Алфред Адлер – Смисълът на нашия живот е нашата връзка със света

Алфред Адлер  е австрийски лекар и физиотерапевт от еврейски произход, основател на индивидуалната психология. В сътрудничество със Зигмунд Фройд и малка група от Фройдовите колеги, Адлер е сред съоснователите на психоаналитичното движение. Той е първата важна фигура, който скъсва отношения с психоанализата и формира независимо училище по психотерапия и личностна теория. Това става след като Фройд решава, че идеите на Адлер са прекалена заплаха за неговите собствени усилия да толерира съвместното съществуване и издава ултиматум на всички членове на психоаналитичното общество (което той насочвал) да изоставят Адлер или да го изключат.

adolf-adler

Адлер повлиява на бележити фигури в последващите училища по психотерапия като Роло Мей, Виктор Франкъл, Ейбрахам Маслоу и Албърт Елис. Неговите писания предшестват и по това време биват изненадващо последователни с късните неофройдистки схващания, като например тези в работите наКарен Хорни, Хари Стек Съливан и Ерих Фром.

Цитати и биография :

По-лесно е да се бориш за принципите си, отколкото да живееш според тях.

Смисълът на нашия живот е нашата връзка със света.

Живота рядко е като игра.

Ум – това не е задължително здрав смисъл.

Ленността в крайна сметка означава избягване на трудности и проблемни ситуации.

Ние всички правим грешки, но важно е това, че ние можем да ги поправим.

Целта на гнева – бързо и насилствено унищожение на всички препятствия.

Фантазията се явява още една от творческите способности на нашата психика.

Никъде не е толкова неповторимо проявлението на личността в такава степен, както в резултата от нейното въображение.

От недостатъчни контакти с други хора се ражда отчуждението спрямо тях.

По-лесно е да умреш за идея, отколкото да живееш в съответствие с нея.

Ние знаем много повече от това, което разбираме.

ЧОВЕШКИЯТ ЖИВОТ КАТО СТРЕМЕЖ КЪМ РАЗВИТИЕ И СЪВЪРШЕНСТВО: АЛФРЕД АДЛЕР

Мария Вълкова

adolf-adler-2

Алфред Адлер е роден във Виена през 1870 г. в принадлежащо към средната класа семейство на евреин-търговец. Завършва медицина във Виенския университет през 1895 г. и започва лекарска практика като психиатър. Запознава се с идеите на З. Фройд и е много впечатлен от тях. Но, противно някои твърдения, не е бил негов ученик, въпреки че двамата поддържат тясна връзка и че Адлер заема поста Президент на Виенското психоаналитично общество; около 1911 г. скъсва връзката с Фройд и през всички следващи години двамата са враждебно настроени един към друг. Отличен лектор, Адлер изнася лекции по цял свят. От 1935 г. е професор в САЩ. Внезапно умира в Абърдийн през 1937 г.

Основните научни постижения на Адлер с пряко отношение към разглежданата тук проблематика, са свързани със:

– създаване на ново направление в психологията – т.нар. Индивидуална психология. Тя се основава на схващането, че човекът е единно неделимо самосъгласуващо се цяло (от лат. individuum – неделим). Всяка страна от психичния живот на индивида следва да се разглежда в съотнасянето й с останалите страни и с организма като цяло;

– човешкият живот, а и културата изобщо са телеологично, а не причинно обусловени. Те се разглеждат като целенасочен стремеж към постигане на съвършенство;

– човекът притежава чувство за общност с другите; социалният интерес е мяра за психично здраве; социално-културният контекст е определящ организацията на неговия живот и психика (неслучайно наричат Адлер първия социален психолог);

– концепция за творческия Аз;

– изследвания в сферата на стила на живот и изработване на типология, в основата на която са различните стилове на живот (управляващ, вземащ, избягващ, социално-полезен тип);

– изтъкване ролята на семейството за детското развитие и изследвания върху влиянието на поредността на детето в семейството върху личностното му развитие.

 

Алфред Адлер и създадената от него школа по индивидуална психология изграждат една оптимистична теория за човешката същност. Той смята, че у човека по рождение е вложен стремеж към развитие и съвършенство и че човек през целия си живот се стреми към посигане на сила, мощ, влияние.

Стремежът към усъвършенстване е толкова значима съставка от индивидуалната психика, че Адлер го свързва с най-базовата характеристика на съществуването – волята за живот. „Индивидуалната психология здраво е стъпила на почвата на еволюцията и разглежда всички стремежи на човека в такава светлина като стремеж към съвършенство. Както физически, така и духовно волята за живот е здраво свързана със стремежа към съвършенство. Според нас точно затова всяко движение на душата представлява форма на движение от една минус-ситуация към една плюс-ситуация“ – подчертава А. Адлер (Адлер 1995а: 19).

Стремежът към съвършенство се разглежда от автора не като абстракция извън времето и пространството, той е исторически и културно обусловен. Всяка епоха, всяка култура моделира своя представа, свой образ на желаното, за личностния идеал – Адлер недвусмислено подчертава, че „Всяка културна епоха оформя своя идеал в съответствие с мащаба на мисленето и чувстването в нея“ (Адлер 1995а: 20).

