Габриела Мистрал – Образованието е може би най-висшата форма на търсене на Бог

 

Габриела Мистрал  е артистичният псевдоним на Лусия Годой Алкаяга, чилийска поетеса, възпитател, дипломат и феминистка. Тя е първата латиноамериканска носителка на Нобелова награда за литература от 1945 година.

gabriela-mistral

Цитати, биография, стихове :

„Любовта, която заеква и се запъва често е любовта, която обича най-силно.”

„Трябва да се създава красота не за да се възбудят сетивата, а за да се подхранва душата.”

„Обичай красотата – тя е сянката на Бог на земята.”

„Образованието е може би най-висшата форма на търсене на Бог.”

„Детето не може да чака. Сега е времето, в което костите му укрепват и усещанията му се формират. На него не можеш да отговориш „утре”. Неговото име е „днес”.

„Бог ми даде силата на вълните, която прави всяко препятствие едно ново начало.”

„Не трябва да се използва красотата като претекст за лукс или суета, а като духовно изживяване.”

„Красотата не бива да е опиум, който те приспива, а силно вино, което те подтиква към действия.”

„Ако се провалиш в това да бъдеш истински мъж или истинска жена, ще се провалиш и в това да си артист.”

–––

Най-великата чилийска поетеса Габриела Мистрал публикува приживе само 5 поетични сборника. През 2006г. в завещанието си американката Дора Аткинсън, приятелка на Мистрал, предава на чилийското правителство 27 кутии с 40 000 документа, включително 100 непубликувани стихотворения, огромна лична кореспонденция с видни интелектуалци от цял свят, снимки и др. Половин век след смъртта си, Габриела Мистрал продължава да смайва света.

„В испаноезичните страни стиховете на Габриела Мистрал се знаят във всеки дом. Нейните стихове са обикновени и естествени, в тях няма възвишеност, цветисти думи”. Ленгстон Хюз, американски поет.

gabriela-mistral-1

Лусия Годой Алкаяга (Luisa Godoy Alcayaga) е родена във високопланинското градче Викуня, Чили, в подножието на Андите. Баща й – индианецът Херонимо Годой Вийануева, е учител в началното училище в селцето Ля-Юнион и pallador, т.е. менестрел, който често съчинява стихове за местни празници, живее бохемски живот и често изоставя семейството си.

Преди да си отиде окончателно, баща й купува и подрежда градина за дъщеря си, с различни цветя и птици. Навярно поради това майка й – Петронила Алкаяга де Молина, по произход от баските, също учителка, решава през 1892г. да се пресели с тригодишната си дъщеричка в град Монте-Гранде.

Там живеят през следващите 9 години, след което се преселват в село Ля-Серена, където Емелина, първородната дъщеря на Петронила от друг брак, работи като учителка. В семейство на учители и под тяхно влияние, Лусия също решава да се посвети на учителската професия – на 16 годишна възраст тя става помощник-учител.

Първите си стихове и статии публикува още през 1905г. в местния печат под псевдонима Габриела Мистрал, с който остава и в историята на литературата. В псевдонима бъдещата носителка на Нобелова награда съчетава имената на любимия си италиански писател Габриеле д`Анунцио и провансалския поет Фредерик Мистрал.

Интересно е, че още в ранна възраст тя проявява интерес към политиката. В първите й публицистични и поетични публикации се съдържат нейните политически възгледи.

През 1907г., като помощник-учител в село Ля-Кантера, момичето се сгодява за Ромелио Урети, железничар, но така и не успяват да встъпят в брак поради честите караници. Две години по-късно Ромелио се самоубива. Габриела тежко преживява смъртта на любимия си и пише своята първа сериозна поетична творба: „Сонети за смъртта” (“Sonetos de la muerte”, 1914), високо оценена и наградена на чилийския литературен конкурс в Сантяго „Фестивал на цветята”.

