така са постъпвали и по времето на сталинизма, когато махали снимките на бившите водачи – изпратени на заточение или ликвидирани. Такъв е бил случаят с Троцки например. Днес щеше да е по- трудно да се унищожи нечия снимка, защото тя веднага безпроблемно ще се тиражира в интернет. „Заличеният“ няма да е заличен за дълго.

Жан-Клод Кариер

Само че има случаи на „колективна забрава“, а това е нещо по-силно от публичната слава. Не става въпрос за обмислено решение като в Римския сенат, а за един вид прикрит ревизионизъм, нежно изтласкване. Както съществува колективна памет, така съществува и колективна липса на съвест или колективна забрава. Лице, което е познало своя „звезден час“, ни напуска, без да усетим, без никакъв остракизъм, без никакво насилие. Отива си доброволно, потъва в царството на сенките като кинорежисьорите от първата половина на XX век, за които вече говорих. И накрая се оказва, че този някой, който напуска паметта ни и бавно, тихо и полека е изтласкан от книгите ни по история, от разговорите ни, от възпоменанията ни, сякаш никога не е съществувал.

Умберто Еко

Познавах един голям италиански критик, за когото твърдяха, че носел нещастие. За него беше създадена цяла легенда и накрая може би и самият той се включи в нея. И до ден днешен не го цитират в нито една книга, дори в трудове, където приносът му не може да се оспори. И това е форма на „проклятие на паметта“. Що се отнася до мен, никога не съм се притеснявал да го цитирам. Излиза, че аз съм най-несуеверният човек на света. Освен това му се възхищавах твърде много и исках да му го кажа лично. Дори един ден реших да отида при него със самолет. И понеже не ми се случи нищо лошо, ми обясниха, че съм влязъл в обсега на закрилата му. Във всеки случай, като изключим една общност от happy few, които продължаваме да говорим за него, славата му наистина залезе.

Жан-Клод Кариер

Съществуват, разбира се, много начини да обречеш на забрава човек, творба, цяла култура. Разгледахме някои от тях. Системното унищожение на един език така, както са постъпили испанците в Америка, очевидно е най-добрият начин да направиш културата, чието изразно средство е той, абсолютно недостъпна за света, и после да диктуваш какво да се говори от нейно име. Видяхме обаче, че такива езици оказват съпротива, устояват на натиска и оцеляват. Никак не е лесно да накараш нечий глас да замлъкне завинаги, да изтриеш от лицето на света една култура и един език, защото те с тих шепот напомнят за себе си и така се промъкват незабелязано от един век в друг. Да, прав си, случаят с Рушди ни дава надежда. Това безспорно е една от най-значимите придобивки на глобализираното общество. Тоталната и категорична цензура днес на практика е невъзможна. Единствената опасност е информацията, която циркулира навсякъде, да не се окаже напълно достоверна или пък всички ние в един не много далечен ден да не станем лица, които дават информация. Вече говорихме по този въпрос. Ще се превърнем в повече или по-малко квалифицирани информатори – доброволни и безплатни, повече или по-малко нечии привърженици и защитници на нечии идеи. Ще се появят и фантазьори – творци на информация, които ще създават измислици всеки божи ден. Може би ще стигнем и дотам, да описваме света не такъв, какъвто го виждаме в нашите желания, и ще приемаме измислицата за чиста истина.
За да оздравеем от подобно състояние, ако сметнем това за необходимо (защото в края на краищата на една измислена информация не й липсва известно обаяние), се изискват безкрайни проверки. А това е къртовска работа, същински ад. Един свидетел е недостатъчен, за да се установи истината, също като при разследване на престъпление. Необходимо е съпоставяне на гледни точки, на свидетелски показания. В повечето случаи събирането на информация изисква колосален труд и от него няма особен смисъл. Изоставят резултатите на инерцията и произвола на съдбата.

Умберто Еко

Само че изобилието от доказателства невинаги се оказва достатъчно. Бяхме свидетели на насилието на китайската полиция над монасите талибани. То предизвика международен скандал. Но ако по нашите телевизионни екрани в продължение на три месеца гледаме постоянно пребиваните от полицията монаси, зрителите – дори най-съпричастните, дори онези, които са най-склонни да проявят активност, в един момент ще престанат да проявяват интерес. Това означава, че съществува праг на възприемане на информация, а щом той се прекрачи, тя се превръща във фон, в най-обикновен страничен шум.

