Бернар Вербер : Най-добрия способ да създавате нови идеи – излезте извън пределите на човешкото въображение

Бернар Вербер  е френски научен журналист и писател, станал известен с трилогията си „Мравките“. В творчеството му си дават среща митологията, духовните учения,биологията, футурологията, логиката и други.

French writer Bernard Werber poses in Paris on December 10, 2015. / AFP / JOEL SAGET

Цитати и откъс от романа „Мравките“ :

Няма по-добра техника в боя, от очакването врагът да се самоунищожи.

Не искаш разочарования – откажи се от амбициите.

Мозъка се износва тогава, когато не се използва.

Целта на всички се явява развитието.

Най-добрия способ да създавате нови идеи – излезте извън пределите на човешкото въображение.

Сън – естествен протест против тоталитаризма.

Когато една душа се издигне, се издига цялото човечество.

Да пренебрегваш своите природни дарове – най-големия грях.

Човек със свободен избор може да се откаже от … свободен избор.

Настоящия войн може да се познае по това, че той се интересува от своите врагове много повече, от колкото от своите приятели.

Когато не разбираш света, в който живееш, до самата си смърт ходиш в кръг.

Обичай враговете си. Това е най-добрия способ да им ходиш по нервите.

Хората се делят на две категории: на тези, които четат книги, и тези, които слушат тези, които четат.

Ако противникът е по-силен, твоите действия трябва да излизат извън пределите на неговите разбирания.

В живота си ние се сблъскваме само с тези проблеми, които можем да разрешим.

Докато човек е смъртен, той до края не се отпуска.

Хората прекрасно гледат надалеч, но широтата на виждане им е ограничена.

Вицовете са като добрите приказки. За добрия виц са нужни декорация, персонаж, кризисна ситуация или напрегнато очакване, и всичко това е нужно да се обрисува много бързо, без нито една излишна дума. Трябва да се научим да измисляме вицове, и мисля, че това е добро упражнение.

Страхът се появява тогава, когато не знаеш, какво решение трябва да вземеш.

Когато нападащия се колебае, той е загубил един ход.

Страхът от промени е присъщ на човека. Той предпочита позната опасност пред каква да е промяна в своите навици.

Важно е не това, какви карти имаш в себе си в действителност, а това, какви са те по мнението на противника ти.

Реалност – това е вещ, която продължава да съществува даже тогава, когато преставаш да вярваш в нея.

Човек лесно може да понесе своята нищета, ако цялото човечество също страда.

В нас няма даже достатъчно разум, за да оценим своето невежество.

Нашият враг – не дявол или каквото и да е зло божество. Нашият враг – това е свободата на избор, свободния избор на хората.

Ако човек е удовлетворен от своето съществувание, той няма смисъл да се стреми към промени.

Рецепта на душата: поначало човешката душа се определя от три фактора – наследственост 25%, карма 25%, свободен избор 50%.

Погледни към звездите. И цени, това, че ти живееш.

Когато нищо не е известно, не възникват въпроси, но когато се появи първото възможно обяснение, искаме всичко да знаем всичко, за да разберем всичко.

Добре говориш само за това, което не знаеш.

17eqhd9h_400x400

Перифрази :

Хората се страхуват да бъдат щастливи. Те като че ли не се борят за своето щастие, а искат да намалят нещастието си.

***

Жената винаги е по-силния пол. Достатъчно е да бъде независима и мъжете са готови да зависят от нея. Независимостта винаги е въпрос на дух, не на физическа сила.

***

И понеже е казано, че Бог ни дава толкова, колкото можем да понесем, то в живота се сблъскваме само с проблеми, които сме в състояние да разрешим. Всеки неуспех е свързан със страх или прекалена предпазливост.

***

Обичай враговете си – често това ги изнервя.

***

Мъжете рядко разбират, че избират жени, които ще могат да управляват живота им вместо тях. И това те наричат свободен избор.

***

Човек никога не би могъл да бъде щастлив ако мигновено реализираше мечтите си. Истински голямото щастие е свързано с неочаквани събития, за които той е положил не малко труд и които обикновено превъзхождат очакванията му.

***

В живота е важно да умееш да играеш. Дори с лоши карти. Най-вече с тях.

***

Много хора грешат в преценките си, когато се позовават единствено на една гледна точка, която им изглежда очевидна.

***

Към мъдростта водят три пътя: чувството за хумор, чувството за парадокс и способността за лична промяна.

***

Можем да минем без много неща, които съществуват. Но не и без тези, които не можем да купим с пари.

bernard-werber-5488

Още на 14-годишна възраст Вербер пише истории за един фензин и трупа опит като читател и автор, който ще използва по-късно вроманите си. След като завършва висше образование, той работи десетина години като журналист (вкл. в престижния „Нувел обсерватьор“). От тези години негови любими теми са мравките, смъртта и бъдещето на човека.

Произведенията на Бернар Вербер са преведени на 35 езика. С 15 милиона продадени книги по света, Вербер е един от най-четените френски автори.

След публикуването на книгата „Дървото на възможностите“, той посвещава част от своя сайт на едноименния проект за изследване на човешкия свят и създаване на разнообразни сценарии за неговото възможно бъдеще.

Стила си Вербер определя като „философска фантастика“. В творчеството му има и елементи на приключенска сага,история на 20 век и притча. В повечето от романите си авторът използва една и съща структура, в която се редуват енциклопедични данни и художествена измислица. Конкретната фактология уточнява или разширява развитието на сюжета.

„МРАВКИТЕ“ : 

1600-max

През няколкото секунди, които ще са ви необходими, за да прочетете тези четири реда

— на Земята ще се родят 40 човека и 700 милиона мравки.

— на Земята ще умрат 30 човека и 500 милиона мравки.

 

ЧОВЕК: Бозайник, чийто ръст се колебае между 1 и 2 метра. Тегло: между 30 и 100 килограма. Бременност при женските: 9 месеца. Начин на хранене: всеяден. Приблизителна популация: повече от пет милиарда индивиди.

МРАВКА: Насекомо, чийто ръст се колебае между 0,01 и 3 сантиметра. Тегло: между 1 и 150 милиграма. Яйцеснасяне: по желание според наличните сперматозоиди. Начин на хранене: всеядно. Приблизителна популация: повече от един милиард милиарда индивиди.

 

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

1
БУДИТЕЛЯТ

Ще видите, че изобщо не е това, което си представяте. Нотариусът обясни, че сградата е обявена за исторически паметник, защото през Възраждането била обитавана от мъдри старци, но той не си спомнял точно кои.

Поеха по стълбата, стигнаха до тъмен коридор, където нотариусът дълго опипва, сетне напразно завъртя ключа и възкликна:

— Пфу! Не работи. Като се блъскаха шумно в стените, те проникнаха в тъмното пространство. Когато най-после нотариусът откри вратата, отвори я и завъртя електрическия ключ, този път успешно, той видя, че неговият клиент изглежда доста разстроен.

— Да не ви е зле, господин Уелс?

— Нещо като фобия. Няма значение.

— Страх от тъмнината ли?

— Именно. Но вече се чувствам по-добре. Обиколиха жилището. То представляваше сутерен на двеста квадратни метра. Макар вместо прозорци да имаше няколко тесни, разположени непосредствено под тавана отдушници, апартаментът се хареса на Жонатан. Всички стени бяха равномерно сиви и навсякъде имаше прах… Но той не възнамеряваше да придиря много.

Досегашното му жилище беше пет пъти по-малко. А и вече нямаше възможност да плаща наема; неотдавна предприятието за брави, в което работеше, бе решило, че може да мине и без него.

Това завещание от вуйчо Едмон беше съвсем ненадейна придобивка.

Два дни по-късно той се премести на улица Сибарит № 3 заедно с жена си Люси, сина си Никола и кучето Уарзазат, малък стриган пудел.

— Не намирам нищо лошо в това, че стените са сиви — обяви Люси, като повдигна пищните си рижи коси. — Ще можем да ги украсим по наш вкус. Тук всичко трябва да се преправя. Все едно да преустройваш затвор в хотел.

— Къде е моята стая? — попита Никола.

— В дъното отдясно.

— Аф, аф — обади се кучето и взе да похапва Люси по глезените, без да го е грижа, че тя държи в ръце сватбения сервиз.

Веднага след това то се оказа затворено в банята под ключ, тъй като умееше само да си отваря вратите, скачайки върху бравата.

— Познаваше ли добре този твой вуйчо прахосник? — подхвана отново Люси.

— Вуйчо Едмон ли? Всъщност единственото, което си спомням, е, че ме носеше на самолетче върху гърба си, когато бях съвсем малък. Веднъж толкова се изплаших, че се подмокрих отгоре му. Двамата се засмяха.

— Значи по онова време вече си бил пъзльо? — закачи го Люси.

Жонатан се направи, че не е чул.

— Той никак не се разсърди. Само подметна на майка ми: „Е, поне вече знаем, че няма да излезе от него летец…“ По-късно мама ми казваше, че следял внимателно житейския ми път, но аз така и не го видях повече.

— Какъв беше по професия?

— Беше учен. Биолог, струва ми се.

Жонатан се замисли. В края на краищата той дори не познаваше своя благодетел.

 

На 6 километра оттам:

БЕЛ-О-КАН

1 метър височина.

50 етажа под земята.

50 етажа над земята.

Най-големият град в околността.

Приблизителен брой на населението:

18 милиона жители.

Годишно производство:

— 50 литра нектар от листна въшка.

— 10 литра нектар от кошинила.

— 4 килограма печурки.

— Изхвърлен пясък: 1 тон.

— Дължина на проходимите коридори: 120 километра.

— Площ при повърхността на земята: 2 кв. м.

 

Пробягна лъч. Един крак помръдна. Първото движение от началото на зимния сън, има три месеца оттогава. Друг крак се изпъва бавно, а ноктите, с които завършва, малко по малко се разтварят. Обтяга се трети крак. После гръден кош. После цяло същество. После дузина същества.

Те треперят, за да помогнат на прозрачната кръв да се раздвижи в мрежата от артерии. От каша тя постепенно става желеобразна, а сетне течна. Малко по малко помпата на сърцето заработва, като изтласква жизнения сок до върховете на крайниците. Биологичният механизъм се задейства. Свръхсложните стави се завъртат. Техните ябълки с предпазни плочки заиграват в търсене на точката на крайното извиване.

Стават. Телата им си поемат дъх. Движенията им са нестройни: танц със забавен ритъм. Леко се разкършват, отърсват се. Предните им крачка се сключват пред устата като за молитва, но не, те навлажняват ноктите си, за да почистят пипалцата си.

Дванадесетте, които са се пробудили, се разтриват една-друга. После опитват да събудят съседките си. Ала едва са събрали сили да раздвижат собственото си тяло и нямат излишна енергия за даване. Отказват се.

Тогава с мъка потеглят сред вцепенените тела на своите посестрими. Отправят се към Великото Вън. Сту-дснокръвният им организъм трябва да сбере калории от дневното светило.

Напредват изтощени. Всяка крачка е болка. Толкова им се ще отново да легнат и да останат в покой като милиони техни себеподобни! Но не. Те са първите пробудили се и сега трябва да съживят цялото селище.

Излизат през кожата на града. Слънчевата светлина ги заслепява, но допирът с чистата енергия е тъй укрепващ.

Слънце, нахлуй в нашите коруби,

раздвижи оболелите ни мускули

и съедини разпилените ни мисли.

Това е стара утринна песен на рижите мравки от седмото хилядолетие. Още по онова време са изпитвали желание да запеят мислено при първия досег с топлината.

Веднъж излезли навън, те захващат да се мият методично. Отделят бяла слюнка и мажат с нея челюстите и краката си.

Бършат се. Една извечна церемония. Отначало очите. Всяко едно от хиляда и тристата сферични прозорчета е почистено от праха, навлажнено, подсушено. По същия начин постъпват с пипалцата, с долните крайници, със средните и горните крайници. Накрая излъскват красивите си рижи брони, докато заблестят като капки огън.

Сред дванадесетте будни мравки има един мъжки — оплодител. Ръстът му е малко по-дребен от средния за обитателите на Бел-о-кан. Има тесни челюсти и е програмиран да живее най-много няколко месеца, но пък се радва на предимства, непознати за съплеменниците му.

Първа привилегия на неговата каста: като полово определен, той притежава пет броя очи. Две големи кръгли очи, които му дават широк зрителен ъгъл от 180°. И още три по-малки оченца, разположени като триъгълник на челото му. Всъщност допълнителните очи са инфрачервени детектори, позволяващи му да улавя от разстояние всякакъв източник на топлина дори при пълен мрак.

Подобна способност е извънредно ценна, още повече, че мнозинството обитатели на големите градове през настоящото стохилядно хилядолетие са ослепели напълно, тъй като животът им преминава изцяло под земята.

Ала тази особеност не е единствената. Той притежава също (както и женските) крила, с помощта на които един ден ще литне, за да прави любов.

Гръдният му кош е защитен от специална щитовидна пластина — мезотонум. Пипалата му са по-дълги и по-чувствителни от тези на останалите жители.

Младият мъжки екземпляр дълго стои върху купола, докато се насити на слънцето. Сетне, погълнал достатъчно топлина, се прибира в града. Временно става част от кастата на мравките „термични вестителки“.

Той обикаля из коридорите на третия долен етаж. Тук всичко живо още спи непробудно. Вкочанените тела са неподвижни. Пипалата са отпуснати.

Мравките все още сънуват.

Младият мъжки протяга крак към една работничка, опитвайки се да я събуди с топлината на тялото си. Нежното докосване предизвиква приятно електрическо изпразване.

 

Леки миши стъпки отекнаха при второто иззвъняване. Вратата се отвори след пауза, през която баба Огюста сваляше предпазната верига.

След смъртта на двете си деца тя живееше затворена в малкото жилище от тридесет квадратни метра, предъвквайки стари спомени. Това със сигурност не и се отразяваше добре, но ни най-малко не бе накърнило нейната доброта.

— Знам, че е смешно, но нахлузи пантофите. Лъскала съм паркета.

Жонатан се подчини. Тя заситни пред него и го заведе в хола, където многобройните мебели бяха покрити с калъфи. Сядайки на края на голямото канапе, Жонатан не успя да избегне скърцането на изкуствената тапицерия.

— Радвам се, че дойде… Може да не повярваш, но тези дни имах намерение да ти се обадя.

— Така ли?

— Представи си само, Едмон ми остави нещо за теб. Едно писмо. И ми каза: „Ако умра, на всяка цена трябва да дадеш това писмо на Жонатан.“

— Значи писмо?

— Писмо, да, писмо… Хм, къде ли съм го дянала? Почакай една секунда… Той ми дава плика, аз му казвам, че ще го пазя, и го прибирам в някаква кутия. Трябва да е в една от ламаринените кутии в големия шкаф.

Тя потътри пантофите си, но спря на третата крачка.

— Боже, колко съм глупава! Как само те посрещам! Ще пийнеш ли един чай от върбинка?

— На драго сърце.

Старата жена влезе в кухнята, откъдето се чу тракане на съдове.

— Разправи ми как си, Жонатан! — подвикна тя.

— Ами не много добре. Уволниха ме от работата. Баба Огюста показа за момент главата си през вратата като някоя бяла мишка, после се появи цялата, със сериозно изражение, опасана в дълга синя престилка.

— Изгониха ли те?

— Да.

— Защо?

— Знаеш ли, ключарството е особен занаят. Нашата фирма „SOS ключалка“ работи двадесет и четири часа в денонощието из всички квартали на Париж. А откакто един от моите колеги бе нападнат, аз отказах да ходя вечер в съмнителните квартали. И тогава ми показаха вратата.

— Добре си постъпил. По-добре да си без работа, но в добро здраве, отколкото обратното.

— Освен това не се разбирах с началника си.

— Ами твоите опити с утопичните общества? По мое време ги наричаха „Ню Ейдж“. (Тя се усмихна лукаво, докато произнасяше „нуйаж“.)

— Отказах се след провала с фермата в Пиренеите. На Люси й писна да готви и да мие съдовете на всички. Сред нас се намираха паразити. Изпокарахме се. Сега живея само с Люси и Никола… Ами ти, бабо, как си?

— Аз ли? Съществувам. И това ми отнема цялото време.

— Късметлийка! Преживяла си началото на новото хилядолетие…

— О! Да ти кажа: това, което най-много ме поразява, е, че всичко си е все същото. Навремето, когато бях младичка, всички мислехме, че като започне новото хилядолетие, ще станат невероятни неща, а както виждаш, нищо не се е променило. Все така има самотни старци, все така има безработни, коли, които бълват пушек. Дори идеите не са помръднали. Ето, миналата година преоткриха сюрреализма, по-миналата рокендрола, а по вестниците пишат, че това лято се връщали мини полите. Ако продължава така, скоро ще изровят старите идеи от началото на миналия век: комунизма, психоанализата и относителността…

Жонатан се усмихна.

— Има все пак известен напредък: увеличи се средната продължителност на човешкия живот, а също броят на разводите, замърсяването на въздуха, дължината на линиите на метрото…

— Голяма работа. А аз си мислех, че всеки от нас ще си има личен самолет и ще излита направо от балкона… Знаеш ли, когато бях млада, хората се бояха от ядрената война. Голям страх беше. Да умреш на сто години сред пламъците на гигантска атомна гъба, да умреш заедно с цялата планета… все пак не беше шега работа. Наместо това ще си умра като някой гнил картоф. И на никого няма да му пука за мен.

— Не си права, бабо, не си права. Тя избърса чело.

— На всичко отгоре става все по-горещо и по-горещо. По мое време нямаше такива жеги. Имаше истински зими и истински лета. Сега горещините започват още от месец март.

Тя се запъти отново в кухнята, където взе да подскача, опитвайки се да откачи от стената всички необходими за една добра запарка уреди. Драсна клечка и от дюзите на старинната печка се чу свистенето на газта, след което се върна много по-спокойна.

— Ти все пак си имал причина да дойдеш. В тези времена никой не ходи току-така при една старица.

— Не ставай цинична, бабо.

— Не съм цинична, просто знам в какъв свят живеем. Хайде, стига си се преструвал, казвай какво те води насам.

— Ще ми се да ми разправиш за „него“. Завещава ми апартамента си, а аз дори не го познавам…

— Едмон ли? Не помниш ли Едмон? А той така обичаше да те носи на самолетче, когато ти беше малък… Даже сега ми идва наум, че веднъж…

— Това и аз си го спомням, но нищо друго освен тази случка.

Тя се настани в голямото кресло, като внимаваше да не измачка калъфа.

— Хм, Едмон беше особен човек. Още невръстен, вуйчо ти ми създаваше много грижи. Не беше лесно да си негова майка. Например чупеше всички играчки без изключение, докато се опитваше да ги разглоби, за да видел как са направени. Много рядко успяваше да ги сглоби отново. И де да бяха само играчките! Той разпердушинваше всичко: стенния часовник, грамофона, електрическата четка за зъби. Веднъж дори разглоби хладилника.

Като че за потвърждение на думите й старият стенен часовник в салона започна злокобно да бие. И той не бе пощаден от малкия Едмон.

— Имаше си и друга мания: скривалищата. Обръщаше къщата наопаки, за да си прави убежища. Беше си построил едно на тавана от одеяла и чадъри, друго в своята си стая от столовете и от кожените палта. Обичаше да се свира вътре сред съкровищата, които трупаше там. Веднъж погледнах: беше пълно с възглавници и най-различни чаркове, изтръгнати от уредите. Впрочем беше доста уютно.

— Всички деца са такива…

— Може би, но при него това надминаваше всякаква мярка. Беше престанал да използва леглото, а спеше само в някое от своите гнезда. Понякога не мръдваше оттам по цели дни. Като че спеше зимен сън. Впрочем майка ти твърдеше, че в предишния си живот е бил катерица.

Жонатан се усмихна, за да я насърчи да продължи разказа си.