Стремежът към съвършенство има социална природа – това е друг важен акцент в концепцията за личностното развитие на Адлер. Основните идеални норми в живота на човека са свързани с човешкото общежитие – за пример могат да бъдат взети Десетте божи заповеди, които са изцяло обвързани със съвместния живот на хората.

Идеалът за съвършенство на човека в отношенията му с другите хора е толкова важен на и на индивидуално, и на обществено равнище, че авторът го смята за абсолютно задължителен, като вид принуда на еволюцията, като цел на еволюцията. „Тези и други подобни норми на съвместния живот на човека, безспорно резултат от човешката еволюция, са вкоренени дълбоко в природата на човека, също както дишането и изправения вървеж и са обобщени в идеята за идеална човешка общност, като, чисто научно погледнато, представляват един вид еволюционна принуда и цел“ – подчертава той (Адлер 1995а: 20).

Тези идеи особено впечатляват, когато са произнесени от почитател, съратник и сподвижник на Фройд – достатъчно е да си припомним базовото песимистично виждане на Фройд за непрекъснатата борба, вражда, несъвместимост между личността и обществото.

Идеалът за хармоничен обществен живот е залегнал във фундамента на индивидуалната психология. Той се приема като точка за отчитане на правилно и неправилно поведение в индивидуалния и обществен живот – в този план тя е, както казва Адлер, една оценъчна психология.

Стремежът към съвършенство е вкоренен дълбоко в човешката природа. Нещо повече, той е характеристика на живото изобщо – от равнището на живата клетка до висините на духа. Доколкото развитието на тялото и душата във филогенезиса са най-тясно свързани, стремежът на живата клетка да се саморазвива за по-съвършена адаптация се предава след това и на произтичащата от нея психика.

Адлер обвързва стремежа към съвършенство със способността за целеполагане. Той казва: „В тази целеустременост, която не може никога да достигне състояние на покой и уравновесяване, тъй като очевидно предизвикателствата на външния свят са от такова естество, че никога не могат да бъдат напълно удовлетворени от отговора, трябва да се е развила онази способност, която ние, разглеждайки я от различни страни, наричаме ту душа, ту дух, ту психика, ту разум, което включва всички други „душевни способности“… (Душата носи) този постоянен стремеж към победа в непрестанния сблъсък с външния свят, превъзмогването на смъртта, към постигане на една подходяща идеална форма… …да се достигне целта на превъзходството, съвършенството, на сигурността“ (Адлер 1995а: 39).

Въобще А. Адлер многократно, при всеки подходящ случай, подчертава телеологичния характер на човешката същност – „Целеустремеността на психиката не е просто нагледно понятие, тя е основен факт“ (Адлер 1994: 78). Психиката ни функционира на базата на целеполагането, нещо повече – изобщо живот без целеполагане е невъзможен: „В понятието „живот“ е вграден вече органичният и душевен модус (форма), който срещаме навсякъде като „стремеж към целеполагане“, тъй като животът изисква от нас действия. С това е установен финалният характер на душевния живот“ .

Доколкото основополагащ принцип на индивидуалната психология е единството и целостта на човешката психика, „вродената“, както я нарича Адлер, способност за целеполагане също има свое ядро или основна цел, която определя посоката на човешкото развитие. Излагайки своята теза, Адлер подчертава, че „Правилно определените частични движения трябва да дадат във в своята взаимовръзка копието на единния план на живота и крайната му цел. В съответствие с това изказваме твърдението, че правилната идея, че всички движения на израза, чувстването, мисленето, желанието, действието, сънуването и психопатологичните феномени са обединени в единен план… …Ако се вгледаме по-отблизо, ще намерим следната закономерност, която пронизва развитието на душевните събития: ние не сме в състояние да мислим, да чувстваме, да желаем, да действаме, ако нямаме поставена цел пред нас… всички душевни движения получават посоката си от една предварително поставена цел… всяко душевно явление, ако трябва да ни даде като резултат разбирането на дадена личност, може да бъде обхванато или разбрано само като подготовка за дадена цел. Крайната цел се поражда за всекиго осъзнато или не, но винаги неразбрана в значението си“ (Адлер 1995а: 17). Бих искала да обърна внимание върху последните думи от горния цитат – целта може да бъде съзнавана или несъзнавана. Това е важен извод – и на теоретично, и на практическо равнище. Човек може да не съзнава (и обикновено е така) действителните цели на желанията, намеренията, постъпките си. В защита на тезата за обикновено несъзнавания характер на основните цели, на друго място Адлер дава пример със случай от своята практика: пациент се оплаква от понижен слух, касае се за психосоматично състояние – най-вероятно действителната цел на човека е да не се занимава с дейност, предполагаща добър слух – но това е на несъзнавано равнище, на равнище съзнание и като соматика се появяват проблеми със слуха – заключава Адлер.

Важно е и допускането, че целта винаги е неразбрана в значението си. Сложни интелектуални, интуитивни операции са необходими, за да може да се разбере истинското значение на действителната цел, не само на декларираната. Доколко обаче горните мисли Адлер изказва във връзка с терапевтичния си опит с пациенти, се питам дали смисълът на горното твърдение не е по-широк не се отнася – вероятно не в този категоричен вид и не винаги – и за всекидневния ни живот? Доколко съзнаваме и действително разбираме истинските цели, които ни движат в жизнения ни път?

