Виктор Юго: Реч по случай стогодишнината от смъртта на Волтер

victor-hugo-french-poet

Реч, произнесена на 20 май 1878 година

Преди сто години на днешния ден умира един човек. Той умира безсмъртен. Отива си, понесъл товара на годините, шедьоврите си и най-славната, най-страшната от всички отговорности, отговорността пред осъзналата се, будна човешка съвест. Отива си прокълнат и благословен, прокълнат от миналото, благословен от бъдещето, а това са, господа, двете горди превъплъщения на славата.

От едната страна на смъртния му одър го приветстват възторжено неговите съвременници и потомците, от другата ликуват неодобрението и омразата, които безмилостното минало насъсква срещу онези, които са воювали с него. Той е нещо повече от човек, той въплъщава цял един век. Развива дейност и изпълнява мисия. Той очевидно е избран за дело, което изпълнява по върховна повеля, която се изявява еднакво самостоятелно и осезаемо както в законите на съдбата, така и в законите на природата.

Осемдесетте години, в които живее този човек, изпълват интервала, разделящ монархията в нейния апогей от революцията в нейната зора. Когато той се ражда, Луи ХIV е все още на власт, когато умира, Луи ХVI е вече на власт, така че от люлката си той вижда последните лъчи на великия трон, а от ковчега си – първите проблясъци на великата бездна.

Преди да продължим по-нататък, нека бъдем наясно, господа, относно значението на думата „бездна”. Има ползотворни бездни: това са бездните, в които се погребва злото.

Събрали сме се да отдадем почит на цивилизацията. Събрали сме се да отдадем подкрепата си на напредъка, да поднесем на философите благодеянията на философията, да поднесем на XVIII-и век признателността на XIX-и век, да отдадем почит на благородните борци и добросъвестните радетели, да поздравим благородните усилия на народите, проявени в промишлеността, науката, труда и дръзновеното напредване към бъдещето, да заздравим разбирателството между хората, с една дума, да прославим мира, това най-чисто въжделение на всички хора по земята.

Мирът е добродетел на цивилизацията, войната е нейното престъпление. Събрали сме се тук, в този велик момент, в този тържествен час, за да почетем с религиозна почит нравствения закон и да известим на света, който слуша гласа на Франция, следното: има само една могъща сила – съвестта, отдала се в служба на справедливостта. Има само една слава, славата на гения, отдал се в служба на истината.

Преди Революцията, господа, обществената сграда се състои от следното: отдолу народът. Над народа – религията, представена от духовенството. До религията – правосъдието, представяно от съдийското съсловие.

А какво характеризира народа на този етап от развитието на човешкото общество? Невежеството. Какво характеризира религията? Нетърпимостта. Какво характеризира правосъдието? Несправедливостта! Дали не преувеличавам с тези си думи? Преценете сами.

В Тулуза на 13 октомври 1761 година в приземната стая на една къща намират обесен млад човек. Тълпата се вълнува, духовенството анатемосва, съдиите започват разследване. Установява се, че това е самоубийство, но то се представя като убийство. В чий интерес? В интерес на религията. Но кой е обвиняемият? Бащата. Той е хугенот, искал да попречи на сина си да стане католик. Явно е чудовищното морално заблуждение и фактическа недостоверност. Но това няма значение.

Един баща убива сина си! Един старец обесва младеж. Правосъдието свършва работата си и ето развръзката: на 9 март 1762 година мъж с бели коси, Жан Калас, бива отведен на градския площад, съблечен гол, разпънат на едно колело, краката и ръцете пристегнати здраво, главата оставена да виси надолу. Край ешафода застават трима души: един палач, името му е Давид, натоварен с изтезанието, един изповедник с разпятие в ръка и един палач с железен прът в ръка.

voltairecandidfrontischap01-1762

Мъченикът, обезумял и ужасeн, не гледа изповедника, а палача. Палачът вдига железния прът и счупва едната му ръка. Мъченикът изкрещява и припада. Първият палач се суети, дават на осъдения да вдъхне някакви соли и той идва на себе си. Тогава последва нов удар с пръта и нов неистов вик. Калас губи съзнание. Съживяват го, след това палачът почва отново.

И тъй, по всеки крак и ръка, тъй като трябва да се счупят на две места, се нанасят два удара с пръта, стават осем, чупещи костите удара. След осмия припадък изповедникът поднася разпятието пред устата на мъченика, Калас извръща глава, тогава палачът му нанася смъртоносния удар, т. е. смазва гърдите му с дебелия край на железния прът. Така умира, издъхва Жан Калас. Всичко това трае два часа.

