Гъртруд Стайн – Човек не става по-добър, а по-възрастен и различен – и това винаги е удоволствие

Гъртруд Стайн  е експериментална писателка и колекционерка на модернистко изкуство от първата половина на ХХ век. Първа изказала фразата „изгубеното поколение“ за младите хора, преживели Първата светойвна война.

ЦИТАТИ И БИОГРАФИЯ : 

Постоянният й дом е прочутият салон на Рю де Фрьорю № 27 в Париж и тя го споделя с любовницата си Алис Б. Токлас. Тук се събира цялата артистична имиграция в периода между двете световни войни.
Гертруд е родена в Алегени, Пенсилвания, в семейството на Даниел и Амелия Стейн, което няма необходимостта да си печели прехраната. Тя е тригодишна, когато Стейнови се местят в Европа и живеят във Виена и Париж до завръщането си в Оукланд, Калифорния. Гертруд опитва да пише едва осемгодишна. За Оукланд казва: „Относно нещата тук: винаги получаваш нещо, което се оказваше не това.“
Литературната критика смята, че нейното триезично детство силно е повлияло стила й, като й позволява да използва думите като звучене, откъснати и независими от основния им смисъл. Гертруд е на 14, когато нейната призрачно слаба майка умира от рак, завещавайки на тираничния й баща да застави дъщеря им да учи медицина. Даниел Стейн умира след три години, повлиял твърде силно за отношенията на момичето към мъжете. По-късно тя пише „Баща ми ме депресираше.“
В Радклиф колидж Гертруд учи психология при философа Уилям Джеймс. Неговата теория за прагматизма, която залага на непосредствеността на явленията, без да се търси причинната им връзка с миналото, впоследствие изцяло прониква прозата на Стейн. Тя постъпва в медицинския колеж „Джон Хопкинск“ само за да получи университетска степен и да го напусне четири години по-късно, силно разстроена и объркана от първата си лесбийска връзка, от нелекия факт да осъзнае посоката на своята сексуалност, определено несъвпадаща с общоприетите представи на обществото.
Тя заминава за Париж и живее с парите, останали от родителите й. Нанася се при брат си Лео, изкуствовед. Двамата колекционират кубистична живопис която е твърде авангардна по това време. Пикасо, Матис и Брак са близки техни приятели и редовно присъствие в салона на Рю де Фрьорю. През този период Гертруд Стейн пише три книги: „Q.E.D.“, написана през 1903, но непубликувана до 1950, „Три живота“, публикувана през 1909 и посрещната много добре от публиката, и „Създаването на американците“, написана между 1903 и 1911, но непубликувана до 1925. Лео се изнася след спречкване със сестра си и Алис Б. Токлас заема мястото в апартамента като съветничка, защитничка и любовница на Гертруд Стейн за следващите 38 години.
Литературната й слава расте, расте и кръгът писатели, с които тя се сприятелява – това са Скот Фицджералд, Шърууд Андерсън, Ърнест Хемингуей. С късо подстриганата си по мъжки коса, широка талия и гръмогласен смях, Гертруд Стейн не пасва никак на писателската слава, която вече си е създала и която би могла да се разруши твърде лесно – дори и само с невинни сплетни. Ексцентричността на писателката е пословична. Хората благоговеят пред нейните ерудирани и изящни оценки. Само с една дума Гертруд Стейн можела да съсипе или създаде нечия репутация. Най-популярната й книга е „Автобиография на Алис Б. Токлас“, издадена през 1933. Тя остава известна със стиха: „Розата е роза е роза.“
Стейн умира през 1946, като завещава състоянието и авторските си права си на Алис. Приятелката ги владее до 1961, когато в крайна сметка са спечелени от семейство на писателката. Роднините на писателката разпродават колекцията й за 6 милиона долара.