— Един път реши да си построи колибка между краката на масата в хола. С това чашата преля и дядо ти побесня както никога дотогава. Наплеска го по задника, разтури всичките му скривалища и го принуди да си спи в леглото.

Старата жена въздъхна.

— От този ден той напълно се отчужди от нас. Сякаш бе прекъснал пъпната си връв. Вече не бяхме част от неговия мир. Но си мисля, че подобно изпитание бе полезно за него, защото рано или късно трябваше да разбере, че светът няма до безкрай да се подчинява на капризите му. По-късно, когато порасна, това му създаде проблеми. Не понасяше училището. Пак ще ми кажеш „като всички деца“. Но той стигаше по-далеч. Чувал ли си за деца, които се бесят в тоалетната с колана, защото учителят им се е скарал? А той се обеси на седем години. Откачи го прислужникът.

— Може да е бил прекалено чувствителен…

— Чувствителен ли? Ами! Година по-късно се опита да намушка с ножица един от учителите. Целил се в сърцето. За щастие само смачкал табакерата на човека.

Тя вдигна очи към тавана. Спомените се рееха в паметта й като снежинки.

— По-късно малко се вразуми, защото някои учители успяха да събудят интереса му. Имаше шестици по предметите, които го увличаха, и двойки по всички останали. Само шестици и двойки без изключение.

— Мама разправяше, че бил гениален.

— Той беше омагьосал майка ти, защото й беше втълпил, че иска да постигне „абсолютното знание“. А тя, нали я знаеш, от десетгодишна вярваше в преселението на душите и беше убедена, че в него се е вселила душата на Айнщайн или на Леонардо да Винчи.

— А също и на катерица?

— Че защо не? „Няколко живота са нужни, за да се създаде една душа…“ е казал Буда.

— Минавал ли е тестове за интелигентност?

— Да. С много лоши резултати. Получи двадесет и три точки от сто и осемдесет възможни, което съответстваше на леко слабоумие. Възпитателите смятаха, че е луд и че трябва да бъде изпратен в специализирано заведение. Но аз си знаех, че той просто е някак „встрани“. Помня, че веднъж… О! Трябва да е бил на не повече от единадесет години. Накара ме да направя, ако мога, четири равностранни триъгълника само с шест кибритени клечки. Опитай и ще видиш, че никак не е лесно…

Тя отиде до кухнята да нагледа чайника и донесе шест клечки. Жонатан се поколеба за момент. Не му се струваше невъзможно. Занарежда кибритените клечки по всевъзможни начини, но след няколко минути се отказа.

— И какво е решението? Баба Огюста се замисли.

— Всъщност той така и не ми го показа. Помня само как се опита да ми помогне с думите: „Трябва да се мисли различно. Ако се разсъждава както сме свикнали, нищо не се постига.“ Представяш ли си, едно единадесетгодишно хлапе да ти разправя такива неща! А! Май че чайникът засвири. Сигурно водата е завряла.

Тя се върна с две чаши, пълни с жълтеникава и много ароматна течност.

— Знаеш ли, приятно ми е, че се интересуваш от вуйчо си. В наши дни хората умират и никой не си спомня, че някога ги е имало на този свят.

Жонатан остави клечките и внимателно отпи няколко глътки върбинков чай.

— И какво стана после?

— Нямам представа. Откакто започна да следва в университета естествени науки, не го видяхме повече. Научих от майка ти, че защитил блестящо докторат, че започнал работа в една фирма за хранителни продукти, но напуснал, за да замине за Африка, после се върнал и се заселил на улица Сибарит, след което никой повече не чу за него до самата му смърт.

— И как е умрял?

— Не знаеш ли? Невероятна история. Тогава писаха всички вестници. Бил убит от оси, представяш ли си?

— От оси ли? Как така?

— Разхождал се сам из гората. Вероятно е съборил по невнимание някое гнездо. Всички оси се спуснали върху него. „Никога не съм виждал толкова ужилвания върху човешко същество!“ — заяви съдебният лекар. Умрял с 0,3 грама отрова на литър кръв. Направо нечувано.

— Има ли гроб?

— Не. Пожелал да бъде заровен под някой бор в гората.

— А имащ ли негови снимки?

— Ами виж тази върху стената над скрина. Отдясно е Сузи, майка ти. Виждал ли си я толкова млада? Отляво е Едмон.

Имаше олисяло чело, малки остри мустачки, уши без мека част като на Кафка, които стърчаха над веждите му. Усмихваше се лукаво. Същинско дяволче.

До него Сузи бе възхитителна в бялата си рокля. Няколко години по-късно се бе омъжила, но пожелала да запази бащиното си име Уелс. Като че не е искала съпругът й да остави и следа от името си върху нейните потомци.

Когато се приближи, Жонатан забеляза, че Едмон е направил зайче с два пръста над главата на сестра си.

— Бил е голям палавник, нали?

Огюста не отговори. Очите й се замъглиха от печал при вида на грейналото лице на дъщеря й. Сузи бе умряла преди шест години. Петнадесеттонен камион, каран от пиян шофьор, беше блъснал колата й в една урва. Агонията продължила два дни. Поискала да види Едмон, но той дори не се появил. Отново бил заминал нанякъде…

— Познаваш ли хора, от които бих могъл да науча нещо повече за Едмон?

— Ммм… Имаше един приятел от детството, с когото се виждаше често. Дори следваха заедно. Жазон Бражел. Мисля, че още пазя номера му.

Огюста направи бърза справка на компютъра и даде на Жонатан адреса на въпросния приятел. Погледна ласкаво към своя внук. Беше последната жива издънка от фамилията Уелс. Добро момче.

— Хайде, пий си чая, че ще изстине. Имам също и курабийки, ако искаш. Сама ги приготвям е пачи яйца.

— Не, благодаря, трябва да вървя. Мини да ни видиш някой ден в новото ни жилище. Вече се пренесохме.

— Нямам нищо против. Но почакай, да не тръгнеш без писмото.

Като порови с ожесточение в големия шкаф и из ламаринените кутии, тя най-сетне извади един бял плик, върху който бе надраскано с трескав почерк: „За Жонатан Уелс.“ Прихлупената част на плика бе облепена с няколко пласта скоч, за да не бъде отворен ненавременно. Разкъса го внимателно. От плика изпадна измачкан лист, като от ученическо тефтерче. На него бе написано едно-единствено изречение:

 

„НЕ СЛИЗАЙТЕ В МАЗЕТО ПО НИКОЙ НАЧИН!“

 

Мравката трепти с антенки. Тя е като кола, стояла дълго затрупана със сняг, която отказва да запали. Мъжкият подновява опитите си няколко пъти. Той я разтрива. Маже я с топлата си слюнка.

Животът се пробужда. И ето, двигателят заработва. Отминал е още един сезон. Всичко започва, като че тя никога не е преминавала през тази „малка смърт“.

Продължава да я търка, за да й даде от топлината си. Добре й е сега. Докато той се суети все така, тя насочва към него антенки. Опипва го. Иска да разбере кой е.

Докосва първото прешленче до черепа му и разчита неговата възраст: сто седемдесет и три дни. По второто сляпата мравка-работничка отгатва кастата — мъжки оплодител. По третото — вида и селището: рижа горска мравка, произхождаща от града-майка Бел-о-кан. Върху четвъртото открива номера на снасянето, който му служи вместо име: той е 327-ият мъжки, снесен в началото на есента.

Прекратява обонятелното разчитане. Останалите сегменти не са носители на информация. Петият служи за улавяне на молекулите-указатели. Шестият се използва за обикновени диалози. Седмият позволява сложни диалози от сексуално естество. Осмият е предназначен за диалози с Майката. И най-сетне последните три служат за боздуганчета.

Така тя вече е проучила единадесетте членчета от втората половина на пипалото. Но няма какво да му каже. Отдръпва се и отива на свой ред да се топли върху покрива на Града.

Той прави същото. След като е изпълнил задачата на термичен вестител, трябва да помогне за отстраняването на повредите!

Когато стига горе, 327-и мъжки установява щетите. Градът е построен във формата на конус, за да бъде по-малко изложен на природните стихии, но въпреки това зимата се е оказала разрушителна. Вятърът, снегът и градушката са отнесли най-горния слой клонки. Птичи курешки са запушили някои изходи. Трябва веднага да се хваща за работа. 327-и се спуска към голямо жълто петно и забива челюсти в твърдата зловонна материя. От отсрещната страна се мярка силуетът на друго насекомо, което дълбае навън.

 

Стъкленото око на шпионката се затъмни. Някой гледаше през вратата.

— Кой е?

— Господин Гун… Идвам за подвързията. Вратата се открехна. Въпросният Гун наведе очи към едно русокосо момче на около десетина години, после още по-надолу към миниатюрното куче, което бе провряло муцуна между краката на момчето и ръмжеше.

— Татко не е вкъщи!

— Сигурен ли си? Професор Уелс трябваше да ми се обади и…

— Професор Уелс е вуйчо на баща ми. Само че той умря.

Никола понечи да затвори вратата, но човекът я подпря с крак и продължи.

— Искрени съболезнования. Но сигурен ли си, че не е оставил една дебела папка, пълна с листа? Аз съм книговезец. Беше ми платил предварително да подвържа с кожа неговите бележки. Възнамеряваше, струва ми се, да стъкми от тях енциклопедия. Трябваше да намине, а от доста време вече не зная какво става с него…

— Нали ви казах, че умря.

Човекът протегна крак още по-напред, натискайки вратата с коляно, сякаш се канеше да изблъска момчето и да влезе. Миниатюрното куче яростно заджавка. Той се спря.

— Нали разбираш, ще ми бъде безкрайно неприятно, ако не изпълня обещанието си, пък макар и към покойник. Ако искаш, бъди така добър да провериш. Все някъде трябва да се намира един червен класьор.

— Енциклопедия, казвате?

— Да, самият той наричаше този сборник „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“, но бих се учудил, ако върху корицата има такъв надпис…

— Ако беше у нас, досега да сме я намерили.

— Прощавай, че настоявам, ама…

Малкият пудел отново се разлая. Човекът едва забележимо отстъпи, но това бе достатъчно момчето да хлопне вратата под носа му.

 

Сега целият Град е буден. Коридорите са пълни с мравки термични вестителки, които бързат да стоплят Стадото. Въпреки това на някои кръстовища все още се забелязват неподвижни гражданки. Те не помръдват, колкото и да ги разтърсват и да ги удрят вестителките.

Никога повече не ще се раздвижат. Мъртви са. За тях зимуването се е оказало фатално. Едно тримесечно почти пълно спиране на сърдечната дейност не минава без рискове. Но пък не са страдали. От съня са преминали в смъртта по време на някое студено въздушно течение, обхванало Града. Труповете им са извлечени и изхвърлени на сметището. Така Градът всяка сутрин се освобождава от своите мъртви клетки заедно с другите отпадъци.

След като проходите са опразнени от нечистотиите, градът на насекомите започва да пулсира. Навсякъде пъплят крака. Челюстите дълбаят. Антените трептят от информация. Всичко си е както преди. Преди приспиващата зима.

Докато 327-и мъжки влачи клонче, тежко поне шестдесет пъти колкото е собственото му тегло, до него се приближава една мравка-войник на възраст повече от петстотин дни. Тя го потупва със сегментите-боздуганчета, за да привлече вниманието му. Той вдига глава и войникът допира антенките си до неговите.

Настоява да зареже работата си по възстановяването на покрива и да тръгне заедно с група мравки… на ловна експедиция.

Докосва устата и очите му.

Каква ловна експедиция?

Другият му дава да помирише доста поизсъхнало късче месо, което крие в една гънка до съчленението на Гръдния си кош.

Изглежда, е било намерено тъкмо в навечерието на зимата в областта на 23° западно от обедното слънце.

Опитва го. Очевидно е месо от твърдокрило. По-точно от златен бръмбар. Странно. Обикновено по това време твърдокрилите още спят зимен сън. Всеки знае, че рижите мравки се пробуждат при 12° въздушна температура, термитите при 13°, мухите при 14°, а твърдокрилите при 15°.

Старият войник не приема този аргумент. Обяснява, че късчето месо произхожда от необикновена област, изкуствено затоплена от подземен извор. Там нямало зима. 1 Три подобен микроклимат се развили своеобразна фауна и флора.

А освен това в момента на събуждането Градът изпитва особено силен глад. Има неотложна нужда от белтъчини, за да оживее отново. Топлината не е достатъчна.

Мъжкият приема.

 

Експедицията е съставена от двадесет и осем мравки от кастата на войниците. Повечето от тях, подобно на подстрекателката, са стари безполови дами. 327-и мъжки е единствен представител на кастата на половите. Той оглежда от разстояние спътничките си през ситото на очите си.

С хилядите си фасети мравките виждат не повторени хилядократно образи, а по-скоро решетъчна картина. Тези насекоми трудно различават подробностите. В замяна на това долавят и най-лекото движение.

Участничките в експедицията изглеждат добре екипирани за далечно пътешествие. Тежките им стомаси са пълни с киселина. Главите им са снабдени с най-мощни оръжия. Броните им са набраздени от вражи челюсти по време на битките.

Вървят все напред вече часове. Подминават няколко града на Федерацията, които се издигат под открито небе или под дърветата. Дъщерни градове на династията Ни: Йоду-лу-баикан (най-големият зърнопроизводител); Гиу-ли-аикан (чиито убийствени легиони преди две години победиха коалицията на термитите от Юг); Зеди-беи-накан (известен с химическите си лаборатории, в които се произвежда свръхконцентрирана бойна киселина); Ли-виу-кан (чийто алкохол от кошинила притежава изключително ценен дъх на смола).

Така че рижите мравки са организирани не само в градове, но също и в коалиции от градове. Съединението прави силата. В планината Юра са открити федерации на рижи мравки, състоящи се от 15 000 мравуняка, разположени на площ 80 хектара, с общо население, надхвърлящо 200 милиона индивида.

Бел-о-кан все още не се е разраснал дотолкова. Това е млада федерация, чиято първоначална династия датира отпреди пет хиляди години. Според местната митология една заблудена девойка била захвърлена от страшна буря на това място. След като не могла да се прибере обратно при своите, тя основала Бел-о-кан, а от Бел-о-кан произлезли Федерацията, както и стотиците поколения царици от династията Ни.

Бело-киу-киуни било името на онази първа царица. Го означава „Залутаната мравка“. Впоследствие всички царици от централното гнездо приели това име.

За момента Бел-о-кан е съставен само от голям централен град и 64 дъщерни съюзени селища, разпръснати по периферията. Но и така той вече се налага като най-голямата политическа сила в този участък от гората Фонтенбло.

След като подминават съюзните градове и по-точно Ла-хола-кан, най-западния белокански град, членовете на експедицията спират пред малки могилки: летните гнезда, или „предни постове“. Те все още са празни. Ала 327-и знае, че не след дълго ловът и войните ще ги населят с бойци.

Движат се по права линия. Отрядът прекосява широка тюркоазна ливада и хълм, обрасъл с бодили. Излизат от ловните територии. В далечината на север се забелязва противниковият град Ши-гае-пу. По това време обаче неговите обитатели вероятно още спят.

Продължават нататък. Край тях повечето животни псе още са в плен на зимния сън. Някои по-ранобудни подават тук-там глави от своите леговища. Веднага щом съзират рижите брони, те се скриват уплашено. Едва ли би могло да се каже, че мравките се славят с дружелюбност. Особено когато настъпват по този начин, въоръжени до върха на антените.

Сега участниците в експедицията са достигнали предела на познатите земи. Наоколо няма нито един дъщерен град. Нито един аванпост на хоризонта. Никаква пътечка, изровена от острите крака. Само едва доловими следи от стара ароматна диря, които сочат, че навремето оттук са минали белоканци.

Колебаят се. Гъсталакът, издигащ се пред тях, не е отбелязан на нито една обонятелна карта. Той образува тъмен свод, през който светлината не прониква. Тази разтителна грамада, осеяна с животинско присъствие, сякаш иска да ги погълне.

 

Как да им каже да не ходят там?

Жонатан остави палтото и разцелува семейството си.

— Разопаковахте ли всичко?

— Да, тате.

— Добре. Надникнахте ли вече в кухнята? Там в дъното има една врата.

— Тъкмо се канех да ти кажа за нея — обади се Люси. — Сигурно води за мазето. Опитах се да я отворя, но се оказа заключена. Има голям процеп. Доколкото можах да видя през него, помещението отзад изглежда дълбоко. Ще трябва да разбиеш ключалката. И аз да имам някаква полза от това, че мъжът ми е ключар.

Тя се усмихна и се сгуши в прегръдките му. Люси п Жонатан живееха заедно вече тринадесета година. Бяха се срещнали в метрото. Един ден някакъв хулиган от нямане какво да прави бе хвърлил във вагона сълзотворна граната. Всички пътници за миг се бяха озовали на пода, ронейки сълзи и храчейки. Люси и Жонатан бяха паднали един връз друг. Когато се посъвзеха от кашлицата и сълзенето, Жонатан и предложи да я придружи до дома. После я покани в една от своите първи утопични комуни: бяха се самонастанили в една изоставена къща недалеч от Северната гара. Три месеца по-късно решиха да се оженят.

— Не.

— Как така не?

— Няма да разбиваме ключалката и няма да използваме това мазе. Не бива да споменаваме повече за него, не бива да се приближаваме и най-вече не бива да го отваряме.

— Шегуваш ли се? Обясни какво означава това!

Жонатан дори не бе помислил да търси някакво разумно обяснение на забраната за достъп до мазето. Неволно бе постигнал обратното на това, което желаеше. Сега жена му и синът му бяха заинтригувани. Как да постъпи? Да им заяви, че около вуйчото благодетел витае някаква мистерия и че последният се е опитал да ги предупреди за опасността, която се крие в мазето?

Само че това не беше никакво обяснение. В най-добрия случай бе суеверие. Хората обичат логиката, тъй че Люси и Никола за нищо на света нямаше да се примирят.

— Нотариусът ме предупреди — смотолеви той.

— За какво?

— Че това мазе гъмжи от плъхове!

— Плъхове ли? Брр! Ами че тогава те непременно ще минат през процепа — възрази момчето.

— Не се притеснявайте, ще зазидаме всички отвори.

Жонатан не беше недоволен от постигнатия резултат. Истински късмет бе, че му хрумна тази мисъл за плъховете.

— Значи се разбрахме, никой няма да се приближава до мазето, нали?

Той се отправи към банята. Люси веднага го последва.

— Да не си ходил да навестиш баба си?

— Позна.

— И си прекарал при нея целия предиобед?

— Пак позна.

— Все така ли ще си губиш времето? Навярно помниш какво проповядваше на обитателите на фермата в Пиренеите: „Безделието е майка на всички пороци.“ Трябва да си намериш друга работа. Средствата ни намаляват.

— Току-що наследихме апартамент от двеста квадратни метра в богат квартал досам гората, а ти ми говориш за работа! Нима не можеш да се насладиш на настоящето?

Той понечи да я прегърне, но тя се дръпна.

— Мога, разбира се, но имам право също така да мисля и за бъдещето. Аз нямам професия, ти си безработен, как ще живеем след една година?

— Все още разполагаме със спестявания.

— Не бъди глупав, имаме само с какво да преживеем няколко месеца, а сетне…

Тя опря юмручета на хълбоците си и изпъчи гърди.

— Слушай, Жонатан, ти изгуби мястото си, защото не искаше да ходиш в опасните квартали по тъмно. Съгласна съм, разбирам те, но би могъл да си намериш нещо друго!

— То се знае, че ще си потърся работа, само ме остави да се посъвзема. Обещавам ти, че по-нататък, да кажем подир месец, ще огледам обявите.

След малко на вратата се показа една руса глава, сподиряна от плюшеното четириного: Никола и Уарзазат.