Година след самоубийството на Ромелио, Габриела Мистрал чрез конкурс печели преподавателско място в педагогическото училище в Сантяго. Скоро става старши инспектор и едновременно с това преподава история, география и испански език в северния чилийски град Антофагаста. Няколко години тя преподава в различни училища и градове.

Още една любовна история в живота на Габриела завършва печално. Младият поет от Сантяго, в когото е влюбена, се жени за богато момиче и Мистрал заминава на юг, в град Пунта-Аренас, където в продължение на 2 години пише поетически цикъл и дава воля на своето тежко душевно състояние.

От там се преселва в Темуко, град в централната част на Чили, където става директор на женския лицей и среща Пабло Неруда, който, макар и само 16 годишен, вече е президент на местното литературно общество. Откривайки таланта му, Габриела му осигурява достъп до библиотеката на лицея и всячески помага за развитието му.

През 1921г. е назначена за директор на най-престижната девическа гимназия в Сантяго. Мистрал причудливо съчетава излъчването на величие и печал с весело женско кокетство. Тогава се запознава с професора от Колумбийския университет Федерико де Онис, който способства за отпечатването на сборника със стихове „Отчаяние” („Desolacion”, 1922), с подкрепата на Испанския институт при Колумбийския университет.

В едноименното стихотворение „Отчаяние” Габриела описва безлюден пейзаж, с гъста мъгла и вятър, символ на нейната интелектуална и духовна обърканост. Поетическият език е простичък, „почти примитивен”.

Благодарение на престижа на Испанския Институт и, разбира се, на таланта на поетесата, първата публикация на тези стихове зад пределите на Чили носи на Мистрал международно признание.

„Появяването на такава поетеса като Габриела Мистрал е събитие на епохата, в стиховете й се отразява вечността… Нейната поезия извисява читателя с благородството на мисълта, високите идеали и искреното съчувствие към всеки слаб, страдащ, умиращ”… Алфред Ортис-Варгас, американски литературовед.

По ирония на съдбата Габриела Мистрал не работи дълго като директор на девическия лицей в Сантяго. В Чили излиза закон, който забранява на лица без университетско образование да работят като преподаватели. И уволняват Габриела Мистрал…

Тогава получава покана от Хосе Васконселоса – министър на образованието в Мексико, да състави проект за реформи в мексиканското образование и библиотеки. Разработеният от Габриела Мистрал проект се оказва удачен. По време на престоя си в Мексико, тя пътешества непрекъснато из страната.

От Мексико заминава за САЩ, оттам в Испания, Швейцария и Италия. Когато отново се завръща в родината си, е посрещната с най-големи почести като представител на чилийската култура и образование. Чилийското правителство й отпуска пенсия за преподавателска работа и я назначава за съветник на правителството по латиноамериканска култура.

Сборникът със стихове „Нежност” („Ternura”, 1924) също има блестящ успех. В много от стихотворенията, включени в него, поетесата разкрива женската печал от нереализираното майчинство. Две години по-късно Мистрал заминава за Париж и работи в Организацията за интелектуално сътрудничество към Обединените нации.

Междувременно продължава да публикува статии в периодичния печат, а също прави подбор на творби от Латинска Америка, които представят културата на тази част от света в Европа и Москва. Габриела Мистрал препоръчва творбите на Пабло Неруда, който тогава е чилийски консул в Сайгон.

През 1930-31г. преподава испано-американска литература в Колумбийския университет, чете лекции като гост-професор във Васар колеж и Мидлбери колеж в Ню Йорк и в университета в Пуерто Рико. През 1932г. започва и нейната дипломатическа кариера – става чилийски консул в Италия, а през 1934г. – в Испания.

Сборникът със стихове „Унищожение” („Tala”) излиза през 1938г. Дълбоко антифашистки по дух, стиховете са пропити с дълбоко съчувствие към пострадалите в Гражданската война в Испания. Лириката ѝ обединява испанската традиция с анимистичната образност на индианската митология.