Необходимостта от основна цел е важно условие за добър живот, доколкото държи личността в единство и цялостност. От тази самоизградена целеустременост възниква единството на личността, а това е най-важната характеристика на личността в интерпретацията на индивидуалната психология. Ако не сме наясно с целта и свързаните с нея водещи линии, които движат личността, тя би изглеждала само като прост сбор от несвързани помежду си частици. Пъзълът, съставен от тези частици, се подрежда и всяко парченце идва на мястото си, едва когато разкрием смисъла, посоката, съдържанието на целта и на водещите линии.

Концепцията за необходимост от основна цел в човешкия живот, която да осмисля жизнения път, да придава единство и цялостност на личността, е сериозно теоретично постижение на Адлер. Но като практикуващ лекар, Адлер я развива и използва главно в работата си на терапевт – според мен това не е недостатък, а по-скоро сериозно предимство, доколкото един теоретичен конструкт получава практически доказателства за своята правилност. За да разбере смисъла, значението на психичните отклонения при невротика, лекарят се нуждае от основната цел и свързаните с нея водещи линии на личността му – тогава картината на неврозата става ясна. „Когато съм узнал целта на душевното движение или на жизнения план, тогава трябва да очаквам от всички частични движения, че те ще съвпаднат с целта и с жизнения план. Тази формулировка се запазва до голяма степен с малки ограничения. Тя запазва стойността си даже и ако се обърне наопаки:правилно определените частични движения трябва да дадат във своята взаимовръзка копието на единния план на живота и крайната му цел.“ – подчертава Адлер (Адлер 1995а: 19).

Следвайки логиката на телеологичността, Адлер изказва една идея, която звучи твърде съвременно – човешкият живот се детерминира по-скоро от бъдещето, отколкото от миналото. Целите, които очакваме да реализираме в бъдеще, влияят върху организацията на живота ни днес в по-голяма степен, отколкото миналите ни преживявания. Ако този нов начин на мислене се овладее от новите хора, ако те овладеят способността за самопознание, „се разкрива възможност да израстне поколение, което знае как да стане господар на собствената си съдба“ – смята той (Адлер 1995б: 175).

Като развива своята теза за телеологичната регулация на човешкия живот, Адлер многократно се противопоставя на опростенческите опити човешките жизнени процеси да се обясняват през причинността. Това се отнася както за индивидуално-личностното равнище на разглеждане, така и при разглеждане на регулацията на обществото: „Как непрекъснатият стремеж на човека „нагоре“ предизвиква напредъка на културата, създавайки едновременно методиката и техниката на живота, при което всички налични възможности заедно с органичните дадености намират използването, ако не и правилното си приложение, би трябвало да се обясни дотолкова, че да се осветли значението на „финала“ в душевния живот в противовес на причинните опити за обяснение“ (Адлер 1995а: 105).

В тези думи на Адлер се съдържа и друг важен за културологичната проблематика акцент, който е в синхрон с тезата за културата, която защитавам – развитието на културата е резултат от стремежа на хората и на всеки човек да се развиват; стремежът към развитие е и методика, и техника на живота!

Дотук разгледах основополагащото място на способността за целеполагане за личностното съществуване и развитие в концепцията на Адлер. Но това е по-скоро прелюдия към същността на тезата му. Центърът, ядрото в постройката на автора, е свързан с извеждане и формулиране на основната цел на човешкото съществуване, цел, определяща цялото поведение, мисли, чувства, желания на личността. И така, основната цел на човека, двигателят на живота му, е стремежът към превъзходство.

Може да бъде проследено развитието и избистрянето на тази идея в творчеството на автора – виждането на Адлер по този въпрос се променя в годините – първоначално той смята, че по природа човек е агресивен и оттам идва желанието да превъзхожда; впоследствие развива идеята по посока на „стремеж към власт“. Доколкото този стремеж е характерен по-скоро за мъжкото начало, той нарича феномена „маскулинен протест“. Третото стъпало в търсенето на обяснение вече се свързва с общ стремеж към превъзходство.

Също така първоначално стремежът към превъзходство се разглежда по-тясно: с компенсиране на органно несъвършенство при детето, и се разширява след това до несъвършенство изобщо, включително и психично несъвършенство, което може да породи чувство за малоценност. Механизмът е следният – малкото дете е твърде зависимо от възрастните, което поражда у него чувство за малоценност. За да се пребори с него, да го компенсира с нещо, то развива у себе си един стремеж към развитие – стремеж към агресивност; стремеж към власт; стремеж към превъзходство. Целият му по-нататъшен живот и развитие са под знака на този стремеж.