Гертруд Стейн приема тежко сексуалната си ориентация още при първата си връзка със своята приятелка и състудентка Мей Букстейвър. Страстната натура на Мей я тласка непрекъснато от връзка към връзка. Скоро тя изоставя Гертруд да агонизира от шокиращото разкритие за сексуалността си. Възпитанието на Стейн противоречи тотално с интимния й живот. Малко по-късно, когато се свързва с Алис Б. Токлас, тя вече възприема по-леко отношението си към жените: „Бавно открих, че да обичаш някого, е интересно и не неприятно за мен.“ Гертруд Стейн вече е създала слава на дома си като притегателен център за едни от най-великите художници и писатели на времето си, когато през есента на 1907 се появява Алис. Тя е от Сан Франциско, има добро образование и пътува за първи път в Европа. Поканена е в дома на Стейн, за да види колекцията й … и всъщност повече не си тръгва. Алис е свенлива и слаба, а Гертруд – възпълна, тежи около 80 кг. Мейбъл Додж Луан си спомня 30-годишната Алис в началото на връзката й със Стейн: „Тя беше стройна и мургава, с прекрасни сиви очи, подчертани с тъмни мигли; на лицето й се виеше гърбав еврейски нос, очите й обикновено бяха притворени, под тъмната хебронска коса тежко се поклащаха натежалите на ушите й големи ориенталски обици.“ Луан пише за 33-годишната Гертруд: „Стейн беше изумителна: килограми, килограми и килограми бяха струпани върху скелета й, и то не пухкави гривнички, а масивна, тежка тлъстина. Обикновено беше усукана с гладко или рипсено кадифе, а къдравата й коса се виеше, отметната назад и удвояваше обема на веселото й, интелигентно лице.“
Това е любов от пръв поглед и за двете. Алис посещава отново и отново дома на Гертруд и в крайна сметка писателката я кани да се настани там. Алис прави коректурите на една от книгите на Стейн и преписва на машина хиляда ръкописни страници за друга книга. Ако се вярва на Мейбъл Луан, Алис е нещо като прислужница за Гертруд – „винаги обслужва някого, идеална да изпълни всякаква поръчка, достатъчно интелигентна и живописна като обект от интериора на Стейн.“ Но братът на Гертруд, Лео, с право смята, че Алис е нещо повече от декор в интериора. Той споделя, че винаги го е отвращавала възможността привидно слабият да подчини напълно една силна натура. Лео е убеден, че Алис е станала незаменима за сестра му. Той твърди, че Гертруд израства безпомощна и глупава и винаги била склонна да обърка живота си. Според него Алис завинаги се увива като лиана около Гертруд.
Връзката между двете е много силна и те се радват на пълна взаимност. Стейн изповядва пред Алис нуждите си: „Грижи се за мен и аз ще се грижа за тебе при всякакви обстоятелства. Глези ме нежно и ме предпазвай от шумни разпри. Когато всичко това стане, другото е достатъчно, за да ни отведе в леглото.“ Алис възприема това и скоро те заживяват като семейство. Гертруд поверява на приятелката си ежедневните битови задължения, сметките и грижата животът им да тече безпроблемно.
Стейн споменава и за близките си отношения с мъже, но без да е стигала до сексуална връзка. Тя е приятелка с Хемингуей, въпреки че не харесва напористото му мъжкарско поведение. Веднъж тя споделя с него предразсъдъците си за лесбийството: „Ти не знаеш нищо за тази реалност, Хемингуей. Ти познаваш криминални типове, тъмни и порочни хора. Знаеш мнението, че мъжките хомосексуални връзки са грозни и отвратителни, че мъжете хомосексуалисти се отвращават от себе си, пият, дрогират се, за да заличат това чувство, постоянно сменят партньорите си, за да го избегнат. Но всъщност така непрекъснато подхранват терзанията си и никога не са истински щастливи. При жените е точно обратното. Те не вършат нищо, което да ги отвращава или отблъсква, могат да се обичат и да бъдат щастливи заедно.“ Хемингуей на свой ред казва за Стейн: „Всъщност винаги съм искал да я любя и тя знаеше това.“
С възрастта Стейн изразява своята непоносимост към хетеросексуалните връзки още по-категорично: „Има ли някъде мъж и жена, това обикновено е ужасно.“ Своят живот с Алис Гертруд вече намира за съдържателен и приема сексуалния си вкус за напълно нормален. Двете са верни една на друга и се обичат, наричат се с мили имена. Връзката им изгаря от страсти. През 1917 Стейн излива чувствата си във футуристично-рапсодична възхвала на лесбийската любов. Поемата, посветената на Алис и написана с типичната за Стейн авангардна пунктоация, е изпълнена с думи – символи на сексуално удоволствие:

––––––––––––––
Целувай устните ми. Тя го прави
Целувай ги отново, тя го прави
Целувай ги още и още и още и още и тя го прави
Ще те оставя да се сраснеш с тях.
Казвам изпълни тялото ми и пак казвам изпълни тялото ми и Цезар.
Казвам изпълни тялото ми нежно и Цезар нежно. Казвам
изпълни Цезар и кравата излиза. Казвам изпълни тялото ми
И Цезар и кравата излизат.
Можеш ли да прочетеш това?