— Тате, преди малко идва един господин, който искаше да подвързва някаква книга.

— Книга ли? Каква книга?

— Не зная, спомена за голяма енциклопедия, написана от вуйчо Едмон.

— Я виж ти, така значи… Той влиза ли? Намерихте ли я?

— Не, стори ми се подозрителен и понеже и без това няма такава книга…

— Браво, синко, добре си постъпил.

Отначало тази новина стъписа Жонатан, а след това го заинтригува. Той претърси обширния сутерен, но напразно. После дълго се бави в кухнята, където оглежда вратата на мазето, масивната брава и широкия процеп. Каква ли тайна се криеше отвъд?

 

Трябва да се проникне в този гъсталак.

Една от най-старите участнички в експедицията има предложение. Да се подредят в строй „змийска глава“ — най-добрият начин на придвижване на негостоприемна територия. Всички се съгласяват незабавно, защото едновременно са се сетили за същото.

Най-отпред застават пет разузнавачки в обърнат триъгълник, които ще бъдат очите на отряда. С малки отмерени крачки те опипват терена, душат към небето, претърсват мъха. При условие, че всичко е наред, изпращат обонятелно послание, което означава: „Отпред нищо за отбелязване!“ След това се оттеглят на опашката, за да бъдат заместени от „нови“. Тази система на ротация превръща групата в някакво особено дълго същество, чиято „муцуна“ непрекъснато си остава с изострени сетива.

Съобщението „Отпред нищо за отбелязване!“ прозвучава ясно двадесетина пъти. На двадесет и първия е прекъснато от едно отвратително „куак“. Една от разузнавачките съвсем непредпазливо се е приближила до месоядно растение. Това е мухоловка. Опияняващата миризма е привлякла мравката и сега краката й са залепнали за смолата.

Оттук нататък всичко е изгубено. Докосването на и власинките задейства механизма на органичните рефлекси. Двете широки членести листа се затварят неумолимо. Дългите ресни им служат за зъби. Щом се кръстосат, те се превръщат в здрави решетки. Когато жертвата е окончателно сплескана, хищното растение отделя ужасните си ензими, способни да смелят и най-здравите черупки.

Така мравката бива стопена. Цялото й тяло се превръща в шупнал сок. Тя излъчва отчаяно послание.

Ала вече нищо не може да се направи за нея. Това е част от обичайните произшествия при всяка далечна експедиция. Остава единствено да се обозначат подстъпите към този естествен капан със сигнали: „Внимание, опасност!“

Всички поемат по ухаещата следа и забравят за случката, феромоните-указатели сочат, че пътят е оттук. След като са прекосили гъсталаците, продължават на запад все така под ъгъл 23° спрямо слънчевите лъчи. Мравките се отдават на кратък отдих само при прекалено горещо или прекалено студено време. Трябва да бързат, ако не искат да се завърнат, когато войната е вече в разгара си.

Случвало се е участнички в експедиция да заварят своя град обсаден от вражески войски. А да се пробие подобна блокада винаги е твърде сложно.

Всичко е наред, те откриват феромона-указател, който води към входа на пещерата. Земните недра излъчват топлина. Те хлътват в дълбините на скалистата почва.

Колкото повече слизат, толкова по-ясно долавят ромоленето на ручей. Изворът с топла вода дими, като отделя силна миризма на сяра.

Мравките утоляват жаждата си.

По едно време забелязват някакво странно животно: нещо като топка с крака. Всъщност това е торен бръмбар, зает да тика кълбо от пясък и изпражнения, в което са скрити яйцата му. Прилича на Атлас от легендата, крепящ върху раменете си своя „свят“. Когато наклонът е благоприятен, топката се търкаля сама, а той само я следва. При обратния случай пъхти, хлъзга се и често се налага да я догонва чак долу. Удивително е да се види тук торен бръмбар. Той обитава предимно топлите области…

Белоканците го пропускат да мине. И без това месото му не е вкусно, а и черупката му го прави твърде тежък за носене.

Вляво от тях се мярва някаква черна фигура, която се мъчи да се скрие в една пукнатина на скалата. Това е ухолазка. За разлика от торния бръмбар тя е много вкусна. Най-старата мравка се оказва и най-бърза. Тя сгъва коремчето си под врата, насочва го за стрелба и като пази равновесие със задните крака, прицелва се и изпраща надалеч капка мравчена киселина. Разяждащата течност с концентрация повече от 40 процента изсвистява във въздуха.

Сполука.

Ухолазката с поразена насред път. Четиридесетпроцентовата киселина не е шега работа. Тя пари дори при концентрация четиридесет на хиляда, а при четиридесет ма сто е направо неотразима! Насекомото се строполява и всички се втурват да ръфат изтерзаната му плът. Участничките в есенната експедиция са оставили добра следа. Местността изглежда пълна с дивеч. Ще падне богат лов.

Те слизат в един артезиански кладенец и всяват ужас сред всевъзможните подземни същества, обитаващи тези неизследвани досега коридори. Един прилеп се опитва да сложи край на посещението им, но те го прогонват, като го обгръщат в същински облак мравчена киселина.

През следващите дни продължават да претърсват топлата пещера, събират останките на малки бели животинки и парчетата светлозелени гъби. С аналните си жлези посяват нови феромони-указатели, които ще позволят па посестримите им да идват безпрепятствено на лов.

Мисията е успешна. Тяхната територия е уголемена с цял ръкав, който се простира отвъд западните гъсталаци. Претоварени с провизии, те се готвят да поемат по обратния път, но преди това побиват федералното химическо знаме. Неговото ухание плющи на вятъра: „БЕЛ-О-КАН!“

 

— Бихте ли повторили?

— Уелс, аз съм племенник на Едмон Уелс.

Вратата се отваря и се показва някакъв висок, близо двуметров индивид.

— Господин Жазон Бражел?… Извинете за безпокойството, но бих искал да поговоря с вас за моя вуйчо. Аз самият не го познавах, но от баба ми научих, че вие сте били неговият най-добър приятел.

— В такъв случай влезте… Какво искате да узнаете за Едмон?

— Всичко. Не го познавах и съжалявам за това…

— Хм. Разбирам. Във всеки случай Едмон беше от хората, които сами по себе си са жива мистерия.

— Познавахте ли го отблизо?

— Кой би могъл да твърди, че познава когото и да било? Да речем, че ние двамата често сме вървели редом по житейския друм и нито той, нито аз сме виждали нещо лошо в това.

— Как се запознахте?

— В Биологическия факултет. Аз се потях над растенията, а той над бактериите.

— Пак два паралелни свята.

— Така е, само че моят е къде-къдс по-див — уточни Жазон Бражел, сочейки зеления гъсталак, завладял трапезарията. — Виждате ли ги? Всички те са съперници, готови да се изтребят взаимно за един-единствен слънчев лъч или за капка вода. Щом някой лист се окаже на сянка, растението го изоставя и съседните листа тръгват да се развиват още по-буйно. Растителният свят действително не знае милост…

— А бактериите на Едмон?

— Самият той твърдеше, че просто изучавал своите предци. Да речем, че стигаше малко по-далеч от нормалния човек в издирването на родословното си дърво…

— А защо бактериите? Защо не маймуните или рибите?

— Искаше да опознае клетката в нейния най-първичен стадий. Тъй като според него човекът представлявал обикновен сбор от клетки, трябвало да бъде изучена основно „психологията“ на отделната клетка, за да се извади заключение за функционирането на цялото. „Един голям сложен проблем не е нищо повече от събрани накуп малки прости проблеми.“ Той бе приел буквално тази мисъл.

— Неговите занимания само на бактериите ли бяха посветени?

— Не, не. Беше своего рода мистик, истински глобален учен, искаше всичко да знае. Имаше си и приумици… Опитваше например да контролира собствената си сърдечна дейност.

— Но това е невъзможно!

— Казват, че някои индийски и тибетски йоги вършели подобни юначества.

— И какъв е смисълът от това?

— Нямам представа… Искаше да успее, за да можел, ако се наложи, да се самоубие, като спре по собствена воля сърцето си. Смяташе, че тогава ще е в състояние да излезе от играта във всеки момент.

— И каква полза?

— Може би се боеше от болките, свързани със старостта.

— Хм… И какво предприе, след като защити доктора по биология?

— Започна работа в една частна фирма, която произвеждаше живи бактерии за киселото мляко. „Суитмнлк Корпорейшън“. За него нещата се стекоха добре. Откри бактерия, способна да придава не само вкус, но и аромат! Получи награда за най-добро изобретение през 63 година…

— А после?

— После се ожени за китайка. Линг Ми. Една нежна засмяна девойка. Какъвто си беше мърморко, веднага омекна. Беше много влюбен. Оттогава го виждах по-рядко. Винаги е така.

— Чух, че заминал за Африка.

— Наистина, но това стана след…

— След кое?

— След драмата. Линг Ми се разболя от левкемия. Рак на кръвта, който не прощава. За три месеца си отиде. Клетникът… той, който винаги бе заявявал, че клетките са нещо толкова вълнуващо, а хората тъй нищожни… Поуката беше жестока. Нищо не можа да направи. Тъкмо по време на това нещастие се спречка с колегите си от „Суитмилк Корпорейшън“. Напусна работа и се затвори в апартамента си. Линг Ми бе пробудила у него вяра в човека, но след нейната загуба изпадна в още по-голяма мизантропия.

— И е заминал за Африка, за да забрави Линг Ми?

— Може би. Във всеки случай се опита да излекува раната си, като се отдаде всецяло на своите изследвания по биология. Вероятно е намерил друга интересна област. Не зная каква е била тя, но не бяха бактериите. Установи се в Африка, може би защото там е имал по-благоприятна почва за работа. Изпрати ми пощенска картичка, обясняваше, че бил с екип от CNRS[1] и се трудел с някой си професор Розенфелд. Не познавам този господин.

— След това виждали ли сте се с Едмон?

— Да, веднъж се срещнахме случайно на Шанз-Елизе. Поприказвахме. Той видимо си бе възвърнал вкуса към живота. Но се изразяваше твърде уклончиво и избягваше всичките ми въпроси, но някакъв начин свързани с професията.

— Говори се също, че пишел някаква енциклопедия.

— А, това е по-стара работа. Беше си му мания. Да събере всичките си знания в една творба.

— Вие виждали ли сте я?

— Не и не мисля, че някога я е показвал на когото и да било. Като познавам Едмон, вероятно я е скрил чак в Аляска на дъното на някоя пещера с огнедишащ змей за пазач. Той си беше донякъде и „чародей“.

Жонатан се канеше да си тръгва.

— А! Още един въпрос: знаете ли как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

— Разбира се. Това беше любимият му тест за интелигентност.

— И какъв е отговорът?

Жазон избухна в смях.

— По никой начин няма да ви кажа! Както се изразяваше Едмон: „Всеки сам трябва да намери своята пътека.“ Ще видите, че така удоволствието от откритието е двойно по-голямо.

 

С всички тези провизии на гръб пътят изглежда по-дълъг, отколкото на идване. Отрядът напредва чевръсто, за да не бъде застигнат от нощния студ.

Мравките са в състояние да се трудят без почивка двадесет и четири часа в денонощието от март до ноември, но всяко понижение на температурата ги присмива. Ето защо рядко се случва експедиция да продължава повече от един ден.

Дълго време градът на рижите мравки си блъска главата над този проблем. Всички знаеха колко важно е да се разширят ловните полета и да се опознаят далечни краища, където никнат други растения и се въдят непознати животни с различни нрави.

През осемстотин и петдесетото хилядолетие Би-стин-та, рижа царица от династията Га (източна династия, изчезнала преди осем хиляди години), обзета от манията да опознае „покрайнините“ на света, разпратила стотици експедиции по четирите посоки. Никоя от тях не се завърнала.

Сегашната царица, Бело-киу-киуни, не беше толкова ненаситна. Нейното любопитство се задоволяваше с откриването на онези дребни златисти твърдокрили, прилични на скъпоценни камъни (каквито се срещат в далечния Юг), или с наблюдението на месоядните растения, които понякога й донасяха живи с корените и които тя се надяваше някой ден да опитоми.

Бело-киу-киуни знаеше, че най-добрият начин за опознаване на нови територии е да се разширява Федерацията. Все повече далечни експедиции, все повече дъщерни градове, все повече предни постове и война на всички, които се опитват да попречат на това настъпление.

Разбира се, достигането до края на света щеше да отнеме продължително време, но тази политика на малки упорити крачки беше в пълно съответствие с общата философия на мравките. „Бавно, но все напред.“

Днес федерацията Бел-о-кан бе съставена от 64 дъщерни града. 64 града под знака на една и съща миризма, 64 града, свързани с мрежа от 125 километра издълбани пътища и 780 километра мирисни пътеки. 64 града, единни както в битките, така и в гладните години.

Схващането за федерацията на градовете позволяваше на някои от тях да се специализират. А Бело-киу-киуни мечтаеше дори един ден да види как даден град произвежда само зърно, друг само месо, трети има за единствено занятие войната.

Нещата не бяха стигнали още дотам.

При всички случаи това схващане добре пасваше с един друг принцип от глобалната философия на мравките: „Бъдщето принадлежи на специалистите.“

Участничките в експедицията са все още далеч от предните постове. Те ускоряват ход. Когато преминават отново край месоядното растение, една мравка-войник предлага да го изкоренят и да го отнесат на Бело-киу-киуни.

Съвещание с антените. Започва дискусия чрез обмяна на микроскопични летливи ухаещи молекули. Това са феромоните. Всъщност става дума за хормони, които телата им отделят. Те биха могли да бъдат изобразени визуално като стъкленица, пълна е вода, в която всяка рибка представлява дума.

Благодарение на феромоните мравките могат да водят диалози, чиито нюанси на практика са безгранични. Ако се съди по нервното потрепване на антените, спорът е разгорещен.

Много е обемисто.

Майка не познава този растителен вид.

Рискуваме да се лишим от жива сила, а това означава по-малко ръце, които да носят плячката.

Когато месоядните растения бъдат опитомени, те ще се превърнат в съвършени оръжия, ще можем да устоим на всякакви нападения, стига само да ги засадим в редици.

Изморени сме, а скоро ще мръкне.

Решават да се откажат, заобикалят растението и продължават пътя си. Когато групата приближава до една разцъфнала горичка, 327-и мъжки, който се намира най-отзад, забелязва едно червено великденче. Никога не е виждал подобен екземпляр. Няма място за колебание.

Не ни провървя с мухоловката, но поне ще занесем това.

Той изостава за момент и внимателно прорязва стъблото на цветето. Чик! После сграбчва с все сила своето откритие и тича да настигне другарките си по съдба.

Само че тях вече ги няма. Експедиция номер едно за гази година действително е пред него, но в какво състояние… Емоционален шок. Стрес. Краката на 327-и се разтреперват. Всичките му спътнички лежат мъртви.

Какво е могло да се случи? Нападението трябва да е било мълниеносно. Те дори не са имали време да заемат позиция за бой, а все още са в строй „змийска глава“.

Оглежда телата. Не е изстреляна нито капка киселина. Рижите мравки дори не са успели да отделят феромони за тревога.

327-и мъжки започва разследване.

Той изучава антените на една от своите посестрими. Обонятелен контакт. Не е регистриран никакъв химически образ. Те просто са вървели и внезапно: прекъсване.

Трябва да разбере, трябва да разбере. Непременно има някакво обяснение. Най-напред да почисти сетивния орган. С помощта на двата криви нокътя на предния крак той стърже челните си антени, сваляйки киселата пяна, отделена в началото на стреса. Прегъва ги към устата и ги облизва. Избърсва ги след това в четката, поставена хитроумно като шпора над третата сгъвка.

После навежда почистените си пипала до равнището на очите и ги активира постепенно до 300 трептения в секунда. Нищо.         Усилва движението: 500, 1 000, 2 000, 5 000, 8 000 трептения в секунда. Достигнал е две трети от рецептивната си способност.

Мигновено усеща едва доловимите излъчвания, носещи се наоколо: изпарения на роса, цветен прашец, спори и някаква съвсем слаба миризма, която е почувствал и преди това, но не е успял да я определи.

Увеличава още повече скоростта. Максимална мощност: 12 000 трептения в секунда. Въртейки се на всички страни, антените пораждат леки въздушни течения, които засмукват и донасят до него всевъзможни прашинки.

Най-сетне: успява да определи слабата миризма. Това е мирисът на престъпниците. Да, това са само те, безмилостните съседки от Север, създали им толкова грижи през миналата година.

Мравките-джуджета от Ши-гае-пу…

Значи и те са вече будни. Вероятно са устроили клопка и са използвали някакво ново мълниеносно оръжие.

Няма нито секунда за губене, трябва да бъде предупредена цялата Федерация.

 

„Били са избити до един от извънредно мощен лазерен лъч, шефе.

— Лазерен лъч ли?

— Да, ново оръжие, способно да стопи от разстояние и най-големия от нашите кораби. Шефе…

— Намеквате, че са…

— Да, шефе, само венерианците са могли да извършат това. Техният почерк е.

— В такъв случай отговорът ще бъде страшен. Колко бойни ракети ни остават в пояса на Орион?

— Четири, шефе.

— Няма да стигнат, ще се наложи да искаме помощ от войските на…“

 

— Искаш ли още малко супа?

— Не, благодаря — отвърна Никола, изцяло погълнат от екрана.

— Хайде, гледай си в чинията или ще спра телевизора!

— О, мамо! Моля те…

— Как не ти омръзнаха всичките тези истории за зелени човечета и за планети с имена на перилни препарати? — обади се Жонатан.

— Интересно ми е. Сигурен съм, че някой ден ще срещнем извънземни.

— Ами… откога се говори за това!

— Нали изпратиха сонда към най-близката звезда. Нарекоха я „Марко Поло“. Така че скоро ще узнаем какви съседи имаме.

— Ще се провали като всички останали сонди, които бяха пратени само да замърсяват космоса. Винаги съм ти казвал, че разстоянията са прекалено големи.

— Може и така да е, но защо мислиш че самите извънземни няма да дойдат при нас? В края на краищата много случаи с НЛО си остават необяснени.

— Въпреки това. Каква полза ще имаме, ако срещнем други разумни същества? Един ден неизбежно ще започнем война помежду си, а не мислиш ли, че и така си имаме достатъчно главоболия тук, на Земята?

— Би било наистина разкошно. Навярно ще се сдобием с нови екзотични кътчета, където да прекарваме ваканциите.

— И преди всичко с нови грижи. Той улови Никола за брадичката.

— Хайде, момчето ми, ще видиш, че когато пораснеш, ще започнеш да мислиш като мен: единственото животно, способно наистина да ни развълнува, чийто разум наистина е различен от нашия, това е… жената!

Люси се престори на възмутена. Двамата дружно се засмяха. Никола се намръщи. Такова е чувството за хумор на възрастните… Ръката му машинално потърси утеха в козината на кучето. Ала то не беше под масата.

— Къде отиде Уарзазат?

Нямаше го в трапезарията.

— Уарзи! Уарзи!

Никола изсвири с пръсти. Обикновено резултатът беше незабавен: чуваше се лай, последван от тропот на кучешки лапи. Изсвири повторно. Никакъв отговор. Тръгна да го търси из многобройните стаи на апартамента. Родителите му се присъединиха към него. Кучето го нямаше. Вратата беше заключена. Не би могло само да си я отвори: кучетата не умеят да си служат с ключ.

Машинално всички се отправиха към кухнята и поточно към вратата на мазето. Процепът, който все още не беше запушен, бе широк тъкмо колкото през него да се провре животно с ръста на Уарзазат.

— Той е вътре, сигурен съм, че е вътре! — простена Никола. — Трябва да го потърсим.

Като че в отговор па този призив откъм мазето се зачу прекъслечно джавкане. Ала то сякаш идваше от много далече.

Тримата се приближиха до забранената врата. Жонатан се възпротиви.