Двигателят на човешкото развитие всъщност се крие в стремежа за компенсиране на чувството за малоценност. Ето какво казва Адлер: „Преди всичко то (детето – М.В.) се намира постоянно под влияние на чувството за малоценност и произтичащия от него стремеж към власт. Човекът е извънредно добра почва за малоценностни чувства от всякакъв вид. Едва в момента, в който се появи чувство за малоценност, всъщност започва процесът на неговия душевен живот, безпокойството, което търси баланс, което изисква сигурност и пълноценност, за да може да се наслаждава на живот в спокойствие и радост“ (Адлер 1995б: 170).

На този проблем Адлер отделя цяла глава – „Произход и развитие на комплекса за малоценност и неговите последствия“ в своя фундаментален труд „За нервния характер“ (Адлер 1996). Ето неговото заключение: „Следователно от физическата малоценност и въздействието й по време на детството възниква чувството за малоценност, което търси компенсация чрез повишаване чувството за лично достойнство. Появява се голямото влияние на фиктивната крайна цел, на стремежа за власт, който привлича към себе си всички психични сили. Възникнал от тенденцията към защита, той организира всички психични готовности за целите на тази защита“ (Адлер 1996: 62). Като открояващи се форми на защита авторът посочва невротичния характер и функционалната невроза.

Стремежът към превъзходство като фундаментален мотив се оформя около петата година на детето и се развива последователно в целия жизнения път. Той е в основата на главните ни жизнени цели, мотивация, ценности.

Стремежът за превъзходство може да бъде позитивен или негативен. В позитивните му прояви е свързан със самоутвърждаване, но не в ущърб на другите, а чрез тяхното подпомагане и подкрепа. Негативните проявления на стремежа за превъзходство се демонстрират с желание за доминиране чрез егоизъм, завист, отмъстителност.

Разглеждайки по-детайлно формите на психична компенсация на чувството за малоценност в детството, Адлер посочва всички онези процеси и дейности, които обикновено се свързват с детското развитие и социализацията в детството – идентификации с бащата, с майката и другите значими възрастни, игрите, водещи до усвояване на всекидневни умения, детски желания от вида „Като порасна, искам да стана …..“. „Целта да станеш голям, да бъдеш силен, да бъдеш мъж, да си отгоре,……държанието, поведението, жестовете, играта на детето и неговите желания, мечти, любими приказки и мисли за бъдещия избор на професия показват, че се е появила тенденцията към компенсиране и започва подготовката за бъдещата роля“ (Адлер 1996: 63).

Детето търси сигурност, която намира в тази основната цел. Адлер казва: „Сигурност то може да получи само ако намери опорна точка, в която да се чувства голямо, силно и освободено от недостатъците на ранното детство. Образният, аналогичен начин на нашето мислене води до това, че този бъдещ променен образ на нашата личност ние си представяме като образа на баща си, на майка си, на някой по-голям брат или сестра, на учителя, на колегата, на някой герой, на някое животно, на някой Бог. Водещото при всички тези водещи образи е чертата на величие, власт, знаене и можене, така че те се явяват всъщност символи на фиктивни абстракции“ (Адлер 1996: 74).

В горните думи почти дословно виждаме една идея, която изказва Юнг при обосноваване проявите на колективното несъзнавано в различните вярвания и религии – че човекът не обожествява природни обекти и явления, за да ги „смили“ и така да получи някаква сигурност, а обратно – превръща ги в символи на процеси и страсти, ставащи в душата му (Юнг 1999). Боговете, героите от митовете, анимализмът на древните са продукти на фиктивните абстракции на човешката душа.

Формите на проява на стремежа към превъзходство в зряла възраст се определя твърде рано – според Адлер още в кърмаческата възраст. Дали стремежът към превъзходство ще се развие по нормален и подкрепящ по-натататъшното развитие начин или ще хипертрофира в мания за величие примерно, зависи от това какви грижи са полагани за детето. „Решаващи тук са преди всичко силата и издържливостта на неговата органика, социалното положение на детето и особеностите на възпитателя“ – подчертава Адлер (Адлер 1995б: 85).

Развитието на стремежа към превъзходство зависи от позицията на детето в семейството. Известно е, че сред значителните приноси на Адлер в психологията се сочат и изследванията за влиянието на поредността на детето в семейството върху целия му психичен живот. „При първородните пациенти откривах често като направляваща фикция едно желано и търсено признание на величието и мощта им, също както в миналото; при родените втори по-силно се изразява стремежът да се преодолее влиянието от властта на другите в бъдещето; а за единствените деца неразрешима задача често остава стремежът към заемане на централно място“ (Адлер 1996: 64).

При определени обстоятелства справянето с първоначалното чувство за непълноценност не е много успешно и човек може да развие комплекс за непълноценност. Най-честа причина за това са прекалените грижи и опека от страна на родителите, с което не се дава възможност на децата да се развиват и да придобиват увереност, че могат сами да се справят и да преодоляват препятствията по своя жизнен път. Като друга причина за появата на комплекс за непълноценност Адлер сочи недостатъчната грижа или отхвърляне от страна на най-близките – тогава децата не усещат любов и грижа към себе си, чувстват се нежелани. При физическа непълноценност (напр. увреждания, слабост, болест и пр.) децата също могат да развият както чувство за физическа непълноценност, така и за психична непълноценност.