„Много стихове на Габриела Мистрал звучат като молитва. Понякога в тази молитва извисява глас любовта, понякога, когато в душата й нахлува трагическо видение – отчаяният призив”. Франциско Донозо, чилийски писател и свещеник.

През същата година тя е назначена за чилийски консул във Франция, но в навечерието на Втората световна война тя заминава за Бразилия. Между Мистрал и Стефан Цвайг, емигрирал от Австрия поради войната, се заражда дълбоко приятелство. През 1942г. Цвайг и съпругата му се самоубиват в Рио де Женейро, без да могат да понесат еврейския геноцид.

След около половин година 18-годишният племенник на Мистрал – Хуан Мигел, който живее с нея през последните 4 години, също завършва живота си със самоубийство, вероятно поради презрителното отношение на бразилските студенти към него. Габриела Мистрал все едно погребва собствения си син.

През 1945г. Мистрал получава Нобеловата награда за литература: „за поезията на истинските чувства, превръщайки името й в символ на идеалистическите стремления на цяла Латинска Америка”. Ялмар Гулберг, член на Шведската академия, казва:

„Отдавайки дължимото на богатата латиноамериканска литература, ние приветстваме нейната кралица, създателката на поетическия сборник „Отчаяние”, възпяла женската печал и материнство”.

Габриела Мистрал е първа измежду латиноамериканските писатели, получила Нобаловата премия за литература. В своята реч поетесата казва,че счита себе си за представител на цялата латиноамериканска култура. „Нобеловата награда ми е присъдена, защото в стиховете ми звучат гласовете на жените и децата…”

„В сравнение с цялостната латиноамериканска литература, творчеството на Габриела Мистрал е съвършено оригинално и има свой собствен глас”. Марго Арсе де Васкес, монография за Г.Мистрал.

През 1946г. заминава за Лос Анжелис като чилийски консул, работи и в Комисията за правата на човека към ООН. През 1951г. е наградена с Чилийската национална премия за литература. През същата година отново заминава като консул в Италия, но разклатеното й здраве я принуждава да се върне в дома си в Ню Йорк.

За да получи почетната степен на Чилийския университет, тя намира в себе си сили да се завърне в родината си през 1954г. и да изнесе реч през 200 000 човека в президентския дворец. Почетна степен й присъжда и Колумбийския университет след завръщането й в Ню Йорк. През същата година излиза от печат и последната й книга със стихове „ Преса” („Lagar”), посветена на Стефан Цвайг и трагичната кончина на племенника й.

„Изгнание и завръщане, траур и възраждане – това са темите, които преминават през целия й живот, и само вярата според нея може да донесе спасение”. Фернандо Алегриа, чилийски критик.

Габриела Мистрал умира от рак в дома си в Ню Йорк на 67 години. Тялото е пренесено в Чили и след 3 дневен национален траур е погребано в Монте-Гранде, там, където поетесата прекарва детството си. На надгробния камък са издълбани нейните собствени думи: “Народ без художник – това е тяло без душа”.

През последните 10 години от живота си тя работи върху книгата си „Поема за Чили“, която е публикувана посмъртно през 1967г. След смъртта ѝ стиховете ѝ са преиздавани многократно.

„Габриела, нещо, което е характерно за испанската поетическа култура, обръща гръб на изискаността, нарочно избягва плавността и предпочита резките, грубите щрихи. За разлика от другите поетеси в своето време, често болезнено егоцентрични, остро чувствайки своята женственост, тя се отличава с това, че говори за себе си унищожително. В своите стихове, както и в живота си, тя винаги е била яростен враг на тщеславието”. Маргарет Бейтс, в предисловието към „Избрани стихотворения от Габриела Мистрал” (1971).

През 1979г. на нейно име е учредена национална награда, която през 2000г. става интер-американска. През 2001г. носител на тази награда е английският поет, композитор, рок-певец Стинг.