След смъртта му се появяват неоспорими доказателства, че синът се е самоубил. Но убийството е вече извършено. От кого? От съдиите.

Друг факт. След стареца – млад човек. Три години по-късно, през 1765 година, в Абвил в ден след бурна и ветровита нощ намират повалено върху паважа на един мост старо разпятие от проядено дърво, което в продължение на три века се е извисявало, заковано в парапета. Кой е повалил разпятието на земята? Кой може да извърши подобно светотатство? Никой не може да каже. Може би някой минувач. Може би вятърът? Кой е виновникът?

Епископът на Амиен отправя официално искане за разследване на случая. Ето какво представлява подобно искане: това е всъщност отправена към всички вярващи заповед със заплахата, че ще идат в ада, ако не кажат това, което знаят или им се струва, че знаят за едно или друго престъпно деяние. Заплашващо със смърт разпореждане на фанатизма, отправено към невежеството.

Официалното послание на епископа от Амиен започва да дава резултати. Разпространяването се превръща в издайничество. Правосъдието открива, или смята, че е открило, че през нощта, в която разпятието е било повалено на земята, двама мъже, двама офицери, чиито имена били, на единия Лабар, на другия Д’Еталонд, били минали по моста на Абвил, че били пияни и пеели някаква обидна за стражарите песничка.

voltaire

Съдът е всъщност сенешалският съд на Абвил (Сенешалски съд – групата съдебни изпълнители към двора на феодален владетел във Франция). Сенешалите на Абвил (град във Франция) не отстъпват на палачите на Тулуза. Те не са по-малко справедливи. Издадени са две заповеди за арестуване. Д’Еталонд успява да избяга. Лабар е заловен. Провежда се съдебно разследване. Той отрича, че е минавал по моста, но признава, че е пял споменатата песен. Сенешалският съд на Абвил го осъжда.

Той обжалва пред Парламента на Париж. Довеждат го в Париж, установява се, че присъдата е справедлива и тя е потвърдена. Връщат го в Абвил, окован във вериги. Съкращавам разказа. Настъпва часът на чудовищната несправедливост. Отначало подлагат рицаря Дьо Лабар на обичайния и необичайния разпит, за да го накарат да признае кои са били съучастниците му. Но съучастници в какво? Съучастниците, които са минали с него по моста и са пели споменатата песен.

При изтезанието му счупват едното коляно. Изповедникът, като чува как пукат костите му, припада. На другия ден, на 5 юни 1766 година, завличат Лабар на централния площад на Абвил. Там червенее разжарена клада. Прочитат присъдата над Лабар, после му прерязват китката на ръката, изтръгват му езика с железни клещи, а след това, като последна милост, му отрязват главата и я хвърлят в кладата. Така умира рицарят Дьо Лабар. Тогава той е на деветнайсет години.

Тогава ти, Волтер, надаваш вик от ужас и това ти осигурява вечната слава! Тогава ти започваш страшния процес срещу миналото, изправяш се срещу тираните и чудовищата, защитаваш каузата на човешкия род и печелиш. Велики човече, бъди навеки благословен!

Господа, отвратителните престъпления, които ви напомних преди малко, се извършват от едно изтънчено общество. Животът тогава е весел и леконравен, хората пътуват, не се вглеждат нито над себе си, нито под себе си, безразличието се превръща в безгрижие, изтънчените поети като Сент Олер, Буфлер, Жантий-Бернар съчиняват приятни стихове, дворът се задъхва от празници, от Версай се излъчва блясък, от Париж – невежество.

А по същото време, обхванати от религиозно ожесточение, съдиите изпращат някакъв си старец да издъхне върху колелото за мъчения, а свещенослужителите изтръгват езика на някакво дете заради една песен.

Обкръжен от това лекомислено и зловещо общество, единствен Волтер, наблюдавайки всички тези обединени сили, двора, аристокрацията, финансистите; тази неосъзната сила, заслепеното множество; това предизвикващо ужас съдийско съсловие, толкова строго към поданиците и толкова послушно пред господаря, безчинствуващо и ласкаещо, с коляно върху народа, на колене пред краля;

това духовенство, опустошително съчетание от лицемерие и фанатизъм, единствен Волтер, повтарям, обявява война на коалицията, включваща всички социални неправди, на този невъобразимо престъпен, предизвикващ страх свят и приема битката. Но кое е неговото оръжие? Това, което е по-леко от вятъра, но притежава мощта на мълния. Перото.