––––––––––––––-
През 1946 Стейн заболява от рак и настоява за хирургическа намеса. Преди да отиде в операционната, Стейн обръща главата си към Алис и пита: „Какъв е отговорът?“ Алис не отговаря. Гертруд кима с глава и казва: „В такъв случай какво е отговорът?“ Това са последните думи към възлюбената й. Гертруд Стейн умира същата нощ, преди да излезе от упойка. Тя умира, убедена, че е гений – един от тримата гениални люде, които познава – другите са Пабло Пикасо и Алфред Норт Уитхед. Въпреки че допуска и друга възможност: „Айнщайн е креативният философ на века, а аз съм креативната литература.“
Алис Толкас живее без нея още 21 години, дълбоко нещастна и самотна.

  • Човек не става по-добър, а по-възрастен и различен – и това винаги е удоволствие.
    из писмо до Франсис Скот Фитцдджералд (22 май 1925)
  • Преди да повяхнат цветята на приятелството, повяхва приятелството.
    заглавие от публикация през 1931
  • Всички вие, млади хора, които сте участвали във войната. Вие сте едно изгубено поколение.
    нейно изявление, цитирано от Ърнест Хемингуей
  • Нека послушам себе си, а не тях.
    Stanzas in Meditation (1932) Stanza VII
  • Ужасно важно е да знаеш какво е и какво не е твоя работа.
    из „What Is English Literature?“ (1935)
  • Тъкмо ви казвам и въпреки че не звуча сякаш имам много смисъл, но няма никакъв отговор, няма да има никакъв отговор, никога не е имало някакъв отговор, това е отговорът.
    из „Brewsie and Willie“ (1946), Ch. 7
  • Всеки получава толкова много информация през деня, че губи здравия си разум.
    Reflections on the Atom Bomb (1946)
  • Знаеш ли, защото ти казвам, че е така, или знаеш дали знаеш.
    из либрето към операта „The Mother Of Us All“ от Върджил Томсън (1947)
  • Дами, няма неутрелно положение, което да приемем.
    из либрето към операта „The Mother Of Us All“ от Върджил Томсън (1947)
  • „Какъв е отговорът?“ [Аз мълчах.] „В такъв случай какъв е въпросът?“
    последни думи (27.07.1946), цитирани от Alice B. Toklas в нейната собствена автобиография „What Is Remembered“ (1963)
  • Била съм богата, била съм и бедна. Да си богат е по-добре.
    цитирано в „Red Rabbit : A novel“ от Tom Clancy
  • Розата е роза е роза е роза.
из „Sacred Emily“ (1913)
  • Разочарованието в живота е да откриеш, че никой никога не може да бъде истински съгласен с тебе напълно във всичко.
из „The Making of Americans“ (1925)
  • Създателят на нова творба в изкуството е извън закона, докато не стане класик.
  • Да предположим, че никой не зададе въпрос, какъв би бил отговорът?
  • Бележките не са литература.
    из коментар до Ърнест Хемингуей, цитирано в „The Autobiography by Alice B. Toklas“ (1933)
  • Не е важно какво ти е дала Франция, а какво не е взела от тебе.
  • Всеки знае, че ако сте твърде внимателни, вие сте толкова заети да бъдете внимателни, че със сигурност ще се препънете в нещо.
  • Никога не е имало никакъв въпрос, никога не е имало никакъв отговор.
  • Всичко ме плаши, всичко плаши всекиго, но наистина в края на карищата като се има предвид колкото опасно е всичко, нищо не е наистина страшно.
  • Отнема толкова време да бъдеш гений – трябва да седиш и да не правиш нищо, наистина да не правиш нищо.
  • Рядко вярвам на нещо, защото по времето, когато трябва да се вярва, аз наистина не съм там, за да вярвам.
  • Искам да стана богата, но никога не съм искала да правя това, което трябва да се прави, за да стана богат.
  • Творецът не изпреварва своето поколение, но е първият от своите съвременници, който осъзнава какво се случва с неговото поколение.
  • Семейството е винаги семейство, но през ваканциите е разширено семейство, а това е изтощително.
  • В крайна сметка хората са такива. Когато са сами, искат да бъдат с другите, когато са с другите, искат да бъдат сами.