При благоприятно развитие комплексът за непълноценност се преодолява. Ако обаче се прекали по посока на компенсацията – при хиперкомпенсации, е възможно да се стигне другата крайност – развитие на твърде досадния за околните комплекс за превъзходство. Доста сигурно е, че ако някой непрекъснато демонстрира превъзходство над другите, вероятно се касае за един дълбоко стаен комплекс за непълноценност – подчертава Адлер.

Този акцент върху решаващата роля на ранното детство за по-нататъшното развитие е характерна за психоаналитичната концепция на Фройд. Позицията на Адлер, вероятно повлияна от Фройд, е не по-малко решителна. „Трънчето, което са ви забили в ранното детство, никога няма да излезе“ – смята той (Адлер 1995б: 83).

Стремежът към превъзходство като водеща, главна цел, която ръководи човешкия живот и му придава смисъл и целенасоченост, не може да бъде постигната в нейната цялост и пълнота – смята Адлер. Спрямо истината и реалността тя остава по-скоро фиктивна. Така главната цел е по-скоро недостижим идеал, тя „не е от този свят, трябва да я класифицираме сред фикциите и фантазиите“, казва той. Затова Адлер нарича този изначален всеобемащ стремеж към превъзходство фикционен финализъм. Независимо дали се стремим към превъзходство чрез постигане на съвършенство, цялостност и пълнота в сферата на художественото творчество, майсторството в някакъв занаят, в науката или в човешките взаимоотношения – постигането на подобно превъзходство е невъзможно напълно, в абсолютна степен – в този смисъл се стремим да постигнем една фикция.

Точно и показателно е пояснението, което Адлер дава под черта на фиктивната цел: „Фиктивна цел“ – размита и неустойчива, трудна за измерване, изградена с трудно достъпни, съвсем не талантливи сили, няма реално съществуване и затова е трудна да бъде каузално (причинно) разбрана. По-скоро като телеологически трик на душата, която търси ориентация и в сериозни случаи бива оформена конкретно“ (Адлер 1995а: 20).

Много от характеристиките на фиктивната крайна цел, които Адлер анализира, според мен могат да послужат за интерпретация и подпомогнат анализа на явления и феномени от обществения живот, от обществените и хуманитарни науки. Сещам се например за понятието „естетически идеал“ – винаги съм усещала известна декларативност при изследване на функционалната му натовареност, особено на всекидневно равнище – не в сферата на високото изкуство, а в кръга естетиката на всекидневния живот. Ако интерпретираме стремежа към превъзходство по посока на стремеж към съвършенство, хармония, владеене на нещата, ако приемем Адлеровата теза, че той е присъщ, вложен е във всеки човек, че е по същество по-скоро идеален стремеж, фикция, бихме могли да видим проявлението му в такава сфера като естетичността. Тогава естетическият идеал си идва напълно намясто. Казаното от Адлер, че е „телеологичен трик“ на душата, която търси ориентация, ни върши добра работа като търсим обяснение на факта, че в онтогенезиса най-бурно развитие бележи естетическият идеал и най-голяма нужда има от него човек в юношеството, според резултати от емпиричното ни изследване върху развитие на естетическата култура в детската възраст – точно времето, когато се развива „душата“.

Но така или иначе, щом тази фикция, разминаваща се с реалността, помага да ставаме все по-добри в това, което правим, тя е позитивна и полезна. Ако целта ни обаче е деструктивна, отдалечеността й от реалното положение на нещата може да я направи пагубна: “ Тази така съвършено подиграваща се с действителността фикция – цел на превъзходство е станала основна предпоставка на досегашния ни живот… …успоредно с това тя е лошата страна: често води до една враждебна, борческа тенденция в живота ни, ограбва ни непринудеността на усещането и постоянно се опитва да ни отчужди от действителността, като ни доближава до изнасилването й“ (Адлер 1995а: 21). Ако човек възприема тази фиктивна цел за богоподобност твърде буквално и сериозно като нещо реално постижимо, най-вероятно той ще се отдалечи от реалния живот, ще си създаде „живот успоредно с живота, в най-добрия случай в изкуството, но по-често обаче в пиетизма (протестантска ерес, 18 век), в неврозата или в престъплението“ – подчертава авторът (Адлер 1995а: 21).

Доказателство за всеобхватността на стремежа към превъзходство във всекидневния живот са твърде многото случки, разговори, стремежи, които „имат за цел потискането, омаловажаването, обезценяването на другите“. Непримиримостта, деспотизмът, злорадството, самонадеяността, самохвалството, недоверието говорят за този стремеж – подчертава Адлер.

Стремежът към превъзходство е водещ при изграждането на чертите на характера. Този стремеж е и мярата, „по която се ориентира психиката, центърът на тежестта на човешкото мислене, чувстване и желание“ (Адлер 1996: 75).

Всекидневният опит на човека може да бъде определян и оценяван през стремежа към усъвършенстване. Но докато при здравия човек тази цел-фикция и линиите, определени от нея са „един modus vivendi, трик, чрез който да различава горе от долу, ляво от дясно, правда от неправда на него не му липсва умението в случай на вземане на решение да се освободи от тези фикции и да направи реална преценка, …невротикът, също както несамостоятелното дете и разума на примитивните народи, се хваща във фикцията като удавник за сламка, обективизира я, придава й произволна реалност, стреми се да я реализира в света. Тя обаче не е годна за тази цел, още повече когато се издига в догма, както при психозата, когато се антропоморфизира“ – подчертава авторът (Адлер 1996: 59).