С това оръжие се бори той, с това оръжие победи. Господа, нека отдадем почит на паметта му.

Волтер победи. Волтер води една бляскава битка, битката на един срещу всички, т. е. една велика битка. Битката на мисълта срещу реалността, на разума срещу предразсъдъка, на справедливостта срещу несправедливостта, на потиснатия срещу потисника, битка за доброта, битка за нежност. Той е нежен като жена и непримирим като истински герой. Той е човек с изключителен ум и широко сърце.

Той побеждава старото законодателство и старата догма. Побеждава феодалните господари, готическите съдии и римските свещенослужители. Той връща на простолюдието званието „народ”. Той раздава знание, омиротворява и цивилизова.

Той приема всякакви заплахи, обиди, преследвания, понася клеветата и изгнанието. Той е неуморим и непобедим. Побеждава насилието с усмивка, с присмеха си, деспотизма със сарказма си, непогрешимостта с иронията, упорството с постоянството си, невежеството с истината.

Току-що произнесох думата „присмех” и ще се спра на нея. Присмехът, това е Волтер.

Ако приемем, господа, че омиротворяването е великият принос на философията, ще установим, че Волтер всеки път успява да възстанови равновесието си. Какъвто и да е справедливият му гняв, той го отминава и разгневеният Волтер винаги отстъпва място на овладелия се Волтер. Тогава в дълбокомъдрия му поглед се ражда присмехът. Този присмех е всъщност мъдростта.

Този присмех, повтарям, съставлява същността на Волтер. Този присмех стига понякога до насмешката, но философската вглъбеност я смекчава. На силните се присмива, към слабите е гальовен. Той тормози потисника и успокоява потиснатия. Спрямо високопоставените – насмешка; спрямо унизените – състрадателност.

Ах, този присмех трябва да ни вълнува. Той има озаряващи като зора прозрения. Той огрява истината, правдата, добротата и всичко почтено в ползотворното. Той осветлява отвътре суеверието. Полезно е да се видят тези грозни неща, той ги е показал. Като осветлява, той оплодява.

Новото общество, желанието за равенство и отстъпки, първата крачка към побратимяването, която се нарича търпимост, взаимно разменената добра воля, справедливото разпределяне на правата между хората, признаването на разума за върховен закон, изкореняването на предразсъдъците и предубежденията, успокоението на душите, хармонията, мирът – ето всичко, което се ражда от този велик присмех.

В деня, несъмнено много близък, в който бъде признато тъждеството между мъдрост и милосърдие, в деня, в който бъде обявена амнистията, аз съм твърдо убеден, че там, горе, сред звездите, Волтер ще се усмихва.

Господа, съществува тайнствена връзка между двамата спасители на човечеството, появили се един след друг, разделени от хиляда и осемстотин години.

В какво се състои битката на Исус Христос: той се преборва с фарисейството, разобличава измамата, премахва тиранията, узурпаторските режими, предразсъдъците, лъжите, суеверията, разрушава храма с намерението да го построи отново, т. е. заменя лъжата с истината, атакува кръвожадното съдийско съсловие, атакува хищното жреческо съсловие, взема камшик и прогонва търговците от храма, изисква възстановяването на наследството на обезнаследените, покровителствува слабите, бедните, страдащите и сломените, бори се в защита на преследваните и потисканите.

Но кой е човекът, който води същата битка? Това е Волтер. Евангелското благодеяние има за допълнение философското благодеяние. То започва с проповедите за добрина и продължава с проповедите за търпимост.

Нека кажем с чувство на дълбока почит: Исус плаче, Волтер се смее. От Божията сълза и от човешката насмешка се ражда нежността на днешната цивилизация.

Непрекъснато ли се смее Волтер? Не. Той често се гневи. Вие опознахте гнева му от уводните ми думи.

Няма съмнение, господа, че мярата, сдържаността и уравновесеността съставляват най-важният закон на разума. Може да се каже, че умереността определя дишането на философа. Усилието на мъдреца трябва да съсредоточи в особено разведряващата безспорна истина всички приблизителни истини, от които се състои философията. Но в някои моменти стремежът към истината се надига непреодолим и неукротим и отстоява правото си подобно на напористите, оздравителни ветрове.

Никога, подчертавам, никога никой мъдрец не би могъл да измести двете величави опорни точки, върху които се градят обществената дейност, справедливостта и надеждата, всички ще почитат съдията, ако въплъщава справедливостта, всички ще благоговеят пред свещенослужителя, ако той представлява надеждата.