Жан-Клод Кариер

Сапунени мехури, които се надуват и после се пукат. Една година бяхме в мехура „Преследвани монаси в Тибет“, през следващата ни напъхаха в мехура „Ингрид Бетанкур“, но и той се спука. Дойде ред на кризата с ипотечните кредити, срива в банковата система или на борсата, или и двете заедно. Какъв ще бъде следващият мехур? Когато към крайбрежието на Флорида се приближи застрашителен циклон и по пътя позагуби сили, виждам, че журналистите са почти разочаровани. А все пак за тамошните жители това е чудесна новина. Как в този огромен океан от информация се създава така наречената новина? Какво е обяснението, че дадена информация обикаля цялата планета и мобилизира за определен период от време цялото обществено внимание, а само след няколко дни вече не вълнува никого?
Ще ти дам пример. През 1976 г. работех с Бунюел в Испания над сценария на „Този неясен обект на желанието“ и всеки ден получавахме вестници. Най- неочаквано прочитаме, че в църквата „Сакре-Кьор“ в Монмартър е избухнала бомба! Замръзваме от смайване, а като се опомняме, идва ред на удовлетворението и насладата. Никой не поема отговорността за атентата и полицията води разследване. За Бунюел това е новина с особена важност. В акта той съзира ясна символика. Някой да постави бомба в Църквата на срама, замислена като „изкупление на престъплението на комунарите“ … та това е неочаквана придобивка и повод за радост! Винаги е имало хора, желаещи да разрушат този паметник на безчестието или „да го обагрят в кръв“, както известно време се заканваха анархистите.
На другия ден грабваме вестниците, за да разберем какво става. Нито дума. И повече не се появи и ред. Никога. Отчаяние и фрустрация. Тогава просто добавихме към нашия сценарий за филма участие на терористична група, наричаща себе си „Революционна група на Армията на Младенеца“.

Умберто Еко

Да се върнем към цензурата чрез добавяне на информация. Една диктатура, която би искала да унищожи всякаква възможност чрез интернет хората да достигат до извора на информацията, би могла без проблем да разпространи вирус, за да унищожи всички данни в персоналните компютри и по този начин да предизвика гигантско информационно затъмнение. Може би няма да успее да ликвидира всичко, защото съхраняваме ценните си данни и на флашки. Но все пак твърде вероятно е акцията на тази кибер диктатура да успее и да унищожи близо 80% от нашите бази данни.

Жан-Клод Кариер

А може би не е необходимо да се унищожи всичко? След като дори аз мога да открия в моя документ всички употреби на някоя дума чрез опцията „Find“ и да ги премахна само с едно кликване, защо да не допуснем че има информационна цензура, която ще успее да махне избирателно само една дума или група думи във всички компютри на планетата? Но кои думи биха избрали диктаторите в информатиката? Хващам се на бас, че интернет потребителите както винаги ще отвърнат на удара. Пак старата история с нападението и защитата, но на друга територия… И можем да си представим, че ще се появи нов Вавилон, а езиците и кодовете, и всички ключове отново ще изчезнат. Ама че хаос!

Жан-Филип дьо Тонак

Установихте наличието на един парадокс: че творчеството или човекът, които са осъдени на забрава, могат да превърнат създаденото около тях мълчание в нещо като ехо камера и да успеят да си проправят път към паметта ни. Бихте ли коментирали подобен обрат на съдбата?

Умберто Еко

В този случай „проклятието на паметта“ трябва да се разглежда в друг смисъл. По различни причини (а те са многобройни и комплексни) като филтриране, инциденти или пожари дадена творба не може да стигне до нас. Откровено казано, никой не е виновен за нейното изчезване. Но се оказва, че тя липсва, когато я потърсим. И понеже произведението е било приветствано и коментирано от много свидетели, отсъствието му се забелязва. Такъв е бил случаят с картините на Зевксис в древността. Като изключим съвременниците на художника, никой не ги е виждал. И все пак и до днес говорим за тях.

Жан-Клод Кариер

По исторически сведения, когато Тутанкамон наследява Ехнатон, името на мъртвия фараон било заличено от стените на храмовете. Ехнатон далеч не е единственият с такава съдба. Изронват се надписи, събарят се статуи. Все си мисля за тази прекрасна снимка на Куделка: статуя на Ленин, изобразена като огромен труп, лежи върху един шлеп и се носи по Дунава към Черно море, където потъва завинаги.
А за разрушените статуи на Буда в Афганистан може би трябва да направим едно уточнение. През първите векове след проповедта му не го изобразяват – не му издигат статуи. Представят го единствено чрез отсъствието му. Показват следи от краката му. Празно кресло. Дърво, под чиято сянка Буда е медитирал. Кон със седло, но без ездач.
Едва след нашествието на Александър Велики в Централна Азия, под влияние на гръцките скулптори, започват да създават физическо присъствие на Буда. И така талибаните, без да знаят, участват в завръщането на будизма към зората му. За истинските будисти днес празните ниши в Бамианската долина може би са по- красноречиви и по-пълни от преди. Като че ли понякога блясъкът на арабско-мюсюлманската цивилизация се губи заради терористичните актове и те почти успяват да засенчат нейното величие. По същия начин кръвопролитията на ацтеките засенчват в продължение на векове красотата на цивилизацията им. Когато пожелават да унищожат цивилизацията на победените народи, испанците прилагат така мащабно замисъла си, че кръвта, която са пролели там, е почти единственият факт, съхранен в колективната памет. Днес същата опасност дебне исляма: в утрешния ден споменът за него ще бъде сведен само до терористичните му актове. Защото нашата памет, както и нашият мозък, притежават свойството да редуцират информацията. Така е. Постоянно прилагаме селекция и редукция.

Превод Силвия Колева

Facebook Comments