Приведох този по-дълъг цитат и за да покажа интересното от културологична точка обяснение, което дава Адлер за начина на първобитното мислене.

Подобен опит за аналогия между действието на механизми на равнище индивид с действието им при общокултурни явления и феномени виждаме и при разглеждане действието на абстрахиращата фикция по посока на стилизация: невротиците са склонни „да стилизират себе си, своите преживявания и хората от своето обкръжение“ – като тази склонност Адлер свързва със „стремежа към ориентация и произтича от тенденцията към защита“. Подобни механизми на стилизация действат и при примитивното мислене, митовете, легендите в космогонията, теологията, в примитивното изкуство. Стремежът към сигурност води слабия – детето, народа, вярващите – до необходимостта чувството за малоценност да се преодолява с поставяне на Големия, Силния и неговата мярка като фиктивна крайна цел: „Така в душата на детето възниква направляваща линия, водеща до повишаване на чувството му за лично достойнство с цел избягване на несигурността – процес, който се развива при невротика още по-бързо поради факта, че той чувства по-силно малоценността си.

Митовете, народът, поетите, философите и религиозните водачи използват материала от своето съвремие, за да преоформят така направляващите линии, че да получат като крайна цел физическа или духовна сила, безсмъртие, добродетелност, набожност, богатство, знание, господарски морал, социално чувство или самоувереност в зависимост от рецепторните особености на стремящия се към пълноценност индивид“ (Адлер 1996: 71).

Този цитат от основния научен труд на Адлер показва няколко важни за това изследване неща: стремежът за превъзходство Адлер свързва със стремеж към пълноценност – оттук до идеите на Маслоу за самоактуализацията пътят е доста пряк (между впрочем Адлер е бил научен ръководител на Маслоу в един период от живота на считания за основател на хуманистичната психология учен). Друг важен акцент е универсалният характер на целеполагането и на стремежа към превъзходство, очертаващ водещите линии в живота не само на индивидуално, но и на всеобщо равнище. Важно е също ударението, което се поставя върху преформулирането на крайната цел във форма, подходяща и необходима за историческия и културен контекст.

Адлер отива по-далеч – стремежът към превъзходство според него е присъщ на човечеството като цяло: „В съответствие с това мога да говоря за всеобща цел на човечеството. Подробното разглеждане показва, че можем да разберем най-добре душевните движения от всякакъв вид, ако разпознаем като тяхна обща предпоставка, че те са насочени към една цел на превъзходство. …дали някой иска да стане артист, пръв в специалността си или домашен тиранин, дали разговаря насаме със своя бог или иска да унижи другите, дали гони недостижими идеали или иска да разруши стари богове, стари граници и норми – по всяка част от пътя му го насочва и води копнежът му за превъзходство, мисълта му за подобие на бога, вярата му в неговата особена вълшебна сила“.

Колкото по-силно е чувството за несигурност (поради някакви причини – включително и преход от един строй към друг, какъвто процес тече в България), толкова по-ясно изразена е потребността от идеал и склонността да се идеализира фиктивното спасение, идващо като нова идея или лидер; колкото повече ни е страх, че някой може да ни унижи – толкова повече се нуждаем да се доказваме, че сме силни, колкото по-силно е чувството ни за неориентираност – по-натрапчиво демонстрираме знанието си.

Индивидът, прослойката, религиозната или етническа общност, социалната група, цяла нация, която се чувства несигурна, така може да се прикове към водещите линии, свързани с основната цел, че реалността все повече да се губи от погледа. И тук се задейства един механизъм, описан по повод невротизма на стр. 51 от същия труд. Вместо да търси начин да гледа на нещата по-реалистично, непринудено, без предразсъдъци и да се освободи от фикцията си, субект с подобна нагласа започва да се стреми „не към отстраняването на тази преднамерена фикция, а към нейното превръщане в песимистична“. Също – постоянното чувство за несигурност предпоставя „аналогичното мислене“, т.е. опита да се вземат решения по аналогия с миналото. Друга особеност – страх от новото (мизотеизъм); стремеж реалните въпроси да се „натикват“ в прокрустовото ложе на водещата линия, с което се ограничава решаването на проблема непринудено и без предразсъдъци. Заема се все по-агресивна позиция в стремежа да се „брани“ личното достойнство (защото несигурният проецира несигурността си върху другите и тя му се „връща“ като стремеж от тяхна страна той да бъде унизен). Затваря се порочен кръг. Интересно би било да се направи анализ на типичните модели на поведение във всекидневния живот днес, като се използва тази Адлерова постановка.

Много културологично звучи връзката между противоположностите, която Адлер прави, извеждайки двойките:

горе – долу;

мъжко – женско;

мощен – непълноценен.

Горе е равностойно на мъжко, на мощно. Съответно долу – на женско, на непълноценно. Авторът разглежда и историко-културните причини, довели до подобна символика на мъжкото и женското.