Но ако съдийското съсловие допуска изтезанията, а Църквата поддържа инквизицията, тогава човечеството се изправя пред лицето им и заявява на съдията: не приемам твоя закон! А на свещенослужителя: не приемам твоята вяра! Не приемам твоята клада на земята и твоя ад на небето! Тогава разгневеният философ се изправя, разобличава съдията пред справедливостта и свещенослужителя пред Бога!

Това е всичко, което направи Волтер. Той е велик.

И тъй, вече ви припомних какъв е Волтер. Сега ще ви изясня какво представлява неговият век.

Господа, великите хора рядко остават сами. Големите дървета изглеждат още по-високи, когато растат сред гора, в която са като у дома си. Около Волтер се появява гора от будни умове. Осемнайсети век представлява такава гора. Сред тези умове има върхове – Монтескьо, Бюфон, Бомарше и още двама други, които са най-високите след Волтер – Русо и Дидро. Тези мислители учат хората да разсъждават.

Точното разсъждение води до ползотворно действие, точността на ума се превръща в справедливост на сърцето. Тези радетели за напредъка допринасят голяма полза с труда си. Бюфон полага основите на естествената история. След Молиер Бомарше създава една непозната комедия, която може да се нарече „социална”. Монтескьо прави толкова дълбоки разкопки в законодателството, че успява да изрови правото.

Що се отнася до Русо и Дидро, нека разгледаме техния принос отделно: Дидро, безкрайно широкообхватен, буден интелект, чувствителна душа, зажадняла за справедливост, ръководещ се от желанието да обосновава правилните идеи чрез утвърдени понятия, създава Енциклопедията; Русо прави възхитителна услуга на жената, допълва майката с дойката, съпоставя една с друга тези две величествени фигури край люлката; Русо, словоохотлив и страстен писател, дълбокомъдър мечтател и оратор, често отгатва и оповестява политическата истина.

Идеалът му граничи с реалността. Той има славата, че е бил първият във Франция, който започнал да се назовава гражданин. У Русо звънти гражданската струна. Във Волтер звънти общочовешката струна. Може да се каже, че в този плодовит осемнайсети век Русо въплъщава Народа. Волтер, още по-всеобхватен от него, въплъщава Човека. Тези завладяващи писатели отдавна не са между нас, но те ни завещаха душата си, Революцията.

Да, Френската революция въплъщава техните души. Тя въплъщава лъчезарното им излъчване. Тя е зачената от тях. Ние ги преоткриваме неведнъж в този благословен и величествен обрат, с който завършва миналото и започва бъдещето. Благодарение на тази свойствена за революциите прозрачност, с помощта на която през следствията се виждат причините и зад първия план се откроява вторият, зад Дантон откриваме Дидро, зад Робеспиер – Русо, зад Мирабо – Волтер. Първите са създадени от вторите.

Господа, да се представят накратко епохите с имената на хора, вековете да се назоват с тях и по своеобразен начин да се превръщат в действуващи човешки същества, е било отредено само на три народа: на гърците, на италианците и на французите. Казва се „векът на Перикъл”, „векът на Август”, „векът на Лъв Х”, „векът на Луи ХIV” и „векът на Волтер”. Тези названия имат велик смисъл. Тази привилегия, която се дава на имената на хора през вековете, присъща най-вече за Гърция, за Италия и Франция, е най-яркият белег за цивилизованост.

До Волтер се помнят имената на държавните мъже. Волтер е нещо повече от държавен мъж, той е отстояващ идеите си мъж. С Волтер започва новото време. След неговата поява се осъзнава, че върховната сила, управляваща човешкия род, ще бъде мисълта. До него цивилизованият свят се подчинява на силата, след него се подчинява на идеала. Това означава изоставяне на скиптъра и меча, заменени от лъчите на мисълта. Това означава, че властта е преобразена в свободата.

От онзи момент престава да съществува всяка друга върховна власт извън закона, управляващ народа, и съвестта, направляваща отделния човек. За всеки от нас двете страни на напредъка се открояват съвсем ясно. Те са следните: да упражняваш правото си, означава да бъдеш човек; да изпълняваш дълга си, означава да бъдеш гражданин.

Такова е значението на този израз: векът на Волтер. Такъв е смисълът на това величаво събитие: Френската революция.

victor-hugo

Двата незабравими века, които предшествуват осемнайсетия, я подготвят. Рабле предупреждава кралската власт в „Гаргантюа и Пантагрюел”, а Молиер – Църквата в „Тартюф”. Омразата към силата и уважението към правдата могат да се открият лесно в тези двама прочути с остроумието си мъже.

