Алдо Моро – един мъченик на италианската политика

Алдо Моро е италиански политик – 39-ят министър-председател на Италия от 1963 до 1968 г., а след това от 1974 до 1976 г.

aldo-moro-sorriso

Той е сред най-дълго служилите следвоенни премиери, оставайки на власт общо повече от 6 години. Оглавява 5 кабинета – 1 левоцентристски (първия, до 23 юли 1964 г.) и още 4 християндемократически. Като водач на християндемокрацията Моро е смятан за интелектуалец и спокоен посредник, особено във вътрешния живот на партията. На 16 март 1978 г. е отвлечен от организацията Червените бригади и след 55 дни в плен е убит. Убийството на Моро вдъхновява написването на може би най-популярната италианска песен – „Италианецът“, изпята през 1983 година от Тото Кутуньо.

Ранна кариера

Моро е роден в Малие, провинция Лече (Пулия), в семейство от Удженто. На 4-годишна възраст семейството му се мести в Милано, но скоро пак се връща в Пулия, където той завършва средно образование (гимназията Аркита в Таранто). До 1939 г. учи „Право“ в университета на Бари, където по-късно е професор по философия на правото и колониалната политика (1941) и по наказателно право (1942).

През 1935 г. членува в университетската студентска католическа асоциация на Бари. През 1939 г. след одобрението на Джовани Батиста Монтини е избран за президент на асоциацията. Заема този пост до 1942 г. Участва в студентски състезания, организирани от фашистка студентска организация.

По онова време създава списанието „La Rassegna“, което излиза от 1943 до 1945 г. През 1945 г. се жени за Елеонора Чиаварели (1915–2010), от която има 4 деца: Мария Фида (1946), Агнес (1952), Ана и Джовани (1958).

Моро преподава „Право“ в Бари в продължение на 20 години; през 1963 г. започва да преподава като професор по наказателно право и процес вуниверситета „Сапиенца“ в Рим.

В политиката

Моро развива интерес към политиката в периода 1943–1945 г. Първоначално се интересува от социалдемократичния компонент на социалистическата партия в Италия, но по-късно католикът в него го води към новосъздадената християндемократическа партия.

През 1945 г. става директор на списание „Studium“ и президент на движението на Azione Cattolica.

©lapresse archivio storico politica Roma anni '70 Aldo Moro nella foto: l'onorevole Aldo Moro incontra alcuni studenti

През 1946 г. е номиниран за вицепрезидент на Християндемократическата партия и е избран за член на Конституционалното (учредителното) събрание, където взема участие в редактирането на италианската републиканска конституция. През 1948 г. е избран в италианския парламент и е избан за министър на външните работи в петия кабинет на Де Гаспери (23 май 1948 – 27 януари 1950).

През 1952 г. Моро е преизбран за член на Камарата на депутатите и заема поста председател на християндемократическата партийна група. Избран е за министър на правосъдието в първият кабинет на Антонио Сегни през 1955 г.

Министър на образованието е в кабинетите на Адоне Цоли и Аминторе Фанфани. Въвежда гражданското образование в националния учебен план. През 1959 г. на Шестия партиен конгрес заема поста национален секретар на Християндемократическата партия.

През 1963 г. за пръв път е номиниран за премиер на Италия. Неговото правителство не е изцяло подкрепено от Християндемократическата, Социалистическата, Републиканската и Социалдемократическата партия. Третият му кабинет (1966-1968) е на власт 833 дни – рекорд за Италия, наречен „Първата република”[1].

Моро е смятан за много силен посредник, способен да координира вътрешните течения в християндемократическата партия.

В началото на 1960 г. Моро е сред най-убедителните поддръжници на съюза между Християндемократическата и Социалдемократическата партия, като идеята му е да разшири мажоритарния вот и да вкара социалистите в правителствената система. През 1963 г. на конгреса на партията в Неапол той успява да убеди колегите си да приемат стратегията. Същото става и през 1978 г. (с помощта на Комунистическата партия), когато той поддържа идеята за правителство на националната солидарност.

Главната идея на Моро е да разшири демократичната база на правителството: кабинетите е трябвало да поддържат по-голям брой партии и гласуващи.

През 1977 г. Моро е замесен в международни спорове. Силно подкрепя Мариано Румор на парламентарните дебати във връзка със скандала с „Локхийд“. Част от пресата свързва Моро с подкупи и се стреми политически да го унищожи. На 3 март 1978 г., 13 дни преди отвличането му, Моро е оправдан.