PARIS, FRANCE: US writer Gertrude Stein (1874-1946) poses in front of the portrait of her that Picasso painted in 1906, at her Parisian apartment in an undated photograph. Stein studied psychology and medicine in the United States, then settled in Paris where she was absorbed into the world of experimental art and letters. She was revered as a critic in Paris, and her home became a salon for artists and writers between the two World Wars. (Photo credit should read AFP/AFP/Getty Images)

  • Учтивостта не се смесва с фактите, учтивостта е просто още един факт.
  • Добрата война е тази, при която всеки, който е героичен, е герой, а всеки е повече или по-малко герой в добрата война. А сега тази война въобще не е добра война.
  • По-лошо е да се плашите, отколкото да се отегчавате – там е проблемът.
  • Деветнайсти век вярваше в науката, но двайсти – не.
  • Най-интересно за държавните служители е, че те вярват в това, което в което би трябвало да вярват – те наистина вярват, че би трябвало да вярват.
  • Човек трябва да се осмели да бъде щастлив.
  • Писането и четенето за мен са синоними на съществуването.
  • Комунистите са хора, които изглежда са имали нещастно детство.
  • Бях творческия литературен ум на този век.
  • Евреите са дали само трима оригинални гении: Христос, Спиноза и мен.

Cruse Scanner NPG.88.209 PO 3942

из „Автобиографията на Алис Б. Токлас“ (1933)

Книгата, въпреки подвеждащото си заглавие, е написана от самата Гъртруд Стайн и разказва за живота на френските авангардни творци през 20-те години на ХХ век. Превод от английски Олга Николова, 2012.

  • Аз самата никога не съм харесвала насилието и винаги съм изпитвала удоволствие да бродирам и да се грижа за градината.
  • Водех приятен живот, имах много приятели, много забава много интереси, животът ми бе сравнително изпълнен и ми харесваше но не живеех пламенно.
  • …Ако трябва да правиш нещо, прави го с достолепие.
  • …Една домакиня никога не трябва да се извинява че нещо липсва в дома й, щом има домакиня доколкото има домакиня нищо не липсва.
  • …Ние всички живеехме приятно заедно и в моето съзнание нямаше действително желание или мисъл за промяна.
  • Мога да кажа че само три пъти в живота си съм се запознавала с гении и всеки път в мен иззвънява звтбче и нито веднъж не съм се заблудила, и мога да кажа че и в трите случая това стана преди геният в тези хора да бъде общопризнат по някакъв начин.
  • Запознавала съм се с много важни личности, запознавала съм се с няколко велики личности но познавам само три пръвокласни гения и при всеки от тях от пръв поглед нещо в мен иззвъня. В нито един от тези три случая не съм се заблудила. Така започна новият ми пълноценен живот.
  • Картините бяха толкова странни че човек отначало съвсем инстинктивно гледаше навсякъде другаде но не и към тях.
  • Разбира се той често казва „да“, и когато няма намерение да направи нещо, не му е в природата да казва „не“, тази частица я няма в неговия речник и трябва да знаеш дали неговото „да“ означава „да“ или означава не, но когато казва „да“, това означава „да“…
  • …Очите му притежаваха странната способност да се отварят широко и да попиват всичко което искат да видят.
  • Не след дълго прошепнах на Пикасо, че харесвам портрета му на Гъртруд Стайн. Да, каза той, всички казват, че не си приличат, но това няма значение, един ден ще си заприличат, каза той.
  • …Тъй като по това време картините нямаха стойност и да познаваш някого там не носеше никаква социална привилегия, идваха само онези на които наистина им беше интересно.
  • Тя обичаше шапки, имаше истинско френско разбиране за шапките, ако една шапка не предизвикаше някой осторумен коментар от мъж на улицата то шапката не беше хубава.
  • Знаеш какви са художниците, исках да им доставя радост така че ги наредих да седнат около масата всеки срещу своята картина, и те бяха доволни толкова доволни че на два пъти трябваше да пращаме някого за още хляб, когато опознаеш французите ще разбереш че това е знак че са доволни, защото те не могат да ядат и пият без хляб а трябваше на два пъти да пращаме за още хляб така че бяха доволни.
  • …Когато правиш нещо, правенето е толкова сложно че няма как да не стане грозно, но тези които идват след теб не се мъчат с правенето и могат да го направят красиво и така на всички може да им хареса когато другите го правят.
  • Държаха се и се чувстваха сякаш бяха ухажваща се двойка от периода на първата империя, като той беше le vieux marquis който й целуваше ръка и й правеше комплименти а тя ги приемаше с грацията на императрица Жозефин. Беше карикатура, но прекрасна каритура.