Всеки, който днес твърди: „Силата господствува над правдата”, доказва, че принадлежи към средновековието и говори на хора, изостанали с триста години.

Господа, деветнайсетият век прославя осемнайсетия. Осемнайсетият век прави предложенията, деветнайсетият – заключенията. И моята последна дума ще бъде спокойната, но непоколебима подкрепа на напредъка.

Времето дойде. Правото намери своята формула: съюзяване на всички хора.

Днес силата се назовава насилие и все по-често се изправя пред съда, срещу войната е предявено обвинение. Цивилизованият свят по подадена от целия човешки род жалба води предварителното следствие и изготвя обемисто досие върху престъпленията на завоеватели и капитани.

За свидетелка е призована историята. Цялата истина излиза наяве. Изкуствено поддържаните заблуждения рухват. В много от делата героят е някоя разновидност на убиеца.

Народите най-накрая разбират, че възвеличаването на едно злодеяние не би могло да го оневини, освен ако убийството на човека е престъпление, а масовото убийство на хора представлява смекчаващо вината обстоятелство.

Ако се приеме, че кражбата е срамно деяние, въоръженото нахлуване не би могло да се разглежда като славно дело.

Хвалебствените песни, отправени към Бога, не биха могли да поправят нищо. Човекоубийството е човекоубийство, пролятата кръв е пролята кръв, няма никакво значение дали се казваш Цезар или Наполеон, лицето на убиеца никога не може да се скрие от очите на безсмъртния Бог, дори ако вместо каторжническа барета на главата му се нахлузи императорска корона.

О, време е да назовем неопровержимите истини. Време е да разобличим войната. Не, окъпана в кръв слава няма. Не, безсмислено е, безполезно е хората да бъдат превръщани в трупове. Не, невъзможно е животът да служи на смъртта. Не, о, майки, които сте около мен, не бива да допускате войната, тези крадла, да продължава да отвлича вашите деца.

Не, невъзможно е жената да дава живот сред мъки, да се раждат хора, народите да орат и сеят, селянинът да тори нивите си, а работникът да строи нови градове, мислителите да размишляват, индустрията да върши чудеса, геният да прави невероятни открития, необозримата творческа дейност на хората да размножава под звездното небе постиженията и създанията си, за да се яви накрая на предизвикващото ужас международно изложение, наречено бойно поле!

Истинското бойно поле е тук, около нас. То е срещата на шедьоврите на човешкия труд, които Париж предлага на света в момента (През 1878 г. в Париж, на площад Трокадеро, се организира Международно изложение).

Истинската победа, това е победата, постигната в Париж.

Уви, не може да се крие, че в днешно време, колкото и достойно за възхищение и почит да е то, все още се вършат деяния, все още над хоризонта тегне мрак. Трагедията на народите няма край. Войната, злодейската война, е все още жива и има дързостта да надига глава изпод този величествен празник на мира. В продължение на две години кралете упорито водят една смъртоносна, безсмислена битка, раздорът им издига препятствия пред нашето съгласие, а зловредното им вдъхновение ни обрича да констатираме съществуването на подобно противоречие.

Това противоречие ни връща към Волтер. Пред опасността от всевъзможни трагични събития нека бъдем повече от всякога миролюбиво настроени. Нека си припомним всичко за този велик покойник, за този велик безсмъртен, за този велик ум. Да се преклоним пред достойните за поклон гробници. Да потърсим съвет от този, чийто така полезен за хората живот угасна преди сто години, но чието дело си остава безсмъртно.

Да потърсим съвет и от другите завладяващи мислители, съмишленици на славния Волтер, от Жан-Жак, от Дидро, от Монтескьо. Да дадем думата на тези прославени гласове. Да спрем проливането на човешка кръв.

Стига! Стига деспоти! О, щом варварството продължава да се съпротивлява, какво пък, философията трябва да продължи протеста си.

Щом мечът безчинствува, цивилизованият свят не трябва да сдържа възмущението си. Нека осемнайсетият век се притече на помощ на деветнайсетия. Философите, наши предшественици, са апостоли на истината, нека призовем при нас тези прочути заселници в отвъдния свят.

Нека пред замислящите войни монарси те оповестят правото на човека на живот, правото на съвестта на свобода, върховната власт на разума, светостта на труда, благотворността на мира.

Когато от троновете се налага мракобесието, нека от гробниците бликне светлината на разума!

Източник: http://ggenov.blog.bg

Превод: доц. Гено Генов;

Facebook Comments