— Вуйчо изрично предупреди да не се ходи в мазето!

— Но, скъпи — обади се Люси, — трябва да го потърсим. Може да са го нападнали плъхове. Нали сам каза, че там имало плъхове…

Лицето му се свъси.

— Толкова по-зле за кучето. Утре ще купим друго. Момчето остана стъписано.

— Но, тате, аз не искам „друго“. Уарзазат ми е приятел, не можеш да го оставиш така да умре.

— Какво ти става? — добави Люси. — Пусни ме аз да сляза, ако теб те е страх!

— Тате, ти да не се боиш? Да не би да си страхливец?

Жонатан не можа да издържи, измърмори едно „Добре де, ще ида да хвърля едно око“ и като донесе електрическото фенерче, освети процепа. Вътре цареше мрак, непрогледен мрак, мрак, който поглъща всичко.

Той потрепера. Изгаряше от желание да побегне. Ала жена му и синът му го тласкаха към тази бездна. Тягостни мисли нахлуха в главата му. Неговата фобия от тъмнината вземаше връх.

Никола се разхълца.

— Той е мъртъв! Сигурен съм, че е мъртъв. Ти си виновен.

— Може да е ранен — успокои го Люси, — трябва да се види.

Жонатан отново си спомни за посланието на Едмон. Забраната беше изрична. Но какво да се прави? Все някой ден рано или късно един от тях нямаше да се стърпи и щеше да слезе. Трябваше да се хване бика за рогата. Сега или никога. Той прокара ръка по потното си чело.

Не, нямаше да допусне това. Най-сетне му се удаваше случай да превъзмогне своите страхове, да прекрачи прага, да се опълчи срещу опасността. Дали мракът не искаше да го погълне? Толкова по-добре. Той бе готов да стигне докрай. Във всеки случай нямаше повече какво да губи.

— Отивам!

Взе инструментите си и разби бравата.

— Каквото и да се случи, няма да мърдате оттук и най-вече не се опитвайте да ме търсите или да викате полицията. Ще ме чакате!

— Говориш доста странно. В края на краищата това е само едно мазе, мазе като всички останали.

— Не съм толкова сигурен…

 

Осветен от превалящото слънце с цвят на портокал, 327-и мъжки, последният оцелял от първата ловна експедиция през тази пролет, бяга самотен. Непоносимо самотен.

От дълго време краката му газят през локвите, калта и гнилите листа. Вятърът е изсушил всичките му устни. Прахът е покрил тялото му с кехлибарен слой. Вече не чувства мускулите си. Няколко от ноктите му са счупени.

Ала на другия край на обонятелното трасе, по което се движи, вече съзира целта. Сред могилите на белоканските градове се възвишава силует, който с всяка измината крачка става все по-голям. Това с пирамидата на Бел-о-кан, града-майка, уханен фар, който го привлича като магнит, засмуква го.

Най-сетне 327-и достига до основите на внушителния мравуняк, повдига глава. Градът се е разраснал още повече. Започнат е строежът на нов защитен пласт на купола. Върхът на планината от клонки докосва луната.

Младият мъжкар търси известно време, открива досами земята един все още зеещ вход и хлътва вътре.

Крайно време е. Всички войници и работнички, които са били навън по дела, вече са се прибрали. Пазачите се готвят да запушат изходите, за да запазят вътрешната топлина. Едва-що влязъл, и ето че зидарките се разшетват и отверстието зад него се затваря. Тъй бързо, че едва не се захлопва.

От студения и див външен свят няма и помен. 327-и отново е погълнат от цивилизацията. Може да се слее с блаженото Стадо. Вече не е сам, той е многократно умножен.

 

Часовите се приближават. Поради слоя прах не са го познали. Той бързо излъчва миризмите за разпознаване и другите се успокояват.

Една работничка улавя мириса на умора. Предлага му трофалаксия, ритуал, при който едно тяло дарява от себе си на друго.

Всяка мравка притежава в корема си нещо като джоб, всъщност вторичен стомах, който не смила храната. Един вид обществено хранилище. Там тя складира провизиите, които неограничено време остават пресни и непокътнати. След което препраща част от тях в нормалния си „смилателен“ стомах. Или пък ги изхвърля навън, за да нахрани някоя съплеменница.

Всеки път движенията са едни и същи. Мравката-дарителка се приближава до набелязания обект и го потупва по главата. Ако другият е съгласен, навежда антените си. Ако пък ги вирне нагоре, това означава отказ, знак, че наистина не е гладен.

327-и мъжки не се колебае. Запасите му от енергия са толкова оскъдни, че всеки момент може да изпадне в каталепсия. Двете мравки допират уста. Храната се връща. Дарителката изплюва най-напред слюнка, сетне нектар и житна каша. Вкусно е и много подкрепително.

Дарението приключва и мъжкият незабавно се отдръпва. Спомня си всичко. Мъртвите. Засадата. Няма нито миг за губене. Той вдига антените си и разпръсва наоколо информацията във вид на ситни капчици.

Тревога. Започва война. Джуджетата унищожиха нашата първа експедиция. Притежават ново оръжие с голяма разрушителна сила. Бойна тревога. Войната е обявена.

Часовият отстъпва. Тревожният мирис дразни мозъка му. Около 327-и вече се насъбира тълпа.

Какво става?

Какво се е случило?

Казва, че била обявена война.

Има ли доказателства?

Отвсякъде прииждат мравки.

Разправя за някакво ново оръжие и за изтребена експедиция.

Положението е сериозно.

Има ли доказателства?

Сега мъжкият се намира сред гъмжило от мравки.

Тревога, тревога, обявена е война, бойна тревога!

Има ли доказателства?

Всички излъчват мириса на тази фраза.

Не, той няма доказателства. Толкова бил стъписай, че не се сетил да донесе. Шаване с антени. Поклащащи се недоверчиво глави.

Къде е станало това?

Западно от Ла-хола-кан, между новото ловно поле, открито от разузнавачите, и нашите градове. В зона, където често патрулират джуджетата.

Не е възможно, шпионите ни се прибраха. Те са категорични: джуджетата още не са се събудили!

Някаква безименна антена предава феромоните на последното изречение. Тълпата се разпръсва. На нея се доверяват. На него не. Изглежда, че казва истината, но разказът му е прекалено неправдоподобен. Пролетните войни никога не започват толкова рано. Джуджетата трябва да са луди, за да предприемат нападение, преди всички да са се събудили. Всеки продължава заниманията си, без да го е грижа за предаденото от 327-и мъжки съобщение.

Единственият оцелял от първата ловна експедиция е смаян. Да не би той да си е измислил всичките тези мъртъвци! Рано или късно ще установят, че някоя от кастите не е в пълен състав.

Антените му увисват безпомощно върху челото. Изпитва унизителното чувство, че съществуването му е изгубило смисъл. Като че вече не живее заради другите, а само за себе си.

При тази мисъл той потреперва от ужас. Устремява се напред, тича трескаво, подстрекава работничките и ги призовава за свидетели. Те обаче се колебаят дали да спрат, докато той произнася заклинателните слова:

На поход бях кракът,

на място бях око,

завръщам се жив нерв.

Никой не се трогва. Слушат го, без да му обръщат внимание. После продължават невъзмутимо. Стига е размирничил!

 

Вече четири часа, откакто Жонатан бе слязъл. Жена му и синът му започваха да се притесняват.

— Мамо, да се обадим ли на полицията?

— Още не.

Тя се приближи до вратата на мазето.

— Мъртъв ли е татко’? Мамо, кажи ми, татко от същото ли е умрял, от което и Уарзи?

— Няма такова нещо, миличък, престани да говориш глупости!

Тревогата разяждаше Люси. Тя се наведе да погледне през отвора. С помощта на купената наскоро мощна халогенна лампа като че ли различи малко по-навътре… вита стълба.

Люси седна на земята. Никола отиде при нея. Тя го прегърна.

— Ще се върне, имай търпение. Каза ни да го чакаме, нека потърпим още малко.

— Ами ако не се върне?

 

327-и е изтощен. Все едно, че се мята на вълните. Движи се, но не напредва.

Решава да се обърне лично към Бело-киу-киуни. На четиринадесет зими, Майката притежава ненадминат опит, докато безполовите мравки, които са основната маса на населението, живеят не повече от три години. Само тя може да му помогне да открие начин за предаване на информацията.

Младият мъжки поема по скоростния път, водещ към сърцето на града. Няколко хиляди мравки, огънати под тежестта, изнасят яйцата от четиридесетия подземен етаж към яслите на солариума, който се намира на тридесет и петия стаж над земята. Същински поток от бели черупки, понесени от безброй крачка, се движи отдолу нагоре и отдясно наляво.

Той трябва да тръгне в противоположната посока. Не е лесно. 327-и блъсва няколко бавачки, които веднага се развикват срещу този вандал. Самия него го блъскат, тъпчат, изтикват и дращят. За щастие коридорът не е задръстен докрай. Той успява да си пробие път през гъмжилото.

След това поема по тесните тунели. Придвижва се с бърз ход по този обиколен, но по-спокоен маршрут. Минава по артерии и артерийки, по вени и по венички. Така преброжда километри, прекосява мостове, арки, пусти и претъпкани площади.

Без мъка се ориентира сред мрака благодарение на трите оченца за инфрачервено виждане върху челото. Колкото повече приближава Забранения град, тежкото ухание на Майката става по-осезаемо и числеността на пазачите се увеличава.

Тук могат да се видят представители на всички под-касти войници, с всевъзможен ръст, с всевъзможни оръжия. Дребосъци с дълги назъбени челюсти, здравенячки с корави като дърво нагръдни щитове, набити войни с къси антени, артилеристки, чийто изтънен корем е пълен с паралитична отрова.

Снабден с надеждна опознавателна миризма, която му служи за пропуск, 327-и преминава безпрепятствено през филтъра на постовете. Войниците са спокойни. Усеща се, че големите войни за територия още не са започнали.

Вече съвсем близо до целта, той представя самоличността си на мравките-вратари, след което прониква в последния коридор, водещ в царското жилище.

На прага спира, смазан от великолепието, което се излъчва от това неповторимо място. Намира се в голяма кръгла зала, построена по строги архитектурни и геометрични правила, които цариците-майки предават на своите дъщери от антена на антена.

Главният свод е с височина дванадесет глави и тридесет и шест в диаметър (главата е единицата мярка за дължина на Федерацията; една глава е равна на три милиметра според обичайните човешки мерки). Няколко циментови колони крепят този мравешки храм, чийто вдлъбнат под е предназначен да препраща възможно най-дълго ароматните молекули, излъчвани от посетителите, без при това да попиват в стените. Един забележителен обонятелен амфитеатър.

В центъра се е разположила пълна дама. Тя е легнала по корем и от време на време протяга крак към едно жълто цвете. Сегиз-тогиз цветето рязко се затваря. Ала кракът вече се е отдръпнал.

Тази дама е Бело-киу-киуни.

Бело-киу-киуни, последната царица на рижите мравки от главния град.

Бело-киу-киуни, единствената носачка, родителка на всички тела и на всички души в Стадото.

Бело-киу-киуни, която вече е била царица по време на голямата война с пчелите, при завоюването на Южните термитници, при умиротворяването на териториите, населени с паяци, през страшната изтощителна война, наложена от осите, обитаващи дъба, а от миналата година тя координираше усилията на градовете при отблъскване настъплението на мравките-джуджета по северните граници.

Бело-киу-киуни, която бие рекордите по дълголетие.

Бело-киу-киуни, неговата родна майка.

Този жив паметник е тук, съвсем близо до него, както някога. Само че сега двадесетина млади работнички угодливо я плюнчеха и милваха, докато навремето самият той, 327-и, се грижеше за нея с малките си, още незаякнали крачка.

Младото месоядно растение щраква челюсти и Майката надава слаб обонятелен вик. Никой не знае откъде у нея тази страст към растенията хищници.

327-и се приближава. Гледана отблизо, Майката не е твърде красива. Тя има издължен напред череп, украсен с две огромни изпъкнали очи, които сякаш гледат едновременно във всички посоки. Малките и инфрачервени оченца са събрани по средата на челото. В замяна антените са прекалено раздалечени. Те са вьздълги, възтънки и извършват леки и кратки напълно овладени трептения.

Вече няколко дни, откакто Бело-киу-киуни се е събудила от големия сън, и оттогава не е престанала да снася. По корема й, десеторно по-голям от този на обикновените мравки, пробягват продължителни спазми. В същия този момент тя снася осем хилави яйца, светлосиви със седефен блясък, последно поколение белоканци. Топчесто и лепкаво, бъдещето излиза от утробата й, търкулва се по пода и незабавно бива поето от бавачките.

Младият мъжки разпознава миризмата на тези яйца. Това са стерилни войници и мъжки мравки. Все още е твърде хладно и жлезата, произвеждаща „момичета“, не е заработила. Веднага щом метеорологичните условия позволят, Майката ще снесе точно необходимото количество за попълването на всяка каста според нуждите на Града. Работнички ще дойдат да й съобщят, че „не достигат мелачки на зърно или артилеристки“ и тя ще изпълни поръчката. Случва се Бело-киу-киуни да излезе от жилището си и да тръгне на оглед из коридорите. Нейните антени са достатъчно чувствителни, за да доловят недостига в една или друга каста. И тя незабавно попълва бройката.

Майката снася още пет крехки яйца, сетне се обръща към посетителя. Тя го докосва и го облизва. Досегът с царската слюнка винаги е изключително преживяване. Тази слюнка не само е универсален обеззаразител, но и същинска панацея, лекуваща всякакви рани освен във вътрешността па главата.

Макар Бело-киу-киуни да не може да разпознава поотделно всяко от безбройните си малки, с този благороден жест тя показва, че познава собствената си миризма. Той е нейно чедо.

Антенният диалог може да започне.

Добре дошъл в лоното на Стадото. Ти ме напусна, но нищо не може да ти попречи да се върнеш.

Ритуално обръщение на Майката към нейните деца. След като го е излъчила, тя подушва феромоните на дванадесетте сегмента с тържественост, която впечатлява младия 327-и… Вече е разбрала причината за неговото посещение… Първата експедиция, изпратена на Запад, е била напълно унищожена. Около мястото на катастрофата е витаела миризма на мравки-джуджета. Те по всяка вероятност са открили секретно оръжие.

На поход бе кракът,

на място бе око,

завърна се жив нерв.

То се знае. Всъщност работата е там, че не може да подбуди Стадото. Неговите обонятелни послания не убеждават никого. Смята, че единствено тя, Бело-киу-киуни, знае как да предаде съобщението и да бие тревога.

Майката го подушва с удвоено внимание. Улавя и най-малките летливи молекули по неговите членове и крака. Да, по тях наистина има следи от смърт и от тайнственост. Това би могло да бъде войната… А може би не.

Тя му дава да разбере, че във всички случаи не притежава никаква политическа власт. В Стадото решенията се вземат чрез постоянното съгласуване на гледищата в работни групи, обединени около един или друг свободно избран проект. Ако той не е в състояние да вдъхне живот на подобен нервен център, сиреч да оформи група, от неговия опит няма никаква полза.

Дори тя не може да му помогне.

327-и настоява на своето. Веднъж намерил събеседничка, която изглежда предразположена да го изслуша, той с всички сили излъчва най-обаятелните си молекули. Според него тази катастрофа би трябвало да бъде първостепенна грижа. Незабавно да се изпратят шпионки, които да се опитат да разузнаят какво представлява това тайно оръжие.

Бело-киу-киуни отговаря, че Стадото изнемогва от „първостепенни грижи“. Не само че пролетното пробуждане не е приключило, но и кожата на Града все още представлява работна площадка. Докато и последният слой клонки не бъде поставен, би било твърде рисковано да се потегли на война. Впрочем в Стадото се чувства недостиг на белтъчини и захари. И най-сетне е време да се помисли за подготовката на Празника на Възраждането. Всичко това изисква енергичните усилия на всеки един. Дори шпионите са претоварени. Ето обяснението защо неговият сигнал за тревога не може да бъде възприет.

Минава известно време. Чува се само как устните на работничките ближат черупката на Майката, която пък от своя страна отново се захваща да дразни месоядното растение. Тя се сгъва и коремът и се долепя до гръдния кош. Двата й предни крака увисват. Дръпва чевръсто единия от тях в момента, когато челюстите на растението се захлопват, после разсъждава какво страшно оръжие може да бъде то.

Би могло да се издигне стена от месоядни растения за охрана на цялата северозападна граница. Единственото неудобство е, че засега тези малки чудовища не могат да отличат обитателите на Града от чужденците…

327-и отново се връща на онова, което измъчва съзнанието му. Бело-киу-киуни го пита колко са загиналите при „инцидента“. Двадесет и осем. Всички от подкастата на войниците-изследователки ли са били? Да, той е бил единственият мъжки в експедицията. Тогава тя се самовглъбява и снася последователно двадесет и осем перли-сестри, сега-засега в течно състояние.

Двадесет и осем мравки са мъртви, тези двадесет и осем яйца ще ги заместят.

 

НЕИЗБЕЖНО ЕДИН ДЕН:

Неизбежно един ден пръсти ще докоснат тези страници, очи ще пробягат по тези думи, мозъци ще потърсят смисъла.

Не искам този момент да настъпи прекалено рано. Последствията биха могли да бъдат ужасни. Дори сега, когато пиша тези изречения, все още се боря да запазя моята тайна.

Ала все някога хората ще трябва да разберат какво се е случило.

Дори най-дълбоко укритите тайни рано или късно излизат наяве. Времето е техният най-голям враг. Които и да сте вие, искам най-напред да ви поздравя. В мига, когато се заловите да четете тези редове, вероятно ще съм мъртъв от десетина, ако не и от стотина години. Поне се надявам да е така.

Понякога съжалявам, че стигнах до това познание. Но аз съм човек и ако солидарността към моите себеподобни понастоящем е в най-ниската си точка, все пак не забравям за дълга, произтичащ дори само от факта, че някога съм се родил един от вас, хора от тази Вселена.

Трябва да завещая на някого моята история.

Погледнати отблизо, всички истории си приличат.

В началото има един субект в „зародиш“, които още не се е изявил. Той преживява криза. Тази криза го подтиква към действие. В зависимост от постъпките си той ще умре или ще се промени.

Първата история, която ще ви разкажа, е тази на нашата Вселена. Защото ние живеем вътре в нея. И защото всички неща, малки и големи, следват едни и същи закони и притежават едни и същи връзки на взаимозависимост.

Ако обърнете например тази страница, вие търкате с показалец по целулозата на хартията. Този контакт предизвиква неуловимо, ала все пак съвсем реално затопляне. Отнесено към безкрайно малкото, то предизвиква прескачане на електрон, който напуска своя атом и след това се сблъсква с друга частица.

Само че „по отношение“ на самата нея тази частица всъщност е необятна. Така че сблъсъкът с електрона за нея представлява истински катаклизъм. Преди тя е бича инертна, празна, студена. Поради вашето „обръщане“на страницата, ето че тя изпада в криза. Прорязват я огромни огнени езици. Само с това движение вие сте предизвикали нещо, за чиито последствия никога няма да узнаете. Може би от това са се родили нови светове, обитавани от хора, и тези хора ще открият металургията, провансалската кухня и междузвездните полети. Те може да се окажат дори по-интелигентни от самите нас. И никога нямаше да съществуват, ако не бяхте взели в ръка тази книга и ако пръстът ви не беше предизвикал затопляне точно на това място върху хартията.

По същия начин и нашата Вселена със сигурност се намира върху ъгълчето на страницата на някоя книга, върху подметката на обувка или върху пяната на кана бира в условията на друга гигантска цивилизация.