За нея

  • Върховната егоцентричка на образцовата клика от егоцентрици.
    Оскар Каргил (Oscar Cargill, 1898–1971), американски литературен критик и професор по английска литература в Университата в Ню Йорк
  • Мис Стайн нямаше равна на себе си в изкуството по бавното нищонеправене.
    Клифтън Фейдмън, (Clifton P. „Kip“ Fadiman, 1904–1999), американски интелектуалец, писател, редактор, радио и телевизионен коментатор

 

ОЩЕ ЗА СТАЙН :

stein_gertrud

 

 

ФИКЦИЯ НА УДИ АЛЪН ЗА СТАЙН (Спомен от двайсетте години): 

gertrude-stein

В Чикаго отидох за първи път през двайсетте години, и то за да гледам боксов мач. Ърнест Хемингуей се беше лепнал за мен и двамата се настанихме в тренировъчния лагер на Джак Демпси. Хемингуей тъкмо бе привършил два разказа за боксьори. Гъртруд Стайн и аз смятахме, че са прилични, но трябва доста да се пипнат, та да станат, както трябва. Взех Хемингуей на подбив за романа му, който щяха да публикуват, и хубавичко се посмяхме. След което надянахме боксови ръкавици и той ми разби носа.

Същата зима Алис Токлас, Пикасо и моя милост взехме под наем една виличка в Южна Франция. По онова време работех върху нещо, което се очертаваше като голям американски роман, но шрифтът беше много дребен и това много ме затрудняваше.

Всеки следобед излизахме с Гъртруд Стайн на лов за антики из местните магазинчета. Спомням си как веднъж я попитах дали не смята, че трябва да стана писател. С типичния си прокобен израз, който толкова много ни забавляваше, тя отвърна: „Не“. Взех това за утвърдителен отговор и още на следващия ден заминах за Италия. Тази страна много ми напомняше за Чикаго, особено Венеция, защото и в двата града имаше канали и улици, украсени богато със статуи и катедрали на велики скулптори от Ренесанса.

Същия месец посетихме Пикасо в ателието му в Арл — градче, което се казвало Руан или Цюрих, докато французите не го прекръстили през 1589 г. при управлението на Луи Призрака. (Луи бил крал копелдак от XVI век, който гледал на всеки да прави мръсно.) Пикасо се канеше да започне онова, което по-късно стана известно като неговия „син период“, но с Гъртруд Стайн седнахме да изпием по едно кафе с художника и го отложихме с десет минути. Периодът продължи четири години, така че тези десет минути не бяха от голямо значение.

Пикасо бе дребен човечец, който ходеше по странен начин, като изнасяше едното си стъпало пред другото, та така докато направеше онова, което наричаше „крачка“. Много се смяхме на забавните му идеи, ала в края на трийсетте, когато се надигаше фашизмът почти не остана на какво да се смееш. Разгледахме много внимателно най-новите творби на Пикасо и Гъртруд Стайн заключи, че „изкуството във всичките му прояви не е нищо друго, освен израз на нещо“. Пикасо не бе на същото мнение и заяви „Оставете ме на мира. Бях седнал да обядвам“. Дълбоко в душата си чувствах, че е прав. Наистина бе седнал да обядва.