Очевидно е, че авторът разглежда стремежа към превъзходство в позитивен план като двигател на развитието. Ако обаче още от ранното детство не бъде култивиран, ако не му се даде положителна окраска, ако не се ограничава по подходящ възпитателен начин, стремежът към превъзходство може да действа като отрова, да доведе до крайно нежелателни резултати. Така развит, стремежът към власт е най-очевидният недъг в човешката култура, както казва Адлер.

Чувството за общност като вродена човешка черта е следващият основен акцент в творчеството на Адлер, особено важен при културологичен прочит.

Човекът е социален по своята природа, на всеки е присъщ вроден стремеж към общност, солидарност с човеците или човечеството, сътрудничество с другите. Заради тези негови възгледи понякога на Адлер се приписва бащинство на социалната психология. „Наличието на чувството за общност у всички без изключение е общочовешко явление, което свързва хората и е създало най-добрите постижения на културата“ (Адлер 1995б: 193).

Чувството за общност е противоотровата, балансьорът, ограничителят на стремежа към власт или превъзходство. Ако родителите успеят да развият у детето си това чувство, опасността да се развие негативен стремеж към власт намалява: „Обстоятелството, че по това време детето живее заедно с нас, все пак ни предоставя възможността, като развием по определен начин съществуващото у него чувство за общност, да не допуснем стремежът към власт да нарасне прекомерно“ – подчертава той (Адлер 1995а: 78).

Чувството за общност във филогенезиса се формира, за да може човек чрез обвързване с общността да се развие и устои на трудностите (Адлер 1997: 23).

Общностното чувство дава живот на нежността, любовта към ближния, приятелството, любовта (Адлер 1995а: 23).

Накърнено чувство на общност е един от най-важните симптоми на невротизма, проявяващо се в избягване на сътрудничество, ограничено човеколюбие, отслабване на способността за социално приспособяване или отказ да се поемат задължения към обществото. Съответно излекуването може да стане, както казва Адлер, само чрез „изкореняване на стремежа му към превъзходство и развитието на чувството му за общност“ (Адлер 1995а: 35).

В онтогенезиса вроденият стремеж към общност, за да се развие и цивилизова, се нуждае от благоприятна среда и подходящо възпитание в семейстото. Майката изпълнява основната роля в този процес – нейна е задачата да възпита у детето чувство за сътрудничество, интерес, приятелско отношение към членовете на семейството, а след това и извън него. Бащата също играе роля – ако се отнася с децата си като с равни, активно участва във възпитанието им и самият той притежава социален интерес като модел за подражание, значимостта му за формиране социален интерес у детето нараства. Отношенията между родителите и общо в семейството също са особено важни за формиране на стремеж към общност.

Адлер включва в теорията си още един феномен, който звучи доста „културологично“ – стил на живот. Под стил на живот той разбира начин на съществуване, определян от съчетанието от навици, черти на характера и тип поведение, насочени към постигане на превъзходство. Тук се отнася начинът, чрез който човек се отнася към общността, степента на чувството му за общност, съпричастността му към целостта на живота, способността за сътрудничество и състрадание, познаването на житейските проблеми и изискванията, които те поставят пред индивида и пр. И доколкото индивидуалният модел на стремежа за превъзходство се формира в ранното детство, основните особености на стила на живот се формират също тогава – възрастта 4-5 години. Цялата по-нататъшна жизнедейност на човека минава под знака на изградения в ранна възраст модел.

Във връзка с чувството за общност Адлер развива и тезата за социалния интерес. Категорията социален интерес е твърде значима за доброто психично здраве, кондиция и адаптивност на зрелия индивид. Адлер използва степента на интерес и загриженост за другите като „барометър за нормалност“. Като „лекарство“ на своите невротични пациенти той препоръчва промяна на стила на живот по посока увеличаване на адаптивността, доброжелателното общуване, социалната ангажираност, избор и постигане на социално значими цели.

Концепцията на Адлер за социалния интерес е интересна и с голяма практическа значимост. Тя е подходяща и като теоретична основа за изработване на инструменти за практическо измерване степента на социален интерес у индивиди, групи, общности. Ето скалата за социален интерес на Крендал SIS (Social Interest Scale) (Crandall, 1975, 1984):

Надарен с въображение Рационален
ПОЛЕЗЕН Остроумен
Елегантен СЪЧУВСТВАЩ
Уравновесен Работоспособен
Интелигентен ВНИМАТЕЛЕН
Самоуверен Амбициозен
ПОЧТИТЕЛЕН Оригинален
Творчески Разумен
ЩЕДЪР Индивидуалистичен
Отговорен Оригинален
Способен ТОЛЕРАНТЕН
НА КОГОТО МОЖЕ ДА СЕ ИМА ДОВЕРИЕ Мъдър
Елегантен Логичен
ПРОЩАВАЩ Благороден
Работоспособен ПОЧТИТЕЛЕН
Практичен Самоуверен
Способен Независим
Бдителен УСЛУЖЛИВ
Надарен с въображение ПОЛЕЗЕН
Реалистичен МОРАЛЕН
ВНИМАТЕЛЕН Мъдър
СЪЧУВСТВАЩ Индивидуалистичен
Амбициозен ТЪРПЕЛИВ
Разумен Остроумен

Изследваното лице трябва да избира от всяка двойка характеристики онази, която е по-харесвана, по-предпочитана от него. По избора се съди за степента на неговия социален интерес. Точка носи избор, съвпадащ с думите в курсив (естествено, курсивът съществува само в ключа за теста). Изборът на повече характеристики, свързани с проявата на емпатия, готовност за помощ, ангажираност с проблемите на хората свидетелстват за по-висока степен на социален интерес.