Без съмнение нашето поколение никога няма да може да провери дали е така. Ала това, което ние знаем, е, че преди много време нашата Вселена или във всеки случай частицата, в която се съдържа нашата Вселена, е била празна, студена, черна, неподвижна. И после някой или нещо е предизвикало кризата. Някой е обърнал страница, стъпил е върху камък, обрал е пяната от кана с бира. Така или иначе, имало е някакъв вид сътресение. Нашата частица се е пробудила. За пас, както знаем, това е била една гигантска експлозия, наречена Големият взрив.

Всяка секунда в безкрайно голямото, в безкрайно малкото, в безкрайно далечното може би се ражда свят така, както се е родил нашият преди повече от петнадесет милиарда години. Други светове ние не познаваме. Ала за нашия е известно, че е започнал от експлозията на „най-малкия“ и „най-простия“ атом: водорода.

И така, представете си една безкрайна тишина, внезапно нарушена от страхотен гръм. Защо там горе някой е обърнал страницата? Защо е обрал пяната от бирата? Това е без значение. Резултатът е, че водородът гори, експлодира, грее. Необятна светлина прорязва ненакърненото преди пространство. Криза. Неподвижните неща се раздвижват. Студените се затоплят. Безшумните забучават.

В тази изначална жарава водородът се превръща в хелий, чийто атом е съвсем малко по-сложен. Ала от тази незначителна промяна можем да извадим заключение за първото главно правило на нашата Вселена: ДВИЖЕНИЕ КЪМ ВСЕ ПО-СЛОЖНО.

Това правило изглежда очевидно. Ала нищо чудно в съседните светове да е различно. Другаде е възможно то да е движение към ВСЕ ПО-ГОРЕЩО или към ВСЕ ПО-ТВЪРДО, или към ВСЕ ПО-СМЕШНО.

При нас също нещата стават все по-горещи, все по-твърди или все по-смешни, но това не е изначалният закон. Това са само странични явления. Нашият основополагащ закон, този, към който се нагаждат всички други, е: ДВИЖЕНИЕ КЪМ ВСЕ ПО-СЛОЖНОТО.

 

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

327-и мъжки броди из южните коридори на града. Той не се е успокоил. Продължава да повтаря прословутото изречение:

На поход бе кракът,

на място бе око,

завърна се жив нерв.

Защо не се получава? Къде е грешката? Тялото му кипи от необработена информация. Според него Стадото е било ранено, без дори да си даде сметка за това. А той е дразнителят за болка. Следователно трябва да накара Града да реагира.

О, колко е тежко да сдържаш посланието на болката, да го носиш в себе си, без да откриеш дори една антена, която да пожелае да го приеме. Иска му се да се разтовари от цялата тази тежест, да подели с другите това ужасно познание.

Една мравка термична вестителка минава край него. Усещайки колко е потиснат, тя решава, че той все още не е напълно разбуден, и му предлага слънчеви калории. Това му дава малко сила, която той незабавно употребява, за да се помъчи да я убеди.

Тревога, една експедиция бе унищожена при засада, устроена от джуджетата, тревога.

Ала му липсват дори убедителните нотки, които е притежавал в началото. Термичната вестителка отминава, сякаш нищо не се е случило. 327-и не се отказва. Той тича по коридорите, излъчвайки своето тревожно послание.

Понякога войниците се спират, изслушват го, дори разговарят с него, ала тази история с разрушителното оръжие е толкова неправдоподобна. Не успява да се оформи никаква група, способна да се нагърби с военна мисия.

Сломен, той продължава нататък.

Внезапно, както се придвижва по един безлюден тунел на четвъртия подземен етаж, долавя някакъв шум зад себе си. Някой го следи.

 

327-и мъжки се обръща. Оглежда коридора с инфрачервените си очи. Няма никого. Странно. Сигурно така му се е сторило. Ала зад гърба си отново чува шума от стъпки. Скрич… тсссс, скрич… тсссс. Някой приближава, навярно куцайки с два от шестте си крака.

За да се увери, той се обръща на всеки кръстопът, после изчаква. Шумът спира. Веднага щом продължи, шумът захваща отново: Скрич… тес, скрич… тес, скрич… тсс.

Няма съмнение: преследват го.

Някой, който се скрива веднага щом той се обърне. Странно поведение, напълно необичайно. Защо един член на Стадото ще следи друг, без да се покаже? Тук всички живеят дружно и никой не крие нищо от останалите.

Ала „присъствието“ го следва неотклонно. Все така на разстояние, все така скрито. Скрич… тсс, скрин… тсс. Как да реагира? Когато все още бе ларва, гледачките го бяха научили, че винаги трябва да гледа опасността в лицето. Той спира и се преструва, че се мие. Присъствието е вече съвсем наблизо. Става почти осезаемо. Имитирайки жестовете за миене, той помръдва с антени. Готово, улавя ароматните молекули на преследвача. Това е дребен войник на една година. Отделя странен мирис, който замъглява обичайните определители на самоличността. Трудно може да се каже от какво естество е. Напомня мирис на скала.

Дребничкият войник вече не се крие. Скрин…тсссс… скрич… тсссс… Сега го вижда в инфрачервено. Наистина му липсват два крака. Мирисът на скала с по-отчетлив.

Той излъчва.

Кой е там?

Никакъв отговор.

Защо ме преследвате?

Отново никакъв отговор.

Желаейки да забрави за инцидента, мъжкият продължава пътя си, но скоро долавя второ присъствие точно пред себе си. Пак войник, но този път едър. Галерията е тясна, няма да може да мине.

Дали да се върне обратно? Това би означавано да се сблъска с куция, който междувременно бърза към него.

Попаднал е в капан.

Сега подушва ясно: двама войници. И от двамата се носи мирис на скала. Едрият разтваря дългите си челюсти.

Наистина е попаднал в клопка!

Не е възможно един обитател на града да се опитва да убие друг. Дали пък не става въпрос за разстройство на имунната система? Нима не са разпознали неговите миризми за самоличност? Да не би да го вземат за чуждо тяло? Та това е истинско безумие, все едно стомахът да се опитва да убие червото…

327-и мъжки увеличава силата на излъчването:

И аз като вас съм клетка от Стадото. Ние сме един и същ организъм.

Това са млади войници и вероятно са се заблудили. Ала излъчванията му не ги спират. Дребничката куца мравка се хвърля върху гърба му, държейки го за крилата, докато едрата стисва главата му между челюстите си. Така заклещен, той бива повлечен към сметището.

327-и мъжки отчаяно се бори. Чрез сегмента си за полово общуване той излъчва всевъзможни емоции, за които безполовите дори не са чували. Те се колебаят между неразбирането и паниката.

За да не бъде омърсен от неговите „абстрактни“’ идеи, куцият, все така вкопчен в мезотонума му, стърже по антените му с челюсти. С този жест той отстранява всичките му феромони, между които и миризмите-пропуски. Във всеки случай там, където отива, те няма да му послужат за нищо.

Зловещата тройка се придвижва на тласъци по най-безлюдните коридори. Дребничката куца мравка продължава методично своето почистване. Сякаш не желае да остави каквато и да било информация върху тази глава. Мъжкият вече не оказва съпротива. Примирен, той се готви постепенно да прекрати биенето на сърцето си.

 

„Защо е всичкото това насилие, защо е цялата тази омраза, братя? Защо?

Всички ние сме едно, всички до един сме деца на Земята и на Бога.

Да прекратим безсмислените разпри. XXII век или ще бъде век на духа, или въобще няма да бъде. Да забравим старите свади, основани на гордостта и двуличието.

Индивидуализма — ето го нашия истински враг! Вашият брат е в нужда и вие го оставяте да умре от глад, вие не сте достойни да бъдете част от голямата световна общност. Едно погубено същество иска от вас помощ и подкрепа и вие му затваряте вратата. Вие не сте от нашите.

Познавам ви, люде на чистата съвест в копринени одежди! Вие мислите единствено за вашето охолство, жадувате само за лична слава и за щастие, да, но за вашето собствено щастие и за това на най-близките ви.

Казвам ви, че ви познавам. Тебе, тебе и тебе! Престанете да се усмихвате пред екрана, говоря ви за сериозни неща. Говоря ви за бъдещето на човечеството. Това не може да продължава. Тази начин на живот е лишен от смисъл. Ние пилеем всичко, рушим всичко. Нашите гори биват изсичани за производството на носни кърпи за еднократна употреба. Всичко вече е за еднократна употреба — прибори, химикалки, дрехи, фотоапарати, коли — и без сами да си давате сметка, и вие сте за еднократна употреба. Откажете се от това повърхностно съществуване. Трябва да се откажете днес, преди да бъдете принудени да го сторите утре.

Елате при нас, присъединете се към нашата армия на вярата. Всички ние сме войни на Бога, братя мои.“

Лицето на говорителката се появява в кадър. „Това евангелистко предаване осъществиха отец Макдоналд от «Новата адвентистка църква на 45-ия ден» и фирмата за замразени продукти «Суитмилк». Тя бе излъчена от спътник за мондовизия. А сега нашият научнофантастичен сериал «Извънземен съм и се гордея с това», но преди това реклами.“

Люси не можеше като Никола да спре напълно хода на мислите си, гледайки телевизия. Осем часа, откакто Жонатан бе слязъл долу, и никаква вест от него!

Ръката й посегна към телефона. Той беше поръчал да не предприемат нищо, но ако е мъртъв, ако е бил затрупан?

Тя все още не можеше да се реши да слезе. Ръката й вдигна слушалката. Набра номера на дежурния.

— Ало, полицията ли е?

— Бях ти казал да не се обаждаш — обади се един слаб безизразен глас откъм кухнята.

— Тате! Тате!

Тя остави обратно слушалката, от която продължаваше да се чува: „Ало, говорете, дайте си адреса.“ Щрак.

— Да, да, аз съм, не биваше да се тревожите. Казах ви да ме изчакате спокойно.

Да не се тревожат? И таз добра!

Жонатан не само държеше в ръце това, което до неотдавна беше Уарзазат, а сега представляваше само парче кърваво месо, но и самият той бе преобразен. Не беше изплашен или съсипан, дори изглеждаше някак засмян. Не, имаше нещо друго, но как би могло да се опише? Създаваше впечатление на състарен или болен. Погледът му беше трескав, цветът на лицето му — оловносив, беше задъхан и целият трепереше.

Като съзря обезобразеното тяло на своето куче, Никола избухна в плач. Клетият пудел сякаш беше накълцан на ситно с бръснач.

Поставиха го върху един разгънат вестник. Никола не преставаше да оплаква гибелта на своя другар. Всичко беше свършено. Никога повече нямаше да го види как подскача към стената, когато някой произнесеше думата „котка“, как отваря вратите с весел скок върху дръжката на бравата. Никога повече нямаше да го спасява от едрите хомосексуални немски овчарки.

Нямаше го вече Уарзазат.

— Утре ще го отнесем на гробището за кучета в „Пер-Лашез“ — отстъпи Жонатан. — Ще му купим гроб за четири хиляди и петстотин франка, от онези, върху които може да се поставя и фотография.

— О, да! О, да! — хълцаше Никола. — Той заслужава поне това.

— Сетне ще отидем до развъдника да си избереш друго животно. Защо не вземеш този път малтийски териер? Те също са много симпатични.

Люси все още не можеше да се съвземе. Не знаеше с какъв въпрос да започне. Защо се беше бавил толкова? Какво се бе случило с кучето? А със самия него? Иска ли да хапне? Беше ли помислил колко се тревожат близките му?

— Какво има там долу? — каза най-после тя с равен глас.

— Нищо, нищо.

— А ти видя ли се на какво приличаш? Ами кучето… Човек би казал, че е прекарано през месомелачка. Какво го е сполетяло?

Жонатан прокара мръсна ръка по челото си.

— Нотариусът имаше право, долу е пълно с плъхове. Уарзазат е бил разкъсан от разярени плъхове.

— Ами ти?

Той се изкиска.

— Аз съм доста по-едро животно и те се изплашиха от мен.

— Това е безумие! Какво прави долу цели осем часа? Какво има на дъното на това проклето мазе? — ядоса се тя.

— Не зная какво има на дъното. Не стигнах до края.

— Не си стигнал до края!

— Не, то е много, много дълбоко.

— И за осем часа не си стигнал до края на… на нашето мазе!

— Не. Спрях, когато открих кучето. Навсякъде имаше кръв. Трябва да знаеш, че Уарзазат се е бил юнашки. Направо е невероятно как едно тъй малко кученце е издържало толкова дълго.

— Но всъщност къде спря? Насред път?

— Откъде да знам? Във всеки случай не можех да продължа по-нататък. Аз също се изплаших. Знаеш, че не понасям нито тъмнината, нито насилието. Всеки на мое място би се спрял. Човек не може да продължава да върви до безкрай неизвестно накъде. А освен това се сетих за теб, за вас. Не можеш да си представиш колко е… Толкова е мрачно. Там витае смъртта.

При тези думи лявото ъгълче на устните му се сгърчи в тик. Тя никога не го бе виждала такъв. Разбра, че не бива повече да го тормози. Прегърна го през кръста и го целуна по студените устни.

— Успокой се. Всичко свърши. Ще зазидаме тази врата и ще забравим за нея.

— Не. Не е свършило. Този път трябваше да спра заради кръвта. Всеки на мое място би спрял. Насилието винаги е шокирало хората, дори когато е срещу животни. Но аз не мога да изоставя всичко току-така, може би на крачка от целта…

— Да не искаш да ми кажеш, че имаш намерение да се върнеш долу!

— Точно така. Едмон е минал, ще мина и аз.

— Едмон? Твоят вуйчо Едмон?

— Той е правил долу нещо и искам да разбера какво точно.

Люси сподави въздишка.

— Умолявам те, ако обичаш мен и Никола, не слизай повече.

— Нямам избор.

Устните му отново се изкривиха от тик.

— Винаги съм зарязвал всичко по средата. Винаги съм спирал, когато разумът ми е подсказвал, че опасността е наблизо. И погледни в какво се превърнах. В човек, който несъмнено не е познал несгодите, но и който не е успял в живота. Винаги съм спирал насред път и не съм стигал до същността на нещата. Трябваше да си остана ключар, да се оставя да ме нападнат, дори да бях получил някоя и друга цицина. Това щеше да бъде кръщение, щях да опозная насилието и да се науча да го управлявам. А ето че, отбягвайки всяка неприятност, сега съм неопитен като някое бебе.

— Ти бълнуваш.

— Не, не бълнувам. Не може да се живее вечно в пашкул. Покрай това мазе ми се удава уникален случай да направя решителната крачка. Ако не го сторя, никога повече няма да посмея да се погледна в огледалото, защото ще видя там един страхливец. Впрочем спомни си, че ти самата ме накара да сляза.

Той свали изцапаната си с кръв риза.

— Недей да настояваш, решението ми е окончателно.

— Добре, в такъв случай ще дойда с теб! — заяви тя, като грабна електрическото фенерче.

— Не, ти оставаш тук!

Беше я хванал здраво за китките.

— Пусни ме, какво ти става?

— Прощавай, но трябва да разбереш, това мазе е нещо, което засяга единствено мен. Това е моят скок в неизвестното, това е моят път. Никой друг не бива да се меси, чуваш ли?

Зад тях Никола все още плачеше над останките на Уарзазат. Жонатан пусна китките на Люси и се приближи до своя син.

— Хайде, съвземи се, момче!

— Писна ми, Уарзи е мъртъв, а вие само се карате.

Жонатан се опита да разведри обстановката. Той извади от една кутия кибрит шест клечки и ги постави върху масата.

— Гледай, ще ти задам една гатанка. Възможно е да се направят четири равностранни триъгълника с тези шест клечки. Помисли хубавичко, сигурно ще намериш отговора.

Изненадано, момчето избърса сълзите си и подсмъркна. Веднага се зае да реди клечките по различни начини.

— Искам да ти дам един съвет. За да намериш решението, трябва да мислиш различно. Ако се разсъждава по обичайния начин, доникъде не се стига.

Никола успя да направи три триъгълника. Но не и четири. Той вдигна големите си сини очи, премигна.

— А ти откри ли отговора, тате?

— Не, не още, но съм сигурен, че скоро ще успея.

Жонатан временно успокои своя син, но не и жена си. Люси му хвърляше сърдити погледи. Вечерта те се караха доста разгорещено. Ала Жонатан не пожела да каже нищо повече относно мазето и неговите тайни.

На другия ден той стана рано и целия предиобед бе зает да монтира на входа на мазето желязна врата, снабдена с масивен катинар. Сетне окачи на врата си единствения ключ.

 

Спасението се явява най-неочаквано под формата на земетресение.

Отначало се разлюляват стените. Пясъкът руква като водопад от тавана. Почти веднага следва втори трус, после трети, четвърти… Глухите тласъци следват един подир друг на все по-малки интервали и все по-близо до странната троица. От мощното бучене всичко започва да трепери.

Съживен от трусовете, младият мъжки ускорява биенето на сърцето си, нанася два удара с челюсти, които изненадват неговите палачи, след това се втурва по срутения тунел. Размахва крилата си, които все още са само израстъци, за да ускори своето бягство и да удължи по възможност скоковете си над купищата развалини.

Всяко по-силно сътресение го принуждава да спира и да изчаква, долепен до земята, да преминат лавините от пясък. Цели стени от коридори се срутват върху долните етажи. Мостове, арки и скривалища пропадат, увличайки със себе си милиони обезумели тела.

Миризмата на тревога първа степен витае навсякъде. През тази начална фаза възбуждащите феромони изпълват горните галерии. Всички, които вдъхват този облак, незабавно започват да треперят, да бягат във всички посоки и да отделят още по-остри феромони. По този начин помрачението расте подобно на снежна топка.

Облакът от тревога се разпространява като мъгла, пълзи по всички разклонения на засегнатия участък, достига до главните артерии. Чуждият обект, проникнал във вътрешността на Стадото, предизвиква това, към което младият мъжки доскоро напразно се е стремил: отделяне на токсини за болка. Незабавно черната кръв, образувана от тълпите белоканци, започва да пулсира по-бързо. Множеството отнася яйцата, оказали се в близост с пострадалия участък. Войниците се организират в бойни единици.

В момента, когато 327-и мъжки се озовава посред едно широко кръстовище, наполовина затрупано от пясък и движещи се тела, трусовете се уталожват. Настава тревожна тишина. Всеки спира да види какво ще последва. Вирнатите антени потрепват в очакване.

Изведнъж ужасяващото почукване се заменя от глухо ръмжене. Всички усещат как гъстата козина от клонки на Града бива пробита. Нещо огромно се провира през свода, събаря стените, плъзга се между клонките.

Тънко розово пипало изскача насред кръстовището, шиба из въздуха и помита всичко с бясна скорост в желанието си да докопа възможно най-голям брой граждани. Войниците се нахвърлят върху него, опитвайки се да го захапят, и на върха му бързо се образува голям черен грозд. Доволен от плячката, езикът се отдръпва нагоре и изчезва, запращайки тълпата в някаква паст, след което отново се проточва, още по-дълъг, по-лаком и смъртоносен.

Започва втората фаза на тревогата. Работничките барабанят по земята с коремчетата си, за да повикат войниците от долните етажи, които още не са разбрали за драмата.

Целият град ехти от ударите на този естествен там-там. Сякаш „организмът Град“ се задъхва: так, так, так! Ток… ток… ток, отвръща пришълецът, който отново е започнал да удря по свода, за да се вмъкне колкото се може по-дълбоко. Всеки се притиска до стената, опитвайки се да избегне тази разбесняла се червена змия, която се мята из галериите. Когато някоя хапка се окаже твърде бедна, езикът се протяга още повече. След него се показва клюн и една гигантска глава.

Това е зелен кълвач! Страшилището на пролетта… Тези лакоми насекомоядни птици издълбават в покрива на мравешките градове отвори, дълбоки понякога до шестдесет сантиметра, след което се угощават с обитателите.