Ателието на Пикасо по нищо не приличаше на ателието на Матис — докато испанецът бе разхвърлян, при французина цареше идеален порядък. Колкото и странно да изглежда, всъщност бе точно обратното. През септември същата година поръчаха на Матис да нарисува алегория, но нали жена му все боледуваше, картината остана недовършена и я използваха за тапет. Спомням си всички тези събития много добре, защото по онова време цялата тайфа се бяхме наблъскали в евтин апартамент някъде в Северна Швейцария, където ни в клин, ни в ръкав започваше да вали дъжд и после, също толкова неочаквано, спираше. Испанският кубист Хуан Грис убеди Алис Токлас да му позира за натюрморт и с характерната за него абстрактна представа за предметите започна да цепи лицето и тялото и на основните им геометрични форми, докато не дойдоха полицаи да го отведат. Грис бе родом от провинциална Испания и според Гъртруд Стайн само истински испанец можел да има неговото поведение. То се изразяваше в това, че говореше на испански и сегиз-тогиз се прибираше при семейството си в Испания. Страхотно беше да наблюдаваш как го прави.

stein

Сещам се за един следобед, когато се бяхме разплули в една кръчма за педерасти в Южна Франция. Седяхме си удобно с изпружени крака на високите столчета край барплота и Гъртруд Стайн заяви: „Драйфа ми се“. Пикасо намери това за много забавно, а ние с Матис решихме, че е сигнал да отпрашим за Африка. Седем седмици по-късно в Кения се натъкнахме на Хемингуей. Загорял и брадясал, той вече усъвършенстваше познатия равен стил на писане за очите и устата. Там, на неизследвания Черен континент, Хемингуей бе намерил дар слово.

— Как я караш, Ърнест? — го попитах.

Че като се отприщи на едни лакърдии за смърт и приключения, както само той може, краят им не се виждаше. Когато се събудих, беше стъкнал лагерен огън и ни приготвяше чревца за мезе. Докато си сръбвахме коняче, взех да подхвърлям шеги за брадата му и падна голям смях. После надянахме боксови ръкавици и той ми разби носа.

Същата година отидох за втори път в Париж, за да си похортувам с един изпосталял и доста изнервен европейски композитор с орлов профил и изключително неспокойни очи, който след време се прочу като Игор Стравински, а по-късно — като най-добрия му приятел. Отседнах в дома на Ман и няколко пъти за вечеря ни гостуваха Стинг Рей и Салвадор Дали. Дали се зарече да постави представление с един актьор и го направи, при това с огромен успех, защото наистина на сцената излезе само един човек. Изобщо изкарахме една весела и изискана френска зима.

Помня как една вечер Скот Фицджералд и жена му се прибраха у дома от новогодишното тържество. Беше през април. От три месеца не бяха вкусвали друго питие освен шампанско, а седмица преди това, издокарани като за коктейл, бяха скочили с лимузината си от трийсетметрова скала в океана — ей така, заради тръпката. Нещо реално лъхаше от Фицджералдови; ръководеха се от здрави ценности. Бяха много скромни хорица и когато Грант Ууд ги убеди да му позират за неговата картина „Американска Готика“, помня, че се чувстваха безкрайно поласкани. После Зелда ми разправи как по време на сеансите Скот все си изпускал тризъбеца.

През следващите няколко години със Скот станахме големи приятели и повечето наши познати бяха убедени, че главният герой в най-новия му роман е създаден по мое подобие, а аз пък съм заживял като героя от предишната му книга, което в крайна сметка приключи с това, че един измислен образ заведе дело срещу мене.

Слабото място на Скот бе творческата дисциплина и въпреки че всички обожавахме Зелда, виждахме нейния неблагоприятен ефект върху работата му. Тя го докара дотам, че вместо по роман на година той започна да пише само рецепти за морски специалитети и цели страници със запетайки.

Накрая, през 1929 г., цялата тайфа се замъкнахме в Испания, където Хемингуей ни запозна с Манолете, който бе чувствителен като девственица. Ходеше в тесни тореадорски панталони и само понякога ги сменяше с колоездачни шорти. Манолете беше велик, ама много велик художник. Ако не бе станал бикоборец, с този негов финес като нищо щеше да е световноизвестен счетоводител.

В Испания прекарахме много весело: пътувахме, пишехме, Хемингуей ме взе на лов за риба тон и извадих четири празни консерви. Голям смях падна и Алис Токлас ме попита дали съм влюбен в Гъртруд Стайн, защото и бях посветил томче със стихове — нищо, че ги бе писал Т. С. Елиът, — а аз рекох: да, обичам я, ама няма да ме огрее, тъй като тя е прекалено интелигентна за мен. Алис Токлас се съгласи с мен, след което надянахме боксови ръкавици и Гъртруд Стайн ми разби носа.

Facebook Comments