„Вярвам в своето сърце, що с песента си
в Бога се потапя силно наранено,
та от този купел жив да се възземе
току-що родено”…

Габриела Мистрал

Стихове :

gabriela-mistral-3

ХИМН НА ДЪРВОТО
Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев
Побратиме дърво, дълбоко
в пръстта забил нокте кафяви
и в жажда по небе високо
разведрено чело възправил:

ти примири ме с тая тиня,
с чиито сокове се храня,
но своята родина синя
ми дай да помня непрестанно.

Вестиш на пътника по пладне
присъствието си насъщно
с широката си сянка хладна
и с нимбата на свойта същност

Как да разкрия научи ме
на битието във лъката
влиянието неизтощимо
на своята душа богата.

Дърво, създател благ и вещ
на плодове със дъх тамянен,
на дървесина за строеж,
на вятърът благоуханен
и стряхата на листа свеж,

на соковете благовонни
и чудодейната смола,
изпълнено с ръце от клони
и сладко пеещи гърла:

стори ме като тебе щедра,
тъй плодовита аз да стана,
че със сърце и мисъл ведра
света да мога да обхвана.

И нека никое усилие
ме никога не уморява,
и нека мойто изобилие
се лее, без да намалява!

Дърво, де пулсът на живота
бий толкова успокоен,
и тъмни страсти не боботят,
и спира трескавият ден:

покой и мярка дай ми само,
мъжествената яснота,
що вдъхна в елинския мрамор
дъха на божествеността.

Дърво, ти си било отвеки
утроба кротка на жена
и всяко клонче в гняздо леко
люлее рожбица една:

дари ме с листи гъсти, тежки,
за да склоня тъй, мълчешком,
онез, що във леса човешки
клон не намериха за дом.

Дърво, изпълнено с обилни
богатства, с вечна мощ, дърво,
възправено като закрилник
на всяко слабо същество:

стори във всяко състояние
– детинство, старост, гнет суров –
душата ми да грей и храни
към всички същества любов.

–––––

ЧУЖДЕНКАТА
 
Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев

 

Говорът й лъха на морета диви,
на незнайни пясъци и водорасли;
моли се на бог без образ и без тежест,
състарена, сякаш скоро ще умира.
Тя градината ни чудотворна стори,
като посади трева и кактус в нея.
На пустинята с диханието диша,
побеляла е от много силна обич,
но не я разказва, ако я разкаже,
ще напомня карта на планета друга.
До осемдесет години ще живее
между нас и същата ще си остане,
ще говори същия език задъхан,
който животинките едни разбират.
И така сред нас във тъмна нощ, когато
мъките й дълги своя връх достигнат,
с участта си за единствено възглаве
ще умре от смърт безмълвна, ч у ж д а.

––––

 

МЕКСИКАНСКО ДЕТЕ
 

 
Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев

 

 

Аз съм там, където мен ме няма,
в посребрения Анауак –
в светлината му неповторима
реша със ръце едно дете.

 

То въз коленете ми напомня
паднала от нечий лък стрела,
и така като стрела го остря,
люлкайки го с песен в своя скут.

 

В светлината стара и детинска
вещ намерена напомня то,
местя го и нежно го обръщам
спроти припева на песента.

 

Гледат ме очите тъмносини
с вечен и неутолим живот
и по навик, наследен отвеки,
реша го със моите ръце.

 

Бистри борови смоли по него
от тила до пръстите текат
и е много тежко, много леко
да си някаква стрела без лък.

 

Аз го храня с песента си плавна,
то ме храни със балсам свещен,
който е на Маите балсама
и от който съм лишена аз.

 

С неговите кичури играя,
сплитам ги и ги разплитам пак,
и на Маите рода разпръснат
виждам в лъсналите му коси.

 

Вече от дванадесет години
съм оставила това дете,
но събудена или заспала,
реша го със моите ръце.