Време е да започне третата фаза на тревогата. Някои работнички, направо обезумели от възбуда, ненамерила израз в действия, се залавят да танцуват танца на страха. Движенията са резки: подскоци, тракане с челюсти, плюене… Други пък, изпаднали в истерия, тичат по коридорите и хапят всичко, което мърда. Перверзни следствия на страха: Градът, който не е в състояние да унищожи агресора, накрая започва да се самоунищожава.

 

Катаклизмът е локализиран до западния петнадесети горен етаж, ала тъй като тревогата е преминала през три фази, сега целият град е на бойна нога. Работничките слизат до най-долните подземия, за да скрият яйцата на сигурно място. Те се разминават със забързаните колони войници с вирнати челюсти.

В течение на безброй поколения Градът на мравките се е научил да се брани от подобни нежелателни произшествия. Сред безредното движение мравките от кастата на артилеристите образуват бойни групи и си разпределят неотложните операции.

Обграждат зеления кълвач на най-уязвимото място: шията. После застават в положение за близка стрелба. Коремчетата им се целят в птицата. Огън! Изпращат с всичката сила на сфинктерите си струи свръхконцентрирана мравчена киселина.

Птицата изпитва внезапното и мъчително усещане, че някой обгръща шията й с шалче от остри карфици. Тя започва да пърха, опитва се да се отскубне. Само че е отишла твърде далече: крилете й са се заплели в пръстта и сред клонките на свода. Тя протяга отново език, за да изтреби колкото се може повече от своите микроскопични противници.

Нова вълна войници идва на смяна. Огън! Зеленият кълвач подскача. Този път не са карфици, а направо бодли. Той кълве трескаво с човка. Огън! Киселината разяжда нервите му и той е напълно парализиран.

Стрелбата спира. Войници с широки челюсти се стичат отвред, хапят раните от мравчената киселина. Междувременно един легион излиза навън върху това, което е останало от свода, изравя опашката на животното и започва да дълбае онази част, която отделя най-силна миризма: ануса. Войниците сапьори скоро разширяват отвора и се втурват в червата на птицата.

Първият екип е успял да пробие кожата на шията. Веднага щом руква червената кръв, отделянето на феромони за тревога престава. Битката се смята за спечелена. В гърлото зее широка рана и в нея нахлуват цели батальони. В ларинкса на животното има все още живи мравки. Спасяват ги.

После войниците се вмъкват във вътрешността на главата, търсят отверстията, които водят към мозъка. Една работничка намира проход: сънната артерия. Все пак трябва да се избере подходящата: тази, която води от сърцето към мозъка, а не обратно. Ето я! Четирима войници правят пробив и се хвърлят в червената течност. Тласкани от сърдечното налягане, те скоро се озовават сред мозъчните полукълба. Там се залавят да дълбаят сивото вещество.

Зеленият кълвач, обезумял от болка, се мята наляво и надясно, ала не намира никакъв начин да се противопостави на тези нашественици, които го разкъсват отвътре. Един взвод мравки се вмъква в белите дробове и излива там киселина. Птицата кашля ужасно.

Други, цял армейски корпус, нахълтват в хранопровода, за да осъществят връзката с колегите си, проникнали в храносмилателната система през ануса. Последните се изкачват бързо по дебелото черво, опустошавайки по пътя си всички жизненоважни органи, които попадат в обсега на челюстите им. Те дълбаят живото месо, както са свикнали да дълбаят земята, превземат с щурм последователно воденичката, черния дроб, сърцето, далака и панкреаса, все едно, че са крепости.

Понякога гейзер кръв или лимфа, бликнала ненадейно, удавя неколцина. Ала това се случва само с непохватните, които нямат опит в разрязването.

Останалите напредват методично сред черната и червена плът. Те умело се изплъзват от спазмите, за да не бъдат смазани. Избягват да докосват участъците, напоени с жлъчка или смилателни киселини.

Накрая двете армии се събират на височината на бъбреците. Птицата все още не е умряла. Сърцето й, надупчено от безброй челюсти, продължава да праща кръв към прекъснатите съдове.

Без да дочакат последния дъх на жертвата, вериги от работнички си предават една на друга късове все още жива плът. Нищо не може да устои на тези малки хирурзи. Когато започват да разрязват парчетата мозък, зеленият кълвач бива разтърсен от един последен предсмъртен гърч.

Целият град се стича да участва в разсичането на чудовището. Коридорите гъмжат от мравки, които стискат я перо, я някое пухче за спомен.

Бригадите от зидарки вече са се заловили за работа. Те ще възстановят свода и повредените тунели.

От разстояние изглежда, сякаш мравунякът яде някаква птица. След като я е погълнал, той я смила, разпределяйки месото и мазнината, перата и кожата там, където ще са най-необходими за Града.

 

СЪТВОРЕНИЕ:

Как е възникнало обществото на мравките? За да разберем това, трябва да се върнем неколкостотин милиона години назад в момента, когато животът се е зародил на Земята.

Едни от първите обитатели били насекомите.

Те изглеждали зле пригодени за този свят. Дребни, крехки, те били идеалната жертва на всеки естествен противник. За да оцелеят, някои от тях, като скакалците, избрали пътя на размножението. Те снасяли толкова малки, ме нямало как да не се съхранят.

Други, като осите или пчелите, избрали отровата и от поколение на поколение постепенно се сдобили с отровно жило, което ги правело опасни.

Други пък, като хлебарките, избрали да станат негодни за ядене. Специална жлеза придавала толкова неприятен вкус на месото им, че никой не пожелавал да ги опита.

Някои, като богомолките или нощните пеперуди, избрали мимикрията. Подобни на стръкчета трева или на парчета кора, те оставали незабелязани сред негостоприемната природа.

Ала в дивата джунгла на тази ранна епоха множество насекоми не успели да открият свой „номер“, за да оцелеят, и изглеждали обречени на изчезване.

Сред тези „онеправдани“ на първо място били термитите. Появил се преди около сто и петдесет милиона години върху земната кора, този дървояден вид нямал никакъв шанс да просъществува. Прекалено много естествени врагове и прекалено малко средства за съпротива…

Какво е станало с термитите?

Много от тях загинали, а оцелелите били до такава степен притиснати, че своевременно стигнали до твърде оригинално решение: „Никой да не се бие сам. Да бъдат създадени групи за солидарност. На нашите врагове ще им бъде по-трудно да се справят с двадесет термита, които се съпротивляват дружно, отколкото с някой самотник, опитващ се да избяга.“ По този начин термитът открил един от най-важните пътища към усложняването: обществената организация.

Тези насекоми заживели на малки колонии, отначало семейни, сплотени около Майката-носачка. Сетне семействата се обединили в села, селата се разраснали и се превърнали в градове. Не след дълго техните градежи от пясък и цимент осеяли цялото земно кълбо.

Термитите били първите разумни господари на нашата планета и нейното първо общество.

 

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

327-и мъжки вече е изгубил от погледа си двамата убийци с мирис на скала. Наистина е успял да им се изплъзне. Ако има малко повече късмет, те може и да са загинали под развалините…

Ала за него неприятностите все още не са приключили. Той не притежава вече нито една миризма-пропуск. При първата среща с някоя мравка-войник с него с свършено. Неговите съплеменници непременно ще го помислят за чуждо тяло. Няма да го оставят дори да им обясни. Изстрелът с киселина или светкавичното нападение с челюсти ще дойде без предупреждение, както става с всички, които не могат да излъчат миризмите-пропуски на Федерацията.

Това е истинско безумие. Как можа да стигне дотук? За всичко са виновни онези двама проклети войници с мирис на скала. Какво ги прихвана? Вероятно са се побъркали. Макар това да се случва много рядко, понякога се получават грешки в генетичното програмиране, водещи до подобни психологически произшествия; също като онези изпаднали в истерия мравки, които нанасяха удари на всички страни по време на третата фаза на тревогата.

Само че тези двамата нямаха вид на истерици или на изродени. Дори, изглежда, много добре съзнаваха какво вършат. Би могло да се помисли, че… Има един-единствен случай, при който клетки съзнателно унищожават други клетки на един и същ организъм. Гледачките наричат това рак. Би могло да се помисли, че… това са клетки, болни от рак.

Мирисът на скала ще да е всъщност мирис на болест… Също и при този случай трябва да се вдигне тревога. Оттук нататък на 327-и мъжки му предстои да разкрие две загадки: тайното оръжие на джуджетата и раковите клетки на Бел-о-кан. А не може да сподели това с никого. Трябва добре да го обмисли. Възможно е сам той да разполага е някакви неизвестни възможности… с някакво решение.

Залавя се да мие антените си. Навлажняванс (твърде странно му се струва да ближе антените си, без да усети характерния вкус на феромоните-пропуски), обтриване, изглаждане с четката на лакета, подсушаване.

Какво да прави, дявол да го вземе?

Като начало да остане жив.

Една-единствена личност може да си припомни неговия инфрачервен образ, без да има нужда от потвърждение на феромоните за разпознаване: Майката. Само че Забраненият град гъмжи от войници. Толкова по-зле. В края на краищата една стара сентенция на Бело-киу-киуни гласи, че „Там, където дебне опасността, често е най-сигурното място“.

* * *

— Едмон Уелс не остави тук много добри спомени. Впрочем, когато си тръгна, никой не го задържа.

Тези думи бяха изречени от стар мъж с приветливо лице, един от заместник-директорите на „Суитмилк Кор-порейшън“.

— Въпреки всичко, изглежда, той е открил нова хранителна бактерия, придаваща аромат на киселото мляко…

— В областта на химията трябва да се признае, че понякога имаше гениални хрумвания. Ала те го спохождаха твърде нередовно, някак на пристъпи.

— Вие самият имали ли сте неприятности с него?

— Честно казано, не. Да речем, че по-скоро той не се вписваше в екипа. Вечно странеше. Затова, въпреки че неговата бактерия донесе милиони, тук никой не го оцени.

— Бихте ли се изяснили?

— Всеки екип си има началници. Едмон не понасяше началниците, нито впрочем каквато и да било форма на йерархия. Винаги е презирал шефовете, които „ръководят заради самото ръководене, без да произвеждат нищо“, както той самият се изразяваше. И така, всички сме длъжни да се подмазваме на висшестоящите. В това няма нищо лошо. Самата система го изисква. Ала той беше горд. Мисля, че това ни дразнеше повече от всичко, нас, неговите колеги, а и самите началници.

— Как напусна?

— Скара се с един от нашите заместник-директори и, трябва да призная, беше напълно прав. Въпросният заместник-директор беше ровил из бюрото му и това разяри Едмон. Когато видя, че всички са склонни да застанат на страната на другия, беше принуден да напусне.

— Но нали сам казахте, че е бил прав…

— По-добре да се държиш като подлец в защита на познати хора, дори и да са антипатични, отколкото да проявиш храброст в защита на непознати, колкото и да са симпатични. Тук Едмон нямаше приятели. Не се хранеше с нас, не пиеше с нас, вечно като че ли витаеше из облаците.

— Защо в такъв случай ми говорите за вашата „подлост“? Не виждам какво ви накара да ми разкажете това.

— Хм, откакто той умря, все си мисля, че се отнесохме зле с него. Вие сте негов племенник и като ви приказвам тези неща, някак ми олеква…

 

В дъното на тъмния проход се очертава дървена крепост: Забраненият град.

Всъщност тази постройка представлява боров дънер, около който е изграден куполът. Пънът служи за сърце и за гръбнак на Бел-о-кан. Сърце, защото в него се намират царските покои и запасите от ценни храни. Гръбнак, защото той позволява на Града да устоява на дъждовете и бурите.

Отблизо се вижда, че стената на Забранения град е изпъстрена със сложни шарки, които приличат на някакво варварско писмо. Това са коридори, издълбани някога от първите обитатели на пъна: термитите.

Когато основателката Бело-киу-киуни се приземила в областта преди пет хиляди години, тя веднага се натъкнала на тях. Войната продължила дълго, повече от хиляда години, но накрая белоканците победили. Тогава те открили прелестите на „твърдия град“ с дървени коридори, които никога не се срутват. Този боров пън им разкрил нови урбанистични и архитектурни перспективи.

Отгоре — плоската и равна надземна част; отдолу — дълбоките, разклоняващи се в земята корени. Направо и-де-ал-но. Ала не след дълго пънът се оказал недостатъчен да приюти нарастващото население от рижи мравки. Тогава започнали да дълбаят в подпочвения пласт по дължината на корените. А върху отсеченото дърво натрупали клонки, за да се разшири върхът.

Сега Забраненият град е почти безлюден. С изключение на Майката и на нейните отбрани пазителки, всички останали обитават периферията.

327-и приближава предпазливо и с неравни крачки към пъна. Равномерните вибрации издават, че някой се приближава, докато неравномерните могат да минат за шум от леки срутвания. Дано само не срещне по пътя си никакъв войник. Започва изкачването. Остават му някакви си двеста глави разстояние до Забранения град. Вече различава десетките изходи, пробити в дървото. По-точно главите на мравките „вратари“, които препречват достъпа.

Оформени по неизвестно каква генетическа извратеност, те са снабдени с голяма кръгла и плоска глава, която им придава прилика с дебели гвоздеи, точно съответстващи на охраняваните от тях отвори.

Тези живи врати вече са доказали своята ефикасност в миналото. По време на Ягодовата война преди седемстотин и осемдесет години Градът бил нападнат от жълтите мравки. Всички оцелели белоканци се скрили в Забранения град и мравките-вратари, прибирайки се заднишком, затворили херметически изходите.

На жълтите мравки били необходими два дни за разбиването на тези резета. Вратарите не само запушвали отворите, но и хапели с дългите си челюсти. Жълтите мравки се трупали със стотици, за да се борят с един-единствен вратар. Ала саможертвата на „живите врати“ не била напразна. Останалите съюзени градове успели да изпратят подкрепления и градът бил освободен за няколко часа.

327-и мъжки няма никакво намерение да напада сам вратаря, а разчита да се промъкне през една от тези врати, докато някоя гледачка преминава с товар яйца, снесени от Майката. Би могъл да се втурне след нея, преди вратата да се е затворила отново.

Тъкмо в този момент една глава се размърдва, после пропуска… един часови. Засечка, не може нищо да се предприеме: часовият веднага ще се върне и ще го убие.

Ново раздвижване на главата на вратаря. Мъжкият сгъва шестте си крака, готов за скок. Нищо! Фалшива тревога, вратарят само се е наместил по-удобно. Сигурно вратът му се схваща в този дървен хомот.

Толкова по-зле, търпението на 327-и се изчерпва и той се втурва към препятствието. Щом се приближава на една антена разстояние, вратарят открива липсата на феромони-пропуски. Той отстъпва, за да запуши по-добре отвора, после отделя молекули за тревога.

Чуждо тяло в Забранения град! Чуждо тяло в Забранения град! — повтаря той, подобно на сирена.

Ето че размахва щипците си, за да сплаши натрапника. Иска му се да излезе напред и да се бие, но наредбата е изрична: първо трябва да запушва входа!

Необходимо е да се бърза. Мъжкият притежава предимство: той вижда в тъмнината, докато вратарят е сляп. Устремява се напред, отбягва разтворените челюсти, които тракат наслуки, и се опитва да докопа основата им. Прегризва ги една след друга. Потича прозрачна кръв. Двете чуканчета продължават да мърдат безобидно.

Ала 327-и все още не може да мине, трупът на неговия противник запречва входа. Сгърчените му крака продължават по рефлекс да се опират в дървото. Как да постъпи? Той притиска корем до челото на вратаря и стреля. Тялото потрепва, разяденият от киселината хитин започва да се топи, отделяйки сив пушек. Ала главата е твърде дебела. Още четири пъти трябва да стреля, преди да си пробие път през този плосък череп.

Сега вече може да мине. От другата страна попада на закърнели торакс и корем. Тази мравка е била просто врата, врата и нищо повече.

 

СЪПЕРНИЦИ:

Когато петдесет милиона години по-късно се появили първите мравки, те непрекъснато трябвало да се борят за оцеляване. Далечни потомки на дивата оса, тифиидата, те не притежавали нито силни челюсти, нито жило. Били дребни и хилави, но не и глупави, и бързо разбрали, че е в техен интерес да постъпят като термитите. Трябвало да се обединят.

Основали свои села; издигнали грубо стъкмени градове. Скоро термитите се разтревожили от това съперничество. Според тях на Земята имало място само за един вид обществени насекоми.

Оттук насетне войните стават неизбежни. Навред по света, на островите, по дърветата и в планините войските от градовете на термитите влезли в бой с младите армии на мравешките градове. Животинският свят не бил виждал подобно нещо. Милиони челюсти се сражавали редом в името на една цел, която не била свързана пряко с прехраната. Целта била „политическа“!

В началото термитите като по-опитни печелели всички битки. Ала мравките се приспособили. Възприели оръжията на термитите и изобретили нови. Планетата пламнала от световни термитско-мравешки войни, които продължили отпреди петдесет милиона години допреди тридесет милиона години. Приблизително по това време мравките открили струите мравчена киселина като оръжие и отбелязали решително превъзходство.

Битките между тези два вражески вида продължават и в наши дни, но рядко се случва някой легион термити да удържи победа.

 

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

— Значи сте се запознали с него в Африка?

— Да — отвърна професорът. — Едмон беше опечален. Бе починала, струва ми се, жена му. Отдаде се телом и духом на изучаването на насекомите.

— Защо на насекомите?

— А защо не? От най-древни времена насекомите упражняват особено обаяние върху човека. Нима нашите предци не са се боели от комарите, които пренасяли треската, от бълхите, които предизвиквали сърбежи, от паяците, които хапели, от житоядите, който унищожавали хранителните им запаси. Всичко това е оставило следи.

Жонатан се намираше в лаборатория № 326 в центъра по ентомология на CNRS във Фонтенбло в компанията на професор Даниел Розенфелд, красив старец с коси, вързани на конска опашка, засмян и словоохотлив.

— Насекомото предизвиква смут. То е много по-малко и по-крехко от нас и въпреки това ни се надсмива и дори ни заплашва. Впрочем, като се замислим, в края на краищата всички свършваме в стомаха на насекомите. Защото в последна сметка червеите, сиреч ларвите на мухите, се угощават с нашите останки…

— Не бях се сетил за това.

— Насекомото дълго време е било смятано за въплъщение на злото. Велзевул, един от помощниците на Сатаната, например, е изобразяван с глава на муха. И това не е случайно.

— Мравките се ползват с по-добро име от мухите.

— Зависи. Всички култури имат различно отношение към тях. В Талмуда те са символ на честността. За тибетските будисти въплъщават нищожеството на материалистичната дейност. Според баулите от Кот д’Ивоар, ако бременна жена бъде ухапана от мравка, ще роди дете с мравешка глава. Някои полинезийски племена, напротив, ги смятат за миниатюрни божества.

— Преди това Едмон е работел в областта на бактериите, защо ги е изоставил?

— Страстта му към бактериите не представлява и една хилядна от това, което изпитваше към своите изследвания на насекомите и по-специално на мравките. И когато говоря за неговите изследвания, имам предвид пълната му всеотдайност. Именно той отправи апела против мравуняците-играчки, онези пластмасови кутии, които се продават в супермаркетите, с една царица и шестстотин работнички. Пак той се бори за използването на мравките като „инсектицид“. Искаше да се разполагат систематично гнезда с рижи мравки из горите, за да ги прочистват от паразити. Твърде остроумно. В минатото мравките вече са били използвани за борба срещу боровата гъсеница в Италия и срещу еловата памфилида в Полша, два вида насекоми, които опустошават дърветата.

— Какво остроумно има да се насъскват едни насекоми срещу други?