Отвличане

На 16 март 1978 г. Моро е отвлечен, а 5-мата му телохранители са убити (това става на улица „Виа Фани“ в Рим) от крайноляваата терористична организация „Червените бригади“, водена от Марио Морети. Моро е на път за заседание на Камарата на депутатите за вот на доверие за ново правителство, водено от Джулио Андреоти, което за пръв път в историята се очаква да получи подкрепата на Комунистическата партия. Това тогава трябва да е първата стъпка в прилагането на стратегическата политическа визия на Моро, дефинирана като compromesso storico (исторически компромис).

o-aldo-moro-facebook

Преговори

„Червените бригади“ предлагат да разменят живота на Моро срещу свободата на терористи в затвора. Когато Моро е отвлечен, правителството незабавно заема твърдата позиция: „Държавата не трябва да се огъва“ пред исканията на терористите. Някои съпоставят това с отвличането на през 1981 г. Чиро Чирило – дребна политическа фигура, за който правителството преговаря. Чирило обаче е освободен срещу откуп, а не срещу освобождаване на терористи от затвора.

Докато е в плен, Моро изпраща писма на Християндемократическата партия и на папа Павел VI. Тези писма, на моменти много критични към Андреоти, са пазени в тайна в продължение на повече от десетилетие и са публикувани едва в началото на 1990-те год. В тях Моро заявява, че основната цел на държавата трябва да е спасяването на живота и че правителството трябва да се подчини на исканията на похитителите. Повечето от християндемократическите лидери твърдят, че писмата не изразяват истинските желания на Моро, тъй като са писани по принуда и затова отказват всякакви преговори. Това рязко контрастира с исканията на семейството на Моро. В обръщението си към терористите папа Павел VІ иска от тях да освободят Моро без условия.

На 9 май 1978 г. простреляното тяло на Моро е намерено в изоставена кола в Рим.

1176350_575276389201101_1863368710_n-1

Високопоставен американски дипломат разкри, че Вашингтон е играл важна роля при решаването на съдбата на италианския експремиер Алдо Моро, отвлечен и убит от крайнолеви екстремисти през 1978 г. Стив Печеник (Steve Pieczenik), специалист по водене на преговори за освобождаването на заложници в Държавния департамент на САЩ, твърди в книгата си “Ние убихме Алдо Моро” (We Killed Aldo Moro), че известният италиански политик е бил “принесен в жертва в името на стабилността на Италия”, съобщава британският ежедневник The Daily Telegraph.

Алдо Моро, който е лидер на Християндемократическата партия (Democrazia Cristiana) и премиер на Италия в периода 1963-1968 г. и 1974-1976 г., е един от най-дълго служилите министър-председатели в следвоенната  история на страната, задържайки се на власт повече от 6 години. Той е отвлечен от автомобила си в Рим от бойци на ляворадикалната екстремистка групировка “Червени бригади” на 16 март 1978 г., при което са убити двамата му телохранители.

Похитителите, които държат високопоставения политик в плен в продължение на 54 дни, издигат редица политически искания за освобождаването му, но преговорите остават без резултат. На 9 май 1978 г. трупът на разстреляния Моро е открит в багажника на кола, паркирана на улица Via Caetani, на еднакво разстояние от централите на Християндемократическата и Комунистическата партии.

В книгата си Печеник разказва, че е бил изпратен в Италия от президента Джими Картър още в деня на отвличането на Моро. В момента на нападението, експремиерът пътувал към парламента за участие в гласуването на предложения от него коалиционен съюз между Християндемократическата и Комунистическата партия. Подготвяният алианс бил неизгоден както за Москва, така и за Вашингтон. По думите на вдовицата на Моро, Елеонора Моро, бившият държавен секретар на САЩ в периода 1973-1977 г. Хенри Кисинджър е предупреждавал мъжа й, че “ще плати висока цена” за опасните си намерения да обедини двата полюса на политическия спектър в Италия.

Печеник разкрива, че е бил включен в кризисния комитет за освобождаването на Моро, председателстван от тогавашния вътрешен министър на Италия Франческо Косига (Francesco Cossiga). Според американския дипломат, комитетът бил принуден да вземе крайни мерки, заради опасенията, че Моро може да разкрие държавни тайни срещу освобождаването си. За целта било изфабрикувано фалшиво изявление от името на “Червените бригади”, че Моро е убит, което било разпратено до средствата за масова информация.

Печеник посочва, че машинацията имала двойно предназначение – да подготви италианската общественост за най-лошото и едновременно с това да покаже на “Червените бригади”, че държавата няма да води преговори за Моро и вече го е отписала от живите. Вероятно именно тази позиция на властите кара екстремистите през следващия месец да ликвидират Моро и да захвърлят тялото му.

В документален филм, излъчен миналата седмица по френската телевизия, 79-годишният Франческо Косига, който от 1992 г. е пожизнен сенатор, също признава, че именно Комитетът е взел решението за публикуването на фалшивото изявление.

След откриването на тялото на Моро, Косига подава оставка като вътрешен министър, спечелвайки си симпатиите на опозиционната тогава Комунистическа партия като единственият член на правителството, поел отговорност за трагичната развръзка на заложническата криза. Това му позволява няколко години по-късно да стане първият президент на Италия (юни 1985 г.-април 1992 г.), избран още на първия тур от гласуването в италианския парламент.

Facebook Comments