По данни на Крендъл тази скала корелира положително с такива ценности от ценностната система на индивида като равенство, мир, безопасност на семейството. Висока е корелацията и с реалното социално поведение.

Въз основа на Адлеровата концепция Гривър също изработва тест за изследване на социалния интерес, който мери проявата на социален интерес в сферата на работата, дружбата, любовта чувството за собствена значимост (Greever et al., 1973).

Адлер разработва и една личностова типология, в основата на която е социалният интерес и степента на активност на индивида. Съчетанието между равнището на проявление на социалния интерес и активността формира типа личност. Очертават се няколко основни личностни типа. Те са обвързани и със типове стил на живот:

Степен на активност Нисък социален интерес Висок социален интерес
Ниска активност Избягващ тип  
Средна активност Вземащ тип  
Висока активност Управляващ тип Социално-полезен тип

При нисък социален интерес и ниска активност се говори за избягващ тип. Хората от тази категория не са склонни да се борят, да рискуват, да променят статуквото, да се стремят към социално значими цели.

Нисък социален интерес и средна активност са характерни за хората от т.нар. вземащ тип – характерен за него е стремежът да се получи от околните колкото се може повече, без да се дава особено в замяна.

Висока активност и нисък социален интерес е третата комбинация – хората от този тип активно работят за себе си, с чувство за превъзходство, но са готови да решават жизнените си проблеми често и в ущърб на другите.

Четвъртият тип е най-продуктивен – това е социално-полезния тип. Характерна за него е висока активност и висок социален интерес – човек от този тип се стреми към поставяне на значими лични цели, които са обвързани с решаване на важни социални проблеми.

През стремежа към превъзходство и чувството за общност Адлер извежда още една категория: характер на човека. „Характерът е определена душевна позиция, начин, по който човек подхожда към средата си, ръководна линия, съгласно която се реализира неговия стремеж към значимост в тясна връзка с чувството му за общност“- обяснява той (Адлер 1995б: 165). Така индивидуалният човешки характер всъщност е социално понятие. За един Робинзон например не е от значение какъв характер има (Адлер 1997: 165).

Следователно според Адлер за черти на характера можем да говорим само с оглед на връзките на човека с неговата среда.„Характерът на човека никога не бива да бъде за нас база за морална оценка, а социално познание за това, как човекът въздействува на средата си и в каква връзка се намира с нея“ (Адлер 1997: 193).

Венец на теоретичното творчество на Адлер и твърде важна за нас е идеята за творческото аз. Хронологично тази идея възниква по-късно, но се превръща в ядро на неговата теория на личността. Човекът е творец на своя живот – ако въздействието на наследствеността и средата са важни предпоставки за изграждане на жизнения път, то човекът и неговата съзидателна творческа активност са архитектът на този път. Творческите способности на личността са основният фактор за стила й на живот, човекът е отговорен за своите нагласи и ценности, за своята съдба. Дългият път не еволюцията е дарила човека с творчески способности и творчески дух. Човекът е творец, защото спада към човешкия род, защото е човек. Така Адлер свързва способността за творчество, креативността с човешката същност.

От изложеното дотук бих отбелязала следните акценти, които следва да се имат предвид при изграждане на субектен подход към културата:

– разглеждането на основната организация и смисъл на живота като целеполагане;

– стремежът към саморазвитие; усилие да ставаш все по-можещ, социално значим – Адлер го нарича стремеж към власт; организиращото ядро в системата на личността е желанието човек да е господар на своя живот, да е достатъчно силен и да има власт да движи живота си в желана посока;

– изграждането на чувство за общност . При Адлер обаче стремежът към власт и чувството за общност са противоположни. В концепцията на Маслоу, а и при моите скромни разсъждения върху субектния подход стремежът към саморазвитие и общностното чувство и реализация са в синхрон. Подобна е позицията и на Юнг, при който процесът на индивидуация естествено прераства в трансценденция;

– индивидуалният характерът като продукт на социалното;

– идеята, че човек изгражда свой модел в стремежа си за превъзходство, който се развива като стил на живот. Това ме насочва към следната идея – доколко можем да говорим за формиране на модел за способността за развитие на деятелната човешка същност?

– интересът на човека към обществените проблеми и чувството на полезността за другите като важен фактор за психично здраве. Тук може да се разсъждава върху връзката на тази постановка с тезата за деятелната човешка същност.

– важност на самореализацията и творчеството в живота на личността. Тази идея срещаме по-късно при Маслоу, Олпорт, Роло Мей, Виктор Франкъл и Алберт Елис.

Facebook Comments