— Хм, той наричаше това „да се набъркаш в тяхната дипломация“. През миналия век бяха извършени толкова глупости с химическите инсектициди. Насекомото никога не бива да бъде атакувано фронтално, още по-малко трябва да бъде подценявано с опити да се опитоми подобно на бозайниците. Насекомите си имат своя философия, свой пространствено-временен континуум, собствено измерение. Те например имат начини за противодействие на всякакви химически отрови: митридатизацията. Нали знаете, ако и до днес не можем да се справим с ятата скакалци, то е, защото тези дяволски създания се адаптират към всичко. Ако ги атакувате с инсектицид, 99 на сто умират, но един процент оживява. И този един процент оцелели са не само имунизирани, но и дават живот на скакалци, които са сто процента „ваксинирани“ срещу този инсектицид. Именно затова преди двеста години е била допусната грешка с непрестанното увеличаване на токсичността на препаратите. Те са убивали много повече човеци, отколкото насекоми. В резултат бяха създадени свръхустойчиви поколения, способни да консумират без никаква вреда най-страшните отрови.

— Искате да кажете, че всъщност няма никакъв начин за борба с насекомите?

— Направете си сам заключението. Все още съществуват комари, скакалци, житояди, мухи цеце… и мравки. Те устояват на всичко. През 1945 година стана ясно, че единствено мравките и скорпионите са оживели след ядрените експлозии. Приспособиха се даже към тях!

 

327-и мъжки бе пролял кръвта на клетка от Стадото. Бе извършил най-страшното насилие срещу своя собствен организъм. След такова нещо остава горчилка. Но имаше ли друг начин той, хормонът, преносител на информация, да оцелее и да продължи мисията си?

Бе убил, защото се бяха опитали да го убият. Това е верижна реакция. Подобно на рака. След като Стадото не се отнася към него нормално, той самият е принуден да прибегне до същото. Трябва да свикне с тази мисъл.

Бе убил свой съплеменник. Може би ще убие и други.

 

— Но защо е отишъл в Африка? Вие сам казахте, че мравки има навсякъде.

— Така е, но не същите мравки… Мисля, че след смъртта на жена си Едмон не държеше вече на нищо, и дори се питам дали не се е надявал мравките да го „самоубият“.

— Моля?

— По дяволите! Та те за малко не му видяха сметката. Африканските мравки-легионери… Не сте ли гледали филма „Когато марабунтата тътне“?

Жонатан поклати отрицателно глава.

— Марабунтата е огромна маса странстващи мравки-легионери, или annoma nigricans, която се движи през равнината и унищожава всичко по пътя си.

Професор Розенфелд се изправи, като че за да посрещне някаква невидима вълна.

— Отначало се чува силно жужене, съставено от всевъзможни врясъци, писукания, махане с криле и крака на множеството животинки, опитващи се да избягат. На този етап мравките все още не се виждат, след което отделни войници изскачат иззад някоя могила. Тези разузнавачи са последвани незабавно от други, строени в редици до хоризонта. Могилата почернява. Като че поток от лава разтапя всичко, до което се докосне.

Професорът крачеше насам-натам и размахваше ръце, погълнат от своя разказ.

— Това е отровната кръв на Африка. Жива киселина. Техният брой е ужасяващ. Една колония „легионери“ снася средно петстотин хиляди яйца дневно. С тях могат да се напълнят цели ведра… Та значи този поток жива сярна киселина тече, изкачва се по склоновете и по дърветата, нищо не може да го спре. Птиците, гущерите или пък насекомоядните бозайници, които имат неблагоразумието да се приближат, незабавно биват разкъсани на парчета. Апокалиптично видение! Никакво животно не може да уплаши „легионерите“. Веднъж станах свидетел как една твърде любопитна котка направо изчезна пред очите ми. Те прекосяват дори потоците, като строят плаващи мостове от собствените си трупове!… В Кот д’Ивоар, в съседната на екотропния център Ламто област, населението така и не бе намерило лек срещу тяхното нашествие. Затова щом обявят, че тези миниатюрни Атилови хуни се задават към селото, хората се разбягват, отнасяйки със себе си всичко най-ценно. Поставят краката на масите и на столовете в съдове с оцет и започват да се молят на своите божества. Когато се завърнат, намират всичко изметено като от тайфун. Не е останала нито една трошица храна или каквото и да било друго органично вещество. Изчезнали са и всички паразити. В края на краищата мравките-легионери са най-ефикасното средство за почистване на колибата от пода до тавана.

— А как сте могли да ги изучавате, след като са толкова свирепи?

— Чакахме да стане обяд. Насекомите нямат система за регулиране на телесната температура като нас. Когато навън е 18°, и температурата на тялото им е 18°, а когато е горещо, кръвта им завира. За тях това е непоносимо. Затова още при първите жарещи лъчи „легионерите“ издълбават гнездо за лагер, в очакване на по-благоприятно време. Това е нещо като краткотраен зимен сън, само че теса блокирани не от студа, а от горещината.

— И тогава?

Жонатан действително не умееше да води диалог. Той смяташе, че разговорът е като два скачени съда. Този, който знае, е пълният съд, а този, който не знае — празният, в повечето случаи самият той. Този, който не знае, отваря широко ушите си и от време на време подклажда ентусиазма на своя събеседник с изрази като „И тогава?“ или „Кажете ми нещо повече за това“, както и с кимания на глава.

Дори да съществуваха други средства за общуване, той не знаеше за тях. Впрочем, като наблюдаваше своите съвременници, му се струваше, че те се впускат в паралелни монолози, по време на които всеки се опитва да използва другия за безплатен психоаналитик. При подобни обстоятелства той прилагаше своя собствена техника. В очите на околните изглеждаше може би пълен невежа, но по този начин поне научаваше непрестанно нови неща. Нима една китайска поговорка не твърди, че „Този, който пита, е глупав пет минути, а този, който не пита, цял живот“?

— Тогава ли? Тогава се приближихме, да го вземат мътните! И повярвайте ми, не беше шега работа. Надявахме се да намерим проклетата им царица. Онова дебело изчадие, което снася по петстотин хиляди яйца на ден. Искахме само да я видим и да я фотографираме. Обухме груби ботуши, с които чистят канализацията. Нямахме късмет, защото Едмон носеше 43 номер, а беше останал само един чифт 40. И той тръгна по джапанки… Спомням си, сякаш беше вчера. В дванадесет и тридесет очертахме върху земята предполагаемите граници на гнездото и започнахме да копаем наоколо траншея с дълбочина един метър. Потече някаква черна кипяща течност. Хиляди свръх възбудени войници защракаха с челюсти, които при този вид са остри като бръснач. Увисваха по ботушите ни, докато ние продължавахме да напредваме, удряйки с лопатите и кирките по посока на брачната килия. Най-сетне намерихме нашето съкровище. Царицата. Насекомо, десеторно по-голямо от нашите европейски царици, фотографирахме я в цялото и великолепие, докато тя вероятно крещеше God save the Queen на езика на миризмите… Резултатът не закъсня. Войниците се стекоха от всички страни и се струпаха на буци по краката ни. Някои успяваха да се покатерят по телата на своите съплеменници, вкопчили се преди това в каучука. Оттам полазваха под панталона, сетне под ризата. Всички заприличахме на Гъливеровци в страната на лилипутите, само че нашите лилипути само гледаха как да ни превърнат в преносими парчета храна! Трябваше да внимаваме най-вече да не проникнат в някой от естествените ни отвори: нос, уста, анус, уши. Случеше ли се това, с нас беше свършено. Те веднага започват да дълбаят отвътре!

Жонатан стоеше кротко и изглеждаше доста впечатлен. Що се отнася до професора, той сякаш отново преживяваше сцената, жестикулирайки като младеж, какъвто отдавна не беше.

— Отупвахме се здравата, за да ги прогоним. А те, те се ориентираха по дъха ни и по потенето. Всички бяхме правили йогистки упражнения за бавно дишане и за контролиране на страха. Опитвахме се да не мислим, да забравим за гроздовете войници, които искаха да ни убият. Изснимахме две ленти, като на няколко пъти използвахме светкавица. Когато привършихме, всички изскочихме от траншеята. С изключение на Едмон. Мравките го бяха покрили чак до главата и се готвеха да го изядат! Бързо го издърпахме за ръцете, съблякохме го и изстъргахме с мачете всички челюсти и глави, кои го бяха останали забити в тялото му. До един бяхме пострадали, но не колкото него, тьй като беше без ботуши. И най-вече той се беше паникьосал и беше отделил феромони на страх.

— Ужасно.

— Напротив, чудесно е, че се отърва жив. Впрочем тази случка изобщо не охлади страстта му към мравките. Напротив, продължи да ги изучава с още по-голямо ожесточение.

— А след това?

— Завърна се в Париж. Нямахме представа какво става е него. Проклетникът не се обади нито веднъж дори по телефона на стария си приятел Розенфелд. Най-сетне един ден научих от вестника, че е починал. Мир на душата му.

Той отиде до прозореца и дръпна завесата, за да погледне един стар термометър, закрепен в емайлираната ламарина.

— Хм, 30°, а сме още април, направо невероятно. От година на година става все по-горещо. Ако продължава така, след десет години Франция ще се превърне в тропическа страна.

— Толкова ли е сериозно?

— Хората не си дават сметка за това, защото става постепенно. Но ние, ентомолозите, долавяме промяната по съвсем точни признаци: откриват се видове насекоми, типични за екваториалните области, в самите околности на Париж. Никога ли не сте обръщали внимание, че пеперудите стават все по-шарени?

— Наистина, даже вчера видях флуоресцираща червеночерна пеперуда, кацнала на една кола.

— Няма съмнение, че това е zigaena с пет точки. Отровна пеперуда, която до неотдавна живееше само на остров Мадагаскар. Ако продължава така… Представяте ли си мравките-легионери в Париж? Здравей, паника. Би било забавно да се види…

 

След като почиства антените си и хапва няколко още топли късчета от „превзетия“ вратар, мъжкият без миризма поема по дървените коридори. Жилището на Майката трябва да е някъде тук, усеща го. За щастие е 25°-време и при тази температура в Забранения град има малко народ. Би трябвало да успее да се промъкне безпрепятствено.

Внезапно долавя миризмата на двама войници, които се задават от противоположната посока. Единият е едър, другият дребен. А на дребния му липсват крака…

Те подушват взаимно от разстояние своите излъчвания.

Невероятно, това е той!

Невероятно, това са те!

327-и хуква с все сила с надеждата да им се изплъзне. Той кръжи ли, кръжи из този триизмерен лабиринт. Излиза от Забранения град. Вратарите не го спират, защото са програмирани да прекарват през филтър единствено влизащите. Краката му сега затъват в меката земя. Взема завой след завой. Ала другите също са много бързи и не изостават. Тъкмо в този момент мъжкият блъска и събаря една работничка, мъкнеща клонче; не го прави нарочно, но с това препречва пътя на убийците с мирис на скала.

Трябва да се възползва от предимството. Скрива се бързо в една пукнатина. Куцият приближава Той още повече се снишава в своето скривалище.

 

— Къде е той?

— Слезе отново долу.

— Как така?

Люси хвана Огюста за ръката и я отведе до вратата на мазето.

— От снощи е вътре.

— И още не се е качил обратно?

— Не, нямам представа какво става долу, но той изрично ми забрани да викам полицията… Слиза вече няколко пъти и всеки път се връща.

Огюста беше поразена.

— Но това е безумие! Вуйчо му остави строга заръка да не…

— Сега взема със себе си и куп инструменти, стоманени скоби, бетонни плочи. Нещо майстори долу, но какво…

Люси обви главата си с ръце. Вече не издържаше, чувстваше, че отново ще изпадне в депресия.

— А не можем ли да слезем да го потърсим?

— Не, сложи брава и я заключва отвътре. Огюста се отпусна сломена на стола.

— Хубава работа! Хубава работа! Ако съм знаела, че заръката на Едмон ще създаде толкова неприятности…

 

ТЯСНА СПЕЦИАЛИЗАЦИЯ:

В големите модерни мравешки градове разпределението на задълженията, повтаряно в течение на милиони години, е породило генетически изменения.

Така някои мравки се раждат с огромни челюсти-ножици, за да станат войници, други притежават мачкащи че пости, за да стриват зърното на брашно, други пък са снабдени със сврьхразвити слюнчени жлези, за да навлажняват и обеззаразяват младите ларви.

Все едно при нас войниците да се раждат с пръсти във формата на ножове, селяните с крака като щипци, за да могат да се катерят по овошките да берат плодовете, а кърмачките с десетина чифта гърди.

Ала от всички „професионални“ мутации най-удивителна е тази на любовта.

Действително, за да не се разсейват от еротични пориви, масата трудолюбиви работнички се раждат безполови. Цялата репродуктивна енергия е съсредоточена у тесни специалисти: мъжките и женските, принцове и принцеси на тази паралелна цивишзация.

Те се раждат и са екипирани единствено за любовта Имат на разположение цял арсенал приспособления, предназначени да им помагат при копулацията. Като се започне от крилата и инфрачервените очи и се стигне до антените, приемащи и предаващи абстрактни емоции.

 

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Неговото скривалище не е задънено, а води към малка пещера. 327-и се сгушва в нея. Войниците с мирис на скала минават, без да го усетят. Само че пещерата не е празна. В нея има някой, който отделя топлина и мирис. Този някой излъчва.

Кой сте вие?

Обонятелното послание е ясно, точно, повелително. Благодарение на инфрачервените си очи мъжкият различава едрото животно, което задава въпроса. На вид то тежи не по-малко от деветдесет песъчинки. Ала това не е войник. Това е нещо, което той досега нито е подушвал, нито е виждал.

Женска.

И то каква женска! Той спокойно я оглежда. Нейните нежни изящно оформени крачка са украсени с тънки косъмчета, съблазнително лепнещи от полови хормони. Дебелите и антени преливат от силни ухания. Очите и с червени отблясъци са като боровинки. Има масивен корем, гладък и източен като вретено. Широкият щит на гърдите е приятно грапав. И най-сетне дългите криле са два пъти по-големи от неговите.

Женската разтваря прелестните си малки челюсти и… се хвърля на врата му, за да го обезглави.

Той не може да преглътне, задушава се. Като се има предвид липсата на пропуски, не е чудно, че женската няма намерение да отхлаби прегръдката си. Той е чуждо тяло, което трябва да бъде унищожено.

Възползвайки се от дребния си ръст, 327-и все пак успява да се освободи. Покатерва се върху раменете й, стисва я за главата. Колелото се върти. Сега е неин ред да изпадне в беда. Тя се бори.

Когато е съвсем омаломощена, той протяга напред антените си. Не иска да я убива, а само да бъде изслушан. Нещата не са толкова прости. Иска да влезе с нея в АК. Да, в абсолютна комуникация.

Женската (той успява да идентифицира номера на снасяне, тя е 56-а по ред) разтваря антените си, отбягвайки допира. После се извива, за да се отскубне от него. Ала той остава вкопчен в мезотонума и и дори усилва натиска на челюстите си. Ако стисне още малко, и главата на женската ще бъде изтръгната като плевел.

Тя застива неподвижно. Той също.

С очите си, чийто обсег е 180°, тя вижда ясно своя нападател, покачен върху гръдния й кош. Той е съвсем дребен.

Мъжки!

Припомня си уроците на гледачките:

Мъжките са полусъщества. За разлика от всички останали клетки на Града те притежават само половината от хромозомите на вида. Излюпени са от неоплодени яйца. Следователно това са едри зародиши или по-скоро едри сперматозоиди, живеещи на открито.

На гърба й е кацнал един сперматозоид, който се опитва да я удуши. Тази мисъл почти я забавлява. Защо някои яйца са оплодени, а други не? Вероятно поради температурата. Под 20° сперматеката не може да бъде активирана и Майката снася неоплодени яйца. Мъжките следователно произлизат от студа. Като смъртта.

За пръв път тя вижда един от тях от плът и от хитин. Какво дири той тук в гинекея на девиците? Тази територия е непристъпна, запазена е за женските полови клетки. Ако всяко чуждо тяло може безпрепятствено да проникне в тяхното крехко светилище, ще рече, че вратата е широко отворена за всякакви инфекции!

327-и мъжки отново се мъчи да влезе в антенна комуникация. Ала женската не позволява. Ако той случайно успее да разтвори антените й, тя веднага ги прилепва върху главата, ако докосне втория сегмент, тя отмята антените си назад. Очевидно не желае.

Той още повече усилва натиска на челюстите си и успява да допре седмия си сегмент до нейния седми. 56-а женска никога не е разговаряла но този начин. Учили са я да избягва всякакви докосвания, само да предава и приема съобщения по въздуха. Ала тя знае, че тази въздушна връзка е несигурна. Един ден Майката излъчи феромон на тази тема:

Между два мозъка винаги застават всевъзможни недоразумения, всевъзможни лъжливи съобщения, дължащи се на паразитните миризми, на въздушните течения, на лошото качество на излъчването и на приемането.

Единственият начин да се избегнат тези неприятности е абсолютната комуникация. Непосредственият допир на антените. Предаването без всякакви препятствия от невромедиаторите на един мозък до невромедиаторите на друг мозък.

За нея това е като дефлориране на ума. Във всеки случай нещо непознато и грубо.

Ала няма избор. Ако онзи продължи да стиска, ще я убие. Тя прибира челните си антени върху раменете в знак на покорство.

АК може да започне. Двата чифта антени се доближават плътно. Леко електрическо изпразване. Това е от нерви. Отначало бавно, а сетне все по-бързо двете насекоми галят взаимно дванадесетте си назъбени сегмента. Постепенно избива пяна, пълна с неясни изрази. Тази мазна субстанция покрива антените и позволява да бъде усилен още повече ритъмът на трептенията. Известно време двете глави вибрират неудържимо, сетне антенните израстъци прекратяват своя танц и се долепят плътно по цялата си дължина. Сега има едно-единствено същество с две глави, две тела и един-единствен чифт антени.

Извършва се природното чудо. Феромоните преминават от едното тяло в другото през хилядите малки пори и капиляри на сегментите. Мислите се сливат. Няма вече нужда понятията да бъдат кодирани и декодирани. Те са сведени до своята първична простота: образи, звуци, чувства, ухания.

На този непосредствен език 327-и мъжки разказва на 56-а женска всичките си премеждия: изтребването на експедицията, обонятелните следи от войниците-джуджета, срещата с Майката, как са се опитали да го ликвидират, загубата на пропуските, борбата с вратаря, преследващите го все още убийци с мирис на скала.

Когато АК приключва, тя събира назад антените си в знак на благоразположение към него. Той слиза от гърба й. Сега е в нейна власт и тя може лесно да го отстрани. Женската се приближава с широко разтворени челюсти и… му дава част от своите феромони-пропуски. С тях той временно е вън от опасност. Предлага му трофалаксия, той приема. След което тя забръмчава с криле, за да разсее всякакви следи от техния разговор.

Сполука. Той най-сетне е успял да убеди някого. Информацията е предадена, разбрана и възприета от друга клетка.

Току-що е създал работна група.

 

ВРЕМЕ:

Има голяма разлика в усещането за протичане на времето при хората и при мравките. За хората времето е абсолютно. Периодичността и продължителността на секундите са еднакви, независимо от обстоятелствата.

При мравките, напротив, времето е относително. Когато е горещо, секундите са много кратки. Когато е студено, те се проточват до безкрайност, докато се стигне до загубата на съзнание по време на зимуването.

Това разтегливо време дава съвсем различна представа от нашата за скоростта на нещата. За да определят едно движение, насекомите не използват само пространството и продължителността, а добавят и трето измерение: температурата.

 

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Занапред двамата ще се опитат да убедят колкото се може повече посестрими във важността на „Случая с тайното разрушително оръжие“. Още не е станало твърде късно. Все пак трябва да държат сметка за две подробности. Едва ли ще успеят да спечелят достатъчно работнички за своята кауза преди празника на Възраждането, който ще погълне всичката енергия, ето защо им е необходим трети съучастник. От друга страна, не бива да забравят, че войниците с мирис на скала могат да се появят всеки момент, следователно им е необходимо скривалище.