 

И това е майчинство, което
не измаря никак мойта гръд,
непознат възторг, спасен за мене
от голямата жестока смърт.


ВЕРУЮ
 
 

 

 

Вярвам в своето сърце, уханна клонка,
моят бог като листак го полюлява,
със любовния му дъх живота пълни
и щастлив го прави.

 

Вярва в своето сърце, що тук не иска
нищо, грабнато от блян по висше щастие,
то със тоя блян вселената прегръща:
господар всевластен!

 

Вярвам в своето сърце, що с песента си
в бога се потапя силно наранено,
та от този купел жив да се възземе
току-що родено.

 

Вярвам в своето сърце, що се вълнува:
сътвори го който буни и морето,
и кънти животът в него като прилив
в бреговете.

 

Вярвам в своето сърце, що аз изцеждам,
за да оцветя платното на живота
с алено и розово, та като пламък
да му стане облеклото.

 

Вярвам в своето сърце, що подир плуга
бе засявано във делник и във празник.
Вярвам в своето сърце, що се излива,
без да се опразни.

 

Вярвам в своето сърце, що злият червей
няма да яде; то ще сломи смъртта си.
Вярвам в своето сърце, склонено кротко
на гръдта на бога, мощен и ужасен.


ВОДА
 

 
Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев

 

 

В земите детски искам да се върна,
при белите води ме отведете.
Сред пасбищата ширни да старея,
легенди на реката да разказвам.

 

Да имам аз една чешма за майка
и в пладнята да тръгвам да я диря
и в стомните да слиза от скалата
вода резлива, сладка и тръпчива.

 

Дъха ми да надвива и сковава
водата упорита и студена.
Да ми разбива чашата и сладка,
като я пия, да ме подмладява.

 


ОТНОВО ДА ГО ВИДЯ

 

И никога ли, никога ли вече във нощите пълни
с потрепващи звезди, ни в чистите зори,
ни в жертвените вечери не ще го видя?

 

Край никоя ли бледа и утъпкана пътека,
опасла полето, край никой ли студен
ромонещ извор, от луната посребрен?

 

Под сплетените плитки на гората,
де вечерта ме свари, както го зовях,
ни в пещерата, екнала от моя вик?

 

О! Не! Но да го видя, дето и да бъде,
в водите тихи на небето, в кипнал луд въртоп,
под мирната луна или във мъдър страх.

 

И с него да съм винаги през всяка пролет,
през всяка зима, със мъчителна примка,
пристегнала окървавената му шия!


ИНТИМНО
Габриела Мистрал
Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев

 

 

Сега не стискаш ти ръцете мои.
Ще дойде продължителното време,
когато ще почивам с много прах
и сянка във преплетените пръсти.

 

И ще речеш: „Не мога
да я обичам аз, защото като жътви
изрониха се бледите й пръсти“.

 

Сега ти не целуваш моята уста.
Ще дойде оня миг помръкнал,
когато ще лежа сама без устни
върху земята мокра.

 

И ще речеш: „Обичах я, ала не мога
да я обичам повече сега, когато
не вдъхва мириса на моята целувка“.

 

И ще се натъжа, като те чуя,
и ще говориш като луд и сляп,
усетил моята ръка на твойто чело,
когато мойте пръсти ще се кършат
и по лицето ти, изпълнено с покруса,
ще слезе моето дихание.

 

Не ме докосвай. Ще излъжа,
ако река, че ти предавам мойта обич
във тези ми ръце прострени,
във моята уста, във моята шия,
а ти, повярвал, че си я изпил,
ще се измамиш ти като детенце сляпо.

 

Защото мойта обич не само тоя сноп
корав и прималнял на мойто тяло,
което и от досега на дрехата трепери
и подир всеки полет изостава.

 

Тя е в целувката, не в мойте устни,
в гласа прекършен, не и във гръдта;
че тя е божи вятър и на две разсича
на тялото ми грозда палав и немирен!

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *