Мартин Хайдегер – Този, който има велики мисли, често прави велики грешки

Мартин Хайдегер (26 септември 1889 – 26 май 1976) е германски философ, прочут с книгата си „Битие и време“. Развива своята философия като ‘фундаментална онтология’, като си служи с феноменологическия метод. Смятан е за основоположник на немския екзистенциализъм.

Portrait of German philosopher Martin Heidegger (1889 - 1976), 1958. (Photo by Fred Stein Archive/Archive Photos/Getty Images)

Цитати и възгледи :

 „Всеки човек се ражда като много хора, а умира като един.“
 ––––––

„Любовта превръща благодарността във вярност към самите нас и в безусловна вяра в другия. Така любовта се въздига постоянно към същинската си тайна.“

„Езикът е домът на истината за Битието.“

„Да растеш, значи да ти се открие небесният простор, но и да си вкоренен в земната твърд.“

„Ние оставаме несвободни и приковани към технологиите, независимо дали страстно ги подкрепяме или отричаме.“

„Хората са това, което вършат.“

„Ходът из полето с пътищата е воден от невидима ръка.“

„Смъртта е възможността за абсолютна невъзможност за съществуване.“

„“Благодарност“ – като основна черта на поезията и на мисленето.“

„Да бъдеш разбираем е самоубийство за един философ.“

„Кажи ми какво четеш и ще ти кажа какъв си.“

„Истината е това, което прави хората сигурни, осъзнати и силни.“

„Свободата може да бъде намерена само там, където има бреме, което да се носи.“

„Ницше ме разори.“

„Вече само Бог може да ни спаси.“

„Ако приема смъртта в живота си, призная я категорично и я приема, ще се освободя от страха от нея и от дребнавостта на живота – едва тогава ще бъда свободен и ще бъда себе си.“

„Може да е предопределено какви сме, но по кой път тръгваме е въпрос на избор.“

„Не трябва да позволяваме очакванията на другите и страховете да поставят граници на нашата съдба.“

„Какъв е бил животът на Аристотел? Бил е роден, мислил е и след това е умрял. Останалото е измислица.“

„Този, който има велики мисли, често прави велики грешки.“

„Простото крие тайната на трайното и великото.“
––––––––––––––-

martin_heidegger

Повлиян от Фридрих Ницше, Франц Брентано и Едмунд Хусерл, Хайдегер разработва самостоятелно учение – „фундаментална онтология“ – в основното си произведение „Битие и време“. По своята същност философията му е културна критика. Поставя въпроса за смисъла на битието, забравен от дотогавашната метафизика и философия. В екзистенциалната аналитика разгръща начините на разбиращото човешко присъствие (Dasein) чрез т. нар. екзистенциалии. Противопоставя метафизика на философия и търси отговор на философските въпроси чрез вслушване в езика, „дом на битието“.

Необичайният му език, преоформянето на старите философски питания с буквализация на тълкуването им в древногръцката философия и прякото им отнасяне към съвременността с критика на техниката от позицията на поетичното съществуване го правят един от най-влиятелните философи на 20 век.

Хайдегер е повлиян още от Сьорен Киркегор. Концептът на Хайдегер за безпокойството (Angst) и моралността идва от Киркегор и е задължен на начина, по която последният полага важността на субективната връзка с истината, екзистенцията пред лицето на смъртта, темпоралността на съществуването и важността на страстното съществуване на индивида като битие-в-света. Въпреки всичко важно е да се отбележи разликата между датския философ, чиято мисъл е едновременно индивидуалистка и християнска, и Хайдегер, от друга страна, който разбирал човешката екзистенция като радикално социална и остро разграничавал философията сама по себе си от всички лични, научни и религиозни обвързаности.

Съвременните хайдегерианци смятат Киркегор за философа, най-съществено допринесъл за екзистенциалисткото разбиране на Хайдегер. И макар Хайдегер да е положил доста усилия да посочи техническите различия между неговата собствена философия и традиционните дефиниции на екзистенциализма, той все пак е смятан от екзистенциалистите за един от най-важните екзистенциални философи, наравно с Киркегор, Ницше, Ясперс и Сартр.

Творчеството му се разпределя в два периода. Първият период е от 1927 до средата на 30-те години. През тези години, в допълнение към „Битие и време”, той пише „Кант и проблемите на метафизиката” (1929), „За същността на основанието” (1929), „Какво е това метафизика?” (1929). Вторият период на творчество започва от 1935 г. и продължава до края на живота му. Значими произведения на втория период са „Въведение в метафизиката” (1953), „Хьолдерлин и същността на поезията” (1946 г.), „По пътя към Language” (1959), „Ницше” (1961) и др.

През първия период се опитва да създаде цялостна система за битието, като основа за човешкото съществуване. Вторият период се характеризира като интерпретация и тълкуване на философските идеи, като се започне с произведенията на древните автори: Анаксимандър, Аристотел, Платон и се завърши с изключителните модерни и съвременни културтрегери: Ф. Хьолдерлин, Ницше, Рилке. През този период, проблемът за език става за него основната тема на размисъл.

Своята задача като философ Хайдегер виждаше в това да се постави по нов начин проблемът за същността и смисълът на съществуването. За постигането на тази цел, той се опитваше да намери възможности за подобряване на адекватността на предаване на мислите си с помощта на езика. Неговият фокус е да представи невидимите нюанси на значение чрез абсолютното съдържанието на философските термини.

Хайдегер се опитваше да установи и преодолее основните постановки на европейското мислене, които са причина за нежеланото състояние на европейската цивилизация. Най-важното, според философа, е да се намерят ориентири за преодоляване на онази мисловна култура, която е вече с 300 годишна давност. Именно тя вкара Европа  в задънена улица  и от не трябва да се търси изход, вслушвайки се в шепота на битието.

Въпроси относно, накъде отива и накъде трябва да върви човечеството и дали е необходимо да се развива точно в тази посоката, вълнуваше много европейски мислители.

Хайдегер, размишлявайки върху това, отива по-далече и пита: “Не сме ли съучастници на някакво историческо сътворение, което сега бързо отива към своя край, в който всичко ще бъде завършено в най-досадния ред на еднообразието?“ [37. S. 31].

Хайдегер във своята философия не си поставя задачата да спаси света.

Неговата задача, като мислител, е по-скромна. Тя се заключава в това да проумее света, в който се проявява живота. Той пише: “ Философията търси същината…“. И нататък: “Тя съществува в мелодията на съответствията, настройваща се от гласа Битието на същностите“.

Основният въпрос във философията на Хайдегер е анализът за смисъла на категорията битие, което е изпълнено с оригинално съдържание.Според него, “битието, още от зараждането на западноевропейската мисловност, до днешни дни, означава това, което съществува. В съществуването се осмисля настоящето. Последното, според общото мнение, образува с миналото и бъдещето време характеристика. Битието, като състояние на нещата, се определя от времето.“ С други думи, битието на Хайдегер – това е съществуването на нещата във времето, или – екзистенцията.

Основният момент в осмислянето на всичко съществуващо, според Хайдегер, е човешкото съществуване. Битието на човека, той обозначава с термина “dasein”, разкъсвайки философската традиция, според която този термин обозначава “наличното битие“, “видимото“. При Хайдегер, по мнението на изследователите на творчеството му, “dasein“ обозначава, по-скоро, битието на съзнанието. Родоначалникът на немския екзистенциализъм подчертава, че единствено човекът осъзнава своята смъртност и единствено на него е известна временността на собственото съществуване. Благодарение на това, той е способен да осъзнае своето битие.

Човекът, явявайки се в този свят и присъствайки в него, изпада в състояние на безпокойство. Тя се проявява като единство на три елемента: “битието-в-света“, “движение напред“, “битието-на-вътрешния-мир“. Битът на екзистециалното същество, за Хайдегер, е бит, отворен за познанието на нещата.

Разглеждайки “безпокойството“ като “движение напред“, Хайдегер иска да подчертае несъответствието между човешкото битие и всяко съществуващо веществено битие. Човешкото битие постоянно, сякаш, “пълзи напред“ и по този начин съдържа в себе си нови възможности, които се фиксират като “проект“.

Иначе казано, човешкото битие се явява, проектиращо само себе си. В траекторията на битието се реализира осъзнаването за движението на човешкото битие във времето. В това се заключава възможността да разглеждаме битието като съществуващо в историята.

Разбирането на “безпокойството“ като “битие-на-вътрешния мир“, означава спицифичен начин на отношение към вещите като спътник на човека. Структурата на безпокойството, сякаш, обединява минало, бъдеще и настояще.

Всъщност, миналото, при Хайдегер, се представя като захвърляност, настоящето, като обреченост от робството на вещите и бъдещето, като въздействащ ни “проект“. В зависимост от приоритета на един от тези елементи, битието може да е по-дълго или по-кратко.

С краткото битие и отнасящите се към неговото съществуване неща ние се сблъскваме тогава, когато компонентът на настоящето в битието на вещите взима превес и скрива за човека неговото значение, т. е., когато битието се оказва напълно погълнато от предметите и социалната среда. Краткото съществуване, според Хайдегер, не може да бъде отстранено като преобразуваме средата.

В условията на кратко съществуване и философстване, човекът “изпада в състояние на отчуждение“. Краткият начин на съществуване, при който човекът е притиснат от диктата върху неговото поведение от света на вещите, Хайдегер нарича съществуване в “Men“, т. е. в безличното “Нищо“, определящо се като обидно човешко съществуване. Превърнато в Нищо човешко същество, благодарение на отвореността на Нищото, се приобщава към пълзящите същности, т. е. получава възможност да постигне самата същност. Нищото ни отпраща към същността, явявайки се като условие за възможността да разкрием същността. Нашето любопитство, по отношение на Нищото, поражда метафизика, която се оказва изход за познаващия субект от пределите на същността.

Трябва да се отбележи, че размишлявайки върху метафизиката, Хайдегер я интерпретира по своему и тази интерпретация се различава от традиционното разбиране за метафизика, която често се е разглеждала като синоним на философията, въобще или като синоним на философията, интегрираща диалектиката. По негово мнение, цялата философия на Новото време представя себе си като метафизика на субективностите.

И тази метафизика се явява подъл нихилизъм. Хайдегер смята, че философията задвижва метафизиката, но последната, всъщност, е корените на дървото на философията. И че в нашата епоха онази метафизика, станала синоним на нихилизма, ни завещава своята история.

Това доказва, по мое мнение, превръщането на философията в антропология. Всъщност,“ставайки антропология“, самата философия умира под въздействието на метафизиката. Доказателство за края на старата метафизика, за Хайдегер, е лозунгът “Бог е мъртъв“. Този лозунг, произнесен от Ницше, означи отказът от религия и е признание за неспособност за вяра в Бога, доказателство за разрушаването на старите основи, на които се крепяха идеалите и се базираха жизнените цели.

Премахването на авторитета на Бога и на църквите с тяхната “просветителска мисия“  означава, че на мястото на Бог “се намества авторитетът на съвестта, авторитетът на разкъсващият се разум…“

Бягство от света на чувствата, които се заместват с икономическия прогрес. Абсолютната цел за вечно блаженство се преобразува в земно щастие за повечето хора. Позоваването на религиозния култ се сменя от съзиданието на културата или разпространението на цивилизацията. Творческото начало, което преди е било характеристика на библейския Бог, сега  се възприема като човешката инициатива. Човешката творческа дейност се превръща накрая в бизнес и гешефт. В следствие на това настъпва разложението на културата. Според Хайдегер, “нихилизмът“ е причината за разместването на всички стари цели на съществуването. Но с изменението на старите отношения към водещите ценности, нихилизмът достига завършеност, става свободен и пътят пред него за установяване на новите ценности е разчистен. Нихилистичното отношение към старите авторитети и ценности, все пак не означава край на развитието човешката мисъл и култура.

Що се отнася до философия на историята на Хайдегер, трябва да се отчита, че по негово мнение, “последователността на епохата, съдържаща битието, е неслучайна и не може да се разглежда като неизбежна“.

Той смята, че хората не могат да ускорят движението на бъдещето, но могат да го видят, само трябва да се научат да питат и да се вслушват в битието. И тогава новият свят сам ще дойде неусетно. Този свят ще бъде ръководен, според Хайдегер, от “сетивата“, т. е. подчинен на “всички възможни целеви планувания“, а нечовечеството ще стане свръхчовечество.

За да се случи това, необходимо е съзнанието да се извърви дълъг път от заблуждения и грешки. Своят дял в преминаването на този път може да внесе преосмислянето на нихилизма, поразил европейското съзнание.

Според Хайдегер, “осмислянето на нихилизма“ не означава да събираме в главата си “обобщаващи мисли“ за него и в качеството на наблюдатели да се отклоняваме от действителността. Осмислянето на нихилизма означава, напротив, да се навлезе навътре в онова, в което всички действия и случвания на тази епоха на западната цивилизация имат свое име и свое пространство, свои основи и свои подоснови, свои пътища и цели, свой ред и своя легитимност, свое обезпеченост и необезпеченост – с една дума, своя “истина“. С това се занимава философията. Но успешно може да следва пътя за изучавене на света, чрез вслушване в него, единствено новата философия, която не е задължително да е свързана със “научна философия“, нито с наука. В развитието на последните, Хайдегер вижда сериозни симптоми за полиференция в тях на пресмятащи и осмислящи съждения.

В труда му “Откъсване“(1959) тези два типа съждения и техните анализи са основа за теорията за познанието на обществените явления на Хайдегер.

По негово мнение, пресмятащите или разшифроващи съждения планират и изследват, но не калкулират възможности, не анализират последствията на своята изява. Този тип съждения е емпиричен и неспособен “да помисли за смисъла, намиращ се във всичко, което съществува“. Що се отнася до осмислящите съждения, то в своите крайности те не разкриват от действителността. Но при наличие специална подготовка и упражнения осмислящите съждения са в състояние да избягат от тези крайности и да достигнат истината за битието. Това, според Хайдегер, е възможно посредством феноменологията, явяваща се в качество на “тълковно знание“ или херменевтика.

В осветяването на въпроса за постигането на битието и установяването на истината, разглеждани в труда му “ За същността на истината“, Хайдегер изхожда от това, че обединеният човешки разум, благодарение на съждението, е движение към истината. Но какво е истинско? Според Хайдегер, “истинско – това е действителното“. Той пише: “Истинско ние наричаме не само съществуващото.

Как се оказва възможно достигането до истината и избягването от неистиското? За да постигнем това, трябва “да се отдадем на свързани правила“ , още повече, че както и да се опитваме да мислим, ние мислим в рамките на традицията“.

Истината, по същество, е непреходна и вечна, неосноваваща се на мимолетността и обречеността на хората, придобива се от свободата човека по пътя му в търсене на същността. Свободата тук се възприема “като възможна същност на битието“. За достигането на истината, свободата се явява като необходимо условие. Ако няма свобода, то няма и истина за субекта, нито за търсещият човек, нито като ценност във вид на обект, който се реализира на практика. Свободата на познание представлява свобода на търсене и лутане. Последните се явяват източник на заблуди, но за човека е присъщо да преодолява заблудите и да разкрива смисъла на битието.

Според Хайдегер, доминиращото в условията на краткото съществуване метод на изчисления в науката довежда до там, че нейното приложение в практиката на организация на предметния свят го превръщат, благодарение на техниката, в доминиращ над хората фактор. Така техниката се оказва единствената налична сила, способна да разкрие света. Но това съвсем не означава, че трябва да се откажем от новите възможности, предоставени ни от техниката. От хората се изисква само “сериозно да се замислят, т. е. придвижвайки се, мислено, напред, да останат самомнителни“.

Човешкото познание ни убеждава, че на мястото на предишния свят “прибързано, безцеремонно и всеобхватно се заема от предметността и техническото завладяване на земята“. В тези нови условия за живот “и човечността на човека, и веществеността на вещите – съгласно своето възникване, се разтварят в разчетените пазарни ценности, в световния свободен пазар и не само се объркват земята, но и устройват търгове във вътрешността на битийната същност на битието.

Такава е неутешителната оценка на философите към съвременния живот.

В трудовете на Хайдегер, като един от забележителните мислители на ХХ в. се съдържат глобални характеристики на процесите на европейския начин на живот. Много от тези процеси го безпокояха. Едно от явленията, които го притесняваха най-много е отчуждението, което, както той го възприема, придобива глобален характер. Характерна черта на съвременния живот, по мнението на Хайдегер, е загубата на хора “вкопчени“ в живота.

Развитието на обществото, за него, се движи в опасна зона и да го спаси може само Бог. Особено внимание във философията си Хайдегер отделя на проблема за хуманизма. Мнението му по този проблем се отличава с концептуално своеобразия и включва в себе си потенциал за нови подходи за разбирането на хуманизма.

Особеностите на Хайдегеровото разбиране за хуманизъм, е отразено в концентрирана форма в труда му “Писмо за хуманизма“ и се заключава в това, че за разлика от повечето изследователи на този феномен, той отнася неговото възникване не към епохата на Възраждането, а към времето от периода на републиката на Древен Рим.

Още една черта от разбирането на Хайдегер за хуманизма се проявява в това, че той разви идеите за множественост на хуманизма. В зависимост от идеологическите конструкции, реализиращи се в концепцията за хуманизма, той смята за правилни различни негови версии. Той изхожда от съображението, че хуманизма – това е термин, според който хората да не изгубят своята човечност и достойнства по пътя си към свободата.

Съществуването на хуманизма, според Хайдегер, се нуждае от силни взаимоотношения между народите. Укрепването на връзките и взаимното разбиране между западноевропейските народи, той разглежда като условие за спасението на Запада.

В своята цялост идеите на Хайдегер представляват опит за преодоляване на недостатъците на старата философия и търсене на решение на проблема за човешкия живот.

Като правило в западната философска традиция, както в миналото, така дори и сега най-често понятията онтология и метафизика се възприемат като идентични, означават практически едно и също – това, което стои над физиката, това което обуславя нейната конкретна форма, начинът на съществуване на обектите. В същото време, тази традиция се оказва несъстоятелна само в един случай – тогава, когато подходим към темата за човека. Мартин Хайдегер отбелязва, че метафизическото мислене като правило е рационалистично, а рационализмът не е в състояние да разграничи битие от съществуващо.
Мартин Хайдегер свързва понятието за онтология с историческата същност на човека. Той разграничава битието и съществуващото. Рационално светът се познава като “налично”, т. е. като съществуващо. Битийно светът и човекът се познават с особен начин на познание. Хайдегер говори за един поврат във философията, така че той скъсва с предходната философска традиция. Според него във философията най-важното място заемат онтологическите проблеми, а от тях – въпроса за битието.
Най-напред всеки метафизичен въпрос, винаги обхваща цялостта на метафизичната проблематика. След това, всеки метафизичен въпрос може да бъде зададен само така, че питащият да е поставен във този въпрос. Ние питаме, тук и сега, за себе си. Нашето битие е определено от науката. Хайдегер поставя въпроса, какво същностно става с нас в корените на човешкото битие, след като науката е станала наша страст.
Областите на науките лежат далеч една от друга. Начинът на разглеждане на предметите им е коренно различен. Въпреки това, при всички науки ние се отнасяме следвайки собствената им цел към самото съществуващо. Господстващото за всички науки отношение към света ги заставя да търсят съществуващото като такова, за да го направят предмет на изследване и обосновано определяне според същността му и начина на битие.
Това отличаващо отнасяне на науките към света, се осъществява от едно свободно избрано поведение на човешката екзистенция. Към съществуващото се отнасят както прединаучната, така и извъннаучната дейност на човека. Ала науката има своята специфичност, в това, че дава първата и последната дума за нeщата по собствен за нея изчерпателен и единствен начин. Особено положение на научното отнасяне към света, и водещото в негo поведение на човека, напълно могат да бъдат разбрани едва тогава, когато видим и схванем какво става в така осъщественото отношение. Човекът е едно съществуващо, което се занимава с наука. В това занимание става нахлуването на едно съществуващо, наречено човек, в цялостта на съществуващото. По този начин съществуващото бива разкрито.
Отношението към света, поведението и нахлуването, според Хайдегер, говорят за една простота и заостреност на човешкото битие в модуса на научната екзистенция. Ако се приеме така наличното битие като човешка проява, то трябва да се каже, че:
– това, към което се насочва отношението към света, е самото същество – и нищо друго.
– това, от което се ръководи всяко поведение, е самото съществуващо – нищо повече.
– това, с което изследователското търсене осъществява нахлуването, е самото съществуващо – и нищо извън него.
Тук Хайдегер поставя въпроса как стоят нещата с това нищо. Нищото се отхвърля именно от науката и се изоставя от нея като нищожно, именно защото се интересува единствено от съществуващото. За науката нищото е просто мистика и фантазьорство. Науката не иска да научи нищо за нищото. И все пак там, където тя се опитва да изрази същността си, вика на помощ нищото. Нищото е зададено. Науката го дава с едно хладнокръвно безразличие, отхвърляики го като онова, което “го няма” .
Както отбелязва Хайдегер , ние се опитваме да питаме за нищото. В това питане ние полагаме нищото като нещо, което така и така “е” – като съществуващо. Питането за нищото – какво е и как е – превръща запитването в отговор. По отношение на нищото въпросът и отговорът са еднакво нелепи.
Логиката също отхвърля въпроса за нищото, защото мисленето винаги е мислене за нещо. Би трябвало мисленето за нищото да противодейства на същността на самото мислене. Но с помощта на разсъдъка можем да определим, че нищото е отрицанието на всеобщността на съществуващото, то е абсолютно несъществуващо. При това ние подвеждаме нищото под по-висшето определение за недействително и така – за отреченото. Обаче според учението на “логиката” отрицанието е специфично разсъдъчно действие. Тук, според Хайдегер, възникава въпросът дали наистина “не”-то, отрицателността и самото отрицание са по-висши определения, под които попада нищото като особен вид на отреченото. Само поради това ли, че имаме “не”, т.е. oтрицание, има и нищо? Затова се предполага, че нищото е по-първичното от “не”-то и от отрицанието.
Хайдегер дефинира нищото, като пълното отрицание на всеобщността на съществуващото.
Според автора, никога не може да се обхване цялостта на съществуващото в себе си, ние се намираме поставени в центъра на разкритото в цялостта си съществуващо. Има съществена разика, между схващането на цялостта на съществуващото в себе си и поставеността ни в центъра на съществуващото в цялост. Първото е невъзможно по принцип . Второто постоянно се случва в човешкото битие. Тогава и само тогава, когато не сме заети с нещата и със самите нас, сме завладени от тази “цялост” – например в истинската скука. Тази скука започва да се разкрива, когато “някак е скучно” . Тя ни потапя в едно удивително безразличие и разкрива съществуващото в цялостта.
Друга възможност за такова откриване, ни дава радостта от актуалното битие на един обичан човек. Наличността на настроението, не само че разкрива по свой начин съществуващото в цялостта, но и самото разкриване става основно събитие в нашето налично битие. Но тъкмо тогава, когато настроенията ни представят по този начин съществуващото в цялостта му, те скриват нищото, което търсим.
Според Хайдегер в битието на човека се появява такова настроение, в което той се изправя пред нищото като такова. Това се случва само за моментите, в които основната настроеност е “страх”. Този страх се различава от сравнително често обхващащата ни страхливост, която в основни линии напълно принадлежи към лесно появяващата се уплаха. Страхът е коренно различен от нея. Уплахата от … винаги е боязън за нещо определено. В стремежа си човек да се спаси от това определено плашещо, той става несигурен по отношение на нещо друго, т. е. изцяло е в “паника”.
Страхът не позволява да се появи такова объркване. По-скоро той налага своеобразно спокойствие. Наистина страхът винаги е страх от … , но не от това или онова. Все пак тази негова неопределеност “от какво и за какво” не просто е липса нa определеност, а направо – съществена невъзможност за определяне. Ние не можем да кажем какво е страшно. Някак изцяло е така. Всички неща и самите ние потъваме в безразличие. На нас не ни остава никаква опора. Тогава страхът открива нищото. Страхът заглушава думите ни. Тъй като съществуващото в цялостта си, се е изплъзнало, и тъкмо така е проникнало нищото, заглъхва всяко казване, че нещо “е”. Това, че в ужаса на страха често се опитваме да нарушим мълчанието с безразборно говорене, е само доказателство за присъствието на нищото. Когато страхът изчезне, трябва да се каже ,че това, от което сме се страхували, и това, за което сме се страхували, “собствено” е било нищо. В действителност самото нищо – като такова – е било тук.
Нищото се разкрива в страха, но не като съществуващо. То не е дадено и като предмет. Страхът не е обхващане на нищото. Въпреки това нищото се открива в и чрез него. В страха съществуващото изцяло става неустойчиво. Все пак съществуващото не се унищожава от страха, за да остане след това нищото.
В страха имаме едно оттегляне от …, което съвсем не е бягство, а е спокойствие. Назад от … всъщност започва от нищото. То не привлича към себе си, по-скоро дори същностно отблъсква. Това изцяло отблъскващо насочване към изплъзващото се съществуващо, е същността на нищото – онищостяването. Онищостяването не може да се сравнява с унищожаване и отрицание. Самото нищо онищостява.
Хайдегер отбелязва, че същността на първично онищостяващото нищо се състои в това – да изправя наличното ни битие (Da-sein), вече пред съществуващото като такова.
Само въз основа на първичната откритост на нищото, битието на човека може да се насочва и да вниква в съществуващото. Наличното ни битие значи : вместимост в нищото. Бидейки вместено в нищото, човешкото битие вече е над съществуващото в цялостта. Такова битие отвъд съществуващото ние наричаме трансценденция.
Без първичната откритост на нищото няма лично битие и свобода. Нищото не е нито предмет, нито изобщо е нещо съществуващо. Нищото е възможност за откритостта на съществуващото, като такова за човешкото битие. Нищото не прибавя противоположното понятие към съществуващото, а изначално принадлежи към самата му същност. В битието на съществуващото става онищоствяването на нищото.
Отдалечаването от нищото е ограничено според собствения му смисъл. То – нищото в онищостяването си – ни насочва именно към съществувущото. Нищото онищостява и знанието, в което всекидневно се движим, не може да ни каже нещо за него.
Отрицанието обаче, в никакъв случай не се прибавя от само себе си към даденото нищо като средства за противопоставяне или различаване, за да се въвлече непосредствено в него. Нищото може да бъде открито единствено тогава, когато неговият произход, онищостяването на нищото в тоталност и с това – именно нищото бъде отнето от скритостта. Нищото не възниква от отрицанието, а отрицанието се основава на нищото, което вече ражда онищостяването на самото нищо. Отрицанието е само начин на онищостяващото, т.е. то е поведение, предварително основано на онищостяването на нищото.
Така в основни линии е изказана горната теза: нищото е начало на отрицанието, а не обратно. Ако с това се низвергва властта на разсъдъка в областта на въпроса за нищото и за битието, то така се решава и съдбата на господството на “логиката” в границите на философията.
Отрицанието не може да се смята за единствено или пък водещо онищостяващо отношение към света, в което битието ни се разтърсва от онищостяването на нищото. Много по-дълбоко от приспособяването на мисловното отрицание е твърдостта на противопоставящото се действие или остротата на ненавистта. По-достойна е болката на отказа и безпомощността на забраната. По-гнетяваща е суровостта на отсъствието.
Тези възможности на онищостяващото поведение не са видове на простото отрицание. Това обаче не им забранява да бъдат изказвани чрез “не” или чрез отрицание. Така напълно се рaзгадава празнотата и широтата на отрицанието. Пронизаността на битието ни от онищостяващото поведение, доказва постоянната и пълна забуленост на нищото, което първично се разбулва в страха. Присъщо е за човешкото битие първичният страх да бъде подтискан. Но страхът е при нас. Той само спи. Духът му непрестанно трепти в битието – най-малко при предприемчивия; най-често – при въздържащия се; най-силно – в битието на радикално рискуващия.
Първичният страх може да се събуди всеки момент в човешкото битие. Не е необходимо някакво необикновено събитие за да се случи това.
Вместеността на човешкото битие в нищото въз основа на скрития страх, прави човека носител на нищото. Ние сме крайни същества, и точно заради това не можем по собствено решение или воля първично да се поставим пред нищото. В човешкото битие, така дълбоко прониква смъртността, че отказва на свободата ни собствената й онтологочна крайност.
Вместеността на човешкото битие в нищото, въз основа на първичния страх е превъзмогване на съществуващото в цялост: трансценденцията.
Самата метафизика трябваше да осъществи питането за нищото. Метафизиката е излизащото над съществуващото запитване, за да се запази самото съществуващото като такова и да се върне – вече запазено – в разбирането.
При въпроса за нищото става тъкмо такова излизане отвъд съществуващото. Така той се изявява като “метафизичен” въпрос. В началото дадохме двойна характеристика на подобни въпроси: всеки метафизечен въпрос винаги обхваща цялостта на метафизиката. При всеки метафизичен въпрос питащият винаги се въвлича във въпроса.
От край време метафизиката се изказва за нищото, чрез многозначното положение: от нищото става нищо. Макар че в изясняването на това положение, нищото собствено никога не е ставало проблем, то изразява чрез себе си фундаменталното схващане за съществуващото с насочване към нищото. Античната метафизика схваща нищото в значението му на несъществуващо, т.е. като неоформена материя, която е лишена от самооформящото се и от лика на едно съществуващо според формата. Единствено съществува самооформящата се форма, която като такава се представя в образ (съзерцание). Началото, границите и законът на това схващане за битието се изясняват толкова недостатъчно, колкото и самото нищо. Християнската догматика дава едно ново значение на нищото, в смисъл на пълно отсъствие на извънбожествено съществувашо. Нищото става противоположно понятие спрямо самото съществуващо. Но и тук разглеждането на нищото насочва към фундаменталното разбиране за съществуващото. Метафизичното равнище на изясняване на съществуващото се придържа към същото равнище, което е и при нищото. Но въпросите за битието и нищото като такива не остават равноценни. Ако Бог твори от нищо, то Той би трябвало да присъства и да се отнася към него. Но ако Бог е бог, не би могъл да се отнася и да познава нищото, след като “абсолютното” изключва всяка нищожност.
Нищото като понятие се превръща в противоположно на съществуващото, т.е. като негово отрицание. Но щом нищото някак си стане проблем, противопоставянето получава не само по-ясна определеност, но и израства като метафизическо питане за битието на съществуващото.
Ако въпросът за битието като такова е глобалният за метафизиката въпрос, то и въпросът за нищото ще е от оня вид, който изцяло обхваща метафизическата проблематика. Същевременно въпросът за нищото посяга и към цялостта на самата метафизика, доколкото ни принуждава да мислим върху проблема за произхода на отрицанието, т.е. за основата на решението на въпроса за господството на “логиката” в метафизиката.
Нашето тук и сега налично битие ние характеризирахме като същностно определено от науката. Ако така определеното ни битие е поставено в проблема за нищото, тогава самото то би следвало да е проблематично.
Битието на учения има своята простота и заостреност в това, че се отнася по един своеобразен начин към самото съществуващо и единствено към него. Науката изоставя нищото с жест на превъзходство. Но сега при въпроса за нищото стана ясно, че битието на учения е възможно само тогава, когато предварително е вместено в самото нищо. Това битие се разбира собствено какво е тъкмо когато не отхвърля нищото. Само когато нищото е очевидно, науката може да направи предмет на изследване самото съществуващо. Само когато науката съществува чрез метафизиката, тя може постоянно да обогатява същностната си задача, състояща се не в събиране и подреждане на знания, а във вечно новото преразкриване на целокупното пространство на истината за природата и историята.
Единствено поради това, че нищото се открива в основата на човешкото битие, може да ни превъзмогне непроницаемостта на съществуващото. Само тогава непроницаемостта на съществуващото ни подтиска, събужда ни и ни вмества в учудването. Въз основа на учудването, т.е. на откритостта на нищото, се ражда въпросът “Защо?” – Тъй като “защо” като такова е възможно, ние можем да питаме и да обосноваваме, в ръцете на екзистенцията ни е дадена съдбата на изследователя.
Човешкото битие може да се отнася към съшествувашото, само когато се придържа към нищото. Излизането над съществуващото става в същността на битието ни. Но това излизане е самата метафизика. Следователно метафизиката принадлежи към “природата на човека”. Тя е основно събитие в човешкото битие. Тъй като истината за метафизиката живее в тези първични основания, тя притежава постоянно бдящата възможност да открива и най-дълбоките заблуждения на близките си области. Съобразно с това строгостта на никоя наука не може да постигне сериозността на метафизиката. Философията никога не може да се мери с мащаба на идеята за наука.
Ако повдигнатият от нас въпрос за нищото е бил зададен сериозно, то тогава ние не навлизаме отвън към метафизиката. Ние не сме се и “пренесли” в нея. Не можем да се пренесем, защото – доколкото съществуваме – сме постоянно в нея. Докато човек съществува, по определен начин живее и философията. Философията – това, което наричаме така – е задвижването на метафизиката, в което тя се връща към себе си и към собствените си основни задачи. Философията се задвижва само чрез своеобразното вникване на собствената екзистенция във фундаменталните възможности на човешкото битие в цялост. За това вникване е решаващо: първо да се определи областта на съществуващото в цялост; след това да се задържим в нищото, т.е. да се освободим от кумирите, които всеки има и се стреми; най-сетне да се оставим в неспокойното витаене, връщащо ни постоянно в основния въпрос на метафизиката, която ражда само нищо: Защо изобщо нещо е съществуващо, а не, напротив, нищо?

Facebook Comments