Номер 56-и предлага своето жилище. Тя е издълбала таен ход, който ще им позволи да избягат в случай на провал. 327-и мъжки е учуден само донякъде, тъй като е твърде модно да се прокопават тайни ходове. Тази мания датира отпреди сто години, от времето на войната срещу мравките, плюещи лепило. Царицата на един от градовете на Федерацията, Ха-йекте-дуни, възпитала у поданиците си преклонение пред сигурността. Накарала да й построят „брониран“ забранен град. Стените били подсилени с големи споени с цимент камъни според технологията на термитите!

Проблемът бил в това, че имало само един изход. Така че, когато легионите на мравките, плюещи лепило, обкръжили града, тя се оказала блокирана в собствения си дворец. Противникът без всякакви трудности я пленил и най-позорно я задушил в отвратителната си бьрзосъхнеща лига. Впоследствие царицата Ха-йекте-дуни била отмъстена, а градът освободен, но нейната глупава и ужасна гибел дълго време тревожила умовете на белоканците.

Тъй като мравките се ползват от изключителната привилегия, че могат с едно движение на челюстите да променят формата на жилището си, всичко живо се захванало да прокопава свой личен таен ход. Когато една мравка започне да копае, в това все още няма нищо страшно, но когато станат милион, настъпва истинска катастрофа. „Официалните“ коридори се продънвали, подкопани от „частните“ ходове. Тръгнело ли се по някой таен път, навлизало се в истински лабиринт, образуван от „чуждите коридори“. Стигнало се дотам, че цели квартали започнали да се рушат, поставяйки по този начин под заплаха самото бъдеще на Бел-о-кан.

Майката вдигнала тревога. Занапред никой нямал право да копае на своя глава. Ала как биха могли да се контролират всички жилища?

56-а женска събаря малко чакъл и се открива тъмен отвор. 327-и разглежда скривалището и го намира чудесно. Остава да се намери трети съучастник. Двамата излизат и затварят грижливо. 56-а женска излъчва:

Спирахме се на първия срещнат. Остави това на мен.

Скоро се задава някой. Това е едър безполов войник, който мъкне парче пеперуда. Женската го извиква от разстояние с тревожни послания, че над Стадото е надвиснала голяма опасност. Тя тъй умело борави с езика на емоциите, че мъжкият е изумен. Що се отнася до войника, той изоставя незабавно своя дивеч и отива да поговори.

Голяма опасност за Стадото ли? Къде, кой, как, защо?

Женската му разказва накратко за бедствието, сполетяло първата пролетна експедиция. Нейният начин на изразяване е съпроводен с прелестни ухания. Тя вече притежава грацията и очарованието на царица. Войникът скоро се предава.

Кога тръгваме? Колко войници ще са необходими, за да нападнем джуджетата?

Той се представя: 103 683-и безполов от лятното люпило. Голям лъскав череп, дълги челюсти, почти липсващи очи, къси крака, с една дума, солиден съюзник. Освен това ентусиаст по рождение. Дори се налага 56-а женска да възпира поривите му.

Тя му съобщава, че има шпиони в самото Стадо, вероятно продажни наемници на джуджетата, чиято задача е да попречат на белоканците да изяснят мистерията около тайното оръжие.

Могат да бъдат разпознати по характерния мирис на скала. Трябва да се действа бързо.

Разчитайте на мен.

Разпределят си зоните на влияние. 327-и ще се помъчи да убеди гледачките от солариума. Общо взето, те са доста наивни.

103 683-и ще доведе войници. Би било чудесно, ако успее да събере легион.

Мога да разпитам разузнавачите, да събера допълнителни сведения за това тайно оръжие на джуджетата.

Що се отнася до номер 56-и, тя ще посети гъбарниците и оборите в търсене на стратегическа подкрепа.

Среща на същото място при 23°-време.

 

Този път телевизията показваше в рубриката „Световни култури“ репортаж за японските обичаи:

„Японците като островен народ от векове са свикнали да живеят при автархия. За тях светът е разделен на две: японците и останалите — чужденци с непонятни обичаи, варвари, наричани от тях Гай джин. Японците винаги са били изключително стриктни в чувството си за национална принадлежност. Когато например някой японец отиде да живее в Европа, той автоматично бива изключен от групата. Ако по-късно се завърне, родителите и близките му не го гледат вече като един от своите. Да живееш сред Гай джин, означава да се пропиеш от «чуждия» дух, сиреч, сам да се превърнеш в Гай джин. Дори приятелите от детството започват да се отнасят към него като към някой турист.“

На екрана показваха различни храмове и светилища на Шинто. Гласът продължи:

„Отношението на японците към живота и към смъртта е различно от нашето. Тук смъртта на един човек не е от голямо значение. По-голяма тревога буди загубата на производителна клетка. За да опитомят смъртта, японците обичат да изучават бойни изкуства. Кендо се преподава на децата още от началното училище…“

По средата на екрана изскочиха двама бойци, облечени като някогашни самураи. Телата им бяха покрити със свързани помежду им черни плочки. На главите си носеха овални шлемове, украсени с две дълги пера на ушите. Те се хвърлиха един срещу друг с боен вик, после започнаха да се дуелират с дългите си саби.

Нов кадър: седнал върху петите си човек насочва към корема си къса сабя, която е уловил с две ръце.

„Ритуалното самоубийство сепуку е друг характерен белег за японската култура. Без съмнение на нас ни е трудно да разберем този…“

 

— Телевизия, само телевизия! От това се оглупява! Набиват ни в главите все едни и същи картини. Непрекъснато разправят небивалици. Как не ви дойде до гуша? — възкликна Жонатан, който се беше завърнал преди няколко часа.

— Остави го. Така се успокоява. След смъртта на кучето не е на себе си… — обади се Люси с безизразен глас.

Той погали сина си по брадичката.

— Не ти ли е добре, моето момче?

— Шт, слушам.

— Ето на! Виждаш ли как разговаря вече с нас!

— Как разговаря с тебе. Честно казано, толкова рядко те вижда, че не е чудно да проявява известна хладина.

— Ей, Никола, успя ли да направиш четири триъгълника с кибритените клечки?

— Не, това ме изнервя. Слушам.

— Е, щом те изнервя…

Жонатан започна замислено да мести клечките, които се търкаляха на масата.

— Жалко. Много е… поучително.

Никола не чуваше нищо, сякаш мозъкът му беше директно включен в телевизора. Жонатан се запъти към стаята си.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Люси.

— Нали виждаш, приготвям се и се връщам обратно.

— Какво? О, не!

— Нямам избор.

— Жонатан, кажи ми сега, какво толкова те привлича там? В края на краищата съм твоя жена!

Той не отговори нищо. Избягваше да я гледа в очите. И все същият неприятен тик. Тя въздъхна отчаяно:

— Изтреби ли плъховете?

— Моето присъствие е достатъчно, за да ги държа на разстояние. В противен случай им показвам това.

Той размаха голям кухненски нож, който старателно беше наточил. Взе в другата ръка халогенната лампа и се отправи към вратата на мазето с раница на гърба. В раницата имаше изобилие от провизии, както и цял набор инструменти на майстор-ключар. Каза само:

— Довиждане, Никола. Довиждане, Люси.

Люси не знаеше как да постъпи. Тя улови Жонатан за ръката.

— Не можеш да тръгнеш така! Твърде лесно искаш да се измъкнеш. Трябва да ми обясниш!

— О, моля те!

— Как по-ясно да ти го кажа? Откакто слезе в това проклето мазе, не си вече същият. Нямаме пари, а ти похарчи пет хиляди франка за разни материали и за книги за мравките.

— Интересувам се от ключалки и от мравки. Това е мое право.

— Не и когато имаш жена и син, за които да се грижиш. Ако всички пари от помощите за безработни отиват за книги за мравките, накрая аз ще…

— Ще се разведеш? Това ли искаш да кажеш?

Сломена, тя пусна ръката му.

— Не.

Той я прегърна през раменете. Тик е устните.

— Трябва да ми имаш доверие. Налага се да стигна докрай. Не съм луд.

— Не си луд ли? Я се погледни! Приличаш на смъртник, сякаш непрекъснато имаш треска.

— Тялото ми старее, главата ми се подмладява.

— Жонатан, кажи ми какво става там долу!

— Стават изключителни неща. Трябва да се слиза надолу, все по-надолу, ако човек иска един ден да се изкачи… Знаеш ли, това е нещо като басейн, можещ да изплуваш само ако се отблъснеш от дъното.

И той избухна в безумен смях, който тридесет секунди по-късно още ехтеше зловещо долу откъм витата стълба.

 

Етаж +35. Тънкото покритие от клонки напомня витраж. Слънчевите лъчи искрят, преминавайки през този филтър, а после се сипят като звезден дъжд върху земята. Намираме се в градския солариум, „фабриката“ за производство на белокански граждани.

Тук цари знойна горещина. 38°. Това е нормално, тъй като солариумът е с южно изложение, за да използва колкото се може по-продължително топлината на бялото светило. Понякога от клонките температурата се качва до 50°!

Шават стотици крака. Най-многобройната от всички касти е тази на гледачките. Те трупат на купчинки току-що снесените от Майката яйца. Двадесет и четири купчинки образуват камара, дванадесет камари образуват редица. Редиците се губят в далечината. Когато се заоблачи, гледачките преместват купчинките яйца. Най-младите трябва винаги да бъдат на топло. „Влажна топлина за яйцата, суха топлина за пашкулите“: това е стара мравешка рецепта за излюпването на здраво потомство.

Вляво се виждат работнички, натоварени с поддържането на температурата. Те трупат почернели парчета дърво, които задържат топлината, и късчета ферментирал хумус, които я излъчват. Благодарение на тези два вида „радиатори“ температурата в солариума остава постоянно между 25° и 40°, дори когато навън тя не надвишава 15°.

Наоколо сноват артилеристи. Ако случайно някой зелен кълвач отново дойде да си опита късмета…

Вдясно се различават по-възрастни яйца. Продължителна метаморфоза: под влияние на слюнката на гледачките и на времето дребните яйчица наедряват и пожълтяват. Те се превръщат в покрити със златисти власинки ларви. В зависимост от атмосферните условия това става за период от една до седем седмици.

Гледачките са изключително всеотдайни. Те не пестят нито слюнката с антибиотични свойства, нито грижите. Ларвите трябва да бъдат опазени и от най-незначителното замърсяване. Те са тъй нежни. Дори феромоните за диалог са сведени до минимум.

Помогни ми да ги отнеса до онзи ъгъл… Внимавай да не се събори купът…

Една гледачка носи ларва два пъти по-дълга от самата нея. Без съмнение артилерист. Тя оставя „оръжието“ в един ъгъл и започва да го ближе.

В центъра на тази просторна люпилня отрупани накуп ларви, с очертаващи се вече десет телесни сегмента, плачат за храна. Те въртят глава на всички страни, протягат шия и размахват крака, докато гледачките склонят да им дадат по малко нектар или месо от насекоми.

След три седмици, когато напълно „узреят“, ларвите престават да се хранят и да се движат. Това е фазата на летаргия, по време на която те се подготвят за върховното усилие. Натрупват енергия за направата на пашкула, който ги превръща в какавиди.

Гледачките мъкнат тези едри жълти торби в съседното помещение, пълно със сух пясък, поглъщащ въздушната влага. „Влажна топлина за яйцата, суха топлина за пашкулите“, това не бива никога да се забравя.

В тази сушилня белият пашкул със синкави оттенъци става жълт, сетне сив, сетне кафяв. Превръща се във философски камък, само че по обратен път. Под кората природата извършва чудо. Всичко се променя: нервна система, дихателни органи, сетива, черупка…

Поставена в сушилнята, какавидата за няколко дни ще набъбне. Яйцето се изпича, наближава великият момент. Готовата за разпукване какавида е завлечена настрани заедно с други, които са в същото състояние. Гледачките внимателно пробиват обвивката на пашкула, освобождават една антена, един крак, докато накрая извадят някакво треперещо и залитащо подобие на бяла мравка. Нейният хитин все още е мек и светъл, но за няколко дни ще стане риж като този на всички белоканци.

Застанал сред вихъра на тази суетня, 327-и не може да реши към кого да се обърне. Той изпраща лека миризма към една гледачка, която помага на някакво новородено да направи първите си крачки.

Случи се нещо важно. Гледачката дори не обръща глава към него. Тя изпуска едва доловим мирис:

Шшт. Няма нищо по-важно от раждането на едно същество.

Един артилерист го побутва, почуквайки го с боздуганчетата, разположени на върха на антените му. Чук, чук, чук.

Не бива да пречите. Отстранете се.

Нивото на енергията му е недостатъчно, не знае как да излъчва, за да бъде убедителен. Ех, ако само притежаваше дарбата за контакти на 56-а! Въпреки това той прави опит и при други гледачки; те също не му обръщат никакво внимание. Започва да се пита дали наистина мисията му е чак толкова важна, колкото си представя. Може би Майката е права. Има първостепенни задачи. Например, да бъде продължен животът, вместо да се предизвиква война.

Докато е зает с тази странна мисъл, струя мравчена киселина профучава край антените му. Една гледачка стреля по него. Изтървала е пашкула, който мъкне, и се цели в него. За щастие мерникът й не е точен.

Спуска се да залови терористката, но тя вече се е скрила в най-близката ясла, събаряйки купчина яйца, за да му прегради пътя. Черупките се счупват и потича прозрачна течност.

Тя чупи яйца! Какво я е прихванало? Настъпва паника, гледачките се разтичват на всички страни, загрижени да запазят поколението в зародиш.

327-и мъжки разбира, че няма да може да настигне бегълката, пъхва корем под гръдния си кош и се прицелва. Ала преди да успее да стреля, тя бива улучена от един артилерист, който я е видял да събаря яйцата.

Край овъгления от мравчената киселина труп се събира тълпа. 327-и навежда антени към тялото. Без съмнение се усеща лек дъх. Мирис на скала.

 

ОБЩЕСТВЕНА НАГЛАСА ЗА ЖИВОТ:

При мравките, както и при човека, обществената нагласа за живот е предопределена. Новородената мравка е прекалено слаба, за да разчупи сама пашкула, които я обвива. Човешкото бебе дори не е в състояние да ходи и да се храни само.

Мравките и хората са два вида, създадени да бъдат подпомагани от тяхното обкръжение, не притежават знания и не могат да учат сами.

Тази зависимост по отношение на възрастните, без съмнение, представлява слабост, ала тя става изходна точка за друг вид дейност — търсенето на познание. И тъй като възрастните могат да оцелеят, а младите са неспособни, последните от самото начало са принудени да черпят знания от по-старите.

 

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Етаж –20. 56-а женска още не е завързала разговор със земеделките за тайното оръжие на джуджетата. Това, което вижда, е прекалено вълнуващо, за да може да излъчи каквото и да било.

Тъй като кастата на женските е особено ценна, те прекарват детството си затворени в гинекея на принцесите. Цялото им знание за света най-често се изчерпва със стотина коридора и много малко са тези, които са стигали по-далеч от десетия подземен и от десетия надземен етаж…

Веднъж 56-а се бе опитала да излезе и да види Великото Вън, за което й бяха разказвали гледачките, но часовите я бяха натикали обратно. Миризмите биха могли криво-ляво да се прикрият, но не и големите криле. Тогава пазачите я бяха предупредили, че навън живеят огромни чудовища: те изяждат малките принцеси, които дръзнат да излязат преди Празника на Възраждането. 56-а бе раздвоена между страха и любопитството.

Добрала се някак до –20 етаж, тя си дава сметка, че преди да опознае Великото Вън, трябва да открие още безброй чудеса в своя собствен град. Тук тя за пръв път вижда гъбарниците.

В белоканската митология се казва, че първите гъбарници били открити по време на Житната война през петдесетхилядното хилядолетие. Отряд артилеристи превзели един град на термити. Ненадейно те се озовали в зала с гигантски размери. По средата се издигала огромна бяла пита, която стотина работнички старателно оглаждали.

Опитали я и вкусът им се сторил превъзходен. Било нещо като… селище, което изцяло ставало за ядене! Пленничките признали, че това са гъби. В действителност термитите се хранят само с целулоза, но тъй като не могат да я асимилират, прибягват до тези гъби, които подпомагат храносмилането.

Самите мравки твърде добре усвояват целулозата и не се нуждаят от подобна добавка. Ала въпреки това те разбрали изгодата от отглеждането на хранителни култури вътре в самия град: това щяло да им позволи да се противопоставят успешно на вражеските обсади и на гладните години.

Днес в големите зали на –20 стаж в Бел-о-кан се извършва селекция на сортовете. При това мравките не използват за храна същите гъби като термитите, така че в Бел-о-кан предимно се отглеждат печурки. На основата на земеделието се е развила същинска технология.

56-а женска се разхожда между лехите на тази бялнала се градина. В единия край работничките подготвят „леглото“, върху което ще израсте гъбата. Те разрязват листа на малки квадратни късчета, които след това остъргват, стриват, омачкват и превръщат в каша. Кашата от листа полагат върху компост, съставен от изпражнения (мравките събират изпражненията си в специални съдове именно с тази цел). След това ги овлажняван със слюнка и оставят времето да действа.

Ферментиралата каша се увива с кълбо от бели едивни нишки. Могат да се видят там, вляво. Тогава работничките ги намокрят с дезинфекциращата си слюнка и орязват всичко, което стърчи над белия конус. Ако гъбите бъдат оставени да израстат на воля, те много скоро ще изпълнят залата. От нишките, които работничките жънат с плоските си челюсти, се приготвя изключително вкусно и хранително брашно.

И тук броят на работничките е невероятно голям. Не бива нито един плевел, нито една паразитна гъба да се възползва от техния труд.

В тази твърде неблагоприятна ситуация 56-а опитва да осъществи антенен контакт с една градинарка, заета с внимателното подрязване на един от белите конуси.

Голяма опасност е надвиснала над Града. Имаме нужда от помощ. Желаете ли да се присъедините към нашата работна група?

Каква опасност?

Джуджетата са открили тайно оръжие с унищожително действие, трябва да се противодейства незабавно.

Градинарката я пита какво е мнението и за нейната гъба, една прекрасна печурка. 56-а я хвали. Другата я кани да опита. Женската отхапва от бялата маса и веднага усеща парене в хранопровода. Отрова! Печурката е пропита с мирмикацин, смъртоносна киселина, която обикновено се използва в разтвор като хербицид. 56-а се закашля и навреме изплюва отровната храна. Градинарката пуска своята гъба и се хвърля върху гърдите и с широко разтворени челюсти.

Двете се търкулват сред компоста, налагат се една друга по главите, замахвайки рязко с боздуганите на своите антени. Чат! Чат! Чат! Ударите издават твърдото намерение противникът да бъде умъртвен. Земеделките успяват да ги разтърват.

Какво ви става на вас двете?

Градинарката се изплъзва. Използвайки крилете си, 56-а прави невероятен скок и я притиска към земята. Едва тогава долавя съвсем лек мирис на скала. Няма съмнение, че и тя на свой ред е попаднала на един от членовете на странната банда убийци.

Сграбчва я за антените.

Коя си ти? Защо се опита да ме убиеш? Какъв е този мирис на скала?

Мълчание. Тя извива антените й. Това е много болезнено и другата се мята бясно, но не отговаря. 56-а не е от тези, които биха сторили зло на посестрима. Въпреки това продължава да извива.

Другата не помръдва. Изпаднала е в доброволна каталепсия. Сърцето й почти е спряло, скоро ще умре. Разгневена, 56-а прерязва антените й, но разбира, че излива яда си върху труп.

Земеделките отново я наобикалят.

Какво става? Какво направихте с нея?

56-а решава, че моментът не е подходящ за обяснения, по-добре е да бяга, нещо, което тя прави с помощта на крилата си. 327-и има право. Става нещо невъобразимо, някои клетки на Стадото са полудели.

Facebook Comments